36. Наблюдател на биотите

Сержант Питър Русо пожела доброволно да върши тази работа, защото тя бе една негова мечта от детството. Телескопите го очароваха още на шест-седем години и през по-голямата част от юношеството си той бе събирал лещи от всички форми и размери. Поставяше ги в картонени тръби; постепенно неговите наблюдателни уреди ставаха все помощни и така той успя да опознае Луната и планетите, по-близките космически станции и всички подробности в околността на трийсет километра от дома, в който живееше.

Бе се родил на хубаво място — посред планините на Колорадо. Гледката беше безкрайна и величествена почти във всички посоки. Дълги часове бе наблюдавал върховете, които всяка година взимаха жертви измежду невнимателните катерачи. Бе видял твърде много, но въображението му сякаш не се насищаше; струваше му се, че зад всеки скален хребет, където телескопът му бе безсилен да проникне, има вълшебни царства, населени с приказни създания. И така дълги години той не отиваше по местата, които лещите доближаваха до него, тъй като знаеше, че живата действителност е съвсем различна от мечтата.

А сега, застанал в централната ос на Рама, можеше да наблюдава неща, за които бе безсилно и най-смелото въображение на младостта му.

Пред него лежеше разтворен цял свят, макар и неголям, дори да бе мъртва, тази площ от четири хиляди километра щеше да стигне за цял живот, прекаран в изследване.

Но ето че в Рама се появи животът с безкрайните си възможности. Ако не бяха живи същества, тези роботи им подражаваха напълно.

Не можа да се разбере кой измисли думата „биот“; тя се появи внезапно и всички я приеха веднага. Русо стана главен наблюдател на биотите; от своя пост, разположен в централната база, той скоро започна да вярва, че е доловил нещо в тяхното поведение.

Паяците бяха подвижни сетивни елементи, които проучваха целия вътрешен свят на Рама със зрението, а навярно и с осезанието си. По едно време стотици се стрелкаха с голяма скорост наоколо, но към края на втория ден почти изчезнаха. Сега съвсем рядко се мяркаше някой от тях.

Замениха ги множество изумителни създания, за които бе не по-лесно да се намерят подходящи имена. Имаше „миячи на стъкла“ с огромни крака с подложки, чиято задача очевидно бе да излъскват шестте изкуствени слънца на Рама. Техните огромни сенки, пренесени по диаметъра на света, причиняваха понякога временни затъмнения в отвъдната страна.

Ракът, който унищожи „Водно конче“, изглежда бе „боклукчия“. Цяла верига подобни същества наближиха лагер Алфа и отнесоха отпадъците, отрупани на определени места в самите окрайнини; те щяха да приберат и всичко останало, но Нортън и Мърсър им се противопоставиха твърдо. Инцидентът бе неприятен, но приключи бързо. Изглежда боклукчиите разбраха, че имат право само да опипват предметите, след което започнаха да пристигат през равни отрязъци от време за да видят дали няма нужда от услугите им. Това бе съвсем удобно и за двете страни и показваше висока степен на разумна дейност, независимо дали причина бяха самите боклукчии или нещо друго, което ги насочваше.

В Рама отпадъците се унищожаваха съвсем просто — всичко се изхвърляше в морето, където по всяка вероятност се разпадаше на форми, годни за повторна употреба. Процесът протичаше бързо. „Резълюшън“ изчезна за една нощ, което натъжи много Руби Барнис. Нортън я утеши, отбелязвайки, че салът изпълни великолепно своята задача, а той нямаше да позволи никому да го ползва отново. По всяка вероятност акулите не бяха проницателни като боклукчиите.

Когато Русо забеляза нов вид биот и успя да му направи снимка през телескопа, той бе по-щастлив от астроном, открил нова планета. За жалост всички интересни видове обитаваха Южния полюс, където навярно бяха заети с някаква загадъчна дейност между Роговете. Нещо подобно на стоножка с прилепващи стъпала проучваше от време на време самия Голям рог, а Русо успя да зърне и друго масивно създание, истинска кръстоска между хипопотам и булдозер, което обикаляше между по-ниските върхове. Той забеляза дори и жираф, с две шии, очевидно някакъв подвижен кран.

Като всеки друг кораб и Рама имаше нужда от огледи, проверки и възстановителни работи след дългото пътуване. Екипажът бе се заловил упорито. Кога ли щяха да се появят пътниците?

Подреждането на биотите по видове не бе основното задължение на Русо. Преди всичко друго той трябваше да наблюдава две или три проучвателни групи, които бяха в непрекъснато движение, да следи дали не са изпаднали в беда и да ги предупреждава в случай на приближаваща опасност. През шест часа трябваше да го сменя някой от останалите, но когато нямаше свободен човек, а това се случваше често, Русо оставаше на поста си по дванайсет часа без прекъсване. Ето защо сега той познаваше географията на Рама по-добре от всеки друг. Тя бе му станала толкова близка, колкото планините в Колорадо през детството.

Русо разбра, че се е случило нещо необикновено още в момента, когато помощник-командирът, лейтенант Кирхоф, изскочи от въздушния шлюз Алфа. Минаваше полунощ по времето, прието от експедицията, а в определените за сън часове всички оставаха по местата си. Помисли си и за недостатъчния разпръснат персонал и явното отклонение от правилата го порази още повече.

— Джери, кой е дежурен на кораба?

— Аз — отговори сдържано старши-помощникът, като отвори с леко перване шлема си. — Нали не мислиш, че мога да напусна командния пулт по време на дежурство?

Той бръкна в прикрепената към скафандъра чанта и извади малка метална кутия, на която имаше надпис „Концентриран портокалов сок. Разтваря се в пет литра“.

— Питър, ти си по тая част. Командирът го чака. Русо опита с ръка тежестта на кутията и каза:

— Надявам се, че си се погрижил за теглото. Понякога се слепват на първата площадка.

— Е, нали ти си майсторът.

Това беше самата истина. Наблюдателите в централната база натрупаха голям опит в спускането на забравени или необходими по спешност дребни предмети. Цялата работа се състоеше в умението да бъде преодолян участъкът с незначителна сила на притегляне, като се прецени и влиянието на ефекта на Кориолис през осемкилометровото спускане по наклона така, че предметът да не се отдалечи много от лагера.

Русо взе здрава опора, грабна кутията и я запрати надолу, но не се прицели в лагер Алфа, а почти на трийсет градуса встрани от него.

Съпротивлението на въздуха обра почти веднага нейното начално ускорение, но макар и едва доловима, силата на притеглянето я пое с постоянна скорост надолу. Кутията се удари веднъж някъде около основата на стълбата и последвалият забавен отскок я прехвърли над първата площадка.

— Сега е в ред — каза Русо. — Искаш ли да се обзаложим?

— Не — бе бързият отговор. — Ти знаеш номерата.

— А ти не си никакъв спортист. Но ще ти кажа — кутията ще падне на по-малко от триста метра от лагера.

— Не ми се вижда много близко.

— Някога можеш да опиташ. Веднъж видях как на Джо не му достигнаха няколко километра.

Кутията престана да подскача, тъй като силата на притеглянето бе вече достатъчно голяма, за да я прилепи към извитото чело на северния свод. Някъде около втората площадка скоростта й достигна двайсет-трийсет километра в час; това бе почти максималната бързина, защото имаше и триене.

— Сега ще трябва да почакаме — каза Русо и седна зад телескопа, за да следи пратеника. — Ще стигне след десетина минути. А, ето капитанът. Вече свикнах да разпознавам хората от този ъгъл. Гледа към нас.

— Изглежда телескопът те прави по-силен.

— Така е. Аз съм единственият човек, който знае всичко в Рама. Поне си мисля, че е така — добави жално той и погледна укорително към Кирхоф.

— Може би ще бъдеш по-весел, като разбереш, че капитанът бе останал без паста за зъби.

С това разговорът прекъсна; най-сетне Русо каза:

— Жалко, че не прие облога. Той измина само петдесет метра. Видя я. Задачата е изпълнена.

— Благодаря, Питър — беше чудесен. Сега можеш да си лягаш.

— Да си лягам! Аз съм на смяна до 4.00.

— Съжалявам, но ти трябваше вече да спиш. В противен случай нямаше да сънуваш всичко това.

ЦЕНТЪР ЗА НАДЗОР НА КОСМИЧЕСКОТО ПРОСТРАНСТВО. ДО КОМАНДИРА НА КОРАБА „ИНДЕВЪР“. ТРОЙНО ПРЕДИМСТВО ПЪРВИ КЛАС. ЛИЧНО. БЕЗ МЕЖДИНЕН ЗАПИС.

КОСМИЧЕСКА СТРАЖА СЪОБЩАВА ЗА СВРЪХСКОРОСТЕН ОБЕКТ, ИЗСТРЕЛЯН ПО ВСЯКА ВЕРОЯТНОСТ ОТ МЕРКУРИЙ ПРЕДИ ДЕСЕТ-ДВАНАЙСЕТ ДНИ, КОЙТО СЕ ДВИЖИ ПО ОРБИТА КЪМ РАМА. АКО НЕ ПОСЛЕДВАТ КОРЕКЦИИ. ЦЕЛТА ЩЕ БЪДЕ ДОСТИГНАТА НА ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ВТОРИЯ ДЕН В ПЕТНАЙСЕТ ЧАСА. НЕОБХОДИМО Е ДА СЕ ОТДАЛЕЧИТЕ ДОТОГАВА. ЩЕ ИЗПРАТИМ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УКАЗАНИЯ. ГЛАВНОКОМАНДУВАЩ.

Нортън прочете няколко пъти съобщението, за да го запомни. В Рама бе трудно да се държи сметка за времето; той погледна ръчния датник и видя, че е триста и петнайсетия ден. Оставаше им само една седмица.

Съобщението го разтърси; побиха го тръпки не само от думите, но и от онова, което се намираше между редовете. Жителите на Меркурий не бяха обявили изстрелването на въпросния обект, с което нарушаваха космическото право. Заключението бе недвусмислено: техният „обект“ можеше да бъде само бойна ракета.

Но защо? Бе немислимо или по-скоро почти немислимо да поемат риска да застрашат „Индевър“. Така че по всяка вероятност той щеше да получи навреме подробно предизвестие от Меркурий. В краен случай би могъл да напусне Рама за няколко часа, но реши, че ще го направи са-мо след енергичен протест и при изрична заповед на главнокомандуващия.

Замислен, той отиде бавно до временния жизнеохранителен център и пусна съобщението в един от хигиенните електровъзли. Искрящият блясък на лазерния лъч, просветнал през прореза под капака, го увери, че е спазил правилата за безопасност. В същия миг си помисли, че за жалост всички проблеми не могат да бъдат разрешени така бързо и без замърсяване.

Загрузка...