Свят на смъртта II

10.

Бяха изминали шест дни, откакто напуснаха Путл’ко, и запасите им вече почти се изчерпваха. Но като излязоха от планините, земята стана по-плодородна, а из вълнистите тревни пампаси течаха достатъчно потоци и се въдеха достатъчно диви животни, така че нямаше да останат жадни и гладни. По-критично беше положението с горивото — този следобед Джейсън бе отворил последната стомна. Спряха няколко часа преди мръкване, защото прясното им месо се бе свършило; Снарби взе арбалета и отиде да убие нещо за тенджерата. Понеже беше единственият, който въпреки дефекта в зрението си умееше донякъде да си служи с това тромаво бойно пособие и познаваше местния дивеч, възложиха тази задача на него. Като посвикна с карото, страхът му от него намаля и самочувствието му порасна, защото единодушно бе признат за ловеца на групата. Ето и сега се носеше арогантно във високата до колене трева, преметнал арбалета през рамо, и си подсвиркваше през зъби. Джейсън го наблюдава известно време и отново почувства нарастваща тревога.

— Не се доверявам аз на този кривоглед наемник, нямам му вяра и за пукната пара — измърмори той.

— На мен ли говореше? — попита Мика.

— Не, но мога и на теб да го кажа. Забеляза ли нещо интересно в местността, която прекосяваме, нещо по-различно?

— Нищо. Това е пустош, в която не е стъпвал човешки крак.

— Тогава трябва да си сляп, защото през последните два дни аз видях доста неща, макар че като теб не разбирам нищо от гори. Иджале — извика той и тя вдигна глава от котлето, в което притопляше рядка яхния от последното им крено. — Зарежи тоя буламач. Колкото и да му се стараеш, си остава все така безвкусен, а ако Снарби има късмет, ще вечеряме печено месо. Кажи ми, забеляза ли нещо странно или по-различно в местността, през която минахме днес?

— Нищо странно, просто следи от човешко присъствие. На два пъти минахме покрай места, където тревата бе утъпкана, а клонките пречупени, сякаш оттам преди два-три дни, а може би и по-отдавна е минало каро. А на едно място някой си бе палил огън, но не ще да е било скоро.

— Значи така, нямало какво да си види — подхвърли Джейсън с повдигнати вежди. — Е, Мика, увери ли се как безкрайните походи за събиране на крено развиват наблюдателността и чувството за ориентация?

— Аз не съм дивак. Не можеш да очакваш от мен да забелязвам такива неща.

— Научих се да не очаквам от теб почти нищо освен неприятности. Само че сега ще ми е нужна помощта ти. Това ще е последната нощ на Снарби като свободен човек, независимо дали се досеща, или не. Не искам той да стои на пост, затова ти и аз ще се редуваме.

— Нищо не разбирам — избъбри смаян Мика. — Как така последната му нощ като свободен човек?

— Дори на теб трябваше да ти е станало ясно вече, след като си запознат с обществените порядки на тази планета. Какво смяташ, че ще правим, когато пристигнем в Апсала? Ще следваме Снарби като овце, поведени на заколение ли? Нямам идея какво замисля той, но знам, че има някакъв план. Когато го попитам за града, ми отговаря само с общи приказки. Разбира се, той е наемник, който няма как да знае много подробности, но сигурно му е известно повече отколкото ми казва. Твърди, че ни остават още четири дни път до града. Според мен не може да са повече от един или два. Смятам утре да го хвана и да го вържа. Ще измисля някакви вериги за Снарби, за да не може да се измъкне, и ще отида да поразузная към града.

— Ти ще оковеш този нещастен човек и ще го превърнеш в роб без никакво основание!

— Не се каня да го превръщам в роб, само ще го окова та да съм сигурен, че няма да ни вкара в някоя клопка, за да извлече полза. Това подобрено каро е много ценно и може да изкуши когото и да било от местните, а ако продаде и мен като роб механик, ще спечели цяло състояние.

— Не желая да слушам! — разгневи се Мика. — Ти осъждаш човека без никакви доказателства, само въз основа на дребнавите си подозрения. Не съди, за да не бъдеш съден. Освен това си лицемер, защото си спомням как твърдеше, че човек е невинен до доказване на противното.

— Обаче този човек е виновен, ако искаш да знаеш, виновен, задето е член на това пропаднало общество, с други думи, той винаги ще действа по съответния начин в съответния момент. Нищо ли не научи за тези хора?… Иджале! — Тя доволно дъвчеше крено и очевидно не слушаше спора им, но щом я повика, вдигна очи към него. — Кажи си и ти мнението. Скоро ще пристигнем на място, където Снарби има приятели или хора, които ще му помогнат. Как мислиш, че ще постъпи?

— Ще поздрави познатите си. Може би те ще му дадат крено. — Тя се усмихна, доволна от отговора си, и пак отхапа от плода.

— Нямах предвид това — търпеливо обясни Джейсън. — Какво ще стане, когато приятелите му видят нас тримата и карото?

Тя се надигна разтревожена.

— Не бива да ходим с него. Ако той има свои хора там, те ще се бият с нас, ще ни заробят, ще ни вземат карото. Веднага трябва да убиеш Снарби.

— Кръвожадна хиена… — подзе Мика с обвинителен тон, но млъкна, щом видя, че Джейсън посяга към един тежък чук.

— Още ли не разбираш? — попита Джейсън. — Като вържа Снарби, просто ще се подчиня на местния етикет. Същото е като да отдадеш чест в армията или да не се храниш с пръсти в изискано общество. Всъщност дори се показвам малко мекушав, тъй като според местния обичай би трябвало да го убия, преди да ни е причинил ядове.

— Не може да бъде! Не вярвам на ушите си. Не можеш да осъдиш човек въз основа на догадки.

— Не го осъждам — възрази Джейсън с растящо раздразнение. — Просто искам да съм сигурен, че няма да ни създаде неприятности. Не е нужно да си съгласен с мен, за да ми помагаш, просто не ми се пречкай. И тази нощ ще застанеш след мен на пост. Онова, което ще сторя утре, ще легне на моите плещи и няма да е твоя грижа.

— Той се връща — прошепна Иджале и миг по-късно Снарби се появи от високата трева.

— Ударих серво — обяви гордо той и пусна животното пред тях. — Като го нарежа, ще излязат хубави пържоли и месо за печене. Ще си похапнем тази вечер.

Изглеждаше съвършено невинен и безобиден; единственото гузно нещо у него бе шарещият му поглед, но това можеше да се отдаде на кривогледството. За миг Джейсън се запита дали преценката му е правилна; после си припомни къде се намира и съмненията му изчезнаха. Снарби нямаше да извърши престъпление, ако се опиташе да ги убие или пороби; щеше просто да постъпи като всеки обикновен варварин робовладелец. Джейсън взе да търси из кутията с инструменти нитове, с които да затегне оковите на краката му.

Вечеряха сито и по здрач другите си легнаха и бързо заспаха. Джейсън, уморен от пътуването и натежал от храната, се насили да остане буден, като се опитваше да улови всеки сигнал за опасност и вътре в лагера, и отвън. Когато съвсем му се доспа, взе да крачи наоколо, додето студът не го прогони обратно до все още топлото котле. Над него звездите бавно се движеха и когато една по-ярка достигна зенита, прецени, че е вече полунощ или малко по-късно. Разтърси Мика и го събуди.

— Сега е твой ред. Дръж си очите и ушите отворени и не забравяй да го наглеждаш тоя — посочи той към притихналия Снарби. — Ако има нещо съмнително, събуди ме веднага.

Сънят дойде моментално и Джейсън почти не мръдна, додето първите лъчи на зората не докоснаха небето. Виждаха се само най-ярките звезди, а от тревата наоколо се вдигаше мъгла. До себе си зърна сгушените тела на двама спящи; по-далечният се размърда в съня си и Джейсън разбра, че това е Мика.

Измъкна се изпод кожите, които му служеха за завивка, и разтърси раменете на касилеца.

— Как можа да заспиш! — избухна той. — Нали трябваше да си на пост!

Мика отвори очи и примигна с величествена самонадеяност.

— Бях на пост, но призори Снарби се събуди и предложи да ме смени. Не можех да му откажа.

— Какво не си могъл? След всичко, което ти казах…

— Точно заради това. Не мога да обявя невинен човек за виновен и да бъда твой съучастник в несправедливостта. Ето защо го оставих на пост.

— Оставил си го на пост! — Джейсън едва не се задуши от гняв. — Тогава къде е той? Да го виждаш на пост?

Мика огледа внимателно лагера и се увери, че освен тях двамата и пробуждащата се Иджале нямаше никой друг.

— Май си е тръгнал. Той доказа, че не е достоен за доверие, и в бъдеще няма да го оставяме на пост.

Джейсън се засили за ритник, после се сети, че няма време за подобни удоволствия, и хукна към паромобила. Като никога механичната запалка задейства от първия път и Джейсън запали котела. Той избуча весело, но едно почукване по индикатора показа, че горивото е на свършване. В стомната трябваше да има още — колкото да ги отведе на безопасно място, преди да ги е сполетяла бедата, замислена от Снарби… Ала стомната беше изчезнала.

— Това е то — горчиво изрече Джейсън, след като претърси нервно карото и цялата околност. „Силната вода“ бе потънала вдън земя заедно със Снарби, който въпреки страха си от парната машина очевидно бе научил достатъчно от наблюденията си и знаеше, че тя не може да помръдне без ценната течност.

Първоначалният гняв на Джейсън бе заместен от чувство на празнота и потиснатост. Имаше достатъчно опит с Мика, за да е наясно, че не може да му поверява нищо важно, още по-малко, когато ставаше дума за етика. Видя го, че гризе парче студено печено, и се възхити на невъзмутимото му спокойствие.

— Не се ли тревожиш, че отново обрече всички ни на робство? — попита го Джейсън.

— Направих онова, което беше правилно. Нямах друг избор. Трябва да живеем като морални същества, иначе ще паднем до нивото на животните.

— А когато живееш с хора, които се държат като животни, как ще оцелееш?

— Ти си избрал да живееш като тях, Джейсън — заяви той високопарно. — Гърчиш се от страх, но въпреки това си неспособен да избегнеш съдбата си. А аз живея като човек с убеждения, който знае кое е правилно и кое не и не позволява съзнанието му да бъде замъглено от дребнавите нужди на всекидневието. Когато живее по този начин, човек може да умре щастлив.

— Тогава умри щастлив! — изръмжа Джейсън и посегна към сабята си, но веднага се отказа и добави мрачно: — Зле ми става, като си помисля, че съм се опитвал да ти обяснявам някои неща за реалния начин на живот тук, при положение че ти изобщо не проумяваш реалността, нито ще я проумееш, докато си жив. Ти се опираш на собствените си схващания и те са твоята реалност, за теб те са по-здрави от земята, по която стъпваш.

— По изключение сме на едно мнение, Джейсън. Опитах се да ти отворя очите за истинската светлина, но ти се извръщаш и не желаеш да я видиш. Пренебрегваш Извечния Закон за сметка на моментните потребности и заради това си прокълнат.

Манометърът на котела изсъска и изскочи, но нивото на горивото беше на абсолютната нула.

— Закусвай по-бързо, Иджале — каза Джейсън. — Няма какво повече да стоиш до тая машина. Горивото свърши и тя е безполезна.

— Ще приготвя вързоп с най-нужното и ще избягаме пеша.

— Не, и дума не може да става. Снарби познава тази околност и е наясно, че призори ще открием бягството му. Каквато и беда да ни готви, тя вече е на път и пеша няма да можем да избягаме. Затова по-добре да си спестим силите. Ала за нищо на света няма да вземат моя ръчно изработени свръхмощен паромобил! — прибави той с неочаквана възбуда, като грабна арбалета. — Отдръпнете се назад и двамата. Те ще ме заробят заради моите умения, но няма да получат безплатни образци в притурка. Ако желаят да притежават такова возило, ще трябва да си платят за него!

Джейсън се дръпна назад, легна на тревата и се прицели в котела. Улучи го с третата стрела. Малки парчета метал и дърво се посипаха като дъжд наоколо. В далечината се чуха викове и лай на кучета. Когато се изправи, видя група мъже, които се приближаваха през високата трева към него в редица, а като дойдоха по-наблизо, зърна и едрите им кучета, вързани на каишки. Макар явно да бяха изминали доста път, продължаваха да тичат равномерно — опитни бегачи в облекла от тънка кожа, всеки нарамил къс лък и пълен колчан със стрели. Разгънаха се в полукръг и щом стигнаха на един хвърлей до тримата непознати, спряха. Поставиха стрели на лъковете си и зачакаха напрегнато, додето най-после Снарби се дотътри, почти носен от двама други бегачи.

— Сега вие принадлежите… на Хертуг Персон… и сте негови роби… — съобщи Снарби. Беше твърде изтощен и не забелязваше какво става наоколо. — Какво се е случило с карото? — извика той, когато най-сетне видя пушещата развалина, и щеше да се строполи на земята, ако не го крепяха отстрани. Очевидно новите роби не бяха тъй ценни след загубата на машината.

Снарби с препъване се приближи до паромобила и тъй като никой от войниците не пожела да му помогне, се залови сам да събира останките от разните части и инструментите на Джейсън. Щом ги сви на вързоп, пехотинците се увериха, че контактът с тези предмети не е опасен, и неохотно се съгласиха да ги носят. Единият от войниците, облечен също както останалите, явно ги командваше и когато им даде знак да се връщат, те се скупчиха около тримата пленници и с насочени лъкове ги принудиха да се изправят.

— Идвам, идвам — рече Джейсън, като гризеше голям кокал. — Но нека първо си довърша закуската. Виждам пред себе си безброй блюда от крено, затова възнамерявам да се нахраня свястно за последен път.

Войниците останаха озадачени и се обърнаха към офицера си за заповеди.

— Кой е този? — попита той Снарби, като посочи към Джейсън. — Има ли причина да не го убия?

— Не бива да го правиш — викна стреснато Снарби и лицето му пребледня. — Той е същият, който построи дяволската кола и знае всичките й тайни. Хертуг Персон ще го принуди с мъчения да построи нова.

Джейсън избърса пръстите си в тревата и се изправи.

— Добре, господа, да вървим. А пътем някой може би ще ми обясни кой е Хертуг Персон и какво има да става занапред.

— Аз ще ти обясня — изпъчи се Снарби, когато поеха напред. — Той е Хертуг на персоните. Аз съм се бил за персоните и те ме познават. Срещнах се със самия Хертуг, всичко ми повярва. Персоните са много влиятелни в Апсала и държат във владение важни тайни, но не са толкова силни като трозелиго, които държат тайните на каро и джетило. Знаех, че мога да поискам висока цена от персоните, ако им занеса тайната на каро. И ще го направя. — Той приближи лице до Джейсън с яростна гримаса. — Ти ще им кажеш тайната. Аз ще им помогна да те измъчват, докато я кажеш.

Както вървяха, Джейсън протегна крак, препъна Снарби и го просна в цял ръст на земята, а после мина по тялото на предателя. Никой от войниците не обърна внимание на този инцидент. Просто продължиха нататък. Снарби се изправи и затича след тях, бълвайки злостни ругатни. Джейсън почти не ги чуваше, защото и бездруго си имаше достатъчно грижи.