Ветровете на времето

7.

Далеч сред пространството звездите изчезнаха и нощта мигновено угасна, като че ли никога не е съществувала. Корабът осъществи мъчителния преход към полето на деформация без забележими затруднения; силното бучене отново изпълни кораба и сивата извънпространствена самота го обгърна.

Дори в полето, което имаше свойството да намалява разстоянието между две точки в нормално пространство, като „нагъне“ пространството около кораба, щеше да им отнеме повече от четири светлинни години.

Достатъчно време за размишления.

Хората в кораба — с изключение на свещеника те винаги го наричаха просто „Сандък“, никога „Добра Надежда“ — се заеха отново да бъдат същите и се държаха по обичайния начин, но истинският им лик в действителност оставаше скрит под невидима броня. Сред тях нямаше човек, без значение колко циничен е езикът му, в чието сърце да не се бе загнездил хлад, който никой термостат не би могъл да регулира и никое слънце да стопли.

Защото корабът претърсваше една галактика, както и други кораби преди него бяха търсили и щяха да продължават да търсят и след него.

Той търсеше надежда, а надежда нямаше. Човекът беше намерил много неща в Космоса: нови светове, нова самота, нови чудеса. Но не беше намерил надежда там — във всички тези светове, под всички тези слънца, които като звезди осейваха лятната нощ.

Нямаше да е чак толкова зле, помисли си Арвън, ако не бяха открили себеподобни във вселената, която познаваха. Ако бяха отплували с корабите си от Лортас и се бяха натъкнали само на скали, мъртви морета и вряща лава — това нямаше да им причини болка, това в края иа краищата щеше да означава само, че те са сами.

Или пък да бяха попаднали на рисуваните ужаси, сътворявани от не едно поколение наивници, които безгрижно съчиняваха космически трилъри за младите духом — как чудесно щеше да е това, колко весело, колко вълнуващо! Арвън с отворени обятия би приветствал този пъстър приказен парад: чудовищни влечуги, които се точат подир пищни леки момичета, безчувствени мутанти, които хладнокръвно кроят планове за унищожението на Добрите смешни маски; гладни планети, които представляват невероятно разраснали се храносмилателни системи, които очакват космическите кораби, както гладуващият може да очаква кутия консерва.

И още по-добре, ако бяха попаднали при благородни принцове, красиви принцеси и коварни първи министри от Другите светове или дори някоя галактическа цивилизация от надути стари гении, готови да поведат за ръка самонадеяните млади хора от Лортас и нетърпеливи да насочат техните първи стъпки към Обетованата земя на тоги и фонтани, празни теории и Великите чисти помисли…

Но корабите бяха излетели и пространството не беше вече мечта. Мечтите можеха да бъдат весели, но и кошмарни.

Действителността беше различна и тя им причиняваше болка.

Когато било усъвършенствувано полето на деформация и то направило възможно продължителността на междузвездния полет да стане въпрос на месеци вместо на поколения, първите изследователски кораби потеглили нетърпеливо, уверено. Несъмнено те били въоръжени до зъби, готови за среща с чудовищата, за които техните митове ги бяха подготвили, но бяха готови да срещнат също и хора като тях самите. Те бяха обучени, тренирани, дисциплинирани. Не биха изпаднали в неловки ситуации, нито елементарни недоразумения, които биха довели до катастрофа. Те търсеха приятели, а не врагове. Някъде там, смятаха те, някъде сред тази обширна звездна вселена, която беше техен дом, вероятно имаше и други хора, друг разум, други цивилизации.

Хората от Лортас не бяха глупави. Те знаеха още от самото начало, че един свят сам по себе си беше само мъничка частица от всички останали светове, които неминуемо съществуваха. Така, както някой изолиран остров, напълно откъснат от другите острови и континенти, неизменно развива по-елементарна култура от тази в областите, разположени по кръстопътищата на света, така неизбежно и отделната планета постига далеч по-малко от планетата, която е част от нещо по-голямо.

Културата се развива чрез контактите й с други култури.

Никоя велика цивилизация не е напреднала в една изолирана област единствено със собствените си идеи, които да поддържат нейното развитие.

Нови гледища, нови идеи, различни исторически традиции — това са предпоставките за прогреса. Някъде един народ се е научил да топи метали, другаде някоя цивилизация получила електричеството, някъде едно момче намерило леко дърво и играло с хидроплан, другаде калайджия построил мотор с вътрешно горене. Изолирани, отделни, те не означаваха нищо. Заедно, обединени, те означаваха авиация, която откъсва човека от скалите и земята и му предоставя небето.

Сама една планета може да стигне дотук, но по-далече — не. Съществува предел, при който една култура се изчерпва, без значение колко богата и разнообразна може да е тя. Настъпва момент, когато тя… спира.

Вероятно не умира.

Но животът е процес. Той означава промяна, развитие, предизвикателство. Когато започне да се повтаря, когато остава един и същ, в най-добрия случай става незначителен и рано или късно усилието става непосилно и той угасва.

В историята на цивилизацията също настъпва момент, когато технологията не е достатъчна, когато незначителните изобретения вече не удовлетворяват. Настъпва момент, когато самата наука може да бъде видяна в перспектива — метод, способ, който не може да предложи всички отговори.

А човекът не е само говорещо животно.

Той е онова същество, което задава въпроси — постоянно, непрекъснато. Той започва да задава въпроси веднага, щом проговори, и ги задава, докато е жив. Когато хората не задават повече въпроси, когато станат твърде самодоволни и повярват, че са всезнаещи, с тях е свършено.

Те може да се хранят, да работят, да спят, да следват установения ред, но с тях е свършено.

Хората от Лортас все още задаваха въпроси, но те бяха по-трудни от онези, които са задавали, когато Лортас е бил един неузрял свят. Те знаеха, че няма крайни, окончателни отговори, но бяха твърде будни и желаеха да продължат опитите си.

Въпросите накараха хората от Лортас да полетят към звездите.

Не редките метали, не националната сигурност, не дори и науката в тесния смисъл на думата.

Въпросите.

Прастари въпроси, зададени по нов начин. Предишни копнежи, предишни надежди, предишни мечти. Какво има отвъд планините? Какви земи се простират отвъд океана, отвъд границите на техния свят? Грее ли слънцето там, духа ли и там топлият вятър? Ще бъдем ли щастливи там, ще видим ли нови неща, ще мечтаем ли с нови мечти?

И така хората от Лортас се затвориха в блестящите си кораби и сред пламъци и грохот се отправиха в огромната нощ. Не всички, разбира се. Повечето хора, където и да е, са доволни от това, което имат; промяната изисква твърде много усилия. Но в началото много от тях отиваха — спокойно, с готовност и с нескривана надежда в очите.

Те заминаваха, виждаха и повечето от тях се връщаха.

Това беше краят на мечтата.

И началото на ужаса.

Откриваха други хора, хора като тях.

„Трябва да има някаква грешка, казваха те, когато се връщаха, когато започваха да постъпват рапортите. Не е възможно да са хора, не е възможно да са хора като нас!“

Но анатомите казваха: „Те са хора.“

Биолозите повтаряха: „Те са хора.“

Психолозите потвърждаваха: „Те са хора.“

В отделните светове съществуваха различия: в по-голямата си част несъществени колебания в кръвната група, в телесната температура, в цвета на кожата, в броя на гръбначните прешлени.

Човекът не беше рядкост във вселената и връх на себичността бе да си въобрази, че е. Всички изолирани народи вярват, че те са единствените човешки същества в света, а когато на една планета са помислили, че тя е единствена още преди нейни кораби да са излезли в пространството, за хората на тази планета е трудно да си представят други човешки същества някъде между звездите.

„Ами че човекът се е появил тук! — казваха си те един на друг в милиони светове и кимаха дълбокомислено на своята собствена мъдрост. — Човекът е удивително сложен, пътят, довел до неговото появяване, е дълъг, една случайност, която не може да се повтори.“ И ако не го казваха, то поне си мислеха: „Ние сме чудесни и съществуваме само тук, в този чудесен наш свят. Планетата, на която живеем, е била предопределена от Създателя за онзи единствен истински дом на Великите, Изключителни, Прелестни Нас.“

Някои вярваха, че това е истина, други се ровеха в статистики. Те всички пренебрегваха най-съществения факт: че вземат проба от една тяхна собствена прашинка и правят изводи за цялата вселена. Нещо повече, обобщенията им бяха елементарни, защото на единствената планета, която познаваха, се бе появил човешкият живот и това всъщност ги правеше противоречиви.

Не ставаше въпрос за това, че човекът беше предопределен, сътворен от самото начало. А просто за това, че еволюцията на разума, на способността да се развива в културно отношение неизбежно продължаваше по пътя на изпитания и грешки, промени и модификации. И така едно същество, носител на някаква култура, трябваше да бъде топлокръвно, защото се нуждаеше от енергия, трябваше да има голям ум, трябваше да има свободни ръце и усъвършенствувани нозе. Отговорът на машините, както и една от тенденциите на еволюцията беше човекоподобната форма на живот и ако условията позволяваха, тя се появяваше рано или късно.

И така съществуваха хора, подобни на хората от Лортас.

„Да, помисли си Арвън, и какво се бе случило с тези хора?“

Докладите постъпваха, донасяха ги у дома кораби, пропътували много светлинни години. След кратко време, след твърде кратко време в докладите вече нямаше нищо ново. Появи се образецът, който само се повтаряше с нарастването на броя на докладите до сто, петстотин, хиляда.

Образецът?

Е, лишен от техническия език, той беше сведен до нещо елементарно, нещо ужасяващо в своята простота. Корабите бяха открили три вида планети, на които се бе появил човекът. На единия от тях хората не бяха още напреднали в технологично отношение, което да им даде възможност да унищожат себе си. На втория тип, на примитивното ниво, но все още не на равнището на космическите полети, хората бяха организирани в групи, заети с унищожението една на друга, с каквито оръжия владееха. В тези светове посетителите от Лортас биваха приемани с недоверие, с враждебност, със страх. Корабите им биваха задържани, знанията им биваха използвани за напълно безсмислени за тях самите войни.

Екипажите, приземили се на тези планети, рядко се завръщаха у дома.

Имаше и трети вид и Центавър Четири беше съвсем подходящ пример за това. В тези светове човекът беше еволюирал, беше изобретил оръжия, достатъчно могъщи, за да доведат нещата докрай, и така бе загинал. Начините бяха различни: микроби, отравяне на растенията, кобалтови бомби, газ. Резултатът — един и същ: гибел.

Навсякъде във вселената, където бяха успели да достигнат, точно това бе станало с човека. Веднага, щом се окажеше в състояние да го направи, той се самоунищожаваше.

Ей, друже, съседе!

Хиляди благодарности за вдъхновяващия пример, който ни представи.

А за нас, какво ще кажеш за нас? Не сме ли и ние хора, същите, каквито са били те?

Точно в това беше бедата. Цивилизацията на Лортас беше древна и се считаше за мъдра. Бе преживяла много бури и беше оцеляла. Хората винаги бяха изпитвали известна гордост от този факт и неочаквано те се сдобиха с доказателство, което да им покаже доколко правилна… или доколко глупава… беше тази гордост.

Защото Лортас, единствен от целия свят в познатата вселена, беше създал човека, бе наблюдавал как той развива мощна технология и бе доживял да разказва за това.

В началото дори и за мъдрите това беше реклама на собственото „аз“. Те и само те единствени бяха овладели изкуството да съжителствуват в мир и дружба.

Ние сме различни!

Ние успяхме!

Ние сме по-добри от тях, по-умни, по-мъдри!

Настъпи религиозен подем, време на благодарствени молебени. Появиха се неизменните култове, неумолимите политически доктрини: да бием отбой, да останем у дома, да изживеем собствения си живот. Да се наслаждаваме на собствената си добрина, да стоим настрани от другите хора, да се занимаваме със собствените си работи. Защо?

Защото сме различни, неповторими, по-добри!

Нали?

Нали?

Първоначалното лекомислено самодоволство не можеше да трае вечно. В най-добрия случай то представляваше един балон, който лесно ще спукаш с игла. А фактите не бяха приятни. И когато бяха направени съответните отстъпки, когато логиката биде изопачена, доколкото бе възможно, истината остана все същата.

В повече от хиляда светове всички хора бяха загинали веднага, щом са били в състояние да го постигнат. Изключения нямаше. А хората бяха еднакви по същество навсякъде.

Хората от Лортас в никакъв случай не бяха различни.

Истина е, че бяха оцелели. Оцелели триста години, след като овладяха първия си атомен реактор. Те бяха позагладили своите разногласия, не бяха водили никакви войни. Когато създадоха първата атомна бомба, те знаеха, че войните са нещо отживяло, те знаеха, че войните в края на краищата означаваха самоубийство.

Но другите народи също са го знаели.

В книгите, взети от разпилените библиотеки от мъртвите планети, пишеше същото.

Знаели са, а бяха мъртви.

Въпрос: Триста години достатъчно дълъг период ли са, за да можем да си отдъхнем?

Въпрос: Човекът по необходимост ли се самоунищожава?

Въпрос: Ако продължим да живеем сами и никога не намерим друга цивилизация, с която да градим, какво ще стане с нас?

Тези въпроси бяха твърде непосилни за отделния ум, но не бяха твърде трудни за компютрите. Данните постъпваха, въпросите се задаваха. А отговорите?

И други народи бяха просъществували триста години, след като бяха впрегнали атома, но и те в края на краищата бяха загинали.

Изводът беше, че човекът винаги щеше да се самоунищожава. Съществуваше вероятност това да не е истина, но тя беше нищожна.

Ако Лортас издигнеше символична стена около себе си, заровеше главата си в пясъка, то цивилизацията му щеше да издържи дълго. Беше постигнал само толкова, след като преживя своя първи период на голяма криза. Можеше да продължи да съществува тридесет хиляди години, но щеше постепенно да забави своето развитие, да загуби своята жизненост, да спре.

Един ден нямаше да го има.

„Какво можем да направим!“

Анализът на данните сочеше една възможност. Никоя регистрирана досега цивилизация не беше успявала да открие и установи приятелски взаимоотношения с друга цивилизация, на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да бъдат разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако идеите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…

Тогава вероятно човекът би могъл някой ден да се окаже нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило. Би могъл да не се окаже още едно изчезнало същество, неспособно да се променя с времето. Тогава вероятно човекът би могъл да играе по-цялостна роля в приливите и отливите, които означаваха живот във вселената.

Ако можеха да открият този свят…

Корабите продължаваха да излитат. Но сега трябваше да се отправят към по-далечни части на галактиката, толкова отдалечени, че техните слънца не бяха нищо повече от някакви си числа в огромните звездни каталози. Те трябваше да отиват по-надалеч и отново не намираха нищо, дори по-лошо…

Светът, от който се нуждаеха, беше добре скрит, ако всъщност изобщо съществуваше.

И всичко това беше много добре — да говориш за един свят в беда, свят, който изпраща кораби, свят, който се бои. Но по-голямата част от хората не се боят. Нещо повече, тях не ги е грижа.

„Тридесет хиляди години? Господи, нямаме ли си достатъчно грижи и без това протакане? Да му мислят, когато му дойде времето!“

Естествено, тогава ще бъде твърде късно.

А проблемът нямаше да се стопи като мираж.

И така корабите продължаваха да излитат, но броят им намаляваше. И екипажите им също намаляваха. Корабът трябваше да пътува най-малко пет години, за да може да достигне нова звезда, а на кого би му се искало да отиде в Космоса за пет години?

Арвън се замисли за другарите си.

Навигаторът Хефидж бе тук, защото мястото му бе тук. Сейехи би отишъл навсякъде, стига да бъде при компютрите си. А Капитанът? Капитанът бе тласнат, в това Арвън бе сигурен. Но тласнат от какво и към какво? Някои хора се мотивират с неясни принципи и отвлечени проблеми… но в това непременно се криеше и нещо лично.

Дериък? Ами това му беше работата, неговите проблеми бяха тук. Црига? Момчето бяга от някоя нещастна любовна история, заело се е с нещо романтично и вълнуващо. Колрак? Вярата му се рушеше, нуждаеше се от нещо, за да я закрепи. Лейджър? Като кореспондент вероятно откриваше повече неща, но все пак това беше твърде дълъг път заради един пътепис. А какво ли впрочем подтиква човека да напише книга? Нлесин? Кой би могъл да проумее Нлесин?

А той самият? Арвън? Знаеше ли той наистина защо е тук, защо е дошъл?

Няма значение.

Те вече бяха тук.

Когато корабът направи опит да излезе от полето на деформация, когато се разтресе и заскърца, а светлината угасна, Арвън разбра, че са изпаднали в беда.