Среща с Рама

31. Крайна скорост

Никога досега командирът Нортън не бе губил свой човек и нямаше никакво намерение да жертвува някого сега. Джими още не бе поел към Южния полюс, когато той обмисляше спасителни действия в случай на нещастие. Но задачата се оказа толкова трудна, че той не успя да намери отговор. Единственото, което можа да направи, бе да отхвърли всички очевидно възможно решения.

Никой не би се изкатерил по половинкилометровата отвесна скала дори при малка сила на притегляне. Всъщност това не бе особено трудно, но липсваше подготвен човек и необходимото снаряжение. На борда на „Индевър“ нямаше пистолети за алпинисти, а никой не можа да измисли друг способ за набиване на стотиците клинове в твърдата огледална повърхност.

Той бе обмислял и други изходи, някои от които бяха съвсем налудничави. Може би някой от глупчовците ще успее да се изкатери, ако сложат на краката му прилепващи подметки. Но дори и да бе възможен, подобен проект щеше да отнеме много време, за да се изработи и изпита снаряжението и да се обучи животното. Той се съмняваше, че човек разполага с достатъчно сили за подобен подвиг.

Вярно е, имаше и по-съвършени средства. Двигателните приспособления за дейност извън космическия кораб бяха привлекателна идея, но тяхната реактивна тяга бе недостатъчна, тъй като са конструирани за работа при пълна безтегловност. Притегателната сила на Рама бе малка, но човешкото тегло надхвърляше техните възможности.

Той подхвърли на сержант Майрън идеята да бъде изпратен с автоматично управление само двигател, натоварен със спасително въже, но нейната несъстоятелност бе очевидна. Инженерът изтъкна големите трудности, свързани със стабилността, чието решаване щеше да отнеме много повече време, отколкото те можеха да си позволят.

Помислиха и за балони. Това беше известна възможност при условие, че успееха да монтират към ризата мощен и подходящ по размери източник на топлина. Нортън се спря единствено на нея, когато се разбра, че проблемът от чисто теоретичен стана въпрос на живот или смърт и прикова вниманието на всички обитаеми светове.

Докато Джими следваше своя път покрай брега на морето, половината от всички умствено неуравновесени в Слънчевата система мислеха за неговото спасение. Главният щаб обсъждаше постъпилите предложения и около едно на хиляда поемаше към „Индевър“. Доктор Карлайл Перера се обади два пъти — веднъж по собствения канал на „Космическа стража“, а втория път използува спешната линия за връзка на Планетком. Това отне пет минути от времето на учения и една милисекунда машинно време.

В първия миг Нортън помисли, че всичко е шега, която говори за много лош вкус. Но след като видя името на изпращача и приложените изчисления, направи бързо второ копие от съобщението. Подаде го на Карл Мърсър и запита с възможно най-безразличен глас:

— Какво ще кажеш за това?

Карл го прочете веднага и отговори:

— По дяволите! Разбира се, че е прав.

— Сигурен ли си?

— Той не се излъга за бурята, нали? Трябваше и ние да се досетим — накара ме да се чувствувам глупак.

— Не си сам. Следващият въпрос е как ще кажем на Джими.

— Мисля, че трябва да мълчим до последната минута. Ако бях на негово място, щях да предпочета същото. Кажете му само, че тръгваме.

Макар че виждаше пялото Цилиндрично море и знаеше посоката, откъдето щеше да се появи „Резълюшън“, Джими забеляза малкия сал едва след като той бе оставил зад себе си Ню Йорк. Стори му се невероятно, че на него са се качили шестима души, плюс снаряжението, което носеха, за да го спасят.

Когато салът бе само на около километър, той видя командира и замаха. Малко по-късно и Нортън го забеляза, махна му с ръка в отговор и се обади по радиото:

— Радвам се да те видя в добра форма, Джими. Обещах ти, че няма да те оставим. Сега вярваш ли ми?

Джими не бе напълно сигурен, тъй като до последния момент си мислеше, че тези думи са само добросърдечно намерение да поддържат духа му. Но командирът не би прекосил морето само за да се сбогуват. Сигурно бе измислил нещо.

— Капитане, ще ви повярвам, когато сляза на палубата. А сега ми кажете как да го сторя.

„Резълюшън“ намаляваше ход на около сто метра от основата на прага. Джими не можа да забележи никакво необичайно снаряжение, макар че не бе сигурен какво бе очаквал да види.

— Съжалявам, Джими, но не искахме да се безпокоиш за много неща.

Това прозвуча застрашително и той се зачуди какво по дяволите може да бъде.

„Резълюшън“ спря на петдесет метра встрани и на петстотин по-долу. Джими гледаше почти от птичи поглед командира, когато той се обади по радиото.

— Слушай, Джими, няма никаква опасност за живота ти, но се иска самообладание. Знаем, че то не ти липсва никак. Ще скочиш.

— От петстотин метра?!

— Да, но при два пъти по-малка сила на притегляне.

— Аха! А вие някога падали ли сте от двеста и петдесет метра на Земята?

— Млъквай или ще отменя следващия ти отпуск. Трябваше да се досетиш сам. Всичко е въпрос на крайна скорост. В тази атмосфера тя не може да надхвърли деветдесет километра в час независимо дали падаш от двеста, или от две хиляди метра. Деветдесет са множко, за да се чувствуваш съвсем удобно, но ще понамалим още. Слушай внимателно, защото това те чака.

— Добре — каза Джими. — По-хубаво е да бъда послушен. Той не прекъсна повече командира си и не каза нищо, след като Нортън завърши. Да, звучеше правдоподобно и бе толкова невероятно просто, че само гений можеше да се досети. А също така и някой, който знае, че не го засяга лично.

Никога досега Джими не бе практикувал нито скокове във вода, нито скок със забавено отваряне на парашута, което можеше да го подготви психически за този подвиг. Много хора не са в състояние да минат по дъска над някоя пропаст, независимо от всички безпогрешни изчисления и уверения в безопасност. Сега Джими разбра защо командирът отговаряше така уклончиво на въпроса за подробностите в спасителната операция. Не трябваше да му оставят време да мисли или да търси възражения.

— Не те карам да бързаш — му каза убедителният глас на Нортън от половин километър по-долу, — но колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джими погледна скъпоценния спомен, единственото цвете на Рама. Той го уви грижливо в изцапаната си кърпа, завърза я и я хвърли от края на скалата.

Тя се замярка надолу успокоително бавно и ставаше все по-малка и по-малка; измина много време, преди да престане да я вижда. Когато „Резълюшън“ се втурна напред, той разбра, че са я забелязали.

— Красиво — възкликна командирът с въодушевление. — Сигурен съм, че ще носи твоето име. Е добре, чакаме те.

Джими свали ризата си, единствената връхна дреха, която носеха всички в тропическия вече климат, и я разгъна замислено. Идвайки насам, той на някоко пъти се канеше да я захвърли; сега тя може би щеше да му помогне да спаси живота си.

Обърна се за последен път назад към празното пространство на този свят, изследван единствено от него, и се загледа в далечните застрашителни кули на Големия рог и малките му събратя. След мкг стисна ризата в дясната си ръка, затича се и скочи колкото можеше по-далече от ръба на скалата.

Сега вече нямаше закъде да бърза; очакваха го цели двайсет секунди, за да се наслади на изживяването. Но веднага след като вятърът около него се засили и „Резълюшън“ започна да нараства, той реши да не губи време. Хвана ризата с две ръце и я вдигна над главата си така, че връхлитащият вятър я изду подобно на тръба.

Тя трудно можеше да има успех като парашут. Няколкото километра, които отнемаше от скоростта, бяха от полза, но нямаха решаващо значение. Ризата имаше друга, много по-важна роля — тя държеше тялото му отвесно, така че да се забоде като стрела във водата.

Струваше му се, че е застанал: неподвижно, а водата лети отдолу към него. След като веднъж бе приел опасността, той не се боеше, макар че донякъде негодуваше срещу капитана, който бе го държал настрана. Дали пък наистина бе помислил, че ще се уплаши да скочи, ако му даде много време за размисъл?

В последния миг той пусна ризата, пое дълбоко дъх и притисна с ръце устата и носа си. След това стегна тялото си и кръстоса ходилата си така, както го бяха инструктирали, за да влети във водата като копие. Командирът му бе обещал:

— Все едно че ще скачаш от трамплин на Земята. Няма нищо страшно, ако влезеш добре във водата.

— А ако не успея? — бе попитал той.

— Ще трябва да се върнеш и да опиташ отново.

Нещо го перна по стъпалата силно, но не жестоко. Милион хлъзгави ръце задърпаха тялото му; в ушите му бръмчеше, той усети нарастваща тежест и въпреки че очите му бяха затворени, долови как мракът го заобикаля, докато се спускаше като стрела в дълбините на Цилиндричното море.

Той се устреми с пялата сила на ръцете си към отслабващата светлина. Не можа да отвори очите си за повече от миг, тъй като отровната вода го парна като киселина. Стори му се, че се напряга от векове; няколко пъти го налита кошмарен страх, че се е объркал и плува надолу. Тогава се престрашаваше да погледне бързо и всеки път светлината бе по-силна.

Когато изскочи от водата, очите му бяха все още здраво притиснати. Той пое дълбоко скъпоценна глътка въздух, обърна се по гръб и се огледа наоколо.

„Резълюшън“ се носеше към него с цялата бързина, на която бе способен. След няколко секунди нетърпеливи ръце го подхванаха и го изтеглиха на борда.

— Глътна ли вода? — бе неспокойният въпрос на командира.

— Струва ми се, не.

— Изплакни си устата с това. Добре. Как се чувствуваш?

— Не съм съвсем сигурен. След минута ще ви кажа. О, благодаря … на всички.

Минутата едва изтече, но Джими вече знаеше как се чувствува.

— Ще повърна — призна той с жалък вид.

Спасителите му не можеха да повярват.

— При съвсем равно море и никакъв вятър? — изуми се сержант Барнис, която навярно бе приела окаяното състояние на Джими като истинско петно върху своето умение.

— Трудно може да се нарече равно — каза командирът, като посочи с ръка водния пояс, който извиваше в небето. — Не се притеснявай. Навярно си глътнал от тази гадост. Изхвърли я колкото можеш по-скоро.

Джими все още се напрягаше безполезно и не особено красиво, когато блесна светлина в небето зад тях. Очите на всички се обърнаха към Южния полюс и Джими забрави веднага за неразположението си. Роговете бяха започнали отново илюминацията.

Дългите по цял километър огнени стълбове танцуваха от централния шип към по-малките му съпътници. Те отново се завъртяха величествено, сякаш невидими танцьори развяваха своите ленти около едно електрическо Майско дърво9. Постепенно тяхната скорост се засилваше, докато се сляха в блестящ конус.

Гледката изпълни всички със страхопочитание, каквото не бяха изпитвали досега в Рама; чуваше се и далечно гръмливо прашене, което засилваше впечатлението за някаква непреодолима мощ. Всичко продължи около пет минути и спря отведнъж, сякаш някой бе обърнал прекъсвача.

— Бих искал да зная какво ще каже за това Комисията за Рама — измърмори Нортън, без да се обръща специално към някого. — Имате ли някакви идеи?

Не остана време за отговор, защото в този момент централната база ги повика развълнувано:

— „Резълюшън“, как сте? Усетихте ли?

— Какво да сме усетили?

— Ние мислим, че беше земетресение. Стори ни се, че стана в мига, когато спря илюминацията.

— Някакви щети?

— Струва ми се, че няма. Не беше много силно, но ни поразтърси.

Не почувствувахме съвършено нищо. Нали сме в морето.

— Разбира се… сглупих. Както и да е, сега всичко изглежда спокойно, навярно до следващия път.

— Да, до следващия път — като ехо отвърна Нортън. Загадките на Рама нямаха край; колкото повече те научаваха за него, толкова по-малко можеха да го разберат. Внезапно от кормилото някой извика:

— Капитане, погледнете — там горе, небето! Нортън вдигна очи и набързо огледа кръга на морето. Не видя нищо до мига, в който стигна мястото на зенита и се прехвърли на другата страна.

— Боже мой! — прошепна той бавно, когато си даде сметка, че „следващият път“ е вече дошъл.

По безкрайната крива на Цилиндричното море към тях се носеше огромна вълна, причинена от земетресението.