Среща с Рама

44. Хипердвигател

Според Нортън сто километра бяха напълно достатъчни за тяхната безопасност. Сега Рама приличаше на огромен черен правоъгълник, застанал върху по-дългата си страна, която скриваше Слънцето. Нортън използва тази възможност и разположи „Индевър“ в пълна сянка така, че да облекчи охладителните системи и да успеят да догонят закъснението с ремонта на кораба. Защитният тъмен конус бе готов да изчезне всеки миг и той бе решил да си послужи колкото може по-добре с него.

Рама все още променяше положението си. Бе се отклонил почти с петнайсет градуса; очевидно предстоеше голямо отклонение в неговата орбита. В Обединените планети възбудата граничеше с истерия, но до „Индевър“ достигна само слаб отглас от нея. Екипажът бе изтощен физически и емоционално до крайност; след като излетяха от северния полюс на Рама, всички спаха дванайсет часа с изключение на ограничения до крайност дежурен състав. По лекарско предписание и Нортън премина през успокоителен електросеанс, но въпреки това сънува как се изкачва по безкрайно стълбище.

След втория ден нещата на кораба почти навлязоха в нормалния ход, а изследването на Рама се струваше на всички като случка от друг живот. Нортън се залови с натрупаната канцеларска работа и плановете за бъдещето; отхвърляше молбите да го интервюират, макар че някои бяха успели да се промъкнат като представители на радиовръзката с „Надзор на Слънчевата система“ и дори с „Космическа стража“. От Меркурий не идваха никакви вести; сесията на Общото събрание на Обединените планети бе отложена, но всички бяха готови да се съберат още при първия сигнал.

Бяха изминали трийсет часа, откакто напуснаха Рама, и за

Нортън това бе първият спокоен нощен сън, когато внезапно го върнаха към действителността. Още замаян, той изруга, погледна с невиждащ поглед към Карл Мърсър и като всеки добър командир в същия миг бе вече буден.

— Спря ли да се премества?

— Да. Неподвижен е като скала.

— Бързо при командния пулт.

Целият кораб се раздвижи. Дори глупчовците разбраха, че нещо става, и издаваха тревожни звуци, докато Мак Ендрюс не ги успокои с бързи знаци. Докато сядаше на стола и затягаше ограничителните колани около кръста си, Нортън се питаше дали това не е поредната лъжлива тревога.

Сега Рама бе се скъсил във форма на невисок цилиндър, а зад единия му край надничаше изгарящият венец на Слънцето. Нортън внимателно върна „Индевър“ в сянката на изкуственото затъмнение и видя как бисерното великолепие на короната се появява отново на фона на по-светлите звезди. Един огромен протуберанс, висок най-малко половин милион километра, бе се издигнал така далече от Слънцето, че горните му разклонения изглеждаха като кръвавочервено, огнено дърво.

Нортън си каза, че не им остава нищо друго, освен да чакат. Сега най-важното бе да не се отегчават и да са готови да действуват веднага, щом се наложи, без да изпускат от очи измерителните прибори, независимо колко дълго щеше да продължи всичко това.

Странна работа! Звездното поле се преместваше, сякаш бе включил двигателите за завъртане на кораба. Но той знаеше много добре, че не се е докосвал до уредите за управление, а и не бе почувствувал никакво сътресение.

— Капитане — чу се напрегнатият глас на Калвърт от мястото на навигатора, — ние се въртим! Погледнете звездите! А приборите не показват нищо!

— Скоростните жироскопи действуват ли?

— Съвсем нормално. Виждам показанията за нулева вибрация. А в същото време се въртим с няколко градуса в секунда!

— Това е невъзможно.

— Напротив, погледнете сам.

Когато всички измерителни уреди са повредени, човек трябва да разчита на собствената си зрителна апаратура. Ето че Сириус прекоси границата на наблюдателния люк. Ако вселената, върнала се внезапно към докоперниковата космология, не бе решила да обикаля около „Индевър“, оставаше единствената възможност, че звездите са неподвижни, а корабът се върти.

Второто обяснение изглеждаше много по-правдоподобно, но веднага изникваха неразрешими парадокси. Ако корабът действително се въртеше с такава скорост, той трябваше да го почувствува буквално с дъното на собствените си гащи, както казва поговорката. Освен това бе невъзможно всички жироскопи да са се повредили едновременно и самостоятелно един от друг.

Имаше само един реален отговор, според който всеки атом от масата на „Индевър“ е попаднал във властта на някаква сила, по-точно на някакво мощно гравитационно поле. То можеше да причини въртенето на кораба, но никой не бе чувал за подобно поле.

Внезапно звездите изчезнаха. Отзад щита на Рама се показа ослепителният слънчев диск и затъмни всичко останало.

— Опитай с радара. Колко е Доплеровият показател? Нортън очакваше, че и този уред е повреден, но се излъга. Рама най-сетне бе тръгнал, макар и със съвсем скромно ускорение от 0,015 g. Нортън помисли, че доктор Перера ще бъде доволен от своето предсказание за 0,02 g. А „Индевър“ бе попаднал в килватера на Рама, също като боклуците, които продължават да се въртят зад бързо отминаващ кораб.

Ускорението оставаше постоянно. Рама се отдалечаваше от „Индевър“ с равномерно нарастваща скорост. След като разстоянието се увеличи достатъчно, корабът попадна отново във властта на неотменните инерционни сили. На борда можеха да пресмятат само приблизителната величина на енергията, в чието поле на действие се озоваха за кратко време; Нортън бе доволен, че разположи „Индевър“ на безопасно разстояние, преди Рама да включи своя двигател.

Този двигател остана пълна тайна за тях, макар и да бяха напълно сигурни поне в едно. Никакви газови, йонни или плазмени двигатели не отклоняваха Рама в новата орбита. Сержант професор Майрън изрази най-точно общото мнение, като каза поразен и без да вярва на очите си: „Ето там рухва третият закон на Нютон.“

И все пак „Индевър“ трябваше да разчита на третия закон на Нютон, когато на следващия ден се премести от досегашната си насочена към Слънцето орбита, като използува последните капки гориво. Промяната бе незначителна, но достатъчна, за да има още десет милиона километра между него и Слънцето в момента на перихелия. Точно толкова бе разликата между деветдесет и петте процента мощност на охладителната система на кораба и сигурната огнена смърт.

Когато „Индевър“ изпълни коригиращата маневра. Рама едва се виждаше на фона на слънчевия блясък, отдалечен на двеста хиляди километра. С помощта на радара те успяха да определят точно неговата орбита. С всяко ново измерване изумлението им нарастваше.

Проверяваха отново и отново получените резултати, докато най-сетне се убедиха в невероятното заключение. Изглежда, всичко е било напразно — и страховете на жителите на Меркурий, и героизмът на Родриго, и многословието на Общото събрание.

Докато гледаше крайните цифри, Нортън си мислеше за иронията на съдбата в космоса; след безупречна работа в продължение на милион години компютрите на Рама бяха направили една незначителна грешка — навярно бяха сменили знаците плюс и минус в някое уравнение.

Всички се опасяваха, че скоростта на Рама ще намалее и гравитационното поле на Слънцето ше го улови, за да стане нова планета в неговата система. Ставаше точно обратното. Скоростта му нарастваше непрекъснато, и то във възможно най-лошата посока. Рама падаше все по-бързо към Слънцето.