Свят на смъртта II

12.

— Кога ще бъде завършено това? — запита Хертуг и посочи частите, пръснати върху тезгяха на Джейсън.

— Утре сутринта, о, Хертуг, макар че работих над този уред цяла нощ. Но преди него съм ти приготвил друг подарък. Начин да подобриш телеграфната си система.

— Тя няма нужда от подобрения! Създадена е още от предците ни и…

— Аз нищо няма да променям. Предците всичко са си знаели отлично, съгласен съм. Само ще ти предложа нов метод на действие с нея. Погледни това… — И той му поднесе една от металните плочки с нашареното от писеца восъчно покритие. — Можеш ли да го разчетеш?

— Разбира се, но е нужно огромно съсредоточаване, защото това е една дълбока загадка.

— Не е чак толкова дълбока. От един поглед разгадах, че е ужасно просто.

— Ти богохулстваш!

— Няма такова нещо. Погледни тук. Това е „бе“, нали? Две завъртулки от магическото махало.

Хертуг взе да брои на пръстите си.

— Да, това е „бе“, прав си. Но как позна?

Джейсън прикри презрението си.

— Доста трудно ми беше, но за мен всички тайни са отворена книга. „Бе“ е втората буква в азбуката, затова се кодира с две чертички. „Це“ е третата, все още е лесно. Но за последната, „зет“, при предаване се налага да изпращате двайсет и шест чертички, а това е безсмислена загуба на време. Трябва само леко да видоизмените апаратурата си, за да може да изпраща два различни сигнала. За по-оригинално нека наречем единия „точка“, а другия „тире“. Като се използват тези два сигнала — краткият и дългият импулс, може да се транскрибира всяка буква от азбуката с максимум четири елемента. Разбираш ли?

— Нещо ми бръмчи в главата и ми е трудно да следвам мисълта ти.

— Преспи до утре с тази мисъл. На заранта изобретението ми ще бъде готово и аз ще ти демонстрирам новия код.

Хертуг си тръгна, мърморейки нещо под носа си, а Джейсън се зае да довърши последните намотки за новия си генератор.

— Как ще се нарича това? — попита Хертуг, като обикаляше високата и натруфена дървена кутия.

— Това е прибор „Слава на Хертуг“, нов олтар за преклонение и източник на печалби за Ваше Превъзходителство. Ще бъде поставен в храма, или както го наричате вие тук, та простолюдието да му отдава своята почит и паричките си. Да кажем, че аз съм верен и богопочтителен поданик и влизам в храма. Давам своята лепта на свещеника, хващам тази ръчка, дето стърчи отстрани, и я завъртам. — Джейсън завъртя енергично ръчката и от кутията се разнесе шум от въртящ се механизъм и усилващ се вой. — Гледай сега горе.

От горната повърхност на кутията се подадоха две закривени метални рамена, завършващи с медни сфери, разделени от въздушно пространство. Хертуг ахна и отскочи назад, когато в празнината просветна синя искра.

— Това ще направи силно впечатление на селяните, не мислиш ли? — подхвърли Джейсън. — А сега наблюдавай внимателно искрите и отбележи тяхната последователност. Най-напред три къси искри, после три дълги и пак три къси.

Джейсън спря да върти ръчката и подаде на Хертуг ясно надписан къс пергамент, съдържащ набързо приспособена редакция на стандартния междупланетарен код.

— Обърни внимание сега. Трите точки означават „хаш“, а трите тирета са „а“. Когато се върти ръчката, машината изпраща закодиран сигнал Х.А.Х., което ще рече Хвала Абсолютни Хертуг. И така всички ще славят Хертуг. Ето ти едно сериозно устройство, което ще създаде работа на свещениците, та да не мислят за разкол, а в същото време ще забавлява верните ти последователи. И не на последно място денонощно ще те превъзнася с гласа на електричеството.

Хертуг завъртя ръчката и се загледа в искрите с блеснали очи.

— Още утре ще наредя да го сложат в храма. Но най-напред трябва да поставим върху него свещени знаци, изработени от злато.

— Да, нека има и скъпоценни камъни. Колкото е по-богат на вид, толкова по-добре. Свещеният прибор трябва да изглежда внушително, иначе хората няма да плащат за него.

Джейсън слушаше щастлив пукота на искрите. На местния код сигналът може и да означаваше Х.А.Х., но за всеки извън тази планета той щеше да е Ес-О-Ес. И всеки космически кораб със сносен приемник, който навлезеше в атмосферата й, щеше да улови радиовълните от прескачащите искри. Дори и в този момент някой може би хващаше сигнала и настройваше приемането си на него. Ако разполагаше с приемник, може би щеше да чуе ответното съобщение, но все едно, щеше да чуе рева на двигателите, когато ракетата се спуснеше над Апсала…

Нищо не се случи. Джейсън беше изпратил първите позивни Ес-О-Ес преди повече от дванайсет часа, затова, макар и неохотно, изостави надеждата за бързо спасение. Най-разумно бе да се настани сигурно и удобно, додето чакаше пристигането на някой кораб. Не си позволи да допусне мисълта, че може нито един кораб да не се доближи до тая изостанала планета, докато той е жив.

— Размислих над твоите искания — съобщи Хертуг, като откъсна поглед от предавателя и се обърна към Джейсън. — Можеш да разполагаш със свой собствен малък апартамент, може би един-двама роби, достатъчно храна и на свещените дни вино и бира…

— И нищо по-силно?

— По-силно не можеш да получиш. Вината на персоните от лозята по склоновете на Маунт Малвигла са прочути с високия си градус.

— Ще станат още по-прочути, като ги прекарам през дестилатор. Ако се задържа за по-дълго време тук, бих могъл да направя още доста подобрения. Нищо чудно дори да изобретя тоалетна с течаща вода, преди да съм хванал ревматизъм от течението в примитивните ви отходни места. Има много работа за свършване. Но сега е нужно да съставим списък с най-важните задачи и на първо място в него ще бъде реализирането на печалби. Някои от нещата, които възнамерявам да създам за увеличаване на славата ти, ще бъдат скъпички, затова не е зле по-напред да понапълним хазната. Дано религиозните принципи да не ти забраняват да забогатяваш.

— Съвсем не — с желязна категоричност отвърна Хертуг.

— Тогава засега да спрем дотук. С разрешение на Ваше Превъзходителство, ще се оттегля в новия си апартамент да поспя, след което ще представя въпросния списък за одобрение.

— Съгласен съм. И не забравяй нещата, от които ще спечелим пари.

— Ще оглавяват списъка.

Макар Джейсън да бе получил пълна свобода в работилницата, през останалото време четирима тъмничари неотлъчно го следваха по петите и го облъхваха с дъх на крено.

— Знаеш ли къде се намира новото ми жилище? — попита Джейсън капитана на охраната си, надменен грубиян на име Бенн’т.

— Ъхъ — отвърна Бенн’т и го поведе по проветривите от течението коридори към централната кула на крепостта на персоните. Изкачиха се по стръмни каменни стъпала към по-горните етажи и накрая спряха пред една солидна врата, където бе поставен друг пазач. Бенн’т я отключи с масивния ключ, който висеше на колана му.

— Ето жилището ти — съобщи той и посочи навътре с показалеца си, увенчан с черен от мръсотия нокът.

— В комплект с робите — добави Джейсън, като надникна и видя оковани до стената Мика и Иджале. — Но едва ли тези двамата ще ми свършат работа, ако останат така оковани като украшения. Ключът у тебе ли е?

Още по-намусен, Бенн’т изрови един по-малък ключ от портфейла си и го подаде на Джейсън.

— Знаех си, че ще направиш нещо, за да се отървеш невредим от тях — рече Иджале, когато Джейсън отключи желязната скоба около врата й. — Само мъничко се боях.

Мика запази каменно мълчание, додето Джейсън не започна да разглежда стаите заедно с Иджале, после заяви сухо:

— Пропусна да ме освободиш от веригите.

— Радвам се, че сам го забеляза — отвърна Джейсън. — Така ми спестяваш необходимостта да ти обърна внимание върху това. Можеш ли да предложиш по-добър начин да те отърва от още беди?

— Държиш се оскърбително!

— Просто съм откровен. Заради теб изгубих службата си при д’зертано и бях окован като роб. Когато избягах, те взех със себе си. И ти ми се отплати за великодушието, като допусна Снарби да ни предаде на сегашния ми работодател. Назначението, което получих, в никой случай не дължа на теб.

— Направих онова, което сметнах за най-добро.

— Грешно си смятал.

— Ти си отмъстителен и дребнав човек, Джейсън динАлт.

— Дяволски си прав. Ще си останеш прикован до стената.

Джейсън прегърна през кръста Иджале и двамата продължиха обиколката си из апартамента.

— По най-новата мода от външната врата се влиза направо в дневната, обзаведена в стила на селско имение с мебели от нерендосани пънове и оригинални шарки от плесен по стените. Страхотно място за производство на сирене, но неподходящо за обитаване от хора. Ще я предоставим изцяло на Мика. — Той отвори една междинна врата. — Ето нещо по-добро. Южно изложение, изглед към големия канал и малко светлина. Прозорци от най-доброто качество напукан рог, които пропускат едновременно слънчеви лъчи и въздух. Ще трябва да поставя стъкла. Но засега ще се задоволим с огън в това огнище, на което може да се опече вол.

— Крено! — изписка Иджале и изтича до кошницата, поставена в една ниша.

Джейсън потръпна. Тя помириса няколко корена и ги стисна между пръстите си.

— Не са много стари. Може би от десет-петнайсет дни. Добри са за супа.

— Точно за това копнее бедният ми стомах — кисело подхвърли Джейсън.

От съседната стая Мика нададе вик. Джейсън стъкна огъня и едва тогава отиде да провери какво иска.

— Това е престъпно! — заяви Мика и задрънка с веригите си.

— Аз съм престъпник — рече Джейсън и се обърна да излезе.

— Почакай! Не можеш да ме оставиш така. Ние сме цивилизовани хора. Освободи ме и ти давам дума, че няма да храня лоши чувства към тебе.

— Много мило от твоя страна, Мика, но от доверчивата ми досега душа се изпари всичкото доверие. Приспособих се към местните правила и ти вярвам само докато те виждам пред очите си. Все пак е нещо. Ще ти дам възможност да се движиш из стаята само за да престанеш да крещиш.

Джейсън отключи веригите, които прикрепяха желязната скоба около врата на Мика до стената, и се извърна.

— Забрави скобата — подсети го Мика.

— Нима? — отправи му Джейсън мрачна усмивка. — Обаче не съм забравил как ме предаде на Едипон, както не съм забравил и скобата. Докато си роб, не ще можеш да ме предадеш отново, затова и ще си останеш роб.

— Трябваше да го очаквам от теб. — В гласа на Мика звучеше студена злоба. — Ти си псе, а не цивилизован човек. Няма да ти дам дума да ти помагам по всякакъв начин. Срамувам се от себе си, че допуснах подобна възможност. Ти си зъл, а аз съм посветил живота си на борба със злото. По тази причина винаги ще се боря с теб.

Джейсън бе вдигнал ръката си за удар, но вместо това се разсмя.

— Ти непрестанно ме удивляваш, Мика. Изглежда невъзможно човек да бъде толкова нечувствителен към фактите, логиката, реалността и здравия разум. Радвам се, дето призна, че ще се бориш с мен. Така по-лесно ще пазя тила си. Но за да не забравиш думите си и отново да започнеш да се държиш дружелюбно, ще те оставя да бъдеш роб и ще се отнасям към теб като към роб. Затова грабвай оная каменна стомна, почукай на пазача да ти отвори и бягай да я напълниш от извора, където наливат вода другите роби.

С тези думи той се извърна рязко и излезе от стаята. Все още кипеше от гняв, но се опита да се покаже доволен от храната, която Иджале бе приготвила тъй грижливо.

Вече с пълен стомах и крака, протегнати към огъня, Джейсън се чувстваше почти комфортно. Иджале се беше привела край огнището и кърпеше някакви кожи с голяма и груба желязна игла. От съседната стая се чуваше ядното потракване на Мика с веригите. Беше късно и Джейсън се чувстваше изморен, но беше обещал на Хертуг списък с нови чудеса и искаше да го завърши, преди да си легне. Вдигна очи, когато ключалката на предната врата изтрака и в стаята влезе Бенн’т, началникът на охраната, следван от един войник с факла в ръка.

— Ела — рече Бенн’т и посочи към вратата.

— Къде и защо? — попита Джейсън намусено, тъй като не гореше от желание да минава през мрачната и влажна крепост.

— Ела — със същия неприятен тон повтори Бенн’т и измъкна затъкнатия в колана си къс меч.

— Започваш да ми ставаш противен — каза Джейсън и се изправи без желание. Нахлузи коженото си наметало и мина покрай притихналия Мика. Пазачът пред вратата беше изчезнал и на слабата светлина на факлата едва се виждаше само едно проснато тъмно тяло. На пазача ли беше? Джейсън понечи да се извърне, когато вратата се блъсна зад гърба му, а мечът на Бенн’т го бодна през кожите точно над бъбреците.

— Ако мръднеш или проговориш, мъртъв си — изръмжа войникът в ухото му.

Джейсън помисли и реши, че е по-добре да не мърда. Не че заплахата го разтревожи, защото бе уверен, че може да обезоръжи Бенн’т, а с другия войник щеше да се справи, преди да е успял да извади сабята си; просто новото развитие на нещата възбуди интереса му. Хранеше силни подозрения, че го извеждат без знанието на Хертуг, и се чудеше докъде ще доведе това.

На часа съжали за решението си. В устата му натикаха вонящ парцал и го стегнаха с ремъци, които се впиваха във врата и челюстите му. В същия миг му вързаха и ръцете, а отстрани го подпря втори меч. Вече беше невъзможно да окаже каквато и да е съпротива без сериозен риск, затова покорно се заизкачва по стълбите към плоския покрив на сградата.

Войникът угаси факлата и се озоваха сред пълен мрак, а наоколо им духаше студен, влажен вятър. Запрепъваха се по хлъзгавите плочки. Парапетът вече не се виждаше и когато Джейсън се удари в него малко под коленете, залитна и щеше да се прекатури отвъд, ако войниците не го бяха издърпали обратно. Мълчаливо и бързо го свързаха с въже под мишниците и го спуснаха отгоре. Джейсън взе да ругае неразбрано през парцала, когато тялото му се заудря в неравната фасада на сградата, после се сгърчи от спазъм, озовал се до колене в ледена вода. От тази страна крепостта на персоните се спускаше стръмно към канала и Джейсън висеше, потопен в него до кръста, когато сред мрака и прорязващия го мокър сняг изплува едва забележим силует на лодка. Груби ръце го дръпнаха надолу и след няколко секунди лодката силно се разлюля — похитителите му скочиха вътре при него. Заскърцаха гребла и лодката потегли. Не се вдигна никаква тревога.

Мъжете в лодката не му обръщаха внимание; използваха го само да си подпират краката на него, додето той не се изтърколи настрани. Както беше легнал, не виждаше почти нищо, докато не се появиха запалени факли, и тогава забеляза, че плават през голям морски шлюз, много подобен на онзи, през който стигнаха до крепостта на персоните. Не се искаха много разсъждения, за да стигне до извода, че го отвлича някоя от съперническите организации. Когато лодката спря, го блъснаха на палубата, а после го потътриха през влажни каменни коридори и накрая се изправиха пред висока ръждясала желязна порта. Бенн’т беше изчезнал, вероятно след като бе получил трийсетте си сребърника, а новите стражи не издаваха нито звук. Те го развързаха, извадиха парцала от устата му, бутнаха го през желязната врата и я затръшнаха зад него. Озова се в зловещо помещение и от това, което видя, го побиха тръпки.

На столове с високи облегалки седяха седем фигури в броня и пълно въоръжение, скрити зад страховити маски. Подпираха се на саби, дълги по метър. Наоколо им бяха поставени пушещи лампи със странни форми, а във въздуха се усещаше острата миризма на водороден сулфид.

Джейсън се изсмя сухо и се огледа за стол. Не се виждаше такъв, затова той дръпна от една маса лампа във форма на змия, от чиято уста излизаше пламък, свали я на земята и седна върху масата. Сетне изгледа с презрение плашилата насреща си.

— Изправи се, смъртни човече! — прогърмя фигурата в центъра. — Да седиш пред мастрегуло е равносилно на смърт!

— Аз пък седя — заяви Джейсън, като се настани по-удобно. — Не сте ме отвлекли, за да ме убиете, и колкото по-скоро разберете, че комичните ви одежди не ме плашат, толкова по-бързо ще можем да пристъпим към деловите въпроси.

— Замълчи! Заплашва те смърт!

— Майната ви! — изсмя се Джейсън. — Маските и заплахите ви ме стряскат не повече от тези на пустинните робовладелци. Да пристъпим към фактите. Чули сте да се носят слухове за мен и сте се заинтересували. Научили сте за свръхмощното каро, вашите шпиони са ви разказали за електронното молитвено устройство в храма, а може би и за други неща. Всичко ви е прозвучало така привлекателно, че сте поискали да ме имате за себе си и сте приложили изпитания апсалански трик да се похарчат малко пари където трябва. И ето ме тук.

— Ти знаеш ли на кого говориш? — провикна се с треперещ от негодувание глас маскираната фигура най-вдясно. Джейсън внимателно огледа човека, който се беше обадил.

— Мастрегуло? Чух за вас. Вие сте вещиците на този град и плашите хората с огън, който гори във вода, пушек, който изгаря дробовете, вода, която овъглява плътта, и все от тоя род. Предполагам, че вие сте местният еквивалент на химиците. И макар, както схващам, да сте малцина, сте достатъчно зловредни, за да всявате страх у другите племена.

— Знаеш ли какво има тук? — попита мъжът и вдигна стъклена сфера с жълтеникава течност.

— Не знам и хич не ме засяга.

— Изгаряща вода, която ще запали кожата ти в мига, когато…

— Я не се занасяй! Сигурно е най-обикновена киселина, вероятно сярна, защото останалите киселини се получават от нея. На тая мисъл ме навежда и вонята на развалени яйца, която се носи в стаята.

Предположението му очевидно се оказа вярно. Седемте фигури се размърдаха неспокойно и зашепнаха помежду си. Додето вниманието им бе отвлечено, той се изправи и запристъпва бавно към тях. Беше му писнало от полунаучни, полумагически представления, омръзнало му бе да го отвличат, връзват, блъскат и тормозят. Кланът мастрегуло предизвикваше страх в Апсала и всички го избягваха, но за неговите цели бе твърде малоброен. По редица основателни причини бе решил да подкрепи персоните в борбата за надмощие и сега нямаше намерение да сменя лагера.

В съзнанието му изскочи прочетеното някога в една книга за прочути бягства. Запомнил го беше, тъй като хранеше професионален интерес към изплъзването от различни опасни ситуации; в немалко случаи целите му не съвпадаха с тези на полицията. Разсъждавайки върху начините за бягство, бе стигнал до извода, че най-подходящият момент да избягаш е непосредствено след залавянето ти. Това означаваше сега.

Мастрегуло бяха направили грешка, като го допуснаха сам в залата. Свикнали всички да треперят пред тях в покорство и страх, бяха станали небрежни… и доста старички. По гласовете и движенията им той отсъди, че сред тях няма нито един млад човек, а крайният вдясно трябва да беше съвсем грохнал. Гласът му го бе издал, а сега, когато се приближи, Джейсън видя как немощно се тресе ръката му, опряна на сабята.

— Кой ти откри тайната и свещеното име на сулфурика ацидо? — протръби гневно фигурата в средата. — Говори, шпионино, или ще ти изтръгнем езика, ще сипем огън във вътрешностите ти…

— Не правете това — помоли се Джейсън, като коленичи и молитвено събра ръце пред себе си. — Всичко друго, но не това! Ще говоря! — И същевременно не преставаше да се тътри на колене напред, насочил се надясно. — Истината излезе наяве и повече не мога да я тая. Ето го човекът, който ми довери свещените тайни. — Той посочи стареца вдясно и плъзна ръката си към дългата сабя.

Внезапно Джейсън се изправи, изтръгна сабята с лекота от старческата ръка и силно бутна набелязаната си жертва към съседния стол. Чу се шум от паднали тела, който зарадва слуха на Джейсън.

— Смърт на неверниците! — извика той и дръпна черната завеса, изрисувана с черепи, демони и други грозотии, която покриваше задната стена. Хвърли я върху двамата мъже най-близо до него, които тъкмо понечваха да се изправят. В този момент погледът му попадна върху малка врата, скрита зад драпериите. Отвори я и изскочи в осветения с лампи коридор отвън, почти право в ръцете на поставените отвън двама стражи. Той имаше на своя страна предимството на изненадата. Първият рухна, когато Джейсън го удари по главата с плоското на сабята, а вторият пусна оръжието си, когато Джейсън закачи с острието си лявото му рамо. Можеше да се движи по-пъргаво и да убива по-бързо, отколкото всеки апсаланец. Успя да докаже това, когато зави тичешком зад един ъгъл по посока на входа и се натъкна на Бенн’т, бившия си пазач.

— Благодаря ти, че ме доведе тук. Тъкмо си нямах достатъчно ядове — изръмжа през зъби Джейсън и изби меча от ръцете му. — И макар че в Апсала се смята за достойно да бъдеш платен предател, никак не постъпи добре, като уби един от своите. — Сабята му изсвистя и разпори гърлото на Бенн’т, като почти го обезглави. Широката сабя беше тежка и трудно се замахваше с нея, но раздвижеше ли се веднъж, сечеше всичко насреща си. Джейсън продължи да тича напред и енергично нападна стражите пред външната врата.

Преимуществото му пред тях се състоеше единствено в елемента на изненада, затова се движеше колкото може по-бързо. Оставеше ли време на враговете си да се обединят, щяха да го хванат и да го убият, но беше късна нощ и последното, което отегчените стражи очакваха, бе това яростно нападение в гръб. Единият падна, а другият залитна настрани с посечена ръка. Джейсън се хвърли с цялата си тежест върху железния лост, който преграждаше входа. С крайчеца на окото си видя един от маскираните мастрегуло да излиза от заседателната зала през главната врата.

— Умри! — пискливо кресна мъжът и запрати стъклената сфера към главата на Джейсън.

— Благодаря — подвикна му Джейсън, като сръчно я улови със свободната си ръка. Пъхна я в пазвата си и отвори вратата.

Преследването му едва започваше да се организира, когато той изтича по хлъзгавите стъпала и скочи в най-близката лодка. Беше доста голяма и нямаше да се управлява лесно, но той я отвърза без колебание и се оттласна с широкото гребло. Остави се на мудния прилив да го носи, бутна настрани греблата и се изтегна с наслада. По стълбите се появиха хора, разнесоха се викове и проблеснаха запалени факли, после изведнъж се изви вихрушка от дъжд, примесен със сняг, и ги скри от поглед. Джейсън се зае да гребе в мрака, като се усмихваше мрачно на себе си.