Среща с Рама

17. Пролет

Сънят не идваше лесно през първите нощи в Рама. Неговата загадъчност и мракът потискаха, но по-обезпокоителна бе тишината. Липсата на шум е неестествена; всички човешки сетива имат нужда от някаква храна. Ако тя липсва, мозъкът сам изработва заместители.

Много от хората, които бяха заспали, се оплакваха по-късно от необичайни шумове, особено от гласове; очевидно те бяха жертва на халюцинации, тъй като будните не бяха чули нищо. Доктор Ърнст предписа просто и ефикасно лекарство и в часовете за сън озвучаваха целия лагер с ненатрапващ се музикален фон.

Тази нощ лекарството не помогна на Нортън. Той бе вперил очите си в мрака и знаеше добре защо се вслушва. И макар че от време на време лек порив докосваше челото му, не се чуваше никакъв звук, който да напомня за надигащ се в далечината вятър. И проучвателните групи не съобщаваха за нищо необичайно.

Най-сетне той заспа, приблизително по времето на полунощната смяна на дежурството в кораба. На пулта за връзка имаше винаги човек, за да приеме някое спешно съобщение. Други предпазни мерки изглеждаха ненужни.

Дори и ураган не можеше да причини шума, който разбуди Нортън и целия лагер. Стори им се, че небето се срутва или някаква сила е разкъсала Рама и сега го разпръсва на части. Най-напред се разнесе внезапен трясък, последван от продължителен рязък шум, сякаш се срутваха грамади от кристали или някой разрушаваше безброй оранжерии. Всичко премина за няколко минути, но те имаха чувството, че са изтекли часове. Шумът продължаваше, оттегляйки се в далечината, и Нортън се обади в центъра.

— Централна база! Какво става?

— Почакайте за миг, капитане. В морето е. Сега ще насочим светлината.

Прожекторът, разположен в оста на Рама на осем километра над тях, завъртя лъча си през равнината. Той стигна до брега на морето и тръгна през него, като опипваше вътрешността на този свят. Спря на около четвърт обиколка от пътя по цилиндричната повърхност.

Нещо необичайно ставаше високо в небето или в това, което съзнанието все още упорито наричаше небе. В първия миг Нортън помисли, че морето ври. То не бе вече неподвижно, замръзнало във властта на вечната зима. Огромна площ от много километри бе в непрестанно движение. Тя променяше цвета си и някакъв широк, бял пояс настъпваше по леда.

Внезапно огромен блок, с дълга около четвърт километър страна, се надигна като врата, която се отваря.Той се изправяше бавно и тържествено към небето, като блестеше в искри от лъча на прожектора. След малко се плъзна назад и изчезна под повърхността, а от мястото, където потъна, се извиси огромна, разпенена вълна и се разпръсна във всички посоки.

Едва сега Нортън действително разбра какво става. Ледът се разпукваше. През всички тез дни и седмици дълбините на морето са се разтопявали. Съкрушителният тътен, който изпълваше целия свят и отекваше в небето, не му позволи да се съсредоточи, но той се опита да открие причината за разтърсващата конвулсия. Всичко бе по-различно, когато някоя река или езеро на Земята се топеше.

Но разбира се? Сега, след като бе се случило, всичко е очевидно. Слънчевата топлина, която се е процеждала през корпуса на Рама, е стопявала морето отдолу. А когато ледът се превръща във вода, той заема по-малък обем.

И така морето бе потънало надолу, а горният слой лед бе останал без основа. Напрежението е нараствало с всеки изминат ден, докато леденият пояс, опасващ екватора на Рама, е поддал подобно на мост, останал без централна носеща опора. Сега той се раздробяваше на стотици плаващи острови, които щяха да продължават да се блъскат един о друг, докато се разтопят. Кръвта на Нортън застина, когато той си спомни за плановете да отидат до Ню Йорк с шейна.

Шумът постепенно утихваше и между леда и водата се установи временно примирие. Температурата продължаваше да се покачва; водата щеше да победи и след няколко часа и последните парченца лед щяха да изчезнат. Но крайната победа принадлежеше на леда, защото след предстоящата среша среща Слънцето Рама щеше да поеме отново в междузвездната нощ.

Нортън се поуспокои и повика групата, която бе най-близо до морето. Зарадва се, когато Родриго отговори веднага. Не, водата не бе достигнала до тях. Значи голямата вълна не бе прехвърлила ръба на скалата.

— Вече знаем — добави той спокойно — защо е този праг.

Нортън се съгласи мълчаливо, но помисли, че това с нищо не обяснява защо скалата на южния бряг е десет пъти по-висока.

Прожекторът от централната база продължила опипва света наоколо. Разбуденото море постепенно се успокояваше и кипналата бяла пяна не отскачаше вече от търкалящите се ледени маси. След петнайсет минути голямото напрежение отмина.

Но Рама не мълчеше. Той бе се събудил от своя сън; от време на време се чуваше скриптене, когато някоя ледена грамада връхлиташе върху друга.

Нортън си помисли, че пролетта закъсня малко, но зимата бе свършила.

Той долови отново вятъра, сега по-силен от всеки друг път. Рама достатъчно сериозно го предупреди; бе време да тръгват.

Когато стигнаха до средата на пътя, Нортън почувствува отново благодарност към тъмнината, която скриваше сделката не само нагоре, но и надолу. Той знаеше, че трябва да измине повече от десет хиляди стъпала, и си представяше стръмната, устремена нагоре крива линия, но самият факт, че вижда само малка част от нея, правеше нещата по-поносими.

Това бе второто му изкачване и той не бе забравил грешките, които допусна първия път. Слабото притегляне го изкушаваше да се катери бързо; всяка стъпка бе така приятна, че му беше трудно да влезе в бавен и постоянен ритъм. Но без него само след първите няколко хиляди стъпала започваха силни болки в бедрата и прасците. Обаждаха се с недоволен глас мускули, за чието съществуване не бе подозирал; почивките ставаха все по-продължителни. Така първия път се наложи да почива по-дълго време, отколкото бе се изкачвал, но дори и то бе недостатъчно. През следващите два дни чувствуваше болезнени спазми в краката; спаси го само безтегловността в кораба, защото в противен случай щеше да остане почти неподвижен.

Затова този път тръгна мъчително бавно, така както вървят възрастните хора. Той напусна последен равнината; другите се бяха пръснали на половин километър нагоре по стълбището. Виждаше техните лампи, които се движеха напред по склона.

Провалът на операцията го измъчваше до болка; дори и сега се надяваше, че се оттеглят само временно. Можеха да изчакат в централната база, докато атмосферата се успокои. Навярно там ще бъде съвсем тихо; за тях очакваната буря щеше да премине при пълно безветрие, все едно че се намират в окото на циклон.

Ето че пак стигна до заключения, изхождайки от опасни за случая сравнения с условията на Земята. Дори и при твърдо установен режим метеорологията на един цял свят бе изключително сложен възел. От няколко века насам на Земята се работеше упорито върху прогнозите за времето, но елементът на несигурност все още не бе отстранен напълно. А светът на Рама бе не само съвършено непозната система; в не го протичаха бързи промени, тъй като само през последните няколко часа температурата бе се повишила с няколко градуса. Но от обещания ураган нямаше никакъв знак, макар че от различни посоки доязтяха няколко слаби пориви на вятър.

Те бяха изминали пет километра нагоре, което правеше по-малко от два в земни условия поради непрекъснато намаляващото притегляне. На третата площадка хапнаха малко, направиха масаж на мускулите на краката си и починаха един час; оттук до централната ос оставаха три километра. Това бе последната точка, до която можеха да дишат свободно; кислородните апарати ги очакваха и подобно на някогашните покорители на Хималаите те ги взеха за последното изкачване.

След още един час стигнаха до върха на стълбището и началото на стълбата. Оставаше им последният отвесен километър, но за щастие тук силата на притегляне бе само няколко процента от земната величина. Починаха трийсетина минути, провериха запасите от кислород и се приготвиха за последната отсечка.

Нортън провери дали всички са се изтеглили през двайсетина метра по стълбата пред него. Очакваше го продължително, бавно и безкрайно отегчително изкачване. Най-добре беше да освободи съзнанието си от всякакви мисли и да брои стъпалата, над които преминаваше — сто, двеста, триста, четиристотин…

Той току-що бе отброил хиляда двеста и петдесет стъпала, когато забеляза, че нещо не е в ред. Светлината, отблясваща от отвесната повърхност пред самите му очи, бе се променила; сега тя бе много по-силна.

Нортън не можа нито да се спре, нито да предупреди хората си. Всичко стана за по-малко от секунда.

Безшумна като светлинен взрив зората изгря над Рама.