Среща с Рама

33. Паяк

Нортън нареди занапред да има най-малко по трима души в лагер Алфа, единият от които да бъде винаги буден. На същия режим трябваше да се подчинят и всички групи, заети с проучването на Рама. Появиха се същества, които навярно бяха опасни, и макар че досега никое от тях не бе показало открито своята враждебност, един благоразумен командир не трябваше да се доверява на случайността.

В централната база имаше винаги дежурен, чийто мощен телескоп бе допълнителна предпазна мярка. От тази удобна позиция се виждаше като на длан целият вътрешен свят на Рама; дори и Южният полюс бе сякаш само на няколкостотин метра. Тъй като местността около отделните оперативни групи бе под непрекъснато наблюдение, надяваха се, че са успели да отстранят всякаква възможност за изненада. Планът им бе добър, но се провали изцяло.

След вечеря и малко преди определения час за лягане 22,00 Нортън, Родриго, Калвърт и Лаура Ърнст гледаха редовната информационна емисия, излъчена специално за тях от телевизионния предавател в Инферно, Меркурий. Особено интересно им бе да видят филма за южното полукълбо, направен от Джими, а така също и моментите от обратния път през Цилиндричното море, които бяха развълнували всички зрители. Повечето от мненията на учените, телевизионните коментатори и членовете на комисията за Рама бяха противоречиви. Никой не можа да каже дали ракоподобното същество, което Джими бе срещнал, е животно, машина, истински рамиан или нещо друго, различно от тези определения.

Те почувствуваха, че не са сами в момента, когато наблюдаваха с недвусмислено повдигане епизода с унищожителите и гибелта на гигантската морска звезда. В лагера бе се вмъкнал неканен гост.

Първа го забеляза Лаура Ърнст. Тя се вкамени и каза:

— Бил, не мърдай. А сега бавно се обърни надясно. Нортън завъртя глава. На около десет метра от тях бе застанала тънкокрака тринога, върху която се намираше кълбовидно тяло с големината на футболна топка. В него бяха вградени три безизразни очи, които без съмнение имаха пълен кръгов обхват, а надолу бяха провесени три подобни на камшик израстъци. Съществото бе по-ниско от човек и изглеждаше прекалено крехко, за да е опасно, но това не оправдаваше тяхното невнимание, което му бе позволило да се промъкне незабелязано. Нортън го оприличи на трикрак паяк или на насекомото дългоножка и се удивляваше как е успяло да разреши проблема на тристъпалното придвижване, което не бе постигнато от нито едно земно създание.

— Какво мислиш, докторе? — пошепна той, като изключи гласа на телевизионния коментатор.

— Типичната за Рама тройна симетрия. Не виждам с какво може да ни напакости, макар че тези камшици навярно не са приятни, а може и да са отровни, както е при мешестите. Останете по местата си и го наблюдавайте.

Съществото ги разглежда невъзмутимо в продължение на няколко минути и в момента, когато внезапно тръгна, всички разбраха защо не са успели да забележат пристигането му. То се движеше много бързо, преодолявайки големи разстояние с помощта на толкова необичайно въртеливо движение, че окото и мисълта на човека го следваха трудно.

Макар че въпросът можеше да се разреши само от камера за скоростно снимане, Нортън заключи, че съществото използува краката си за ос, около която в определен ред изхвърля тялото си. Той не беше напълно сигурен, но му се стори, че то обръща посоката на въртене след няколко „стъпки“, докато трите камшика се мяркаха над земята като мълнии. Трудно бе да се определи максималната му скорост, но тя бе поне трийсет километра в час.

То се въртеше бързо из лагера, като разглеждаше всеки предмет от тяхното снаряжение; докосваше внимателно приготвените набързо легла, маси и столове, апаратите за поддържане o на връзка, контейнерите с храна, хигиенните електровъзли, камерите, резервоарите с вода и инструментите, сякаш го интересуваше всичко с изключение на четиримата наблюдатели. Очевидно то бе достатъчно интелигентно, за да прави разлика между хората и тяхната неодушевена собственост; действията му безпогрешно издаваха съвсем методично любопитство или любознателност.

— Как искам да го изследвам! — възкликна обърканата Лаура, докато съществото продължаваше бързия си пирует, — Няма ли да се опитаме да го хванем?

— С какво? — съвсем на място попита Калвърт.

— Нали знаете как първобитните ловци са хващали бързо бягащи животни, без да ги нараняват — с няколко тежести, прикачени на края на въже.

— За това вече не съм сигурен — каза Нортън. — Но дори и да успеем, нямаме право да рискуваме. Ние не знаем колко интелигентно е това създание, а с подобен фокус лесно ще счупим краката му. Това ще ни донесе сериозни неприятности и с Рама, и със Земята, и с всички останали.

— Но аз трябва да имам образец!

— Навярно ще трябва да се задоволиш с цветето на Джими, освен ако някое от тези същества не реши да ти съдействува. Всяко насилие се изключва. Ти как би се почувствувала, ако нещо дойде на Земята и намери, че именно ти си добър образец за дисекция.

— Аз не искам да го разрязвам — каза не съвсем убедително Лаура. — Искам само да го изследвам.

— Добре, но макар че чуждите посетители могат да имат същите намерения спрямо теб, ще ти бъде много неприятно, преди да им повярваш. Не трябва да предприемаме нищо, което може да се изтълкува като заплаха.

Разбира се, той цитираше корабния правилник и Лаура знаеше това. Интересите на науката бяха по-маловажни от космическата дипломация.

Всъщност не бе нужно да се търсят толкова висши съображения, тъй като ставаше дума само за добри обноски. Тук всички те бяха посетители, влезли без да поискат някакво разрешение.

Изглежда, съществото бе завършило своя преглед. То направи още една скоростна обиколка на лагера, след което се стрелна по допирателната в посока на стълбището.

— Чудя се, как ще се оправи по стъпалата? — с недоумение каза Лаура.

Паякът отговори веднага на нейния въпрос, като просто не им обърна внимание, а се закатери по леко наклонената крива, без да намали скоростта си.

— Централна база — обади се Нортън, — след малко може да имате посетител. Следете стълбище Алфа, шести участък. Между другото, благодарим ви много за доброто наблюдение.

След минута подигравката бе доловена и наблюдателят от центъра започна да издава звуци, които приличаха на извинение:

— А-а… капитане, едва що ми казахте, забелязах, че там има нещо. Но какво е то?

— И аз зная толкова, колкото и ти — отговори Нортън и натисна сигнала за обща тревога. — Лагер Алфа вика всички постове. Току-що ни посети някакво същество, подобно на трикрак паяк със съвсем тънки крака, високо около два метра, с малко кълбовидно тяло; движи се много бързо с въртеливо движение. Изглежда безопасно, но любознателно. Може да се промъкне до вас, преди да сте го забелязали. Моля, обадете се.

— Тук нищо необичайно, капитане. От същото разстояние на запад отговори Рим с подозрително сънен глас:

— И тук също, капитане. А… чакайте малко…

— Какво има?

— Преди минута оставих писалката си, а я няма! Какво-аха!

— Говори свързано!

— Капитане, няма да повярвате. Знаете, че обичам да пиша, а това не пречи никому; току-що бях записал нещо с моята любима химикалка, която е почти на двеста години. Е добре, но я намирам на земята и на пет метра встрани! Ето, вземам я. Слава богу, че е цяла.

— Как си представяш, че е стигнала там?

— Ами… навярно съм задрямал за миг. Днес беше тежък ден.

Нортън въздъхна, но не каза нищо; бяха толкова недостатъчно на брой, а имаха съвсем малко време, за да изследват цял свят. Въодушевлението не успява да се справи винаги с преумората и той не бе сигурен дали не се излагат неоправдано на опасност. Навярно не трябваше да разделя хората си на толкова малки групи, опитвайки се да огледат колкото е възможно по-голяма площ. Но той мислеше непрекъснато за бързо отминаващите дни и за неразгаданите тайни около тях. Всеки изминал миг го убеждаваше, че навярно нещо ще се случи и те ще трябва да напуснат Рама дори преди перихелия иди оня решителен момент, в който ще настъпи някаква промяна в неговата орбита.

— Слушайте сега. Център, Рим, Лондон и останалите — каза той. — През нощта искам да ми се докладва през половин час. Длъжни сме да предположим, че отсега нататък може да имаме посетители по всяко време. Навярно някои от тях са опасни, но ние трябва да избегнем на всяка цена неприятните случаи… Всички знаете какви са нарежданията по този въпрос.

Той каза истината, защото това бе част от подготовката им. И все пак никой от тях не бе вярвал, че дълго обсъжданият „физически контакт с непознати разумни същества“ ще стане в тяхно време; още по-малко някой бе предполагал, че ще се случи на самите тях.

Обучението бе едно, а действителността — друго; между тях нямаше нито един, който да е сигурен, че древният човешки инстинкт за самосъхранение няма да надделее в случай на опасност. И все пак при липса на доказателства най-важното тук беше да вярват в добрите намерения на всяко срещнато същество до последната минута, а дори и… след това.

Капитан Нортън не искаше да остане в историята като човекът, който е започнал първата междупланетна война.

След няколко часа пялата равнина бе изпълнена със стотици паяци. През телескопа се виждаше, че южното полукълбо е залято от тях, но в Ню Йорк сякаш нямаше нито един.

Те не обръщаха никакво внимание на изследователите, които след известно време почти престанаха да се интересуват от тях, макар че от време на време Нортън забелязваше хищен пламък в очите на корабната лекарка. Беше уверен, че тя ще е предоволна, ако на някой от паяците се случи непоправимо нещастие, но той не трябваше да и позволи да го организира в интерес на науката.

Почти никой не се съмняваше, че у паяците липсва интелект, тъй като телата им бяха прекалено малки, за да имат нещо подобно на мозък, и в същото време не можеше да се разбере откъде черпят енергия за движението си. Независимо от това обаче в поведението им личеше любопитна съгласуваност и целенасоченост. Сякаш бяха навсякъде, но никога не се връщаха на място, където вече са ходили. Често пъти Нортън мислеше, че те търсят нещо, но каквото и да беше то, навярно не бяха го намерили все още.

Те изминаваха целия път до централната база, сякаш си правеха шега с големите стълбища. Бе неясно как успяват да изкачат отвесните участъци, независимо от почти нулевата сила на притегляне. Лаура предположи, че имат на краката си прилепващи възглавнички.

И ето тя получи с очевидно удоволствие дългоочаквания образец. Централната база съобщи, че един от паяците е паднал от отвесния челен участък и лежи неподвижно на първата площадка. Навярно никой нямаше да успее да бие рекордното време на Лаура от равнината догоре.

Когато стигна до площадката, тя видя, че всички крака на съществото бяха счупени независимо от малката скорост при удара. Очите му бяха отворени, но то не реагира на нито един външен дразнител. Лаура помисли, че в трупа на току-що починал човек има повече живот.

Тя взе комплекта за дисекция веднага след като отнесе своята плячка на борда на „Индевър“.

Паякът бе толкова крехък, че почти се разпадна и без нейна помощ. Тя разчлени краката и се залови с фината черупка, която се раздели на три големи части и се разтвори като кора на портокал.

Не видя нищо познато или възможно за описание и направи грижливо серия снимки на съвършената загадка пред себе си. След това взе скалпела.

Откъде да започне? Можеше спокойно да затвори очите си и да направи среза напосоки, но нямаше да бъде много научно.

Острието потъна без всякакво съпротивление. Секунда по-късно възможно най-неподходящият за една дама вик на доктор Ърнст отекна нашир и надлъж в „Индевър“.

Цели двайсет минути бяха необходими на обезпокоения сержант Мак Ендрюс, за да успокои разтревожените глупчовци.