Свят на смъртта II

6.

Вечерта накладоха огън на брега и Джейсън седна, предвидливо обърнал гръб към морето. Свали шлема, от който го заболяваше главата, и повика Иджале.

— Щом Ч’ака нареди, аз се подчинявам.

Тя изтича бързо към него, просна се на пясъка и запретна кожите си.

— Ама че мнение имаш за мъжете! — избухна Джейсън. — Седни. Само исках да поговорим. А името ми е Джейсън, а не Ч’ака.

— Да, Ч’ака — отвърна тя, като стрелна изкосо откритото му лице и сетне отвърна поглед.

Той изпъшка и бутна към нея коша с крено.

— Виждам, че няма да е лесно да се променят старите навици. Кажи ми, ти или някой от другите имате ли желание да бъдете свободни?

— Какво е това свободни?

— Е, ти всъщност отговори на въпроса ми. Да си свободен означава да не си роб, нито робовладелец. Да можеш да отидеш където си поискаш и да правиш каквото желаеш.

— Не искам такова нещо — потрепера тя. — Че кой ще се грижи за мен? Как ще си намирам крено? За него трябват много хора заедно. Самичък човек ще умре от глад.

— Ако си свободна, можеш да се сдружиш с други свободни хора и заедно да събирате крено.

— Голяма глупост. Та нали, който го намери, ще иска да го изяде, щом няма господар — да го накара да раздели креното с другите. Ще го изяждам.

Джейсън потърка наболата си брада.

— Всички искаме да ядем, ала това не значи, че трябва да бъдем роби. Но, както виждам, ако тук не настъпят радикални промени, май няма да ми се удаде никого да освободя. Затова ще е по-разумно да взема всички предохранителни мерки на Ч’ака, та да остана жив.

Той взе тоягата си и се отдалечи в тъмнината, като безшумно обиколи лагера, додето си намери удобна могилка със заоблени склонове. Опипом извади от торбата теловете със стоманените звънци, които се обаждаха при всяко докосване, и ги опъна наоколо. Защитен така, легна в центъра пред алармената паяжина и прекара нощта неспокойно, в напрегнато очакване звънците да дръннат.

На сутринта пак тръгнаха на поход. Стигнаха до граничните скали и робите спряха, но Джейсън ги подкара да продължат напред. Те му се подчиниха охотно, защото се надяваха скоро да се разрази двубой за владение над новата територия. Надеждите им се оправдаха, когато малко по-късно насреща им отдясно се зададе другата редица роби. От тях се отдели една фигура и се втурна напред.

— Мразя те, Ч’ака! — викна Фасимба, само че този път със съвсем неподправена омраза в гласа. — Ще те убия, задето си влязъл на моя земя!

— Много бързаш — викна му в отговор Джейсън. — А, да, мразя те, Фасимба, прощавай, че забравих протокола. Не ми трябва твоята земя и старият договор или каквото е там, още важи. Само искам да си поговорим.

Фасимба спря, все още изпълнен с подозрение и готов да замахне с каменния си чук.

— Имаш нов глас, Ч’ака — отбеляза той.

— Защото съм нов Ч’ака. Старият Ч’ака сега тори маргаритките. Искам да си взема един роб от теб и после си тръгваме.

— Ч’ака го биваше за боец. Значи и ти добре се биеш. — Той сърдито размаха чука. — Но не колкото мене.

— Ти си върхът, Фасимба. Девет от десет роби искат теб за господар. Нека се разберем сега и да си водя хората. — Той се вгледа в редицата приближаващи роби, като се опитваше да разпознае Мика. — Искам си обратно роба с дупката на главата. Вместо него ще ти дам двама, които си избереш. Какво ще кажеш?

— Бива си я сделката. Вземи най-добрия от моите, а аз ще взема двама от твоите. Само че оня с дупката го няма вече. Взех си белята с него. Все дърдореше. Кракът ме заболя да го ритам. Добре че се отървах.

— Уби ли го?

— Аз не хабя робите. Изтъргувах го с д’зертано срещу стрели. Искаш ли стрели?

— Този път не, Фасимба. Но благодаря за сведението. — Бръкна в коша и извади отвътре едно крено. — Ето, вземи да хапнеш.

— Откъде си намерил отровно крено? — попита Фасимба с неприкрит интерес. — Откога търся…

— Не е отровно, става за ядене, доколкото изобщо тези боклуци може да се ядат.

— Ама че си смешен, Ч’ака — изкикоти се Фасимба. — Давам ти една стрела за отровното крено.

— Печелиш — отвърна Джейсън и пусна креното на земята помежду им. — Но пак ти казвам, че на креното нищо му няма.

— И аз така ще кажа, ако искам да го дам на някого. Хубава работа ще ми свърши. — Той метна една стрела настрани в пясъка, грабна плода и се отдалечи.

Когато Джейсън вдигна стрелата, видя, че е почти изядена от ръжда в средата, а пукнатината е умело замаскирана с глина.

— Чудесна е! — извика той след отдалечаващия се робовладелец. — Почакай само, докато приятелят ти изяде креното.

Върнаха се обратно към скалната маса, а подозрителният Фасимба ги проследи крадешком, додето не се увери, че прекосяват границата и се връщат в своята територия.

После поеха дългия си поход към пустинята във вътрешността. Тъй като по пътя търсеха крено, нужни им бяха три дни да стигнат до целта си. Джейсън подкара редицата в нужната посока, но когато морето се скри зад гърба им, вече почти изгуби представа накъде отиват. Не сподели обаче колебанията си с робите и те уверено продължиха напред по маршрута, който очевидно им бе добре познат. По пътя събраха и изядоха значително количество крено, откриха два извора, от които напълниха меховете си с вода, и забелязаха някакво животно, сгушено край една дупка, но Джейсън, за тяхно огромно, макар и безмълвно разочарование, не успя да го улучи с арбалета. На третия ден сутринта той забеляза на хоризонта линията, отвъд която започваше пустинята, и още преди пладне стигнаха до вълнисто море от сиво-синкав пясък.

Краят на онова, за което бе свикнал да мисли като за пустиня, го стъписа. Под краката им все още имаше чакъл и пясък, тук-там растяха хилави храсти и трева, както и животворното крено. Тази зона бе обитавана от животни и хора и колкото и безмилостни да бяха условията, животът не бе невъзможен. В пустошта, ширнала се напред, не се забелязваха никакви признаци на живот, нито изглеждаше възможно да има такъв и все пак без съмнение тъкмо там бе местонахождението на д’зертано. Това означаваше, че колкото и безкрайно да изглежда пространството пред тях — а Иджале вярваше, че в действителност е точно така, — отвъд имаше плодородни земи. А също и планини, ако мержелеещите се сиви върхове по хоризонта не бяха просто облаци.

— Къде можем да открием д’зертано? — попита Джейсън най-близкия роб, но той само направи гримаса и обърна глава в другата посока.

Джейсън си имаше проблем с дисциплината. Робите изобщо не изпълняваха нарежданията му, ако не ги ритнеше. Бяха така обработени, че за тях заповед, непридружена с ритник, просто не бе заповед, а неохотата му да прилага физически наказания се възприемаше като проява на слабост. Някои от по-едрите и яки мъже вече го мереха с поглед. Опитите му да подобри живота на робите бяха осуетявани от самите роби. Джейсън изруга полугласно тъпотата на тези създания и ритна роба с върха на ботуша си.

— Ще ги намериш там, до голямата скала — последва мигновено отговорът.

Посочи към някаква тъмна грамада в далечината и когато приближиха, Джейсън видя, че естествената скала бе надстроена с тухли и камъни на височина колкото среден човешки ръст. Зад такава преграда можеше да се крият доста много хора, а той не искаше да рискува ценните си роби и още по-ценната си кожа. При вика му редицата спря и робите насядаха на пясъка, а той остана прав, на няколко крачки пред тях, като се оглеждаше изпитателно наоколо и въртеше тоягата в ръце.

Фактът, че зад стената имаше невидими наблюдатели, се доказа от появата на един мъж, който заобиколи зад ъгъла й и тръгна бавно към Джейсън. Облечен беше в широка наметка и в ръка носеше кошница. Когато измина половината от разстоянието, което го делеше от Джейсън, седна по турски в пясъка и остави кошницата до себе си. Джейсън внимателно се огледа във всички посоки и реши, че е в относителна безопасност. Нямаше укрития, където можеха да се спотаяват въоръжени мъже, а от сам човек той не се боеше. Стиснал тоягата, се приближи на три хвърлея до непознатия.

— Добре дошъл, Ч’ака — каза онзи. — Боях се, че вече няма да те видим след онази малка… неприятност.

Остана седнал, докато говореше, и леко подръпваше рядката си брада. Черепът му бе обръснат и беше също тъй обветрен и загорял като лицето му, най-забележителното в което бе величественият клюновиден нос, подпрял ръчно изработени слънчеви очила. Бяха издялани от кост и прилепваха плътно към лицето, а отпред бяха с напречни прорези. Предназначението им очевидно бе да предпазват и бездруго слабия взор на мъжа, а бръчиците около очите му също показваха, че той е доста възрастен и не представлява заплаха за Джейсън.

— Искам нещо — заяви Джейсън с безцеремонния маниер на Ч’ака.

— Нов глас и нов Ч’ака, аз те приветствам с добре дошъл. Дъртият беше мръсно псе и се надявам, че е умрял в мъки от ръката ти. А сега седни, приятелю Ч’ака, и пий с мен.

Той отвори кошницата и извади отвътре каменен съд и две груби каменни чаши.

— Откъде взе отровното питие? — попита Джейсън, припомнил си местните обноски. Този д’зертано беше хитрец; моментално позна по гласа на Джейсън, че под старата външност се крие нова личност. — Как се казваш?

— Едипон — отвърна старецът и без да се обижда, отново прибра в кошницата си каменните съдове. — Какво е това, дето искаш? Само да е в разумни граници. Винаги имаме нужда от роби и сме готови да търгуваме.

— Искам роб, който е при вас. Търгувам го с двама.

Седналият мъж се усмихна студено зад прикритието, закрепено на носа му.

— Не е необходимо да говориш с граматични грешки като крайбрежните варвари. По изговора ти отгатвам, че си образован човек. Кой е робът?

— Онзи, когото скоро си получил от Фасимба. Той принадлежи на мен.

Джейсън изостави лингвистичните преструвки и застана още повече нащрек, като не спираше да оглежда пустите пясъци наоколо. Тоя съсухрен дъртак явно бе много по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и Джейсън трябваше да внимава с него.

— Само това ли искаш? — попита Едипон.

— В момента не се сещам за друго. Дай ми този роб, а после ще си поговорим делово.

В смеха на Едипон прозвучаха доста неприятни нотки и Джейсън отскочи назад, когато старецът пъхна два пръста в устата и изсвири пронизително. Разнесе се шумолене по пясъка и когато Джейсън се извърна, сякаш от самата пустиня изпълзяха някакви мъже с дървени щитове, които влачеха по пясъка. Бяха шестима, въоръжени с тояги, и Джейсън се прокле за глупостта, че прие среща с Едипон на място, избрано от другия. Замахна с тоягата към него, но старецът вече пъргаво припкаше към прикритието на стената. Джейсън изрева гневно и се втурна срещу най-близкия от мъжете. Онзи посрещна удара с щита си, но от силата му залитна назад и падна. Джейсън продължи да тича напред, ала друг от групата размаха тояга насреща му. Нямаше как да го заобиколи, затова се хвърли с всичка сила срещу него, а нанизите му от зъби и нокти страховито дрънчаха. Мъжът бе повален, Джейсън разцепи щита му и нямаше да спре дотук, но в този миг приближиха останалите и той трябваше да насочи вниманието си към тях.

Беше кратък и ожесточен бой, в който Джейсън раздаде малко повече удари, отколкото получи. Бе повалил двама от нападателите, а третият стискаше пукнатата си глава, но ето че той самият също се озова на земята надделян. Повика робите си на помощ и изруга, тъй като те изобщо не помръднаха от пясъка, докато враговете връзваха ръцете му с въже и смъкваха въоръжението и бронята от тялото му. Един от тях махна на робите и те покорно се запътиха напред към пустинята. Помъкнаха и ръмжащия от ярост Джейсън в същата посока.

В стената, откъм страната на пустинята, имаше широк отвор и щом се озова вътре, Джейсън мигом забрави гнева си. Насреща му беше онова каро, за което му бе говорила Иджале — нямаше никакво съмнение, че е същото. Сега разбираше защо за нейното необразовано око не бе лесно да различи дали нещото е животно, или не. Превозното средство бе поне десет метра дълго и по форма напомняше лодка. Отпред бе увенчано с огромна и очевидно изкуствена животинска глава със святкащи стъклени очи, покрита с космата кожа и нанизи от зъби. Увито бе в кожи, от които се подаваха не особено реалистични крака — във всеки случай едно шестгодишно хлапе от цивилизовано общество никога не би се заблудило. Подобен примитивен камуфлаж можеше да убеди невежите роби, но също така всяко цивилизовано хлапе веднага щеше да познае, че нещото е превозно средство, щом видеше шестте големи колела отдолу. Бяха изработени от някакво еластично вещество и имаха дълбоки нарези. Двигател не се виждаше, но Джейсън едва не викна от радост при острата миризма на изгорели газове. Очевидно причудливото на вид приспособление се движеше благодарение на изкуствен източник на енергия, продукт на местна промишленост или закупуван от чуждопланетни търговци. И двете вероятности обещаваха възможност за измъкване от тази безименна планета.

Някои от робите се гърчеха в ужас пред непознатото чудовище, затова ги изпратиха с ритници по стълбата, водеща в карото. Четирима от пазачите, които бяха усмирили и вързали Джейсън, го отнесоха на палубата и го хвърлиха там, а той остана да си лежи кротко, като разглеждаше с интерес видимите елементи на пустинния механизъм. В предния край на палубата стърчеше вертикално стълбче и един от мъжете надяна на него нещо като румпел. Щом това возило се направляваше с предните колела, вероятно задните бяха задвижващите, затова Джейсън се примъкна по палубата, за да погледне към кърмата. Там бе разположена каюта с ширината на палубата, без прозорци и само с една вградена врата, по която се виждаха най-различни ключалки и резета. Над покрива на каютата се виеше черен дим, който не оставяше никакво съмнение, че това е машинното отделение.

— Тръгваме — викна Едипон и размаха мършави ръце. — Вдигнете мостчето. Нарсизи, застани отпред да направляваш карото. Сега всички се молете, защото влизам в храма и ще отправя зов към свещените сили да ни отведат до Путл’ко. — Той пое към каютата, после спря и посочи едного от мъжете с тоягите. — Еребо, мързеливец такъв, сети ли се да напълниш чашата на боговете този път, защото и те ожадняват?

— Напълних я, напълних я — измърмори Еребо, дъвчейки крено.

След като приключи с подготовката, Едипон хлътна в прохода и дръпна зад себе си завеса, която го скри. Разнесе се тракане и тропот, додето отваряше ключалките и резетата, за да влезе в машинното отделение. След няколко минути от комина се вдигна черен облак мазен пушек и вятърът го разнесе. Измина почти час, преди свещените сили да се наканят да задвижат возилото; възвестиха готовността си с пищене и пуфтене, издишвайки бяла пара във въздуха. На фона на тоя шум четирима от робите изкрещяха и припаднаха, а по вида на останалите личеше, че биха предпочели да са мъртви.

Джейсън имаше известен опит с примитивни машини, затова свистенето от предпазния клапан на котела не го изненада. Подготвен бе и за разтърсването, предизвестяващо бавното потегляне на возилото в пустинята. От огромното количество пушек и от парата, която бълваше изпод кърмата, съдеше, че двигателят не е кой знае колко съвършен, ала макар и примитивен, успяваше да движи карото и огромния му товар през пясъка с бавна, но постоянна скорост.

Робите продължиха да надават писъци и неколцина се опитаха да скочат през борда, но бяха повалени с тояги. Облечените в широки наметки д’зертано вървяха сред пленниците и грубо изливаха черпаци тъмна течност в гърлата им. Някои от тях се проснаха в безсъзнание или вече мъртви, но по-скоро наистина бяха в безсъзнание, защото едва ли д’зертано щяха да ги убият, след като си бяха дали толкова труд да ги хванат. Джейсън вярваше в това, но ужасените роби нямаха утехата на неговите философски съждения, затова се съпротивляваха, въобразявайки си, че се борят за живота си.

Когато дойде редът на Джейсън, той, въпреки убеждението си, също не се остави покорно на д’зертано и успя да ухапе няколко пръста и да ритне един човек в корема, преди да седнат върху него, да стиснат носа му и да налеят една доза от парещата течност в гърлото му. Изпита болка и замайване, насили се да повърне, но оттам нататък вече нищо не си спомняше.