Свят на смъртта II

13.

Той греба, додето физическото усилие не го затопли, след това пусна лодката по течението. Тя се блъскаше в невидими в мрака препятствия, а по едно време се завъртя, тъй като стигна до друг канал. Джейсън навлезе в него и пое през лабиринта от водни пътища помежду малки острови и подобни на канари стени. Когато се убеди, че достатъчно добре си е замаскирал следите, насочи лодката към най-близкия бряг. Изскочи от нея, затъна до глезени в мокрия пясък и я издърпа колкото може по-навътре.

Качи се обратно в лодката, извади стъклената сфера, за да не я счупи случайно, и я сложи на закътано място. Сетне се настани удобно да изчака зората. Беше измръзнал и трепереше и преди първата сивкава светлина да проникне през снежната завеса, настроението му бе доста мрачно.

Сред отстъпващия мрак бавно изплуваха смътни сенки — малки лодки, привързани покрай брега, прихлупени сгради. От една къщурка изпълзя някакъв мъж, но веднага щом видя Джейсън и лодката му, нададе слаб вик и се скри. Отвътре се чуха шумове и приглушени гласове. Джейсън се измъкна от лодката на брега и размаха няколко пъти сабята, за да раздвижи мускулите си.

Насреща му колебливо се приближиха около десетина мъже, стиснали тояги и гребла, почти тресящи се от уплаха.

— Върви си, остави ни на мира — продума водачът им, протегнал напред средния и малкия си пръст, за да отпъди злата сила. — Качвай се на лодката си, мастрегуло, и се махай от бреговете ни. Ние сме бедни рибари…

— Изпитвам единствено съчувствие към вас — увери ги Джейсън и се подпря на сабята си. — А мастрегуло ненавиждам също както и вие.

— Но твоята лодка… ето го знакът — и водачът посочи грубо изрязан образ на носа.

— Откраднах я от тях.

Рибарите изпъшкаха стъписани и се отдръпнаха; някои побягнаха назад, а други коленичиха за молитва. Един събра малкото си кураж и запрати тоягата си към Джейсън, но той лесно я отблъсна със сабята.

— Свършено е с нас — простена водачът. — Мастрегуло ще те последват, ще видят зловещата ти лодка и ще ни избият всички до един. Качвай се на нея и си заминавай на часа!

— Има истина в думите ти — съгласи се Джейсън. Лодката го затрудняваше. Не можеше да я управлява сам, а, от друга страна, тя можеше да бъде разпозната лесно и нямаше да успее да се измъкне незабелязан. Като не изпускаше от очи рибарите, си прибра стъклената сфера, натисна с рамо носа и върна лодката обратно във водата, където течението я поде и скоро я скри от погледа му.

— Този проблем е приключен — заяви Джейсън. — А сега ще трябва да се върна в крепостта на персоните. Кой от вас иска да ме закара дотам?

Рибарите отново взеха да отстъпват и Джейсън побърза да застане пред водача им, преди и той да е изчезнал.

— Е, какво ще кажеш?

— Сигурно няма да мога да я намеря — пробъбра мъжът и лицето му пребледня под силния загар. — Има мъгла, вали сняг, пък и никога не ходя натам…

— Хайде, хайде, ще ти се плати добре веднага щом пристигнем. Кажи си цената.

Мъжът се изсмя кратко и се опита да се измъкне.

— Знам какво си мислиш — рече Джейсън, като му препречи пътя със сабята си. — По вашите места парите нямат голяма стойност.

Джейсън погледна замислено сабята си и за пръв път забеляза, че издатините по ефеса й всъщност са инкрустирани скъпоценни камъни. Посочи ги.

— Ако ми намериш нож да ги изчопля, мога да ти платя и предварително. Като аванс ти давам този червения, дето прилича на рубин, а когато пристигнем, ще получиш и зеления.

След кратък спор и още един червен камък, прибавен към първия, алчността надделя над страха, както става обикновено, и рибарят спусна в канала малка, доста разнебитена лодка. Той заработи с греблата, докато Джейсън изгребваше отвътре водата, и тъй поеха на рисковано пътешествие по задните канали. Мъглата и снегът всъщност бяха в тяхна услуга, а рибарят неочаквано възвърна добрата си ориентация сред лабиринта от канали, додето най-сетне пристигнаха пред едни каменни стъпала, които водеха към залостена желязна порта. Мъжът взе да се кълне, че това е входът към крепостта на персоните. Джейсън, вече добре опознал местните обичаи, съзнаваше, че може да се намира съвсем другаде, дори пред вратите на мастрегуло, от които току-що бе избягал, затова остана с един крак стъпил в лодката, докато не се появи пазач с характерното изображение на слънце върху наметката си. Рибарят получи обещаното възнаграждение и побърза да се отдалечи, като смаян си бърбореше нещо под носа. Беше повикан още един страж, отнеха сабята на Джейсън и мигом го отведоха в покоите на Хертуг.

— Предател! — изоставил всякакви официалности, викна Хертуг. — Влязъл си в заговор, убил си мои хора и си успял да избягаш, но сега си ми в ръцете…

— Я стига глупости! — раздразнено го прекъсна Джейсън, като с рязко движение се освободи от стражите, хванали ръцете му. — Върнах се доброволно, а това трябва да означава нещо дори в Апсала. Бях отвлечен от мастрегуло с помощта на един предател от стражата ти…

— Името му!

— Бенн’т. Мъртъв е вече, погрижих се лично за него. Твоят капитан те продаде на конкуренцията. Искаха да работя за тях, но аз не се съгласих. Не ми харесаха облеклата им и си тръгнах, преди да са ми направили предложение. Но донесох със себе си нещо, което им принадлежи.

Джейсън измъкна стъклената сфера с киселината, а пазачите отскочиха назад с ужасени викове и дори Хертуг пребледня.

— Горящата вода! — едва успя да промълви.

— Именно. Веднага щом ми дадете олово, ще изработя батерията, с чието изобретяване се бях заловил. Нервиран съм, Хертуг. Никак не ми харесва да ме отвличат и да ме мъкнат насам-натам. Всичко в Апсала ме дразни, затова имам известни планове за бъдещето. Накарай тези мъже да излязат оттук, за да ги споделя с теб.

Хертуг притеснено прехапа устни и погледна неуверено стражите.

— Ти се върна — рече той на Джейсън. — Защо?

— Защото се нуждая от теб толкова, колкото и ти от мен. Имаш много подчинени, власт и пари. А аз имам големи планове. Махни сега стражите.

На масата имаше купа с крено. Джейсън порови, намери един по-пресен плод и го захапа. Хертуг усилено разсъждаваше.

— Ти се върна — повтори отново той. Очевидно този факт го стъписваше. — Нека поговорим.

— Насаме.

— Опразнете стаята — нареди той на хората си, но предпазливо застана зад зареден арбалет. Джейсън се направи, че не го забелязва; бе подготвен за подобна подозрителност. Приближи до прозореца с грубо шлифовано стъкло и погледна към островния град. Бурята най-сетне бе утихнала и плахи слънчеви лъчи осветяваха мокрите покриви.

— Би ли искал да владееш всичко това? — попита Джейсън.

— Продължавай — подкани го Хертуг и малките му очички светнаха възбудено.

— Споменах ти това и преди, но сега ти го казвам съвсем сериозно. Мога да ти открия всички тайни на всички кланове, които живеят на тази проклета планета. Ще ти покажа как д’зертано добиват петрол, как мастрегуло получават сярна киселина, как трозелиго изграждат двигателите си. После ще усъвършенствам оръжията ви и ще въведа колкото мога нови. Ще направя войната толкова ужасна, че в крайна сметка тя ще стане невъзможна. Естествено, ако продължите да я водите, твоите войски винаги ще печелят. Ще премахнеш всяка конкуренция, като отстраниш враговете си един по един, започвайки от най-слабите, додето станеш господар на този град и после на цялата планета. Богатствата на света ще бъдат твои, а вечерите ти ще бъдат разнообразявани от гледките на ужасна смърт, избрана от теб за враговете ти. Какво ще кажеш?

— Да живеят персоните! — викна Хертуг и скочи на крака.

— Така и очаквах да реагираш. Ако ще оставам тук за по-дълго време, редно е коренно да променя системата. Доста неудобства бях принуден да изтърпя и е крайно време нещата да се поставят на нова основа.