Ветровете на времето

4.

Като че ли се раждаше отново.

Уестън Чейс усещаше как животът се връща отново в него, а животът беше милионите ледени иглички във вените му. Понякога е по-добре да си в полусъзнание. Когато си твърде болен, не чувствуваш болката. Когато се оправиш достатъчно, за да те боли и да помниш, работата става зле.

Той лежеше на пода в пещерата и му се искаше да крещи. Възможно бе и да е крещял, не беше сигурен. Гадеше му се, беше в окаяно състояние и изпитваше глад. В устата му имаше вкус на спарен тютюнев дим. Черепът го болеше, като че ли в него бе забит нож. Тялото му беше така подпухнало, че не можеше дори да пълзи.

Но това беше само физическо страдание.

Него можеше да приеме.

Ала другите неща…

Той се намираше в една пещера с някакъв маниак или даже по-лошо. А Джоу не знаеше къде е той, никой не знаеше къде е. Колко ли дълго бе останал тук? Какво ли си мислеше Джоу? Сигурно няма да си помисли, че просто е избягал от нея… или пък щеше да си го помисли?

Подобно диапозитиви, в мозъка му светваха и изгасваха образи. Джоу и нейният басейн, към който той се отнасяше така саркастично. Детето на съседите, което бе паднало от велосипеда си, кръвта по главата му и Джоу, която му помага да го изправят… Хубаво момче, точно за такъв син винаги бе мечтал. И Джоу през онази нощ в дома си, една година преди да се оженят…

Джоу…

Той изстена, искаше му се да заплаче като дете. Господи, това беше невероятно, кошмар, не е възможно да се е случило…

Бледа ръка се плъзна под него.

Поставиха го в седнало положение. Бялото странно лице се озова до неговото.

„Дракула, помисли Уес истерично. Намирам се сред вампири в някакъв проклет, смотан филм. Чесънът! Къде е чесънът?“

Той се изсмя. Чу собствения си смях и млъкна.

Бледият мъж овеси нещо около ушите му. Очила. Неговите собствени очила. После отвори устата на Уес и постави нещо в нея. Уес се задави, но започна да дъвче. Челюстите му едва се отваряха, но в гърлото му се стичаше обилно сок и той усещаше топлината му. Месо… Жилаво, но вкусно и истинско.

Непознатият го хранеше и Уес ядеше. Погълна пържола и половина, като си повтаряше, че не трябва да бърза, но беше твърде гладен, за да обръща внимание на това. После мъжът му даде студена вода от един кожен мях.

— Благодаря — каза Уес с прегракнал глас.

Човекът кимна, но не каза нищо. Зае се отново със собствената си храна; дъвчеше бавно и замислено, като че ли наваксваше загубено време. Уес лежеше на пода и усещаше как постепенно силите му се възвръщат. Помисли си, че е дошъл моментът да използува своя шанс. Да стане, да очисти този човек, да се измъкне…

Преди да успее докрай да обмисли плана си, заспа. Не сънува нищо. Нямаше как да разбере колко дълго е спал, но се събуди бодър. Отвори едното си око.

Мъжът го наблюдаваше с лека усмивка. Хвана ръката му и му помогна да се изправи. Уес беше замаян, но можеше да стои. Непознатият го отведе стъпка по стъпка до кръглата врата, която беше единственият изход от пещерата. Подпря го на нея, после отстъпи назад и седна на пода.

„Свободен! Аз съм свободен! Оставя ме да си отида.“

Уес отчаяно заопипва издатините по вратата. Дръпна, блъсна, завъртя, заудря с юмруци. Не се случи нищо. Опря рамо о вратата и натисна. Кръглата врата не помръдна. Отдалечи се и сляпо се втурна към нея.

Като че ли буквално се бе хвърлил върху каменна стена.

Той се срути, хлипайки.

Непознатият го вдигна, даде му още една глътка вода. После погледна Уес и поклати глава. Смисълът беше достатъчно ясен. Уес не можеше да излезе, освен ако мъжът не го пуснеше.

А Уес подозираше, че това съвсем няма да е тъй скоро.

Мъжът седна и подаде на Уес парче студено месо. Уес го изяде, без да мисли. Главата му беше съвършено празна — дори ужасът го беше напуснал.

После мъжът се наведе напред. Посочи към себе си.

— Арвън — произнесе бавно и отчетливо. Гласът му беше тих и спокоен.

Уес се поколеба. После кимна, посочи себе си и каза:

— Уес… Уес Чейс.

Човекът се усмихна нетърпеливо.

В известен смисъл това беше началото.

Уес Чейс не беше съвсем наясно с фонемите и винаги, щом чуеше за речник, неизменно го свързваше с някой римски законодател. Не може да се каже, че лингвистиката беше на мода в университета в щата Охайо, където Уес караше подготвителния курс, а в медицинския факултет в университета в Синсинати се наблягаше на естествените науки.

Разбира се, че човек никога не знаеше кое щеше да се окаже целесъобразно и кое — не. Не за пръв път Уес съжаляваше за вечната си заетост — един живот, който го отегчаваше до смърт със списъци, телефонни разговори, ангажименти и протеклите носове на неговите болни. Да бе имал време да потърси някои неща, да почете, да послуша…

Но сега вече беше малко късно.

А Уес знаеше от мъчителната си битка с латинския и проклетото тристранно разделение на Галия, че да учиш език е вероятно кауза, обречена на неуспех дори при най-добрите обстоятелства. Когато на човек му се наложи да учи езика от самото начало, без посредничеството на един общоговорим език, на който да се обяснява, то това ще му отнеме време. Така и стана.

Въпреки всичко Арвън усвояваше с невероятна бързина. Той изобщо не се опита да научи Уес на собствения си език, какъвто и да бе той, а се зае с овладяването на английския. Започна със съществителните, нещата, които можеха да посочват: пещера, риза, обувки, месо, шоколад. Той си записваше думите в някакъв странен бележник и скоро Уес схвана факта, че Арвън не толкова целеше да научи самите думи, колкото се интересуваше от коренните съставки. Той използваше символи, които Уес никога не бе виждал, но реши, че са някакви фонетични знаци. Започна със стотици, като отбелязваше всяко ударение, пауза, окончание, но когато откри кое имаше значение в английския и кое — не, бързо съкрати азбуката си до една опростена серия от знаци. После се зае със структурата на езика, с начина на свързване на словесните единици. Когато схвана словореда подлог — сказуемо — допълнение, започна бързо да напредва.

И все пак това му отнемаше време.

А време имаше достатъчно и да се отегчиш дори в тази неестествена, невероятна пещера в скалите в Колорадо. Имаше достатъчно време да яде прясно месо и риба, докато му омръзнеха. Имаше време и да става нетърпелив, да се тревожи и страхува.

Оставаше му твърде много време и за да си спомня живота, който бе ценил така малко, живота, който го очакваше в подножието на една лъкатушеща пътека, където един леден поток бълбукаше надолу към долина от зеленина и златисти цветя. Долина под слънцето… Не беше виждал слънцето от… колко ли дълго?

Спомняше си всяка подробност от своя живот там, под слънцето: свежата топлина на утрото, преди да се спусне мъглата, следите от сажди надолу по Холивуд Фриуей, тъмната зеленина на блесналата под водните струи трева, мокрите червени тераси от здравец, ярките цветни ризи край морето в Санта Моника…

Виждаше ги като наяве.

И Джоу, къде беше Джоу? Беше ли самотна в онази празна къща, която бяха делили двамата? Или пък бе (тази мисъл не го напускаше) мъничко щастлива, че си е отишъл? Беше го разочаровала много пъти, но в действителност какъв живот й бе предложил той?

Имаше време за твърде много спомени и не всички от тях бяха приятни.

Но Арвън продължаваше с непоколебимо старание и неизменно блеснал поглед. Той пречупи езиковата бариера, макар и несъвършено в началото, и тогава пещерата стана по-малко самотна, по-малко чужда.

Уес беше попаднал в ситуация, която не зависеше от него; той разбираше това и се опита да се приспособи. Беше почти безпомощен, както би бил всеки друг човек, но сега страхът му в известна степен го бе напуснал.

Той дори успяваше да забрави телата в нишите, поне през по-голямата част от времето.

Почувствува как в него се надига вълнение, възбуда от близостта с нещо съвършено неразбираемо за него. Това беше усещане, което вече бе изпитал веднъж в живота си, когато се беше заел с ендокринни изследвания скоро след като завърши медицинския факултет. Постепенно се беше отказал от тях и никога не разбра защо.

Е, от това тук не би могъл да се откажа.

И беше като че ли щастлив от факта, че не можеше.

Разположи се, доколкото можа, по-удобно и вече знаеше, че участвува в събитие, което би накарало всеки журналист да отреди по-второстепенно място в своя вестник за първата атомна бомба. Общо взето, не беше неприятно усещане.

Той говореше и слушаше, и се опита да постигне най-трудното.

Опита се да разбере.

С годините Уес си беше изградил едно тактическо правило, което всички лекари трябваше да имат. Медицината не означаваше единствено среднощни пътувания с крак върху педала за газта и напрежението в операционната, особено ако се е случило да си специалист по уши-нос-гърло. По-голямата част от неговата работа бе еднообразна и досадна до смърт. В безкрайните следобеди в кабинета си той се забавляваше, като се опитваше да преценява новите си пациенти, когато мис Хил ги въвеждаше през вратата. Бяха ли те наистина болни, или търсеха под един или друг предлог лекарства? Бяха ли те от онези невротици, които си мислеха, че са хванали пневмония всеки път, когато кихнеха, или действително бяха зле? Как изкарваха прехраната си? И, още по-важно в някои случаи, какво бяха готови да направят за тази прехрана?

В това Уес се оказа твърде способен. Той често успяваше да прецени човека за две минути и да бъде достатъчно близо до истината, за да му послужи това при поставяне на диагнозата. Но как да прецени личността на човек, с когото нямаше нищо общо? До каква степен онова, което считаше за характер, се дължеше само на външния вид, маниера на говор, подбора на познати развлечения, предпочитанието към Тойнби или развлекателни четива?

Не беше глупак. Знаеше, че няма да спечели нищо с паника и истерия, но простата истина бе, че Арвън беше нещо съвършено непознато в досегашния му опит. Откъдето и да бе дошъл, какъвто и да бе, той наистина бе различен. Как би могъл да разбере какви са подбудите му? Биха могли да бъдат всякакви. Как би могъл да разбере дали му мисли злото, или просто се отбранява? Да се отбранява ли… срещу каква заплаха? Как би могъл да разбере дали му казва истината, или го мами? Как би могъл да разбере за какво му е необходима информация?

И въпреки това Уес изпитваше някакво доверие, почти съпричастие. Ако не беше Джоу и тревогата…

— Погледни — каза Арвън. — Картини…

Той подаде на Уес куп цветни изображения.

— Снимки — поправи го Уес.

Загледа се. Много от тях бяха на хълмисти равнини, потънали във висока до коленете трева. На някои от тях имаше само сняг и лед. На други се виждаха чудновати хора, облечени в кожи. Донякъде приличаха на ескимоси. Уес се опита да си припомни филмчето на Дисни за ескимосите, но не успя да се сети в подробности. Във всеки случай тези не бяха точно ескимоси, в това беше сигурен. Имаше и снимки на животни, каквито никога не бе виждал — огромно рунтаво животно, подобно на слон, нещо като огромен бивол.

Но най-често се срещаха поля, трева и ледове.

— Вашият… ммм… свят? — попита Уес и се почувствува някак глуповато.

Арвън гледаше озадачено.

Уес взе бележника и инструмента за писане.

„Да видим сега, помисли си той. Как го правят по филмите?“

Започна със Слънцето, като нарисува кръг в средата на листа. Дотук добре. Но какво ли се намираше между Слънцето и Земята? На Уес никога не бе му оставало време да се залови с астрономия и не беше ни повече, ни по-малко невеж по тези въпроси от мнозинството свои съграждани.

Добре, да оставим някои от по-отдалечените планети. Плутон… това беше малка планета встрани… да оставим и нея. Но какво друго? Впрочем колко ли бяха планетите? Осем? Девет? Десет? Той поклати глава. Търсеше Марс — точно оттам идваха пришълците във филмите, така че сигурно имаше някаква причина за този избор. Но от коя страна на Земята се намираше Марс? Към Слънцето или в посока към Плутон?

— По дяволите — измърмори той.

Нарисува десет планети в права линия от Слънцето и подаде бележника на Арвън. Арвън го погледна в пълно недоумение. В края на краищата това беше просто серия от кръгове върху лист хартия. Все пак Арвън го разгледа задълбочено, а накрая го сгъна и го сложи в джоба си.

Достатъчно по този въпрос.

Когато си затворен някъде, времето тече бавно. Уес получи обратно часовника си и можеше да следи за часовете, но все така нямаше представа колко дълго е бил в пещерата, преди да бъде в състояние отново да вижда циферблата на часовника си. Твърде възможно бе навън да е есен и да наближава зима. В планината щеше да стане студено, снегът щеше да затрупа пътеката… ако изобщо я видеше някога пак.

Отне му два дни на напрегнати усилия да обясни на Арвън мисълта си, че иска да напише писмо на Джоу — само бележка, в която да кажа, че е добре, че я обича, че някой ден ще й обясни всичко. Той дори написа такова писмо, обясни за адресирането и загуби няколко часа в мъчителни опити да обясни предназначението на марките.

Арвън взе бележката и я прочете. Прочете я не веднъж, много пъти. Раздели листите, събра ги отново. И поклати тъжно глава.

— Но защо? Това не може да ви навреди… изобщо не може да ви навреди. Дребна молба…

Арвън категорично отказа.

— Желание да помогна — произнесе бавно той. — Имам желание да помогна, но не трябва… — Търсеше думи. — Риск… Опасност… Голям шанс…

Уес усети как неестествената му смиреност го напусна.

— Но вие нямате никакво право да ме държите тук ей така. Не обяснихте нищо, не направихте нищо, не казахте нищо. Какъв, по дяволите, човек сте вие?

Арвън се намръщи — беше затруднен.

„О, господи, това е невъзможно!“

Тогава неочаквано Арвън се опита да му обясни:

— Право — каза той. — Трудна дума. Много трудна дума. Право за теб или право за мен?

— За двамата — почти изкрещя Уес. — Правото си е право.

Арвън се усмихна и поклати глава.

— Опитам да обясня — каза той и спря недоволен. — Ще се опитам да обясня — поправи се той. — Ти се опитай да разбереш. Аз… ние… не ти мислим злото. Аз… ние… правим каквото трябва. Разбираш ли?

Уес чакаше.

Странните сиви очи на мъжа станаха далечни и чужди. Устата му произнасяше думи, които не бяха негови думи. Опитваше се да разкаже една история, която не можеше да бъде разказана поради пропастта, която не можеше да бъде преодоляна.

А Уестън Чейс седеше в голата каменна пещера, където слабият огън хвърляше призрачни сенки към неясните силуети, които спяха, както само мъртвите могат да спят, а въздухът бе замрял от вековна тишина. Той седеше и слушаше, и се опитваше да разбере.

Арвън продължаваше да говори непрестанно, а огънят намаляваше и слабото сияние в пещерата напомняше ледения сребрист блясък на луната.