Среща с Рама

40. Саботьор

Всичко излишно бе свалено от оперативния скутер; останаха само откритият скелет, двигателят, системата за управление и жизнеохранителните приспособления и апаратура. Дори седалката на втория пилот бе демонтирана, тъй като всеки килограм излишно тегло щеше да удължи времето за операцията.

Но това не беше най-важната причина за настойчивото искане на Родриго да отиде сам. Цялата работа бе съвсем проста — друг човек не бе необходим, а тежестта му щеше да увеличи с няколко минути продължителността на полета. За ускоряване на олекналия оперативен скутер бе достатъчна тяга от порядъка на една трета g той щеше да отиде за четири минути до ракетата, следователно оставаха шест минути свободно време. То трябваше да стигне.

След като напусна кораба, Родриго се обърна само веднъж назад. Видя как „Индевър“ се повдигна от центъра и продължи да се отдалечава полека напреко на въртящия се кръг на северния полюс. Когато той стигне до бомбата. Рама щеше да застане между тях.

Той прекоси бавно полярната равнина. Така пестеше гориво, а не бе нужно да бърза, защото все още бе извън обсега на камерите на бомбата. Видя я в мига, когато прелетя над закривената крайна линия на света; тя блестеше на слънчевата светлина по-ярко от родната му планета.

Родриго бе добре запознат с указанията за управление. Започна да изпълнява поредните операции; жироскопите се завъртяха и скутерът набра пълна скорост само за няколко секунди. В първия миг го смаза усещането на собственото му тегло, но бързо привикна. Все пак в Рама притеглянето бе два пъти по-голямо, а на Земята, където бе се родил, три пъти повече.

Скутерът се насочи право към ракетата, а зад него се отдалечаваше огромната, извита външна стена на петдесеткилометровия цилиндър. Но дори и сега бе невъзможно да се прецени големината на Рама, защото повърхността му бе съвсем гладка; трудно бе и да се настоява, че този свят се върти, тъй като нищо не го показваше.

На стотната секунда от началото на полета Родриго наближи до средата на пътя. Ракетата бе все още твърде далече за да може да различи нейните подробности, но тя светеше още по-силно на фона на съвсем черното небе. Бе необичайно, че не се виждаха никакви звезди — дори блестящата Земя и ослепителната Венера. Причина бяха тъмните филтри, които пазеха очите му от смъртоносния блясък. Родриго помисли, че вече е счупил един рекорд, защото навярно никой човек не е бил изпращан със задача извън кораб, намиращ се толкова близо до Слънцето. За щастие слънчевата активност бе ниска.

След две минути и десет секунди замига светлинният сигнал, тягата спадна до нула и скутерът се обърна на сто и осемдесет градуса. В същия миг тягата се възстанови напълно, но сега бързината намаляваше със същата луда скорост от три метра в секунда. Бе наистина крайно време, тъй като горивото спадна почти наполовина. До ракетата оставаха двайсет и пет километра. Щеше да я достигне след две минути.

Крайната скорост на скутера бе хиляда и петстотин километра в час, което бе навярно нов рекорд и чисто безразсъдство. Но неговата задача не бе обикновена експедиция извън кораба и Родриго знаеше добре какво върши.

Бомбата растеше; сега вече се виждаше главната антена, насочена неотстъпно към далечната звезда Меркурий. Към нея от три минути насам летеше със скоростта на светлината антенният сигнал заедно с изображението на приближаващия скутер. След още две минути път щеше да я достигне.

Какво ли ще направят онези на Меркурий, след като го видят? В първия миг, разбира се, ще се вцепенят от ужас. След това ще се досетят, че той е стигнал до бомбата няколко минути преди те да разберат за неговото присъствие. Навярно някой дежурен наблюдател ще трябва да потърси своя началник и така ще загубят още време. Той бе помислил и за най-лошия случай — дежурният офицер да има пълномощия за незабавно взривяване на бомбата; е, дори и тогава ще бъдат необходими пет минути за идването на сигнала.

Всъщност Родриго не разчиташе на случайността, тъй като християните в космоса са противници на хазартните игри; той бе сигурен, че няма да последва незабавна реакция. Обитателите на Меркурий нямаше да се осмелят да разрушат пратеника разузнавач на „Индевър“, дори и да се досещат за неговата цел. Преди това щяха да опитат да се свържат по някакъв начин и той щеше да спечели още време.

Имаше и друга, още по-важна причина — те нямаше да пожертвуват една хилядамегатонна бомба за някакво скутерче. На разстояние двайсет километра от целта взривът бе съвсем безцелен. Преди това ще трябва да я преместят. Да той имаше достатъчно време… И все пак трябваше да мисли и за най-лошото. Бе решил да действува така, сякаш очаква сигнала след пет минути.

През последните няколкостотин метра Родриго разгледа бързо всички подробности, които досега бе изучавал само по снимките, направени отдалече. Купчинката фотографични изображения се превърна в твърд метал и гладка пластмаса, които не бяха вече въображаема, а истинска смъртоносна опасност.

Самата бомба бе цилиндър с дължина около десет метра; диаметърът й беше три метра, така че по някаква странна случайност бе пропорционална на Рама. Тя беше прикрепена към носителя с решетеста конструкция от къси метални греди с форма на двойно Т. Навярно във връзка с правилното разположение на центъра на тежестта бомбата беше монтирана перпендикулярно на оста на носителя, така че цялата група напомняше на зловещ чук. Наистина бе чук, чиято сила можеше да смаже цял свят.

От двата края на бомбата излизаше по един сноп преплетени кабели, които следваха дължината на цилиндъра, преминаваха през решетестата конструкция и изчезваха във вътрешността на носителя. Очевидно цялото управление и контрол бяха съсредоточени в него, тъй като по самата бомба не се виждаха никакви антени. Родриго трябваше само да поереже тези два снопа, за да се превърне всичко в купчина безвреден метал.

Той очакваше да намери точно това, но сега цялата работа му се стори прекалено проста. Погледна часовника си; след трийсет секунди онези от Меркурий щяха да разберат за неговото съществуване, разбира се, при условие, че са успели да видят как той завива покрай Рама и го напуска. Оставаха му пет съвсем сигурни минути за непрекъсната работа и деветдесет и девет процентова възможност за по-дълъг срок.

В момента, когато скутерът спря напълно, Родриго го прикачи неподвижно към решетестата конструкция. Направи го за секунди. Бе взел необходимия инструмент и изскочи веднага от мястото на водача, изпитвайки съвсем леко затруднение от коравия термоизолационен скафандър.

Погледа му привлече малка метална плоча със следния надпис:

Родриго подозираше, че само след няколко минути господин Джоунз навярно ще бъде твърде зает.

Масивните клещи се справяха бързо с кабелите. Показаха се първите разделени краища и за миг Родриго помисли за отрупаните само на сантиметри отдолу пламъци на ада. Но дори и да отвори техния път, той никога нямаше да го разбере.

Погледна отново часовника си; не бе изминала още и минута, следователно той бе в графика. Оставаше да се справи и с осигурителния кабел и щеше да полети обратно пред погледа на побеснелите и безсилни обитатели на Меркурий.

В момента, когато започна да реже и втория кабелен сноп, той почувствува леко сътресение по металната повърхност. В миг се стресна и се обърна към ракетата.

Около единия от регулаторите на положението в пространството се виждаше познатото синьовиолетово сияние на включен плазмен двигател. Бомбата се готвеше да потегли.

Съобщението от Меркурий бе кратко и ужасяващо. То пристигна две минути след като Родриго изчезна зад ръба на Рама.

Нортън прочете съобщението, без да вярва на очите си; обзе го гняв. Почувствува минутна прищявка да отговори като някой хлапак по радиото, че целият му екипаж е в Рама и са му необходими часове, за да излязат всички. Но знаеше, че няма да постигне нищо, освен да разбере докъде стига разсъдъкът и здравите нерви на онези от Меркурий.

Защо бяха решили да действуват няколко дни преди перихелия? Той помисли, че навярно силата на общественото мнение е нараснала твърде много и те са дръзнали да поставят останалата част от човешкия род пред свършен факт. И все пак това обяснение бе доста неправдоподобно, тъй като те не се отличаваха с прекомерна чувствителност.

Той не можеше да се обади на Родриго, защото скутерът се намираше в радиосянката на Рама; лейтенантът щеше да научи новината едва след като попадне отново в зрителното поле на тсораба. А дотогава операцията ще е завършила независимо дали с успех или с поражение.

Трябваше да чака. Имаха достатъчно време, не по-малко от петдесет минути. Междувременно реши как да реагира на съобщението от Меркурий.

Щеше да се държи така, сякаш не е получил нищо, и да чака тяхната следваща стъпка.

Когато бомбата започна да се премества, Родриго не се уплаши; това, което почувствува, беше много по-страшно. Той вярваше, че вселената се подчинява на строги закони, които са в сила не само за онези от Меркурий, но дори и за бога. Но тъй като и най-бързота съобщение не може да изпревари светлината, той бе взел пет минути преднина, независимо от понататъшните им действия. Цялата работа можеше да бъде само едно невероятно, макар и смъртоносно съвпадение. Просто те бяха изпратили към бомбата някакъв сигнал почти по времето, когато той се отдалечи от „Индевър“; този сигнал бе пропътувал осемдесет милиона километра, докато той измина само петдесет.

Може би това беше само автоматично изменение на положението в пространството, за да се избегне пренагряването на носителя. На някои места температурата на повърхността бе почти хиляда и петстотин градуса и той се стремеше да стои колкото може повече в сянка.

Ето че припламна втори двигател, за да довърши работата на първия. Не, това не беше обикновено регулиране на температурния режим. Бомбата се насочваше към Рама.

Сега вече бе безсмислено да търси причините. Той имаше на своя страна нещо много важно. Ракетата щеше да набере бавно необходимата скорост, тъй като нейното максимално ускорение бе едва една десета част g Той можеше да продължи.

Провери захватните скоби на скутера и предохранителното въже към скафандъра. Постепенно нарастващият гняв не помрачи разсъдъка му, а само засили неговата решителност. Нима онези от Меркурий щяха да взривят бомбата без предупреждение, без да дадат на „Индевър“ някаква възможност?

Това бе невероятно; подобно жестоко и безразсъдно действие щеше да изправи срещу тях цялата останала част от Слънчевата система. И какво ги бе накарало да забравят за тържественото обещание на техния посланик?

Но независимо от плановете си те нямаше да успеят.

Второто съобщение от Меркурий бе повторение на първото; то дойде десет минути по-късно. Следователно оттам му дадоха някаква отсрочка. Нортън имаше още час време. Очевидно бяха чакали отговор от „Индевър“, преди да се обадят отново.

Сега вече се очертаваше и друга опасност. Без съмнение те бяха забелязали Родриго и сигурно са предприели нещо през последните минути. Навярно изпратените от тях сигнали ще пристигнат не след дълго.

Той трябваше да подготви оттеглянето. Всеки миг огромната грамада на Рама, която изпълваше небето пред тях, можеше да пламне по краищата и да ги ослепи с краткотраен блясък, по-ярък и от Слънцето.

Родриго бе се закрепил добре, когато дойде главният тласък. Само след двайсет секунди той почувствува второ сътресение. Пресметна бързо наум; оказа се, че увеличаването на скоростта е под петнайсет километра в час. Следователно бомбата може да достигне Рама след повече от час и навярно се приближава, за да застане в по-удобна позиция. Това не беше лошо като подготовка, но онези от Меркурий се сетиха малко късно.

Той погледна часовника си, макар че непрекъснато си даваше сметка за изминалото време. Сега на Меркурий го виждаха на по-малко от два километра от целта и навярно бяха разбрали какво е намислил; оставаше им само да се питат дали го е извършил.

Ето че и вторият сноп кабели бе прорязан без всякакви трудности. Като съвестен работник, Родриго си бе подбрал добри инструменти. Бомбата бе обезвредена или по-точно не можеше да бъде взривена от разстояние.

Имаше обаче още една възможност и той не бе я забравил. По бомбата не се виждаха външни контактни възпламенители, но навярно имаше и вътрешни от типа, който се задействува при удар. Обитателите на Меркурий държаха все още в ръцете си управлението на носителя и можеха да се прицелят във всяка точка на Рама. Работата на Родриго не бе завършена напълно.

След пет минути в някоя командна зала на Меркурий щяха да го видят да пълзи обратно по дължината на ракетата, без да изпуска от ръка скромните клещи, които обезвредиха най-страшното оръжие, създадено от човека. Изкуши го мисълта да махне към камерата, но реши, че това е под достойнството му. Все пак той влизаше в историята; милиони хора в бъдещето щяха да наблюдават тази сцена, освен ако онези от Меркурий не унищожат записа в пристъп на ярост. Почувствува, че ще му бъде трудно да им се сърди.

Той приближи до стойката на далекообхватната антена и се отправи към отражателя, като се прихващаше ту с едната, ту с другата ръка. Верните клещи се справиха набързо със системата за многократно автоматично регулиране, без да жалят нито кабелите, нито лазерните вълноводи. След последното рязване антената започна да се върти бавно във всички посоки. Неочакваното движение го изненада, преди да схване, че е разрушил нейната връзка за автоматично насочване към Меркурий. Само след пет минути тамошните наблюдатели щяха да останат без всякаква връзка със своя слуга. А той сега бе не само напълно безопасен, но бе изгубил и слух, и зрение.

Родриго се покатери бавно в скутера, отпусна съединителните скоби и се завъртя бавно, докато предните амортисьори опряха колкото бе възможно по-близо до центъра на тежестта на ракетата. Той включи на пълна тяга и остана така в продължение на двадесет секунди.

Скутерът се подчиняваше съвсем мудно, защото масата, която изтласкваше, бе много пъти по-голяма от неговата собствена маса. След като изключи напълно тягата, Родриго отчете внимателно новия вектор на скоростта на бомбата.

Опасността от сблъскване с Рама бе премахната. Нямаше никакви пречки за точното определяне на местоположението на бомбата. Все пак тя струваше много скъпо.

Родриго бе болезнено честен човек. Не искаше онези от Меркурий да го обвинят, че е унищожил тяхната собственост.