Свят на смъртта II

4.

То не го уби веднага, остана все така втренчено в него. Бавно се изнизаха няколко секунди, а Джейсън още бе жив и се насили да осмисли тази заплаха, изникнала от тъмнината.

— K’e vi stas el?… — продума съществото и едва тогава Джейсън си даде сметка, че то е човешко създание.

Смисълът на въпроса се закачи в периферията на изтощеното му съзнание; имаше чувството, че почти го разбира, макар никога преди да не бе чувал този език. Опита се да отговори, но от гърлото му излезе само пресипнало гъргорене.

— Ven k’n torcoy… r’pidu!

От тъмнината срещу брега изникнаха още светлини, разнесе се шум от тичащи крака. Докато приближаваха, Джейсън успя по-ясно да разгледа мъжа над него и разбра защо погрешно го бе взел за нечовешко създание. Крайниците му бяха целите увити в щампована кожа, а гърдите — защитени от плътно прихлупващи се кожи с кървавочервени шарки. Главата му бе скрита в спираловидната черупка на някакъв грамаден охлюв и отпред завършваше с остър връх; в черупката бяха пробити два малки отвора за очите. Едри, дълги колкото показалец зъби бяха прикачени към долния край на черупката, за да подсилят и без това страховитата външност. Единственото човешко нещо у съществото бе мръсната сплъстена брада, която стърчеше изпод маската. Имаше още много други детайли, които Джейсън не можеше да възприеме за тъй кратко време; през едното рамо бе преметнато нещо обемисто, на кръста бяха препасани тъмни предмети; тежка тояга ръгна Джейсън в ребрата, ала той бе твърде изнемощял, за да се съпротивлява.

Гърлена команда спря фигурите с факлите на пет метра от мястото, където лежеше Джейсън. Той смътно се зачуди защо мъжът в бронята не им бе позволил да се приближат — светлината от факлите им почти не стигаше до него от това разстояние; на тази планета всичко изглеждаше необяснимо.

И все пак за няколко мига Джейсън, изглежда, бе изгубил съзнание, защото, щом отвори очи, в пясъка до него имаше забита факла, а мъжът в бронята бе събул единия му ботуш и дърпаше другия. Джейсън се загърчи немощно, но не можа да попречи на кражбата; кой знае защо не успяваше да подчини тялото на волята си. Бе изгубил представа за време и макар секундите да течаха убийствено бавно, събитията се развиваха със смайваща бързина. Вече бе останал без ботуши, сега мъжът тършуваше из дрехите му, като на всеки няколко секунди спираше, за да погледне към редицата факлоносци.

Магнитните уплътнения вероятно бяха непознати на странното същество и то заби острите зъби, пришити към кожата върху ръцете му, в плътта на Джейсън, докато се мъчеше да разтвори уплътненията или да съдере здравата метална тъкан на костюма му. Вече ръмжеше от нетърпение, когато случайно докосна освобождаващия бутон на капсулования медицински апарат за първа помощ и той тупна в ръцете му. Тази лъскава дяволийка, изглежда, му се понрави, но когато една от острите игли проби дебелата му броня и го убоде, изрева от ярост, захвърли капсулата и гневно я стъпка в пясъка. Загубата на това незаменимо устройство накара Джейсън да се раздвижи: той се привдигна, пресегна се към капсулата, но тутакси се повали в безсъзнание.

Някъде преди разсъмване болката в главата насила го върна към действителността. Бе навлечен в някакви вонящи кожи, които задържаха поне частица от телесната му топлина. Отмахна задушливото покривало от лицето си и се вгледа в звездите. Студени светли точки, блещукащи в мразовитата нощ. Въздухът му подейства ободряващо и той пое дъх дълбоко, от което гърлото му пламна, но мисълта му сякаш се проясни. Едва сега осъзна, че загубата на ориентация се дължи на удара в главата, който бе получил при разбиването на кораба. Пръстите му напипаха разранена подутина върху черепа. Сигурно имаше сътресение на мозъка: това обясняваше неспособността му преди малко да се движи и да мисли свързано. От студения въздух лицето му изтръпна и той отново придърпа косматата кожа върху главата си.

Запита се какво ли се е случило с Мика Самон, след като аборигенът в страховитата премяна го бе цапардосал с тоягата. Това бе жалък и недостоен край за човек, оцелял след катастрофа на космически кораб. Джейсън не изпитваше особена симпатия към мършавия фанатик, но все пак му дължеше живота си. Мика го бе спасил след катастрофата, а ето че сам бе загинал от ръката на този убиец.

Джейсън си каза, че ще унищожи страшилището веднага щом си възвърне силите; в същото време малко се стъписа от инстинктивното си решение да отмъсти за смъртта със смърт. Очевидно дългият му престой на Пиръс бе потиснал естествената му неприязън към убийството, освен като средство за самозащита; а в тоя свят, доколкото първите впечатления му позволяваха да съди, пирийският опит несъмнено щеше да му е много полезен. През една дупка в кожата видя, че небето просветлява, и я смъкна, за да погледне зората.

Мика Самон лежеше до него. От косматата кожа, която го покриваше, се подаваше само главата му. Косата му бе сплъстена от спечена тъмна кръв, но той още дишаше.

— По-корав бил, отколкото го мислех — промърмори Джейсън, като се привдигна на лакът, за да огледа света, в който бе попаднал благодарение на повредата, която нанесе на космическия кораб.

Бе мрачна пустиня, осеяна със сгушени тела, напомняше бойно поле след битка, възвестила края на света. Неколцина вече се надигаха, като придържаха кожите около телата си, и това бяха единствените признаци на живот сред огромната пясъчна пустош. Отстрани хребет от дюни закриваше морето, но той чуваше глухия шум на прибоя. Земята бе покрита с тънък пласт скреж, а от ледения вятър очите му примигваха и сълзяха. На върха на дюните внезапно се появи позната фигура — мъжът в бронята, който намотаваше някакви телове; раздаде се звънтене на метал. Мика Самон простена и се размърда.

— Как се чувстваш? — попита Джейсън. — Не съм виждал по-прекрасни кръвясали очи от твоите.

— Къде съм?…

— Това се казва смислен и оригинален въпрос. Не вярвах, че си от онези, които гледат приключенски космически боклуци по телевизията. Нямам представа къде сме… но мога да ти дам кратко резюме за пристигането ни тук, ако си в настроение да слушаш.

— Помня, че доплувахме до брега, после от мрака се появи нещо зловещо, като демон от ада. Сбихме се…

— Той те фрасна по главата и това беше целият бой. Аз успях по-добре да огледам твоя демон, макар че също като теб не бях в състояние да се сражавам с него. Той е човек, облечен е в странен костюм, сякаш от наркотичен кошмар, и изглежда, е водачът на тая парцалива шайка. С изключение на това почти нямам идея какво става, знам само, че ми открадна ботушите и че ще си ги взема обратно дори ако трябва да го убия заради тях.

— Не се лакоми за материални блага — поучи го със сериозен тон Мика. — И не замисляй убийство с цел изгода. Ти си зъл, Джейсън, и… Но и моите ботуши ги няма… също и дрехите ми!

Бе стигнал до това стъписващо откритие, след като отхвърли кожата от себе си.

— Белиал! — изрева той. — Асмодеус, Абадон, Аполион и Баал-зебуб!

— Браво на теб! — възхити му се Джейсън. — Сериозно си изучил демонологията. Само ги изброяваш ли, или ги викаш на помощ?

— Замълчи, богохулнико! Аз съм ограбен! — Той се изправи и от вятъра, пронизващ почти голото му тяло, плътта му бързо посиня. — Ще намеря това зло създание и ще го принудя да ми върне нещата.

Мика се обърна и понечи да тръгне, но Джейсън мигом се пресегна и стисна глезена му в здрава хватка, изви го и събори мъжа на земята. Додето бе още зашеметен от падането, Джейсън зави мършавото му тяло с кожите.

— Квит сме — отбеляза Джейсън. — Снощи ти ми спаси живота; сега аз спасявам твоя. Ти си с голи ръце и ранен, а оня дивак е една подвижна оръжейна. Човек, който се е издокарал така, ще те убие със същата лекота, с която си чопли зъбите. Затова се успокой и не си търси белята. Има изход от тази бъркотия. От всяка бъркотия има изход, стига да го потърсиш, и аз ще го намеря! Дори възнамерявам още сега да започна диренето. Съгласен ли си?

В отговор долетя само стон, защото Мика пак бе изпаднал в безсъзнание и от ранената му глава отново течеше кръв. Джейсън се изправи и намота кожите около себе си, за да го пазят поне донякъде от вятъра. После порови с крак в пясъка наоколо, додето откри гладък камък, който стисна в юмрука си, и така въоръжен си запроправя път сред телата на спящите.

Когато се върна, Мика отново бе дошъл на себе си, а слънцето вече бе високо над хоризонта. Сега всички бяха будни — цялата дръгнеща се орда от около трийсетина мъже, жени и деца. Изглеждаха съвършено еднакви поради мръсотията и грубите си кожени наметала. Едни се суетяха безцелно, други просто си седяха на земята. Не показваха ни най-малък интерес към двамата непознати. Джейсън подаде омазнена кожена чаша на Мика и приклекна до него.

— Изпий това. Вода е. И, изглежда, е единствената годна за пиене течност тук. Храна не открих.

Още стискаше камъка в юмрука си и додето говореше, го остърга в пясъка: единият му край бе влажен и червен, с полепнали по него дълги косми.

— Огледах лагера, но не видях кой знае какво. Все ей такива изпаднали типове като тия с по един вързоп кожи, някои имат и кожени бутилки с вода. Тук цари простият ред, че който е по-силен, печели, и тъй като сразих неколцина, можем и ние да си утолим жаждата. Сега остава да намерим храна.

— Кои са те? С какво се занимават? — попита Мика, леко заваляйки думите; очевидно още не се бе съвзел напълно от удара. Джейсън погледна раната на черепа му и реши да не я докосва. От нея бе изтекла доста кръв, но вече се бе съсирила. Ако я измиеше с тая съмнителна вода, нямаше да помогне много, а можеше да прибави и инфекция към другите им беди.

— Сигурен съм само в едно — каза Джейсън. — Те са роби. Не знам защо са тук, с какво се занимават, нито къде отиват, но няма съмнение, че са в доста изпаднало положение. Както и ние впрочем. Старият ни познат — побойникът, дето е горе на хълма, е господарят. Ние останалите сме роби.

— Роби! — възкликна Мика ужасен, тази дума го прониза по-силно от болката в главата. — Това е отвратително и недопустимо. Робите трябва да бъдат освободени.

— Без нравоучения, моля ти се. Опитай се да бъдеш реалист, макар и да боли. Тук има само двама роби, които трябва да бъдат освободени, ти и аз. Тия хора тук изглеждат добре приспособени към установеното положение и не виждам причина да го променяме. Няма да се захвана с някакви си аболиционистични кампании, додето не видя за двама ни изход от тая бъркотия, а и за после не обещавам. Тая планета е просъществувала дълго време и без мен, и най-вероятно ще продължи да съществува и след като вече ме няма.

— Страхливец! Твой дълг е да се бориш за Истината и Истината ще те направи свободен.

— Пак чувам онези главни букви — изпъшка Джейсън. — Единствената сила, която може да ме освободи в момента, това съм аз. Може да звучи като лоша поезия, но е точно така. Положението тук е тежко, ала не непоносимо, затова слушай и възприемай. Господарят, името му е Ч’ака, изглежда, отиде на лов или нещо такова. Не е далеч и скоро ще се върне, затова ще се опитам да ти представя схемата набързо. Стори ми се, че разпознавам езика, и бях прав. Той е някаква недодялана форма на есперанто, езика, на който говорят всички светове Теридо. Този видоизменен език плюс обстоятелството, че тукашните хора едва са надхвърлили нивото на каменната епоха, са достатъчно убедително доказателство, че им липсва какъвто и да било контакт с останалата част от галактиката, макар да се надявам и на противното. Някъде на планетата може би има разменно тържище и ако е така, по-нататък ще го намерим. В момента имаме достатъчно други грижи, но поне езика им можем да говорим. Тия хора са прибавили много нови звуци, а от други са се отказали; въвели са дори звуков апостроф, от който никой език няма нужда, но с малко усилия смисълът може да се улови.

— Аз не говоря есперанто.

— Тогава се научи. Доста лесен език е, дори в тоя изкривен вариант. Сега мирувай и ме слушай. Тези същества са роби по рождение, те не умеят да бъдат други. Сред тях съществува някаква йерархия в смисъл, че по-силните прехвърлят работата си на по-слабите, когато Ч’ака не гледа. Именно Ч’ака е големият ни проблем и трябва да узнаем още доста неща, преди да се заловим с него. Той е водач, защитник, баща и върховен властелин за тая сган, осигурява й храна и, изглежда, си разбира от работата. Затова за известно време се постарай да бъдеш послушен роб.

— Роб! Аз? — Мика цял настръхна и се помъчи да се изправи. Джейсън го бутна на земята, но малко по-силно, отколкото бе нужно.

— Да. И ти, и аз. Това е единственият начин да оцелеем в тая обстановка. Ще правим същото като всички останали. Ако се подчиняваме на заповедите, има голяма вероятност да останем живи, докато намерим изход от тая каша.

Отговорът на Мика бе заглушен от силен рев откъм дюните, възвестяващ завръщането на Ч’ака. Робите припряно се надигнаха, грабнаха вързопите си и застанаха в разгъната редица на разстояние един от друг. Джейсън помогна на Мика да се изправи и да омотае краката си в парчета кожа, после го накара да се облегне на него и така двамата се дотътриха до редицата. Щом всички застанаха по местата си, Ч’ака срита най-близкия до него и робите бавно тръгнаха напред, като предпазливо оглеждаха земята под краката си. Джейсън нямаше представа какъв е смисълът на този ритуал, но не се интересуваше, само и само да ги оставеха на мира, него и Мика. Стигаше му усилието да крепи ранения си спътник изправен. Добре, че Мика събра достатъчно сили, за да продължи да се движи.

Един от робите посочи надолу, извика и редицата спря. Беше твърде далеч от тях и Джейсън не можа да схване причината за вълнението, но човекът приклекна и взе да дълбае дупка с къса заострена пръчка. След секунди измъкна от земята нещо кръгло, голямо почти колкото юмрук. Размаха го над главата си и се завтече да го отнесе на Ч’ака. Той го пое, захапа го и щом робът се обърна да иде на мястото си, го дари с як ритник. Редицата отново тръгна напред.

Още два пъти се натъкваха на загадъчните находки и Ч’ака тутакси изяждаше намереното. Едва когато засити глада си, се зае да събира храна за другите. Следващия път повика един роб и хвърли предмета в грубо изплетения кош на гърба му. От този миг нататък робът с коша вече вървеше току пред господаря си, който не го изпущаше от поглед и строго следеше всичко намерено да попадне в коша. Джейсън се чудеше какво събират, но във всеки случай ставаше за ядене, за което го подсети гневен спазъм в стомаха.

Робът, който вървеше до Джейсън, извика и посочи към пясъка. Щом спряха, Джейсън пусна Мика да приседне и с интерес се загледа как робът взе да рие със своята пръчица земята около едно тънко зелено стъбълце. Изрови нещо сбръчкано и сиво, вероятно корен или грудка, от което растяха зелени листа. То се стори на Джейсън не по-апетитно от скален отломък, но робът очевидно бе на друго мнение, защото дори си позволи дързостта да подуши корена. Ч’ака се развика гневно срещу това провинение и когато робът пусна находката си в коша при останалите, получи такъв силен ритник, че едва докуцука до мястото си в редицата.

Скоро след това Ч’ака обяви почивка и робите се скупчиха около него, докато той ровеше в коша. Извикваше всекиго при себе си и му даваше по един или повече корени според някаква своя система за оценка на заслугите. Кошът почти се беше изпразнил, когато насочи тоягата си към Джейсън.

— K’e nam h’vas vi? — попита той.

— Mia namo estas Jason, mia amiko estas Mikah.

Джейсън отговори на правилен есперанто, който Ч’ака явно добре разбираше, защото изръмжа и взе да рови в коша. Маскираното му лице ги заразглежда — Джейсън усети острия поглед на скритите очи. Тоягата отново се насочи към него.

— Откъде идете? Вашият кораб ли изгоря и потъна?

— Да, нашият. Идваме много отдалеч.

— От другата страна на океана? — Очевидно това бе най-голямото разстояние, достъпно за представите му.

— Точно тъй, от другата страна на океана. — Джейсън не бе в настроение да изнася лекция по астрономия. — Кога ще ядем?

— Личи, че си богат човек в твоята страна, имаш кораб, обувки. Сега твоите обувки са мои. Тук си роб. Мой роб. И двамата сте мои роби.

— Щом казваш, роб съм ти — неохотно се съгласи Джейсън. — Но дори робите трябва да ядат. Къде е храната?

Ч’ака взе да тършува из коша, додето намери най-спаружения корен, раздели го на две и хвърли парчетата пред Джейсън.

— Бъдете по-работливи и ще получите повече.

Джейсън вдигна половинките от земята и ги изтри доколкото можа от пясъка. Подаде едното парче на Мика и предпазливо захапа другото. Имаше вкус на тръпчив восък. Доста усилия му струваше да преглътне тая гадост, но изяде корена докрай. Без съмнение това бе храна, макар и непълноценна, и щеше да му даде малко сили, додето намери нещо по-добро.

— За какво си говорихте? — попита Мика, дъвчейки своя дял.

— Надлъгвахме се. Той ни смята за свои роби и аз се съгласих. Но това е само временно — побърза да добави Джейсън, когато видя как лицето на Мика се зачерви от гняв и той понечи да се надигне. Джейсън го бутна да седне. — На непозната планета сме, ти си ранен, нямаме храна и вода, нито някаква представа как да оцелеем тук. Единственият ни шанс да останем живи е засега да се подчиняваме на Грозника. Щом му е драго да ни нарича свои роби, така да бъде.

— По-добре да умра свободен, отколкото да живея в окови!

— Я стига глупости! По-добре да живеем в окови и да се научим как да се отървем от тях. По този начин на края може да се окажем свободни и живи вместо свободни, но мъртви, а това е далеч по-привлекателен вариант. Сега мълчи и яж. Нищо не можем да предприемем, докато не се оправиш.

През остатъка от деня редицата продължи да претърсва пясъчната пустош и освен че помагаше на Мика да върви, Джейсън откри на два пъти крено, както наричаха ядливите корени. По здрач походът приключи и те с облекчение се строполиха на пясъка. При разпределението на храната получиха малко по-голяма порция, очевидно като признание за усърдието на Джейсън. И двамата бяха изтощени и щом се стъмни, мигом заспаха.

На следващата сутрин една случка наруши еднообразието на похода. В търсенето на храна винаги се движеха успоредно на невидимия бряг и един роб вървеше по билото на дюните, които скриваха морето от погледа. Изглежда, робът бе видял нещо интересно, защото скочи от височинката и възбудено размаха ръце. Ч’ака тромаво изтича по дюните, размени няколко думи със съгледвача и сетне по обичая си го отпрати с ритник.

Джейсън го наблюдаваше с нарастващо любопитство — Ч’ака свали от гърба си обемистия вързоп и го разгъна, сетне извади отвътре майсторски изработен арбалет, отвори сгъваемия приклад и натегна тетивата. Тая сложна конструкция изглеждаше съвсем не на място в едно тъй примитивно робовладелско общество и на Джейсън му се прииска да я разгледа по-отблизо. Ч’ака изрови от вързопа една стрела и я постави в улея на арбалета.

Робите седяха мълчаливо на пясъка, а господарят им се сниши и тръгна покрай дюните, после, очевидно избрал подходящо място, се просна по корем и така продължи напряко през билото, додето изчезна от поглед. Няколко минути по-късно иззад дюните долетя предсмъртен крясък и всички роби се завтекоха да видят какво става. Джейсън остави Мика да лежи и се озова сред първите, които излязоха на брега.

Спряха на почтително разстояние и взеха шумно да хвалят изстрела и да сипят възторжени възгласи по повод ловната сполука на Ч’ака. Джейсън трябваше да признае, че тия комплименти бяха заслужени. Голямо космато земноводно лежеше на мокрия пясък. От дебелия му врат стърчеше перестият край на стрелата, тънка струя кръв се размиваше в прииждащите вълни.

— Месо! Месо! Днес ще има месо!

— Ч’ака уби розмаро! Ч’ака е велик!

— Ура за Ч’ака, нашия покровител! — побърза Джейсън да влезе в тон с останалите. — Кога ще ядем?

Без да обръща никакво внимание на робите, господарят тежко се отпусна на дюната, за да си поеме дъх след уморителното преследване. Миг по-късно отново натегна тетивата на арбалета, приближи се до звяра и с помощта на ножа си изтръгна стрелата от туловището му. Постави я отново в улея, а от нея продължаваше да капе кръв.

— Съберете дърва за огън — нареди той. — А ти, Описвени, поработи с ножа.

Ч’ака отново се оттегли на дюната и насочи арбалета към роба, който по негова заповед се приближи до плячката. Ч’ака бе оставил ножа си забит в животното. Описвени го издърпа и започна методично да отделя месото от кожата. Работеше напрегнато под зоркия поглед на Ч’ака и насочения към гърба си арбалет.

— Доверчива душа е нашият началник — промърмори Джейсън и се присъедини към останалите да търси дърва за огъня.

Ч’ака държеше оръжията, но явно се боеше, че може да го убият. Ако се опиташе да вдигне ножа срещу него, вместо кротко да си върши възложената му работа, Описвени щеше да получи стрела в тила. Хитро измислено.

Събраха достатъчно съчки за огъня и когато Джейсън се върна със своя наръч, убитото животно вече бе насечено на едри късове. Ч’ака изрита робите далеч от огъня, порови във вързопа и измъкна ново чудновато устройство. Заинтригуван, Джейсън приближи на безопасно разстояние и застана сред първата редица зяпачи. Никога досега не бе виждал толкова първобитно запалително устройство, но се досещаше как действа. Рамо, закрепено на пружина, се удряше о кремък в стоманена пластина, изхвърчаха искри, които Ч’ака улавяше в чашка с прахан, а сетне ги раздухваше и се получаваше пламък.

Откъде ли бяха попаднали тук арбалетът и запалителното устройство? Те очевидно принадлежаха на по-развито общество от това на дивите номади, разсъждаваше Джейсън. Ето първите свидетелства, че на планетата може да има народ с по-високо ниво на култура. По-късно, докато останалите пируваха с пърленото месо, той дръпна Мика настрана и сподели с него догадките си.

— Все още има надежда. И дума не може да става, че тия невежи диваци са изработили арбалета или механичната запалка. Трябва да открием откъде са се взели и да се доберем някак дотам. Зърнах стрелата, която Ч’ака изтегли, и мога да се закълна, че е стоманена.

— Това важно ли е според теб? — озадачен попита Мика.

— Означава, че на планетата има индустриално общество и то евентуално може да осъществява междузвезден контакт.

— Тогава да попитаме Ч’ака откъде ги е взел и да тръгваме незабавно. Ще се свържем с властите, ще им обясним положението и ще получим транспорт до Касилия. Този път няма да те поставям под арест.

— Колко любезно от твоя страна! — подхвърли Джейсън и присмехулно повдигна вежди. Мика бе просто невъзможен и той реши да провери дали няма да открие пролука в бронята му от морални догми, в която се бе обвил тъй плътно. — Няма ли да изпиташ угризения, че ме водиш към смъртта? Нали сме заедно в бедата, а и аз ти спасих живота.

— Искрено ще скърбя, Джейсън. Макар да носиш порока у себе си, злото не ти е присъщо. При подходящо възпитание би могъл да станеш полезен за обществото. Но моята лична скръб не бива да променя хода на събитията. Забравяш, че си извършил престъпление и трябва да си понесеш наказанието.

Ч’ака гръмко се оригна в черупковия си шлем и викна на робите:

— Стига ядохте, прасета такива! Ще затлъстеете! Увийте месото и да вървим. Още е светло и можем да продължим да събираме крено. Мърдайте!

Редицата отново се строи и пое бавния си поход през пустинята. Откриха още от ядливите корени и спряха за малко да напълнят меховете си от един извор, бълбукащ сред пясъка. Слънцето се сниши. Купчина облаци погълна слабата му топлинка. Джейсън се огледа и потрепера; после забеляза движещите се точки на хоризонта. Сръга Мика, който вървеше все тъй отпуснат с цялата си тежест върху рамото му.

— Май пристига компания. Чудя се как тия се вместват в програмата.

Безчувствен към всичко наоколо освен към мъчителната болка, Мика не им обърна никакво внимание, но което бе по-странно, робите и самият Ч’ака също не реагираха. Точките се уголемиха и вече ясно се различаваше, че са редица като тяхната, заета с подобно занимание. Напредваха бавно, заболи глави в пясъка, следвани от самотния силует на господаря си. Двете редици постепенно приближаваха една към друга, все тъй успоредно на бреговата линия.

Край дюните се издигаше ниска скална маса и веднага щом стигнаха до нея, робите на Ч’ака спряха и с въздишки на облекчение се отпуснаха върху пясъка. Скалите очевидно бележеха някаква граница; Ч’ака отиде до тях, подпря крак на един от камъните и впери поглед към отсрещната редица. Те също спряха при скалите и насядаха на земята: двете групи се гледаха вяло, без никакъв интерес и единствено у господарите им пролича някакво оживление. Другият робовладелец спря на десетина крачки от Ч’ака и размаха над главата си страховит каменен чук.

— Мразя те, Ч’ака! — ревна той.

— Мразя те, Фасимба! — прозвуча отговорът.

Очевидно това бе началото на официалната размяна на поздрави, която продължи с още няколко гръмогласни обиди и размахване на оръжия. Едва тогава двамата мъже започнаха да разговарят спокойно. Облеклото на Фасимба бе също тъй нелепо и всяващо страх като това на Ч’ака, различаваше се само по някои детайли. Вместо в охлювена черупка главата на Фасимба бе скрита в череп от земноводното, което тук наричаха розмаро, освежен с няколко допълнителни зъба и рога. Различията между двамата мъже бяха незначителни и опираха по-скоро до декорацията им и модела на въоръжението. Явно и двамата бяха робовладелци с еднакво обществено положение.

— Убих днес розмаро, второто за десет дни — съобщи Ч’ака.

— Твоята ивица от брега е добра. Има много розмаро. Къде са двамата роби, които ми дължиш?

— Аз да ти дължа роби?

— Дължиш ми, и то двама. Не се прави на глупак. Аз ти измъкнах стрелите от д’зертано. Единият роб, с който ми плати, умря, а другия още не си ми го дал.

— Ще ти дам. И без това извадих от океана двама нови роби.

— Нали това ти казвам, твоята ивица е добра.

Ч’ака тръгна сред робите си и спря пред нахалника, когото бе осакатил предишния ден с ритника си. Изправи го грубо и го блъсна към отсрещната група.

— Ето ти един добър роб — рече той и му изпрати стоката с ритник.

— Мършав ми се вижда, не ми харесва.

— Не, само мускули е. Работи здравата. Не яде много.

— Ти си лъжец!

— Мразя те, Фасимба!

— Мразя те, Ч’ака! А другият къде е?

— И него си го бива. Непознат от океана. Ще ти разправя смешни истории, добре се труди.

Джейсън се извърна тъкмо навреме, за да избегне цялата сила на ритника, но все пак той бе достатъчно мощен, за да го събори на пясъка. Преди да се вдигне на крака, Ч’ака бе сграбчил Мика за рамото и го потътри през невидимата разделителна линия към другата група роби. Фасимба се наведе над него и го заразглежда, като го подритваше с шипа на ботуша си.

— Не ми изглежда добър. Има голяма дупка на главата.

— Работлив е — рече Ч’ака. — И дупката почти зарасна. Много е силен.

— Ще ми дадеш ли друг, ако тоя умре? — със съмнение в гласа попита Фасимба.

— Ще ти дам. Мразя те, Фасимба!

— Мразя те, Ч’ака!

Двамата господари наредиха на робите си да станат и ги подкараха обратно натам, откъдето бяха дошли. Джейсън извика на Ч’ака:

— Чакай, не продавай приятеля ми. Като сме заедно, работим по-добре. Можеш да се отървеш от някой друг…

Робите го зяпнаха смаяни, а Ч’ака се извърна рязко към него и надигна тоягата си.

— Затваряй си устата. Ти си роб. Ако още веднъж ми кажеш какво да правя, ще те убия!

Джейсън си замълча, тъй като стана ясно, че нищо повече не може да стори. Мъчеха го известни угризения за съдбата на Мика: дори и раната му да оздравееше, той несъмнено не беше от тия, дето умееха да се примиряват с неизбежните трудности на робския живот. Тъй или иначе, Джейсън направи каквото можа, за да го спаси. Дошло бе време най-сетне да се погрижи и за себе си. Повървяха още малко, преди да се стъмни. После спряха за нощувка. Джейсън се настани зад ниско възвишение, където намери малко завет от вятъра, и разгъна парчето опърлено месо, което бе запазил от обедния пир. Беше жилаво и мазно, но във всеки случай по-добро от почти несмилаемото крено, което явно бе основна част от местното меню. Заглозга шумно костта и в тоя миг до него се доближи един от робите.

— Дай ми малко от твоето месо — жаловито помоли той и едва като чу тънкия глас, Джейсън разбра, че пред него стои момиче. Но всички роби изглеждаха толкова еднакви със сплъстените си коси и кожените наметки! Откъсна парче месо.

— Вземи. Седни и го изяж. Как ти е името? — Бе решил в замяна на щедростта си да изкопчи малко информация от момичето.

— Иджале.

Все още права, тя заръфа месото, което стискаше здраво в юмрука си, а с другата си ръка взе да се чеше по рошавата глава.

— Откъде си? Винаги ли си живяла… така? — Как да попиташ един роб дали винаги е бил роб?

— Не съм оттук. Първо бях при Бул’ваджо, после при Фасимба, а сега съм собственост на Ч’ака.

— Кой е Бул’ваджо? Някой като нашия господар Ч’ака ли?

Тя кимна, без да престава да дъвче.

— А тия д’зертано, от които Фасимба измъква стрели, те какви са?

— Ти май не си много наясно — рече тя, като довърши месото и облиза мазните си пръсти.

— Достатъчно съм наясно, за да измъкна месо, когато ти нямаш никакво. Тъй че не ми се отплащай с подигравка. Кои са тия д’зертано?

— Всички знаят кои са — сви рамене тя в недоумение и затърси меко място в пясъка, където да седне. — Живеят в пустинята. Разкарват се в каро. Миришат на лошо. Имат много хубави неща. Един от тях ми даде истинско съкровище. Нали няма да ми го вземеш, ако ти го покажа?

— Няма да го пипна. Само искам да погледна какво умеят да изработват. Ето ти още месо. Покажи ми сега твоето съкровище.

Иджале взе да рови в някакъв невидим джоб сред гънките на кожата и измъкна нещо в стиснатия си юмрук. Протегна гордо ръка напред и разтвори дланта си. На оскъдната светлина Джейсън различи стъклено червено мънисто.

— Нали е много хубаво? — попита тя.

— Да, хубаво е — съгласи се Джейсън и за миг го бодна искрено съчувствие, додето гледаше малката дрънкулка. Прадедите на момичето бяха пристигнали на тази планета с космически кораби и огромни научни познания. Откъснати от цивилизацията, потомците им бяха деградирали до това си състояние: почти лишени от разум роби, способни да ценят най-много от всичко някакво си безполезно стъкълце.

— Ами хайде — рече Иджале и легна по гръб в пясъка. Разтвори част от кожите и понечи да запретне другите към кръста си.

— Спокойно — каза й Джейсън. — Месото беше подарък, не е нужно да плащаш за него.

— Не ме ли искаш? — попита тя изненадано и отново покри голите си крака. — Значи не ме харесваш? Грозна съм, така ли?

— Прекрасна си — излъга Джейсън. — Да речем, че аз съм твърде уморен.

Дали девойката бе грозна или прекрасна? Не беше ясно. Немитата й разчорлена коса почти изцяло скриваше лицето й, а онова, което се виждаше от него, бе покрито с дебел слой мръсотия. Устните й бяха разранени, а на едната й буза имаше червена драскотина.

— Нека да остана с теб тази нощ, нищо че си твърде стар и не ме искаш. Мзил’кази постоянно ме иска, но той ми причинява болка. Ето го там.

Мъжът, когото тя посочи, ги наблюдаваше от безопасно разстояние и още повече се отдалечи, когато Джейсън вдигна поглед към него.

— Не се бой от Мзил — успокои я Джейсън. — С него си уредихме отношенията още първия ден, когато пристигнах. Сигурно си забелязала цицината на главата му.

Той се пресегна за камък и мъжът, който ги наблюдаваше отдалеч, бързо побегна.

— Ти ми харесваш. Пак ще ти покажа моето най-хубаво нещо.

— И аз те харесвам, но недей ми го показва сега. Ще се разглезя от толкова много хубави неща наведнъж. Лека нощ.