Свят на смъртта II

9.

Доброто настроение на Едипон се запази и Джейсън се възползва от него, за да откопчи колкото е възможно повече отстъпки. Като намекна, че са възможни нови клопки по двигателя, лесно си осигури разрешение да продължи работа на първоначалната площадка, вместо в някоя от затворените, охранявани постройки. Един навес им осигуряваше подслон от лошото време, конструираха тестов стенд, на който да качват двигателите, докато Джейсън ги ремонтира. Беше с уникален дизайн, построен изцяло според изискванията на Джейсън. Не му бе трудно да наложи мнението си, тъй като освен Мика, никой от присъстващите не бе виждал стенд през живота си.

Повредата на първия двигател беше счупен лагер и Джейсън направи нов, като стопи метала на оригиналния и го изля на място. Когато развинти главата на масивния единствен цилиндър, зяпна смаяно при вида на луфта около буталото; можеше да си пъхне юмрука между него и стената на цилиндъра. Постави пръстени в цилиндъра, удвои компресията и мощността на двигателя. Щом Едипон видя с каква скорост преустроеният двигател задвижи карото му, прегърна Джейсън и му обеща голяма награда. Наградата се оказа всекидневна порция от малко парче месо, което да разнообразява монотонността на гозбите от крено, както и удвоена охрана, за да варди ценното притежание. До този момент храната им се състоеше единствено от крено и Джейсън потръпна, когато трябваше да признае пред себе си, че е започнал да привиква към блудкавия плод.

Джейсън си имаше собствени планове и се занимаваше с изработката на инструменти, които нямаха нищо общо с ремонта на двигателите. Додето попълваше колекцията си, се зае междувременно да набира помощници.

— Какво би направил, ако ти дам тояга? — попита един намусен роб, на когото помагаше да дотътри пън до работилницата. Нарсизи и брат му не можеха да ги чуят, защото се бяха отдалечили, отегчени от еднообразното всекидневно дежурство.

— Че какво да правя с тоягата — изръмжа робът със сбърчено чело и зяпнала уста от усилието да мисли.

— Нали това те питам. И не спирай да дърпаш, докато мислиш. Не искам пазачите да забележат нещо.

— Ако имам тояга, ще убивам! — оповести възбудено робът, като стисна пръсти около въображаемото мечтано оръжие.

— А мен ще убиеш ли?

— Ако имам тояга, като нищо, не си много едър.

— Но нали ако аз ти дам тоягата, ще бъда твой приятел? Тогава няма ли да поискаш да убиеш другиго?

Идеята беше тъй нова и непозната за роба, че той спря стъписан и озадачено се зачеса по главата, додето Нарсизи не го плесна с бича, за да го подсети да работи. Джейсън въздъхна и си намери нов роб, върху който да изпробва програмата си за спазаряване.

Отне му известно време, но в крайна сметка идеята плъпна сред робите. От д’зертано можеха да очакват само убийствен труд и ранна смърт. Джейсън им предлагаше нещо друго — оръжия, възможност да убият господарите си и евентуално да продължат да убиват, когато тръгнеха към Апсала. Трудно им бе да схванат идеята, че трябва да са задружни, за да постигнат тази цел, и че не бива да погубват Джейсън, нито да се изтребват един друг, щом се видят с тояги. Беше, меко казано, съмнителен план и вероятно щеше да се провали дълго преди да потеглят към града. Но така или иначе бунтът щеше да ги освободи от робство, дори и да се разбягаха след това. При този петролен кладенец имаше по-малко от петдесет д’зертано, все мъже, додето жените и децата им живееха в друго поселище по-навътре сред хълмовете. Нямаше да е особено трудно да ги избият или прогонят; и още преди да са успели да доведат подкрепления, Джейсън и робите бегълци щяха да са изчезнали. Само един фактор липсваше във всичките му планове, но новото попълнение роби разреши и този проблем.

— Щастливи дни — засмя се той и доволно потърка ръце, сетне отвори вратата към стаята си. Пазачът бутна и Мика след него и заключи вратата. Джейсън я залости с резето отвътре, после махна на Мика и Иджале да дойдат до малкото прозорче в отсрещния ъгъл.

— Днес пристигнаха нови роби — съобщи им той. — Един от тях е от Апсала, наемник или войник, когото са пленили по време на схватка. Ясно му е, че няма да го оставят кой знае колко дълго жив, та да успее да се измъкне оттук, и затова прие с благодарност всичките ми предложения.

— Не разбирам от мъжки приказки — заяви Иджале и тръгна към печката.

— Това ще го разбереш — каза Джейсън и я хвана за рамото. — Войникът знае къде е Апсала и ще ни отведе дотам. Дойде време да се замислим как да се махнем от това място.

Тези думи привлякоха изцяло вниманието на Иджале, както и на Мика.

— И как ще стане? — пошепна възбудено тя.

— Имам си планове. Сдобих се с достатъчно лостове и пили и мога да проникна във всяко помещение, както и с известно количество оръжия, ключ към оръжейната и як роб на моя страна.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Мика.

— Да организирам робски бунт в най-добрия стил. Робите ще се вдигнат срещу д’зертано, може би и армията ще ни помогне, но във всеки случай ще се измъкнем.

— Ти говориш за революция! — ревна Мика, ала Джейсън мигом скочи и го събори на пода.

Иджале го хвана за краката, докато Джейсън му затискаше устата.

— Какво ти става? Да не искаш до края на живота си да останеш тук и да ремонтираш двигатели? Прекалено усърдно ни пазят, за да успеем да се измъкнем без чужда помощ, затова са ни нужни съюзници. Имаме ги подръка — робите.

— Революция — пробъбра Мика с усилие изпод пръстите, които затискаха устата му.

— Естествено, че е революция. Тия нещастници и бездруго няма никога да получат по-добър шанс за оцеляване. Сега те са третирани като добитък, биват здраво налагани или убивани по нечий каприз. Не е възможно да ти е мъчно за д’зертано, всеки от тях е поне десетократен убиец. Виждал си как пребиват хора до смърт. Нима смяташ, че са добрички и не заслужават да им дойде революция до главата?

Мика се поотпусна и Джейсън леко отмести ръката си, готов отново да запуши устата на касилеца, ако гласът му се извисеше по-силно от шепот.

— Разбира се, че не са добри — рече Мика. — Те са зверове в човешки облик. В сърцето ми няма милост за тях. Напротив, смятам, че трябва да бъдат изтрити от лицето на вселената като Содом и Гомор. Но това не бива да става чрез революция. Сама по себе си революцията е голямо зло.

Джейсън изстена.

— Опитай се да го обясниш на две трети от съществуващите правителства, тъй като са дошли на власт именно по този начин, чрез революция. Добри, либерални, демократични правителства, появили се благодарение на група младежи с оръжия и изпълнени с желание да променят съществуващите порядки с цел да ги направят по-изгодни за себе си. Как иначе да се освободиш от властниците, които са те яхнали, щом няма начин да ги отстраниш законно, чрез гласуване? Щом не можеш да ги премахнеш с гласа си, премахваш ги с оръжие.

— И дума не може да става за някаква кървава революция!

— Добре де, без революция — каза Джейсън, като стана и отри ръцете си с отвращение. — Ще сменим названието. Какво ще кажеш да го наречем затворнически бунт? Не, и това няма да ти хареса. Сетих се: освобождение! Ще снемем веригите от тези бедни създания и ще им дадем възможност да се върнат в земите си, откъдето бяха отвлечени. Дребният факт, че робовладелците ги смятат за своя собственост и ще се почувстват ощетени, не би трябвало да те тревожи. И тъй, ще се присъединиш ли към мен в това освободително движение?

— То пак си е революция?

— То е каквото аз го нарека! — избухна Джейсън. — Или ще се подчиниш на плана ми, или ще избягаме без теб. Това ти го обещавам.

Той отиде и си сипа малко супа, додето гневът му се уталожи.

— Не мога да постъпя така… не мога — промърмори Мика, взирайки се в супата си като оракул в кристалната си топка, търсещ съвет в нея.

Джейсън му обърна гръб.

— Внимавай да не свършиш като него — предупреди той Иджале. — Вярно, няма особена опасност, защото произхождаш от общество, което е здраво стъпило на земята, или, ако трябва да съм точен, в гробищата. Твоят народ схваща само конкретните факти, при това единствено най-очевидните, и дори прости абстракции като „доверие“ не са по силите на ума ви. А този мрачен клоун разсъждава с абстракции на абстракциите и колкото са по-нереални, толкова повече си ги харесва. Обзалагам се, че е в състояние да се разтревожи от въпроса, колко ангели могат да танцуват на главичката на една топлийка.

— Не се тревожа — намеси се Мика, — но е истина, че от време на време разсъждавам по този въпрос. Това е проблем, на който не може да се махне с лека ръка.

— Видя ли го?

Иджале кимна.

— Щом и той, и аз грешим, значи ти единствен си прав — заключи тя и кимна, доволна от мисълта си.

— Много мило, че го казваш — усмихна се Джейсън. — При това е вярно. Нямам претенции, че съм безпогрешен, но поне мога да схвана разликата между абстракциите и реалните факти по-добре, отколкото вас двамата, да не говорим, че и по-умело се справям с тях — потупа се той по рамото. — Разпускам съвещанието на клуба на почитателите на Джейсън динАлт.

— Твоята арогантност е чудовищна! — възкликна Мика.

— Я мирувай!

— Преди падението идва гордостта. Ти си зловреден идолопоклонник и безбожник.

— Много добре.

— Съжалявам, че и за минута ми е минало през ума да ти помагам и да те подкрепям, докато вършиш грях. Вече се боя за собствената си душа, която се оказа слаба и не устоя на изкушението. Колкото и да ми е мъчно, аз трябва да изпълня дълга си. — Той отиде до вратата, задумка силно по нея и закрещя: — Стража! Стража!

Джейсън запрати канчето си на пода, понечи да се втурне към вратата, но се подхлъзна на разсипаната супа и падна. Докато се изправи, резето от външната страна на вратата щракна и тя се отвори. Ако можеше да стигне до Мика, преди идиотът да е отворил уста, щеше да му я затвори завинаги или поне щеше да го просне в безсъзнание, преди да е станало късно.

Ала вече бе твърде късно. Нарсизи подаде глава и примигна сънено. Мика, застанал в най-драматичната си поза, посочи към Джейсън.

— Хванете този човек и го арестувайте. Обвинявам го в кроежи за революция и кървав терор!

Джейсън отстъпи назад и се спусна към торбата с личните си принадлежности, откъдето измъкна чук със здрава оловна глава.

— Предателят си ти! — кресна Джейсън на Мика и се втурна към Нарсизи, който още предъвкваше замислено думите на касилеца. Но колкото и да изглеждаше заспал, рефлексите му си бяха добри, защото не само успя сръчно да отбие с щита си удара на Джейсън, а го и удари силно с тоягата си по ръката и премазаните му пръсти изтърваха тежкия чук на пода.

— Я вие двамата елате с мен. Баща ми най-добре знае какво да прави с вас — заключи Нарсизи, като бутна Джейсън и Мика пред себе си в коридора. Заключи вратата, извика един от братята си да застане на стража пред нея и подкара пленниците. Те едва тътреха окованите си крака — Мика с достойнство като мъченик, а Джейсън кипящ от гняв и скърцащ със зъби.

Едипон никак не беше наивен, що се отнася до робските бунтове, и претегли ситуацията още преди Нарсизи да успее да му я предаде.

— Очаквах това и не съм изненадан — закова той злобно святкащите си очи върху Джейсън. — Знаех, че ще дойде момент, в който ще се опиташ да се вдигнеш срещу мен, и тъкмо затова позволих на другия да ти помага и да изучи уменията ти. Както и предполагах, той те предаде, за да заеме твоята длъжност, и аз му я давам от този момент.

— Предал съм го? Аз не го направих за лична изгода — взе да протестира Мика.

— Само от най-чисти мотиви — изсмя се студено Джейсън. — Не вярвай нито дума на тоя набожен мошеник, Едипон. Никаква революция не замислям. Той го каза само за да ми отнеме службата.

— Ти ме клеветиш най-безсрамно, Джейсън! Аз никога не лъжа. Ти наистина замисляш революция. Каза ми…

— Тишина и двамата! Или ще наредя да ви пребият до смърт. Робът Мика предаде роба Джейсън. А дали робът Джейсън е замислял революция или не, е без всякакво значение. Помощникът му нямаше да го изобличи, ако не беше сигурен, че може да върши неговата работа, а за мен единствено това е важно. Твоите идеи за работническа класа ме притесняват, Джейсън, и аз с удоволствие ще ги унищожа заедно с теб. Оковете го при робите! Мика, давам ти жилището на Джейсън, а също и неговата жена и докато си гледаш работата добре, няма да те убивам. Върши я по-дълго както трябва и ще живееш дълго.

— Само от най-чисти мотиви, нали така каза, Мика — извика Джейсън, докато го изтикваха от стаята.

Падението от върховете на властта беше главоломно. След половин час китките на Джейсън бяха отново стегнати в окови и той бе прикован към стената в едно тъмно помещение, пълно с други роби. Оковите на краката му също останаха — и те да му напомнят за новото му положение. Веднага щом вратата се затвори, той взе да дрънка с веригите си и да ги разглежда на светлината на далечната лампа.

— Какво става с революцията? — пошепна робът, окован до него.

— Много смешно, ха-ха — отвърна Джейсън и се приближи, за да види по-добре човека: беше съвсем разноглед. — Май че си ми познат. Не беше ли ти новият роб, с когото говорих днес?

— Същият. Казвам се Снарби, отличен войник, майстор на пиката, тоягата и кинжала. Имам записани седем убийства и още две под съмнение. Можеш сам да провериш в общината.

— Помня те, Снарби, а също тъй помня, че ти знаеш пътя за Апсала.

— Доста съм пообиколил.

— Тогава революцията не се отменя. Всъщност тя вече започва, но искам малко да я поогранича. Вместо да освобождаваме всички тези роби, какво ще кажеш да избягаме само двамата?

— Най-добрата идея след изобретяването на мъченията! Изобщо не ни трябват тия тъпаци, само ще ни се пречкат. Действай бързо и с малко хора, това е моят принцип.

— И моят също — съгласи се Джейсън и бръкна в ботуша си. Бе успял да пъхне там най-хубавата си пила и едни клещи, докато Мика го предаваше. Нападението срещу Нарсизи беше просто за прикритие.

Джейсън сам бе изработил пилата след много опити да добие и да закали стомана. Отлепи глината, с която бе замаскирал прореза в оковите на краката си, доизпили го и след три минути веригите лежаха на пода.

— Ти магьосник ли си? — пошепна Снарби.

— Механик. Обаче на тази планета двете неща се покриват. — Той се огледа наоколо, но изтощените роби спяха до един и не бяха чули нищо.

Уви парче кожа около пилата, за да заглуши шума, и започна да пили една брънка във веригата, за която бяха вързани оковите на ръцете му.

— Снарби — изрече тихо, — на една и съща верига ли сме с теб?

— Да, минава през оковите за ръцете и държи цялата тая редица роби. Другият й край е прекаран през дупка в стената.

— Най-добрият вариант. Ще изпиля една брънка и тогава и двамата сме свободни. Гледай да измъкнеш веригата през оковите на ръцете си и да я поставиш внимателно на пода, та този до теб да не разбере какво става. Засега ще си носим оковите на ръцете. Нямаме време да се занимаваме с тях, но едва ли ще ни пречат много. Пазачите влизат ли тук през нощта да проверяват робите?

— Откакто съм тук, не се е случвало. Сутрин ни будят, като дърпат веригата.

— Тогава да се надяваме, че няма да се случи тъкмо тази нощ, защото ще ни трябва доста време. Готово! — Пилата беше протрила желязото. — Хвани сега единия край на тази брънка, а аз другия и да се опитаме да я разтворим.

Напънаха се безмълвно, докато отворът стана достатъчно голям и брънката се изплъзна от веригата. Пуснаха безшумно веригата на земята и на пръсти тръгнаха към вратата.

— Има ли пазач отвън? — попита Джейсън.

— Не ми се вярва. Нямат достатъчно хора, за да вардят всички роби.

Вратата обаче не поддаде, когато я натиснаха. Джейсън надникна в ключалката на слабата светлина, после сви презрително устни.

— Тия идиоти са оставили ключа в ключалката.

Той свали най-коравата кожа от облеклото си, поизглади я с длан и я пъхна в процепа под вратата, като остави само крайчеца й откъм своята страна. После избута леко ключа през ключалката и той тупна глухо на земята отвън. Когато издърпа кожата обратно, ключът лежеше точно в средата й. Вратата се отключи безшумно. Миг по-късно те вече бяха отвън и се взираха напрегнато в тъмното.

— Да бягаме! Бързо да се махаме оттук! — рече Снарби, но Джейсън го стисна за гърлото и го дръпна назад.

— Никой ли няма капчица разум на тая планета?! Как ще стигнем до Апсала без храна и вода? А дори и да намерим, как ще носим толкова голямо количество? Ако искаш да останеш жив, изпълнявай каквото ти кажа. Най-напред ще заключа тая врата, за да не би някой да се измъкне случайно и да провали бягството ни. После ще си намерим транспорт и ще си тръгнем оттук, както подобава. Съгласен ли си?

В отговор се чу само глухо мучене — Джейсън разхлаби пръстите си и пусна малко въздух в дробовете на мъжа. Мученето трябва да означаваше съгласие, защото той заприпка след Джейсън по тъмните пътеки между постройките.

Не представляваше особена трудност да се измъкнат от заградения район на рафинерията, тъй като малцината пазачи внимаваха повече някой да не влезе отвън. Също тъй лесно се приближиха откъм задната страна до оградената с кожени стени работна площадка и се прокраднаха вътре през мястото, където Джейсън предварително бе срязал кожите и после ги бе пришил с тънък конец.

— Седни тук и не пипай нищо, иначе ще бъдеш прокълнат за цял живот — изкомандва той треперещия Снарби.

После се запромъква към входа отпред, стиснал чук в ръка. Със задоволство видя, че пазачът, един от тримата синове на Едипон, се е облегнал на един кол и дреме. Джейсън леко повдигна единия край на шлема му и го дрънна веднъж с чука: стражът заспа още по-дълбоко.

— Сега можем да се заловим за работа — каза той на Снарби, като се върна при него.

Щракна с механичната запалка и поднесе пламъка към фитила на един фенер.

— Какво правиш? — запита ужасено Снарби. — Те ще ни видят… ще ни убият… избягали роби…

— Дръж се за мен, Снарби, и далеч ще стигнеш! Оттук стражите не могат да видят светлината. Проверил съм го и тъкмо по тази причина избрах това място. А сега, преди да тръгнем, трябва да свършим една работа. Ще построим каро.

Не им се наложи да започват от нулата, но думите на Джейсън съвсем не бяха пресилени. Най-скоро префасонираният и най-мощен двигател още стоеше на стенда — един факт, който оправдаваше нощните рискове. Сред боклуците наоколо се валяха колела от каро — прикрепиха с болтове две от тях към машината, докато беше още на стенда. Когато поставиха и трето колело, стендът заприлича на триколесна подвижна платформа, задвижвана от парен двигател. А той точно това и представляваше, защото Джейсън от самото начало го беше замислил така. Подпорните крачета бяха свалени също тъй лесно, както прикрепиха колелата. Не случайно опитът за бягство бе заемал приоритетно място във всичките му планове.

Снарби домъкна каменните стомни с масло, вода и гориво, а Джейсън напълни резервоарите. Запали огън под котлето и натовари малките запаси крено, които бе успял да отдели от дажбите. Всичко това отне време; скоро щеше да се зазори, а те трябваше да са тръгнали преди това и Джейсън нямаше за кога повече да отлага решението си.

Не можеше да остави Иджале тук, а ако отидеше да я вземе, нямаше как да откаже и на Мика. Все пак този човек му бе спасил живота, въпреки всичките си идиотщини оттогава насам, заради които Джейсън доста си изпати. Вярваше, че съществува морален дълг, когато ти спасят живота, но вече започваше да се пита докъде се простира този дълг. Отговори си, че в случая с Мика дългът силно е намалял, ако не е вече надплатен. Но може би още един последен път…

— Наглеждай двигателя — поръча на Снарби. — Аз ще се върна колкото може по-скоро.

— Какво искаш от мен? Да остана сам с тая дяволска машина? Не мога! Тя ще ме изгори и погълне!

— Дръж се като голям човек, Снарби, нищо че умът ти е бебешки. Тази бракма е изработена от хора, а след това ремонтирана и подобрена от мен. Дяволите нямат пръст в нея. Гори петрол, за да произвежда пара, която минава през тази тръба, бута този прът, а той задвижва колелата и ни подкарва. От мен толкова за теорията на парната машина. Но ето нещо, което може би ще разбереш по-добре: аз и само аз мога да те измъкна жив и здрав оттук. Ето защо ще седиш тук и ще правиш каквото ти казвам, иначе ще ти строша кратуната. Ясно ли е?

Снарби кимна, без да обели дума.

— Чудесно. От теб се иска само да седиш тук и да гледаш тоя малък зелен диск, виждаш ли го? Ако изскочи, преди да съм се върнал, завърти тая ръчка насам. Запомни ли? Така предпазният вентил няма да гръмне й да събуди всичко живо, а освен това ще ни остане пара да потеглим.

Джейсън мина пред все още безмълвния часовой и се отправи назад към рафинерията. Вместо с тояга или с кинжал, бе въоръжен със сабя от закалена стомана, която бе успял да изработи под носа на пазачите. Те преглеждаха всичко, което изнасяше от обекта, тъй като работеше и вечер в стаята си, но не обръщаха внимание на изработеното от него, защото беше недостъпно за мозъците им. Освен сабята носеше със себе си и торбичка с примитивни бомбички, познати още в древността. Бе напълнил малки чирепчета с най-възпламеняемата от всички фракции на петрола и ги бе увил в парцалчета, напоени със същата течност. От вонята му се завиваше свят, но се надяваше те да си изкупят усилията в нужния момент. Ала само се надяваше, защото не ги беше изпробвал. Когато се наложеше, щеше да запали външната им обвивка и да ги хвърли. Глината се разбиваше при удара и фитилът запалваше съдържанието. На теория.

Влизането в охраняваната зона се оказа също тъй лесно като излизането и Джейсън усети, че го бодва разочарование. Подсъзнателно му се бе искало да се появи някаква пречка, за да се оттегли с чиста съвест и да избяга сам. В подсъзнанието си очевидно не копнееше да спаси момичето и собствения си върл враг, при това с цената на кожата си. Но вече бе в сградата, където бе жилището му, и надзърташе иззад ъгъла, за да види дали пред вратата не е застанал пазач. Имаше часовой и изглежда, дремеше, но внезапно трепна и се събуди. Не беше чул нищо, а сбърчи подозрително нос, усетил острата миризма на бомбичките, и преди Джейсън да успее да се скрие зад ъгъла, го забеляза.

— Кой е там? — извика пазачът и се затича към него.

Нямаше как да се измъкне безшумно от тая ситуация, затова скочи с ответен вик, насочил сабята напред. Пазачът я погледна смаяно, очевидно за пръв път зърваше подобно оръжие, и в следващия миг острието се заби в гърлото му. Издъхна с гъргорещ стон, който събуди спящите в сградата и някъде отвътре се чуха гласове. Джейсън прескочи трупа и заотваря многобройните резета и ключалки по вратата. Някъде далеч вече се чуваше тропот от тичащи крака, когато я отвори и нахълта в стаята.

— Излизайте бързо, бягаме! — извика той и бутна замаяната Иджале към вратата. С огромно удоволствие изрита и Мика навън, където той се сблъска с Едипон, размахал тояга. Джейсън се втурна помежду им, удари Едипон зад ухото с дръжката на сабята и рязко дръпна Мика, за да го изправи на крака.

— Бягайте бързо на площадката за ремонт на двигателите — нареди той на все още недоумяващите си спътници. — Там имам готово каро, с което ще избягаме.

Най-сетне двамата побегнаха тромаво. Зад гърба им се чуха викове и се зададе тичаща група от въоръжени д’зертано. Джейсън взе лампата в коридора и поднесе пламъка към една от своите бомбички. Обвивката й пламна и той я запрати назад към преследвачите си, преди да му е изгорила ръцете. Бомбичката се удари в стената и се разби: във всички посоки потече възпламеняема течност, ала пламъкът загасна.

Джейсън изруга и извади нова, защото, ако бомбичките не действаха, с него беше свършено. Д’зертано се поколебаха за миг — явно не им се щеше да стъпят в разлятата „силна вода“, и в този момент той метна втората запалителна бомба. Тази пламна както трябва и оправда надеждите на създателя си, а освен това подпали и първата и коридорът се изпълни със завеса от пламъци. Като затуляше с ръка пламъка на лампата да не угасне, Джейсън хукна след Мика и Иджале.

Тревогата все още не бе обхванала цялата сграда. Джейсън залости вратата отвън. Додето успееха да я разбият и да се съвземат от бъркотията, те щяха да са далеч от постройките. Вече нямаше нужда от лампата — само щеше да го издаде — и той я духна. От пустинята долетя пронизителен вой.

— Онзи направи белята — изпъшка Джейсън. — Това е предпазният вентил на парния двигател.

Блъсна се в Мика и Иджале, които се щураха объркани в тъмното, отново срита Мика от чисто озлобление към цялото човечество и ги поведе в главоломен спринт към работната площадка.

Измъкнаха се невредими главно благодарение на повсеместната бъркотия. Д’зертано явно за пръв път бяха подложени на нощно нападение, защото те така тълкуваха онова, което ставаше, и само тичаха безцелно нагоре-надолу и крещяха. Горящата сграда и изпадналият в безсъзнание Едипон, чието тяло бе изнесено навън, още повече увеличиха масовото вълнение и безредие. Всички д’зертано бяха вдигнати на крак от воя на предпазния вентил, който все още изпускаше безценна пара в небето.

В общото объркване бягащите роби останаха незабелязани; водени от Джейсън, те заобиколиха въоръжения пост пред стените и се отправиха право към работната площадка. Стражите ги видяха едва когато пресичаха тичешком голото пространство пред нея и след известно колебание се втурнаха да ги гонят. Джейсън съзнаваше, че води врага право към скъпоценното си парно возило, но нямаше друг избор. Във всеки случай машината оповестяваше твърде гръмко присъствието си и ако не успееше да стигне до нея навреме, цялата пара щеше да иде на вятъра и те щяха да се озоват в капан. Прескочи поваления пазач пред входа и бегом се отправи към машината. Снарби се бе сгушил зад едното колело, но сега нямаше време да му обръща внимание. Джейсън скочи на платформата и мигом завъртя предпазния вентил. Внезапно настана зловеща тишина.

Продължи припряно да затваря другите вентили и хвърли поглед на индикатора: не беше останала пара да изминат и десет метра. Когато д’зертано нахлуха през входа на площадката, нададоха яростни викове при вида на нелегалното каро. Джейсън пъхна в карбуратора края на една от саморъчните си бомбички, подпали я и я метна към тях. Гневните крясъци прераснаха в ужасени писъци, когато езиците на огъня плъзнаха към преследвачите и ги принудиха да се оттеглят в суматоха. Джейсън се втурна след тях и ускори бягството им с още една бомбичка. Стори му се, че се отдалечиха чак до стените около рафинерията, но не можеше да бъде сигурен дали не се промъкват към него в тъмнината.

Забърза обратно към карото, почука застиналия манометър и отвори широко захранването с гориво. После му хрумна да заякчи с жица предпазния вентил, тъй като подсиленото котле щеше да задържи повече пара, отколкото количеството, за което бе първоначално приспособено. След като свърши с това, оставаше му само да чака, защото нищо не можеше да се направи, докато отново не се набереше налягане. Д’зертано щяха да се организират и някой щеше да ги поведе в повторна атака срещу работната площадка. Ако дотогава налягането се повишеше достатъчно, имаха шанс да избягат. Ако ли не…

— Мика… и ти, Снарби, тъп страхливецо, застанете зад платформата и бутайте — изкомандва Джейсън.

— Какво става? Да не си започнал революцията? Ако е така, никаква помощ няма да ти оказвам…

— Бягаме оттук, ако нямаш нищо против. Само аз, Иджале и човекът, който ще ни показва пътя. Не е задължително да идваш с нас.

— Ще дойда. Няма нещо престъпно в бягството от тези варвари.

— Много любезно, че го казваш. А сега бутай. Искам паромобилът да застане в средата, далеч от стените и насочен към пустинята. Тръгваме по долината, нали така, Снарби?

— По долината, да, това е посоката. — Джейсън със задоволство отбеляза, че гласът му още е пресипнал от това, дето го бе стискал за гърлото.

— А сега го спрете тук и всички се качвайте. Хванете се за прътовете, които съм монтирал отстрани, та да не изхвръкнете от друсането… ако изобщо тръгнем, разбира се.

Джейсън бързо огледа работилницата, за да се увери, че е взел всичко необходимо, после неохотно се качи на карото. Духна фенера и останаха в пълен мрак, докато чакаха да се повиши налягането; единствено лицата им се осветяваха от трепкащия пламък в горивната камера. Нямаше как да преценят времето; всяка секунда сякаш продължаваше цяла вечност. Стените на площадката скриваха пространството отвън и само за няколко минути въображението им насели нощта с настъпващи към тях орди, пълзящи към кожената преграда, готови да се нахвърлят върху им, да ги смажат.

— Да бягаме! — предложи Снарби и се опита да скочи от платформата. — Тук сме като в капан, никога няма да се измъкнем.

Джейсън го дръпна грубо и го просна долу с един удар, после блъсна няколко пъти главата му в дъските, додето го умири.

— Изпитвам съчувствие към този нещастен човек — сурово изрече Мика. — Ти си истински звяр, Джейсън, щом го наказваш заради естествените му чувства. Прекрати садистичното си изстъпление и се присъедини към моята молитва!

— Ако тоя нещастен човек, когото така окайваш, си беше изпълнил задачата и бе наглеждал котлето, вече да сме далеч оттук и в безопасност. А щом ти е останал достатъчно дъх за молитви, вкарай го в по-полезна употреба и духай в горивната камера! Не с пожелания, молитви и божествена намеса ще се измъкнем оттук, а с напора на парата.

Отекна дрезгав боен вик, подет от много гърла, и група д’зертано нахлуха през входа на площадката. В същия миг кожената стена отзад се свлече и оттам се появиха други въоръжени мъже. Неподвижното каро се оказа между двете групи нападатели, които се смееха тържествуващо. Джейсън изруга, запали четири бомбички отведнъж и метна в двете посоки по две. Преди още да се разбият, се хвърли към предпазния вентил и го отвори; със силно свистене карото се разтърси и потегли. За миг нападателите бяха задържани от лумналите пламъци, после гневно се разкрещяха при вида на отдалечаващото се каро. Въздухът засвистя от многобройните стрели на арбалетите, но повечето бяха неточно изстреляни и само няколко се удариха в платформата.

С всяко завъртане на колелата скоростта се увеличаваше и когато се блъснаха в стената, кожите се раздраха шумно. Виковете зад гърба им отслабваха все повече и повече, а пламъците се губеха в далечината. Карото се понесе из долината с главоломна скорост, подскачайки по неравностите. Джейсън все още бе вкопчен в лоста на кормилото, затова извика на Мика да го смени.

— Хващай здраво този лост и заобикаляй всичко, което е достатъчно голямо, та да се забелязва.

Щом предаде управлението, Джейсън се върна обратно при мотора и затвори вентила; постепенно скоростта намаля, после машината напълно спря. Иджале изстена, а Джейсън имаше чувството, че всеки сантиметър от тялото му е смазан от ударите на тежки чукове. Нямаше и следа от преследвачите; щеше да мине поне час, преди да успеят да съберат достатъчно пара за карото си, а пеша изобщо не биха могли да ги догонят при тяхната висока скорост, фенерът, който бе използвал допреди малко, бе изчезнал по време на лудешкото препускане, тъй че той изрови друг, изработен от него самия.

— Ставай, Снарби! — изкомандва. — Аз ви освободих всички от робството, сега е твой ред да показваш пътя, както ми беше обещал. Така и не успях да направя фарове за паромобила, затова ще трябва да вървиш пеша отпред с този фенер и да избираш хубав и равен път.

Снарби се смъкна долу, залитайки, и тръгна пред тях. Джейсън отвори малко вентила, а Мика поведе машината подир апсаланеца. Иджале пропълзя и се настани до Джейсън, трепереща от студ и уплаха. Той я погали по рамото.

— Спокойно — каза й. — Оттук нататък пътешествието ни ще бъде истинско развлечение.