На следващия ден Иджале не се отдели от Джейсън — подреди се до него, когато поеха на обичайния утринен поход за събиране на крено. Джейсън се възползваше от всяка възможност да я разпитва и към обед бе успял да изтръгне малкото, което тя знаеше за живота отвъд тази гола крайбрежна равнина. Океанът бе загадка, изхвърляше животни за ядене, риба, а от време на време и човешки трупове. Понякога в далечината се виждаха и кораби, но за тях не се знаеше нищо. От другата страна територията им граничеше с пустиня, още по-негостоприемна и от тази, в която влачеха жалкото си съществуване — необятни голи пясъци, населени единствено от д’зертано с техните загадъчни каро. Тия последните, изглежда, бяха животни или пък някакви механични транспортни средства; според смътното описание на Иджале можеха да са и двете. Океан, брегова ивица и пустиня — това съставляваше целия им свят и тя не можеше да си представи, че отвъд съществува нещо друго.
Но Джейсън знаеше, че не е така — арбалетът бе достатъчно доказателство и той бе твърдо решен да открие откъде се е взел. За тази цел трябваше да се освободи от робството, щом настъпеше подходящ момент. Бе се приучил пъргаво да избягва тежкия ботуш на Ч’ака; работата не беше тежка и храна имаше достатъчно. В положението си на роб не бе обременен с никакви отговорности — трябваше само да изпълнява заповедите на господаря — и това му даваше възможност да опознае донякъде планетата, тъй че щом си тръгнеше оттук, нямаше да е съвсем неподготвен.
По-късно през деня в далечината се зададе друга редица роби и Джейсън очакваше да се повтори изпълнението от предишния ден. Но остана приятно изненадан. При вида на другата група Ч’ака внезапно избухна в ярост, която подплаши робите му и те се разбягаха в разни посоки. Господарят им взе да подскача, да крещи гневно и да удря с тоягата по дебелата си кожена броня, а когато стигна до пълно изстъпление, се втурна да бяга. Джейсън го последва, силно заинтригуван от новия обрат на нещата.
Групата роби насреща им също се разпръсна и сред тях изникна подобна фигура с тежко въоръжение и броня. Двамата вождове се устремиха бясно един към друг и Джейсън беше сигурен, че ще си строшат главите, като се сблъскат. В решителния миг обаче те забавиха темпото, след което взеха да се дебнат в кръг и да си разменят кресливи ругатни.
— Мразя те, М’шика!
— Мразя те, Ч’ака!
Думите бяха същите, но в озверения тон тоя път нямаше и следа от официалност.
— Ще те убия, М’шика! Пак си навлязъл в територията ми с твоите мърши!
— Лъжец си ти, Ч’ака! Тая земя е открай време моя.
— Аз трябваше открай време да съм те убил!
Ч’ака скочи и стовари тоягата си тъй силно, че сигурно щеше да разсече на две мъжа насреща си, ако го бе улучил. М’шика бе подготвен за нападението и отскочи назад, като се засили за ответен удар, но Ч’ака лесно му се изплъзна. После пак продължиха енергично да размахват тоягите, но те свистяха само във въздуха и пострадал нямаше, додето неочаквано двамата мъже се вкопчиха един в друг и борбата започна не на шега.
Търкаляха се на земята, ръмжаха свирепо, дърпаха се яростно. При ръкопашния бой тежките тояги вече не вършеха работа, заместиха ги с ножовете и дългите бивни по наколенниците: едва сега Джейсън разбра защо му са тия бивни на Ч’ака. Беше бой без правила — всеки се стараеше с всички сили да убие противника си, но кожената броня ги затрудняваше в тая им цел. Борбата продължаваше. Пясъкът бе осеян с изпотрошени животински зъби, захвърлени оръжия и парчета кожа. В един миг двамата мъже се разделиха, за да си поемат дъх, но тутакси пак се нахвърлиха един върху друг.
Пръв взе надмощие Ч’ака. Той заби ножа си в пясъка, претърколи се и го захапа за дръжката. После притисна ръцете на М’шика, засили глава надолу и успя да открие пролука в бронята му. М’шика изкрещя и се изтръгна от хватката, а когато стъпи на крака, цялата му ръка бе обляна в кръв. Ч’ака скочи срещу него, но раненият успя да грабне тоягата си навреме, за да се предпази.
Тръгна заднишком, като се препъваше, с ранената си ръка успя да посъбере разхвърляните оръжия и побягна в отстъпление. Ч’ака го погна на няколко крачки, като крещеше възхвали за собствената си сила и умения, а противника си обсипваше с подигравки за малодушието му. Джейсън забеляза в пясъка да се въргаля къс и остър рог от някакво морско животно и побърза да го вземе, преди Ч’ака да се е обърнал.
Щом прогони врага си и той се скри от поглед, Ч’ака внимателно прегледа бойното поле и прибра всички още годни оръжия. Макар още да беше светло, той обяви края на работния ден и започна да раздава дажбите крено.
Джейсън седна и замислено задъвка храната си. Иджале, облегната на рамото му, току го разклащаше, докато се чешеше яростно. Въшките бяха неизбежна напаст; те се криеха в гънките на зле ощавените кожи и нападаха човешката плът, привлечени от топлината й. Джейсън също не бе пощаден и скоро установи, че вече се чеше в унисон с нея. Сърбежът сякаш отприщи гнева, който бавно и неусетно се бе трупал у него.
— Отслужих си моето — рече внезапно той и скочи на крака. — Край с робството. Накъде да тръгна към пустинята, за да открия д’зертано?
— Натам, ще стигнеш след два дни път. Как ще убиеш Ч’ака?
— Няма да го убивам. Просто се махам. Достатъчно дълго търпях гостоприемството и ритниците му.
— Не бива да правиш това — уплашено възкликна тя. — Ще загинеш.
— Ч’ака не може да ме убие, като ме няма.
— Всеки може да те убие. Такъв е законът. Избягалите роби ги убиват.
Джейсън отново седна на пясъка, отхапа от креното си и се зае да разсъждава над този факт.
— Ти ме убеди да остана още малко. Нямам особено желание да убивам Ч’ака, макар че той ми открадна ботушите. Просто не виждам как ще ми помогне неговата смърт.
— Колко си глупав! Нали като убиеш Ч’ака, ти ще станеш новият господар. Тогава можеш да правиш каквото си искаш.
Разбира се. Сега, като му го каза тя, социалната схема изглеждаше съвсем ясна. Понеже тук имаше роби и робовладелци, Джейсън бе останал с погрешното впечатление, че те принадлежат към различни слоеве на обществото, докато всъщност съществуваше само една класа, в която управляваше простият закон „кой кого“. Трябваше отдавна да се досети за това, още когато забеляза колко внимава Ч’ака да не допусне никого близо до себе си и как всяка нощ изчезва в някакво незнайно скривалище, за да не го нападнат. Това бе един вид свободно предприемачество, доведено до абсолютна крайност, поради което всеки бе враг на всекиго и социалното положение на човека зависеше от силата на ръцете и от бързината на рефлексите му. Ако някой се отделеше от стадото, се поставяше извън обществото и съответно ставаше негов враг, поради което рискуваше да бъде убит от първия срещнат. От всички тия разсъждения следваше, че той наистина трябва да убие Ч’ака, за да вземе преднина. Все още нямаше желание да го стори, но знаеше, че трябва.
Тази вечер Джейсън внимателно проследи с поглед Ч’ака, когато той неусетно се отдели от другите, и запомни посоката, в която тръгна. Естествено, робовладелецът щеше да направи няколко кръга, преди да се скрие, но с малко късмет Джейсън можеше да го намери. И да го убие. Не го привличаха твърде среднощните покушения и преди да се озове на тази планета, винаги бе смятал, че само страхливец може да убие спящ човек. Ала необикновените обстоятелства изискват необикновени похвати, а в открит бой той нямаше никакви шансове срещу тежко въоръжения си противник. Значи щеше да прибегне към ножа като таен убиец… по-точно към подострения рог.
Успя да подремне някъде до след полунощ, после безшумно се измъкна изпод кожените си покривала. Иджале го усети, че тръгва нанякъде; той видя отворените й очи на светлината на звездите, но тя нито помръдна, нито отрони дума. Все тъй безшумно той мина между телата на заспалите роби и изчезна в мрака сред дюните.
Не беше лесна работа да се открие Ч’ака в тъмната пустиня, но Джейсън не се отказваше. Наоколо имаше ровове и пясъчни ридове и всички те трябваше да бъдат претърсени. Робовладелецът сигурно спеше в някоя падинка и постоянно бе нащрек.
Ч’ака бе взел специални предпазни мерки срещу евентуално покушение, това стана ясно на Джейсън едва като чу звъна на камбанката. Беше слаб, почти недоловим звук, но той мигом замръзна на мястото си. Някаква тънка нишка се докосваше до ръката му и когато се отдръпна от нея, отново се раздаде слабият звън. Изруга се наум за глупостта си, задето чак сега си спомни за шумовете, които се чуваха сутрин откъм леговището на Ч’ака. Явно се заобикаляше нощем с жици, които звънтяха при всяко доближаване на човек до тях. Джейсън бавно и безшумно се оттегли в рова отзад.
Чу се тропот и се появи Ч’ака, размахал тоягата си високо над главата. Насочи се право към Джейсън. Той с отчаяна бързина се претърколи настрани и тоягата се стовари върху пясъка до него. После рипна и с всичка сила побягна надолу по урвата. Под краката му отхвърчаха камъчета — той знаеше, че подхлъзне ли се, е мъртъв, ала нямаше друг изход освен да бяга. Тежко въоръженият Ч’ака не можеше да го догони и Джейсън успя да се задържи на крака, докато остави своя преследвач зад гърба си. Ч’ака взе да реве и да ругае яростно, но вече нищо не можеше да му стори. Задъхан, Джейсън намери прикритие в тъмнината.
Направи бавен кръг около заспалия бивак. Знаеше, че шумът ще разбуди робите, затова постоя известно време настрани, треперейки в предутринния студ, и едва тогава се осмели да пропълзи обратно под кожите. Небето започна да просветлява, а той лежеше буден и се питаше дали е бил разпознат. Не му се вярваше.
Когато червеното слънце се появи на хоризонта, Ч’ака изскочи иззад дюните, побеснял от гняв.
— Кой го направи? — изрева той. — Кой дойде нощес? — Втурна се помежду им, като хвърляше изпепеляващи погледи наляво и надясно изпод шлема си. Никой не смееше да шавне. — Кой го направи? — кресна отново той, когато наближи до Джейсън.
Петима роби мълчаливо посочиха Джейсън, а Иджале потрепера и се отдръпна от него.
Като изруга предателските им души, Джейсън скочи и побягна, за да се спаси от размаханата тояга. В ръка държеше подострения рог, но знаеше, че е по-разумно да не влиза в открит двубой с Ч’ака. Трябваше да намери друг начин. Хвърли поглед назад и видя, че врагът му го преследва, но в този миг едва не се препъна в протегнатия крак на един роб.
Те всички бяха против него! Всички бяха един срещу друг, затова ничия ръка не го защити. Побягна настрани от робите и се изкачи на една дюна, като се вкопчваше в жилавата трева на стръмния й склон. Щом стигна до билото, се обърна и ритна пясък в лицето на Ч’ака. Но оня успя да се приведе и задрънча войнствено с оръжията си. Джейсън отново трябваше да побегне. Ч’ака хукна след него, силно задъхан.
Джейсън вече чувстваше умора, а това означаваше, че е настъпил моментът за контранападение. Робите бяха останали далеч назад и битката щеше да е само между тях двамата. Както пълзеше по каменистия склон, той внезапно се обърна и скочи към врага си. Ч’ака не бе подготвен за такова нещо и в изненадата си успя само да вдигне тоягата срещу Джейсън. Той се наведе и избегна удара, после издебна Ч’ака в миг, когато бе изгубил равновесие, и го дръпна за ръката, с която държеше тоягата. Тежковъоръженият мъж се стовари с лице върху камъните и Джейсън тутакси се метна на гърба му, вкопчи се в брадата, подаваща се изпод огърлицата от зъби върху шлема му, и я задърпа. За един миг, продължил сякаш безкрайно, главата на Ч’ака остана протегната назад и тогава Джейсън заби острия рог в меката плът на шията. Гореща кръв оплиска ръката му, Ч’ака се разтърси страховито под тялото му и умря.
Джейсън се изправи, внезапно обезсилен. Беше сам с жертвата си. Около тях свиреше студеният вятър, който гонеше пясъка и вледеняваше потта по тялото му. Въздъхна тежко, отри окървавените си ръце в пясъка и започна да съблича мъртвеца. Черупковият шлем бе стегнат с дебели ремъци около главата и когато ги освободи, видя, че Ч’ака е бил доста над средната възраст. Брадата му бе прошарена, а косата напълно бяла; лицето и оплешивяващата му глава бяха болезнено бели от постоянното носене на шлема.
Отне му доста време да свали цялата броня и всичко останало и да го навлече на себе си, но най-сетне се справи. Под кожите и окачените по тях бивни краката на Ч’ака бяха обути в ботушите на Джейсън — мръсни, но здрави, и Джейсън щастлив ги издърпа. Когато накрая вдигна шлема от пясъка и го нахлузи на главата си, все едно че Ч’ака се бе преродил. Трупът на пясъка бе просто още един мъртъв роб. Джейсън изкопа плитък гроб, хвърли вътре тялото и го зарови.
После, нарамил оръжията, меховете и арбалета и с тоягата в ръка, закрачи обратно към замрелите в очакване роби. Щом го зърнаха, те мигом се изправиха и образуваха редица. Джейсън видя Иджале да се взира тревожно в него и да се мъчи да открие кой е човекът под маската.
— Един на нула за гостуващия отбор — извика той, а тя му отправи бърза плаха усмивка и се извърна. — Кръгом и обратно в посоката, от която дойдохме. За вас изгрява нов ден, роби. Знам, че още не вярвате, но ви чакат големи промени.
Подсвирна и тръгна зад редицата, загризал първото намерено крено.