Свят на смъртта II

7.

— Пийни още малко — каза гласът. Върху лицето на Джейсън се плисна студена вода и част от нея се процеди в гърлото му; задави го и той се разкашля. В гърба му убиваше нещо твърдо, китките го боляха. Паметта му бавно започна да се възвръща — схватката, залавянето и противната течност, която го накараха да изпие насила. Когато отвори очи, видя над главата си мъждукаща жълта лампа, провесена на верига. Примигна срещу нея и се помъчи да събере сили да се привдигне. Познато лице затули светлината. Джейсън присви очи и изстена:

— Ти ли си, Мика… или сънувам кошмари?

— Не можеш да избегнеш правосъдието, Джейсън. Да, аз съм и се каня да ти задам няколко сериозни въпроса.

Джейсън отново простена.

— Наистина си ти. Дори и в кошмар не биха ми хрумнали подобни фрази. Но преди въпросите няма ли да ме въведеш малко в ситуацията? Сигурно знаеш нещичко, тъй като по-отдавна си роб на д’зертано. — Джейсън си даде сметка, че болката в китките му е от тежки железни окови. През тях минаваше верига, закована за дебела греда, върху която бе облегната главата му. — Защо са тия вериги и какво представлява местното гостоприемство?

Мика подмина въпроса на Джейсън и упорито се върна към своята тема.

— Когато те видях за последен път, беше роб на Ч’ака, а тази вечер те докараха с другите роби и докато беше в безсъзнание, те приковаха към гредата. До мен имаше свободно място, казах им, че ще се грижа за теб, ако те поставят тук. Така и направиха. А сега трябва да ми кажеш нещо. Преди да те съблекат, видях, че носиш бронята и шлема на Ч’ака. Къде е той, какво стана с него?

— Аз — Ч’ака! — изграчи Джейсън и се разкашля от дразнещата сухота в гърлото си. Надигна купата с вода и жадно пи. — Много си отмъстителен, Мика, стари разбойнико. Къде ти остана философията, дето проповядва да си подложим и другата буза? Не ми разправяй, че си намразил тоя човек само защото те дрънна по главата и ти разцепи черепа, а после те продаде като добитък. В случай че си размишлявал над тая несправедливост, можеш да бъдеш доволен, защото със злия Ч’ака е свършено. Погребан е в пустошта и след като всички кандидати бяха пресяти, аз получих службата му.

— Ти си го убил?

— С една дума, да. И не мисли, че беше лесно, защото всички предимства бяха на негова страна, а аз имах само своята природна находчивост, която за щастие се оказа достатъчна. В един момент цялата работа висеше на косъм, защото, когато се опитах да го убия в съня му…

— Какво си направил? — прекъсна го Мика.

— Промъкнах се при него през нощта. Нали не смяташ, че нормален човек би се изправил срещу такова чудовище лице в лице? Макар накрая пак така да стана, тъй като се беше оградил с хитроумно приспособление, за да се варди от нощни гости. Накратко, бихме се, аз победих и станах Ч’ака, въпреки че царуването ми не бе нито дълго, нито достойно. Тръгнах по дирите ти и стигнах чак до пустинята, където коварно бях пленен от един дърт хитрец на име Едипон; той не само ме понижи в ранг, но ми и отне всички роби. Това е моята история. А сега ми разправи твоята: къде сме, какво става тук…

— Убиец! Робовладелец! — процеди Мика и се отдръпна далеч от него, всъщност колкото му позволяваше веригата, осъдително насочил пръст към Джейсън. — Към позорните ти деяния ще бъдат добавени още две обвинения. Чак ми прилошава, като си помисля, че изпитах съчувствие към теб и поисках да ти помогна. И все пак ще ти помогна, но само за да останеш жив, та да те върна на Касилия за процес и екзекуция.

— Харесва ми този пример на справедливо и безпристрастно правосъдие: процес и екзекуция. — Джейсън отново се разкашля и пресуши купата с вода. — Никога ли не си чувал, че подсъдимият е невинен до доказване на вината му? Върху тоя постулат се гради цялата юриспруденция. И от къде на къде ще ме съдиш на Касилия за деянията ми на тази планета, където те не са престъпления? Все едно да отведеш канибал от племето му и да го екзекутираш за антропофагия.

— И какво нередно би имало в това? Да се яде човешка плът, е такова гнусно престъпление, че потръпвам само при мисълта за него. Естествено, всеки, който върши това, трябва да бъде екзекутиран.

— Ако се промъкне през задната ти врата и изяде някой твой роднина, разбира се, имаш основание да искаш наказанието му. Но не и ако той върши същото като останалите веселяци от племето си, тоест похапва си вкусно печено от своя враг. Не схващаш ли очевидния аргумент: за човешкото поведение може да се съди само в контекста на средата? Поведението е относителна категория. Канибалът в своето общество е също тъй високо морален, както богомолецът в Твоето.

— Богохулник! Престъплението си е престъпление! Съществуват морални закони, които стоят над човешкото общество.

— А, не, няма такива. Точно тук се пропука твоята средновековна етика. Всички закони и идеи са исторически и относителни, не абсолютни. Те са в сила за конкретното време и място; извадени от контекста, губят своето значение. В контекста на това диво общество аз действах по най-почтения начин. Предприех покушение срещу господаря си, а това е единственият начин едно амбициозно момче да напредне в тоя суров свят. Без съмнение и въпросният Ч’ака тъй е получил длъжността си. Покушението не успя, но победих в двубоя и резултатът е пак същият. След като завзех властта, започнах да се грижа добре за робите си, макар те, естествено, да не го оцениха, защото не искаха грижите ми: искаха мястото ми, такъв е местният закон. Единственото ми истинско провинение е, че не се справих със задълженията си на робовладелец и не ги оставих до края на живота си да маршируват нагоре-надолу покрай брега. Вместо това тръгнах да те търся. Бях заловен и отново станах роб. Така ми се и пада за моята глупост.

Вратата се отвори с трясък и в мрачното помещение нахлу ослепителна дневна светлина.

— Ставайте, роби! — кресна един д’зертано.

Раздаде се хор от стенания и тътрене на крака, когато всички наоколо се раздвижиха. Едва тогава Джейсън видя, че е прикован заедно с още двайсет роби към дългата греда, издялана очевидно от стъблото на гигантско дърво. Мъжът на челното място на гредата, изглежда, бе нещо като главен, защото взе да ругае и да буди останалите с ритници, а щом всички се изправиха, започна да раздава команди с властен глас:

— Живо, живо! Който превари, той ще яде! И не си забравяйте канчетата. Който няма канче, цял ден няма да яде и да пие. И да се трудим дружно днес, всеки да напряга мускули. Друг начин няма. За всички се отнася, особено за вас, новите. Срещу дневна дажба труд получавате дневна дажба храна…

— Млъкни, бе! — извика някой.

— И всички ще са доволни — продължи мъжът невъзмутимо. — Сега всички заедно… Едно… наведи се, хвани здраво гредата… две… повдигни я от земята. И… три… изправи се, излизаме през вратата!

Повлякоха се навън и студеният утринен вятър прониза Джейсън през пирийския му костюм и остатъците от кожените одежди на Ч’ака. Мъжете, които го плениха, бяха отскубнали зъбите и ноктите, пришити отгоре, но под кожите не бяха ровили и не бяха открили ботушите му. Това бе единственият светъл лъч, озаряващ безнадеждния мрак на сегашната му съдба. Джейсън се помъчи да се зарадва и на тази нищожна утеха, но изпитваше единствено студ. Трябваше да промени това положение колкото е възможно по-скоро — вече бе отслужил своето като роб на тая западнала планета, роден бе за по-добра орис.

По заповед робите пуснаха гредата до стената в двора и седнаха върху нея. Подадоха смирено канчета като покаяли се грешници и получиха по един черпак хладка супа от друг роб, който буташе пред себе си варел на колелца и бе прикован към него. Апетитът на Джейсън мигом изчезна, щом опита буламача. Беше супа от крено и сварени, грудките бяха още по-гадни на вкус — не беше допускал, че това е възможно. Ала сега най-важно бе да оцелее, затова изгълта блудкавата супа.

Като приключиха със закуската, минаха през портата и се озоваха в друг ограден двор. Заинтригуван от картината пред очите си, Джейсън забрави за несгодите. В средата на двора имаше голям скрипец, към който първата група роби вече прикрепваха края на своята греда. Групата на Джейсън и други две групи също поставиха гредите си и превърнаха скрипеца в колело с четири радиални лъча. Разнесе се викът на един надзирател, робите изпъшкаха и натиснаха гредите с цялата си тежест, додето те потрепераха и започнаха да се въртят, и бавно задвижиха колелото.

Щом се заеха с тая еднообразна дейност, Джейсън насочи вниманието си към грубия механизъм. Един вертикален вал, който излизаше от скрипеца, въртеше скърцащо дървено колело, а то на свой ред привеждаше в движение серия от кожени ремъци. Някои от тях се губеха през отвори в голяма каменна постройка, а най-здравият от всички ремъци въртеше рамото на някаква помпа. Това му изглеждаше крайно неефикасен начин за изпомпване на вода, тъй като някъде наблизо все трябваше да има естествени извори и езера. Острата миризма, която изпълваше двора, му бе някак позната и Джейсън тъкмо стигна до извода, че едва ли водата е предметът на общите им усилия, когато от основната тръба се разнесе гъргорене и миг по-късно избликна гъста черна струя.

— Петрол, разбира се — гласно изрече Джейсън. Ала надзирателят го стрелна свирепо и размаха заплашително камшика си, тъй че той отново се отдаде на тласкането.

Това беше тайната на д’зертано и източникът им на енергия. Над околните стени се издигаха хълмове, а малко по-надалеч се виждаха планини. Ала пленените роби бяха докарвани до тук упоени, за да не разберат в каква посока се намира това тайно място, нито колко дълго са пътували до него. В охраняваната долина те се бъхтеха да изпомпват суров нефт, с който техните господари пояха огромните си пустинни возила. Но наистина ли използваха суров нефт за тях? Петролът вече бликаше в обилна струя, отвеждана по открит улей в същата постройка, накъдето отиваха и ремъците. Що за варварска дяволия се извършваше там? От масивния комин върху сградата излизаха кълба черен дим, а от различните отвори в стената струеше такава воня, че го заболя главата.

В мига, когато се досети какво става в постройката, се отвори една охранявана врата и отвътре излезе Едипон, секнейки внушителния си нос в някакъв парцал. Скърцащото колело се завъртя и когато Джейсън отново се озова откъм неговата страна, му извика:

— Хей, Едипон, ела насам. Искам да говоря с теб. Аз съм бившият Ч’ака, в случай че не ме разпознаваш без униформа.

Едипон му хвърли бегъл поглед, сетне се извърна и продължи да се занимава с носа си. Очевидно робите не предизвикваха никакъв интерес у него, независимо какво положение са заемали преди това. Надзирателят се приближи с крясъци, размахал камшика си. Бавното въртене на колелото отдалечи Джейсън, но той викна през рамо:

— Чуй ме… Знам много неща и мога да ти помогна.

В отговор Едипон само извърна гръб, а камшикът на надзирателя изсвистя.

Време беше да пусне в ход тежката артилерия.

— По-добре ме чуй, защото знам, че което идва най-напред, е най-добро. Оо! — Това последното беше неволна реакция на удара от камшика.

Думите на Джейсън не носеха никакъв смисъл за робите и надзирателя, който вече вдигаше камшика си за нов удар, но ефектът им върху Едипон бе такъв, сякаш бе стъпил върху въглен. Той потрепера, закова се на място, извърна се и дори отдалеч Джейсън забеляза, че мургавото му лице бе станало пепеляво.

— Спрете колелото! — кресна Едипон.

Тази неочаквана команда стресна всички и най-сетне привлече вниманието им. Зяпналият в почуда надзирател отпусна камшика си, робите с препъване се спряха и колелото замря с финален стон. В неочакваната тишина отекваха само стъпките на Едипон, който се бе затичал към Джейсън. Спря на крачка от него, озъбен, сякаш готов да хапе.

— Какво каза ти? — изхриптя той срещу Джейсън, а пръстите му стиснаха дръжката на ножа в пояса.

Джейсън се усмихна. Мъчеше се да изглежда спокоен. Забележката му бе попаднала в целта, но ако не действаше предпазливо, ножът на Едипон също щеше да попадне в целта — в корема на Джейсън. Очевидно бе засегнал най-болната тема тук.

— Ти ме чу какво казах. И едва ли ще искаш да го повторя пред всички тези непознати хора. Знам какво става тук, защото идвам от едно далечно място, където постоянно вършим същото. Мога да те науча как да получаваш повече от най-доброто и как да накарате вашите каро да работят по-добре. Само ме освободи най-напред от тая греда и ме отведи някъде, където да си побъбрим.

Мислите на Едипон ясно се изписаха по физиономията му. Той прехапа устни, впери яден поглед в Джейсън и попипа острието на ножа си. Джейсън му отвърна с невинна усмивка и забарабани весело с пръсти по гредата, сякаш отброяваше секундите в очакване да бъде освободен. Но въпреки привидното му хладнокръвие по гърба му се стичаше студена пот. Залагаше ва банк на интелигентността на Едипон, с надеждата, че любопитството на стареца ще надделее над инстинктивното му желание да запуши устата на роба, който знаеше толкова много за тяхната тайна; разчиташе той да си каже, че един роб винаги може да бъде убит и че няма да е от загуба най-напред да го поразпита. Любопитството взе връх и Едипон отново пъхна ножа в калъфа, а Джейсън изпусна въздишка на облекчение. Този път беше отишъл до крайност, дори за професионален комарджия като него; обичаше високите залози, но не и да залага чак собствения си живот.

— Освободете го от гредата и ми го докарайте — нареди Едипон и възбудено се отдалечи. Останалите роби наблюдаваха с ококорени очи суматохата, която настъпи, докато докарат ковача да отреже Джейсъновата верига от общата греда.

— Какво правиш? — попита Мика и един от пазачите го перна силно с опакото на ръката си.

Джейсън само се усмихна и допря пръст до устните си, когато откачиха веригата му и го поведоха. Беше се освободил от оковите, и то завинаги, стига да успееше да убеди Едипон, че го бива за нещо повече от черен труд.

В стаята, където го заведоха, за пръв път на тази планета забеляза някакъв стремеж към по-уютна обстановка. Мебелите бяха грижливо изработени, украсени тук-там с резба, а леглото бе застлано с тъкана покривка. Едипон бе застанал прав до една маса и барабанеше с пръсти по лакираната й повърхност.

— Оковете го — нареди той на пазачите и те закачиха веригата му на дебела халка, която стърчеше от стената. Веднага щом стражите излязоха, Едипон застана пред Джейсън с изваден нож.

— Казвай каквото знаеш или ще те убия на минутата.

— Моето минало е отворена книга за теб, Едипон. Идвам от земя, където познаваме всички тайни на природата.

— И как се казва тая земя? Да не си шпионин от Апсала?

— Няма как да съм такъв, защото за пръв път чувам това название — отвърна Джейсън, като се опитваше да прецени доколко му стига умът на Едипон и съответно колко откровен да бъде с него. Но моментът не бе подходящ да се заплита в лъжи относно географията на планетата. Най-добре щеше да е да му съобщи малка доза от истината.

— Ако ти кажа, че съм дошъл от друга планета, от друг свят в небето сред звездите, ще ми повярваш ли?

— Може би. Съществуват легенди, че нашите предци са дошли от друг свят, от звездите, но аз винаги съм ги смятал за религиозни щуротии, на които вярват само жените.

— В тоя случай жените са прави. Планетата ви е заселена от хора, които са кръстосвали с корабите си небето, както вие кръстосвате пустинята с вашите каро. Народът ви го е забравил и е изгубил някогашните си научни познания и достижения, но в други светове те са се запазили и развили.

— Това е лудост!

— Съвсем не. Това е наука, макар неведнъж двете понятия да са били смесвани. Ще ти докажа, че съм прав. Сам знаеш, че не е възможно да съм бил в загадъчната ви сграда, както и че никой не би ми доверил тайните ви. Въпреки това се обзалагам, че мога точно да опиша какво става вътре. И не защото съм видял инсталацията, а защото знам какво трябва да се направи с петрола, за да се получат нужните продукти. Искаш ли да чуеш?

— Говори — подкани го Едипон, като приседна на ръба на масата и запремята ножа в ръце.

— Не знам как наричате инсталацията, но в нея се извършва фракционна дестилация. Суровият нефт се влива в някакъв резервоар и оттам вие го изпомпвате в реторта — голям съд, който можете да затворите херметически. След като го запечатате, запалвате под него огън и се опитвате да загреете петрола равномерно. От него се освобождава газ и вие го отвеждате в тръба през кондензатор, а оттам вече струи течността, чрез изгарянето на която се движат вашите каро.

Очите на Едипон все повече се разширяваха, докато Джейсън говореше, а накрая едва не изскочиха от орбитите му.

— Демон! — просъска той и взе да пристъпва към Джейсън, стиснал ножа. — Не може да си видял това през каменните стени. Само семейството ми е виждало какво става вътре, никой друг… Мога да се закълна!

— Не се впрягай, Едипон. Казах ти, че в моята родина това го вършим открай време. — Той се закрепи стабилно на един крак, готов да ритне ножа с другия, в случай че старецът не се усмиреше. — Не ми е нужно да ти крада тайните. Там, откъдето идвам, те не са никакви тайни. Познати са на всеки фермер, който сам си вари алкохолните питиета, за да се отърве от данъци. Обзалагам се, че дори мога да ти дам съвети за някои подобрения, колкото и да не ти се вярва. Как контролирате температурата на течността? Имате ли термометри?

— Какво е това термометри? — попита Едипон, за миг забравил ножа, увлечен от техническата дискусия.

— Както си и мислех. Чудотворното ви сокче може да стане много по-качествено, ако открием тук някой, който да може да духа стъкло. Макар че ще е още по-лесно, ако използваме биметална лента, увита на серпантина. Вие се опитвате да отделите фракциите със загряване, но ако не поддържате равномерна и балансирана температура, винаги ще имате налице нечиста смес. За вашите двигатели са ви необходими най-летливите фракции, течностите, които завират първи, като газолин и бензин. След това повишавате температурата и получавате керосин за лампите си и тъй нататък, додето с катрана, който се добива в края на поточната линия, можете да правите настилки на пътищата си. Как ти звучи това?

Едипон си бе наложил да се овладее, но подскачащият мускул на бузата му издаваше, че вътрешно е все така напрегнат.

— Това, което описа, е вярно, макар че грешиш в някои подробности. Но аз не се интересувам от термометри, нито от подобряване на операцията. За семейството ми тя е била достатъчно добра поколения наред, добра е и за мен.

— Сигурно дори я намирате за много съвършена.

— Все пак можеш да направиш нещо и да получиш възнаграждение в замяна — продължи Едипон. — Ние умеем да бъдем и щедри, когато е нужно. Виждал си нашите каро и си се возил на тях. Видя ме и как влизам в храма да се моля на свещените сили да ни задвижат. Можеш ли да ми кажеш каква е тая сила, дето движи каро?

— Надявам се, че това е последният изпит, Едипон, защото вече злоупотребяваш с възможностите ми за екстраполация. Като оставим настрана разните храмове и свещени сили, бих казал, че онова, което отиде да свършиш в котелното, имаше много малко общо с молитви. Съществуват различни начини да се задвижват тези превозни средства, но нека си помислим за най-простия. Вътрешното горене е изключено. Съмнявам се, че имате технология за поддръжката му. Остава парата. Да, предпазният вентил, как забравих за него! Влизаш, заключваш вратата, разбира се, после отваряш няколко вентила, докато горивото се стече в карбуратора, и го запалваш. Може би има манометър, а може и просто да чакаш предпазният вентил да изпусне, за да се увериш, че имаш достатъчно налягане от парата. Не е съвсем безопасно, защото един запушен вентил може да вдигне цялото чудо над планината. И тъй, след като дойде парата, завърташ вентил, за да я вкараш в цилиндрите, и цялата чудесия се задвижва. Остава ти само да се наслаждаваш на пътешествието, но разбира се, трябва да се грижиш в котела постоянно да постъпва вода, налягането да не спада, огънят ти да е добре поддържан, лагерите да са смазани и всичко останало…

Джейсън млъкна смаян, тъй като Едипон привдигна наметката над мършавите си колене и затанцува из стаята, като се въртеше и подскачаше. Във възбудата си заби ножа в масата, втурна се към Джейсън, хвана го за раменете и го разтърси тъй силно, че веригата му издрънча.

— Знаеш ли какво направи ти? — попита той развълнуван. — Знаеш ли какво каза?

— Знам, естествено. Това означава ли, че изкарах изпита и че най-после ще ми повярваш? Прав ли бях?

— Не мога да кажа прав ли си или не. Никога не съм виждал отвътре дяволските кутии на Апсала. — Той продължи да танцува из стаята. — Ти знаеш повече от мен за техния… Как му викаше?… Двигател. Аз цял живот отправям проклятия към народа на Апсала, който пази тайната от нас. Но ти ще ни я разкриеш. Ще си построим свои двигатели и ако на тях им трябва от силната вода, скъпо и прескъпо ще плащат за нея.

— Би ли ми обяснил по-разбрано — помоли Джейсън. — Никога не съм чувал нищо по-объркано в живота си.

— Ще ти покажа, човече от далечния свят, а ти ще ни разкриеш тайната на апсалците. Виждам над Путл’ко да изгрява зората на нов ден.

Той отвори вратата и викна стражите и сина си Нарсизи. Нарсизи пристигна тъкмо като освобождаваха веригата на Джейсън от халката и той разпозна в него заспалия на вид д’зертано, който помагаше на Едипон в управлението на тромавото каро.

— Дръж веригата му, синко, и бъди готов да убиеш с тоягата си този роб, ако се опита да избяга. Но иначе не искам да го нараняваш, защото е много ценен за нас. Елате!

Нарсизи дръпна веригата, но Джейсън заби пети в пода и не помръдна. Погледнаха го смаяни.

— Нека изясним някои неща, преди да тръгнем. Човекът, който ще възвести новия ден за Путл’ко, не може да е роб. Това трябва да ви е ясно. Ще измислим нещо с веригите или с пазачите, за да сте сигурни, че няма да избягам, но за робство повече и дума да не става.

— Но… ти не си един от нас, следователно трябва да си роб.

— Току-що създадох трета категория във вашия социален порядък: служител. Макар и по неволя, аз съм ваш служител, при това висококвалифициран и трябва да се отнасяте към мен с подобаващо уважение. Сами разсъдете. Ако убиете роб, губите много малко, защото можете да го заместите с друг. Но какво ще стане, ако убиете мен? Размазан по тоягата, мозъкът ми няма да ви свърши никаква работа.

— Тоя иска да каже, че не мога да го убия ли? — попита Нарсизи баща си, като вече изглеждаше не просто сънен, но и озадачен.

— Не, не иска да каже това — отвърна Едипон. — Мисълта му е, че ако го убием, няма кой да ни свърши работата, която той ще свърши за нас. Но на мен предложението не ми харесва. Има само роби и робовладелци. Всичко друго противоречи на обществения ред. Той обаче ни заварва притиснати помежду сатано и пясъчната буря, затова ще трябва да му позволим известна свобода. Доведи сега роба… тоест служителя… и да видим ще може ли да изпълни нещата, които обеща. Ако не може, ще имам удоволствието лично да го убия, защото никак не ми се нравят неговите революционни идеи.

Отидоха до заключена и охранявана сграда с огромни врати, които се отвориха и зад тях се появиха масивните силуети на седем каро.

— Погледни ги! — възкликна Едипон и подръпна носа си. — Колко са прекрасни със своята величествена конструкция! Вдъхват страх в сърцата на враговете ни, носят ни свободно през пясъците, качват на гърба си огромен товар. Обаче само три от проклетите дяволии могат да се движат.

— Проблеми в двигателя, а? — безгрижно подхвърли Джейсън.

Едипон изруга под носа си и ги поведе към един вътрешен двор, където бяха поставени четири огромни черни кутии, изрисувани с мъртвешки черепи, кръстосани кости, фонтани от плиснала кръв и разни кабалистични символи, от мрачни по-мрачни.

— Онези негодници от Апсала прибират от нас силната вода, а в замяна нищо не ни дават. Е, да, дават ни да използваме двигателите им, но след няколко месеца тия пущини спират и не щат да работят повече. Тогава трябва да ги караме обратно в града, за да ги разменяме срещу нови и да плащаме още и още.

— Хубавичко ви дерат — рече Джейсън, като разглеждаше запечатаните кожуси на моторите. — А защо не ги отворите и не ги поправите сами? Едва ли е много сложно.

— Това означава смърт! — задавено изрече Едипон и двамата д’зертано уплашено се отдръпнаха от кутиите само при мисълта какво може да им се случи. — Опитахме да сторим това по времето, когато баща ми беше още жив, защото не сме суеверни като робите и знаем, че това са човешки, а не божии творения. Ала коварните змии от Апсала прикриват тайните си много хитро. При опит да се отворят кутиите, отвътре изпълзява ужасна смърт и изпълва въздуха. Всеки, който диша този въздух, умира, покрит от огромни мехури и в страшни мъки. Когато това се случи с хората ни, търговецът от Апсала само се засмя, а после още повече вдигнаха цената.

Джейсън заобиколи една от кутиите, като я разглеждаше с интерес, а Нарсизи се тътреше подире му, хванал другия край на веригата. На височина сандъкът надвишаваше ръста му, а дължината му бе два пъти по толкова. От два противостоящи отвора излизаше масивен вал, към който вероятно се монтираха колелата. През един страничен отвор се виждаха вградени ръчки и два малки цветни диска, а над тях три фуниевидни отвора, изрисувани като усти. Като се вдигна на пръсти, Джейсън можа да разгледа и горната повърхност, но там имаше само един осажден отвор, към който очевидно се прикрепяше ауспухът. Имаше само още един мъничък отвор отзад и никакви други контролни механизми по нелепо разкрасения контейнер.

— Започвам да схващам картината в общи линии, но трябва да ми кажете как действате с механизмите.

— Преди това ще умреш! — викна Нарсизи. — Само семейството ми…

— Я да млъкнеш! — със същия тон му отвърна Джейсън. — Не забравяй, че служителят не е роб. А и тук няма тайни. Отгоре на всичко само като гледам това чудо, сигурно знам за него повече от теб. През тези три отвора влизат масло, вода и гориво; подавате запалването през някой от отворите, вероятно през този, опушения, и отваряте една от клапите за приток на гориво; друга се използва, за да накарат мотора да се движи по-бавно или по-бързо, а третата служи за подаването на вода. Дисковете са някакви индикатори. — Нарсизи пребледня и отстъпи назад. — Затова кротувай сега, докато си поговоря с татко ти.

— Така е, както казваш — потвърди Едипон. — Устите постоянно трябва да се пълнят и не дай боже да останат празни. Тогава моторът спира. Оттук се пали, както сам се досети, и когато зеленият палец излезе напред, този лост може да се завърти, за да приведе карото в движение. Следващият е за по-висока или по-ниска скорост. Последният е под знака на червения палец. Когато посочи напред, ръчката трябва да се завърти и да се държи така, докато палецът не се прибере. От отвора на гърба излиза бяла пара. Това е всичко.

— Горе-долу както очаквах — измърмори Джейсън и почука с пръст по стената на контейнера, която дрънна на кухо. — Дават ви само най-ограничени механизми за управление, колкото да можете да го движите, за да не разгадаете основните принципи на конструкцията. Без теорията никога няма да знаете за какво точно служат ръчките или че зеленият индикатор светва, когато имате работно налягане, а червеният, когато нивото на водата спадне. Хитро скроено. И целият мотор — запечатан в контейнер и зареден с предохранително устройство, за да не ви хрумва сами да боравите с него. По звука при почукване може да се съди, че стената е двойна. Според вашето описание в празнината е вкаран във втечнен вид някакъв боен газ. Всеки, който се опита да отвори контейнера, ще се откаже завинаги, след като помирише от него. Но не може да няма начин да се проникне вътре и да се ремонтира двигателят. Те едва ли възнамеряват да ги изхвърлят след неколкомесечна употреба. Като имам предвид равнището на технологията, смятам, че ще открия всички трикове и други капани, заложени вътре. Приемам службата.

— Отлично. Започвай тогава.

— Чакай малко, шефе. Трябва да научиш още някои неща за наемния труд. Около сключването на трудовия договор съществуват редица условия и аз с удоволствие ще те осветля по този въпрос.