29. Първи контакт

Разтърсващата болка в главата бе първото усещане на Джими, след като съзнанието му се върна. Посрещна я едва ли не с радост, защото в най-лошия случай тя бе доказателство, че е останал жив.

Опита се да мръдне и веднага почувствува най-различни други по-остри и по-приглушени болки, но доколкото можа да прецени, нищо по него не бе счупено.

След малко се осмели да отвори очите си и ги затвори веднага, щом зърна ивицата светлина, проточена по дължината на тавана на света. Подобна гледка не бе подходящо лекарство за главоболие.

Той все още лежеше и се питаше кога ще може да отвори спокойно очите си, когато ненадейно и някъде съвсем наблизо се чу скриптящ звук. Престраши се, обърна бавно главата си по посока на шума и погледна, но за малко не падна отново в безсъзнание.

На не повече от пет метра някакво голямо, подобно на рак същество обядваше с останките от нещастното „Водно конче“. След като се осъзна напълно, Джими се претърколи бавно и внимателно по-далече от чудовището, като очакваше всеки миг то да разбере, че наблизо има по-вкусна храна и да го сграби с щипките си. То обаче не му обърна никакво внимание; когато разстоянието помежду им нарасна до десет метра, Джими полека се надигна и седна.

Оттук нещото не изглеждаше толкова страшно. Неговото ниско, сплеснато тяло, дълго два и широко един метър, се намираше върху шест тройно съчленени крака. Сега Джими видя грешката си; то не ядеше „Водно конче“, защото просто нямаше уста. Всъщност създанието нарязваше небесния велосипед на малки парчета, като си служеше ловко с щипките, които напомняха ножици. След това цял комплект манипулатори, странно подобни на човешки ръце, пренасяха отломъците на гърба на животното върху непрекъснато нарастваща купчина.

Но дали това бе животно? Джими започна да променя първоначалното си мнение. Поведението му беше целенасочено, което подсказваше значителна интелигентност. Никое животно не би подреждало внимателно разпръснатите остатъци от небесния велосипед, водено само от инстинкта си, освен ако не събира материал за жилище.

Загледан внимателно в рака, които продължаваше да не му обръща никакво внимание, Джими се изправи с усилие на краката си. Няколко колебливи стъпки го убедиха, че може да се движи, макар че не бе сигурен дали ще успее да изпревари шестте крака. След това включи радиото, без да се усъмни ни най-малко в изправността му, тъй като неговите устойчиви електронни елементи не бяха дори почувствували падането, при което той бе оживял.

— Централна база — обади се тихо той, — чувате ли ме?

— Слава богу! В ред ли си?

— Само леко разтърсен. Погледнете това. Той обърна точно навреме камерата към рака, за да улови последния миг от унищожаването на крилото на „Водно конче“.

— Що за дявол е и защо дъвче твоя велосипед?

— И аз бих искал да зная. С „Водно конче“ е свършено. Ще отстъпя, ако реши да започне с мене.

Джими се заизтегля бавно, без да свали поглед от рака. Той обикаляше наоколо по непрекъснато разширяваща се спирала, търсейки очевидно някои пропуснати отломъци, така че Джими успя най-сетне да го огледа отвсякъде.

Сега, след като началното сътресение бе отминало, той можа да прецени, че то беше доста представителен звяр. Почти машинално бе го нарекъл „рак“, но подобно определение подвеждаше донякъде. Можеше да го назове бръмбар, стига да не беше толкова голямо. Горната му повърхност имаше приятен метален блясък и той бе почти готов да се закълне, че е от метал.

Това беше интересна идея. Може би е робот, а не животно? Прецени го внимателно от такава гледна точка, като оглеждаше подробностите на неговата анатомия. Наместо уста то имаше цял комплект манипулатори, които веднага извикаха у Джими спомена за онези ножчета с многобройни приспособления, любима на всички буйни момчета; имаше клещи, щипци, пили и дори нещо подобно на свредел. Но не това бе най-важно. Нали и на Земята царството на насекомите разполага с множество подобия не само на тези, но и на много други инструменти. Той бе еднакво склонен да го приеме и като животно, и като робот.

Наместо да разрешат въпроса, очите му го правеха още по-сложен. Те бяха разположени толкова дълбоко в някакви предпазни конуси, че бе невъзможно да се определи. дали лещите им са от кристална или пихтиеста маса. Макар и безизразни, светлосиният им цвят бе изумителен. В техния поглед нямаше никакъв интерес, въпреки че Джими го почувствува няколко пъти върху себе си. Независимо от някои съмнения той реши, че това отговаря на въпроса за интелигентността на създанието. Каквото и да беше — робот или животно, — то не можеше да е особено умно, след като пренебрегва присъствието на едно човешко същество.

То спря да обикаля и остана неподвижно в продължение на няколко секунди, сякаш слушаше някакво безмълвно послание. След това се упъти към морето. Движеше се по права линия с равномерен ход от четири или пет километра в час и бе вече изминало няколкостотин метра, преди Джими да установи в смутеното си съзнание факта, че с него се отдалечават последните жалки отломки от любимото му „Водно конче“. Той го последва, изпълнен със силно възмущение.

Това му действие не бе лишено напълно от смисъл. Ракът отиваше към морето, единствената посока, откъдето Джими можеше да очаква някакво спасение. Той искаше също така да разбере какво ще стори създанието със своята плячка, защото действията му щяха да разкрият нещо от неговите подбуди и интелигентност.

Джими бе натъртен и схванат, така че му бяха необходими няколко минути, за да настигне устремения към своята цел рак. По-нататък го последва на прилично разстояние, докато се убеди напълно, че няма нищо против присъствието му. Едва тогава забеляза сред отломките от „Водно конче“ своя съд с вода и резервния пакет храна; в същия миг усети, че е гладен и жаден.

Но единствената храна и вода в цялата половина на този свят изчезваха с неумолима скорост от пет километра в час. Независимо от риска той трябваше да си ги възвърне.

Спусна се предпазливо подир рака и го доближи откъм задната му страна. Докато търсеше най-удобното положение, той се вгледа внимателно в сложния ритъм на неговите стъпки и не след много време вече можеше да предвиди къде ще застанат краката му. Когато бе готов, промърмори набързо „Простете ми!“ и се пресегна отдалече към своята собственост.

Джими никога не би повярвал, че един ден ще му се наложи да се прояви като джебчия, но бе много доволен от успеха си. Отдръпна се за по-малко от секунда, а ракът не наруши равномерната си крачка.

Той изостана на десетина метра след него, намокри устните си с вода от съда и загриза парче месен концентрат. Малката победа го обнадежди донякъде; вече можеше да се осмели да мисли за мрачното си бъдеще.

Човек се надява, докато е жив, макар че Джими не бе в състояние да си представи как ще го спасят. Дори и да прекосят морето колегите му ще останат на половин километър под него. От централна база обещаваха:

— Ще намерим как да се спуснеш. Невъзможно е този праг да обикаля света, без да прекъсва някъде.

Той се изкушаваше да попита защо да е невъзможно, но реши, че ще бъде по-добре, ако не го направи.

Едно от най-необикновените неща в Рама бе фактът, че човек непрекъснато вижда мястото, към което се е отправил. Наместо да скрива, както е обикновено, извиващата повърхност на този свят го разкриваше. Джими разбра целта на рака; напред в издигащата се пред него плоскост се виждаше вдълбнатина, широка половин километър. В южното полукълбо имаше три такива вдлъбнатини; от централната база бе невъзможно да съдят за дълбочината им. Бяха ги нарекли с имената на известни лунни кратери; сега той наближаваше към Коперник. Това се оказа не особено подходящо, тъй като не се виждаха нито околни възвишения, нито разположени в центъра върхове. Тук Коперник бе само една дълбока шахта, или кладенец със съвършено отвесни стени.

След като доближи достатъчно, Джими видя басейн със зловещи оловнозеленикави води, разположен почти на половин километър под него. Горе-долу на същото ниво бе и морето и той се запита дали са свързани помежду си.

В отвесните стени на кладенеца бе вдълбан извиващ по спирала наклонен път, който изглеждаше като нарез в ствола на огромно оръдие. Големият брой бягащи надолу линии го накара да ги проследи и само след няколко кръга той разбра, че в действителност има три напълно независими пътя, които започваха на сто и двайсет градуса един от друг. Тази идея щеше да бъде проява на особено архитектурно умение на всяко друго място с изключение на Рама.

Трите наклонени пътя водеха право надолу към басейна и изчезваха в непроницаемата му повърхност. Джими видя група черни тунели или пещери, разположени близо до равнището на водата. Те имаха доста зловещ вид и той се запита дали са обитаеми. Може би рамианите бяха земноводни.

Когато ракът се доближи до края на кладенеца, Джими предположи, че той ще се спусне по един от наклоните, за да отнесе останките от „Водно конче“ на някое същество, което навярно ще даде мнение за тях. Вместо това обаче създанието надвеси без колебание почти половината си тяло над ръба на бездната и направи рязко движение, макар че само няколко сантиметра го деляха от непоправимо срутване. Останките от „Водно конче“ се посипаха надолу. Докато ги наблюдаваше, в очите на Джими се показаха сълзи. Той направи горчиво заключение за интелекта на създанието.

След като се освободи от боклука, ракът се обърна и се насочи право към Джими, застанал само на десетина метра встрани. Той се запита дали не го очаква участта на „Водно конче“. Надяваше се, че изображението на бързо приближаващото чудовище, което камерата му предаваше в централната база, не е съвсем неустойчиво. Запита тревожно какво ще го посъветват, макар и да не се надяваше да получи полезен отговор. Донякъде го утешаваше мисълта, че този момент влиза в историята; в съзнанието му бързо се замяркаха образци на подходящо за случая поведение. Досега всички те бяха обект на теоретични догадки. Той бе първият човек, който трябваше да ги провери на практика.

От централна база пошепнаха в отговор:

— Не бягай, преди да си убеден, че е настроен враждебно.

— Къде да бягам? — зачуди се Джими.

Той вярваше, че ще успее да изпревари създанието на стометров спринт, но колкото и да му бе неприятно, бе сигурен в крайния резултат от едно продължително надбягване. Джими протегна ръцете си и бавно ги повдигна. От двеста години насам хората спореха върху смисъла на този жест и дали всяко същество във вселената ще го изтълкува като „Вижте — нямам оръжие“. Никой не бе успял да измисли нещо по-подходящо.

Ракът не показа с нищо, че е разбрал посланието, и не намали своя ход. Без да обърне никакво внимание на Джими, той мина покрай него и се отправи уверено на юг. Изпълняващият длъжността представител на хомо сапиенс се почувствува съвсем неловко, като гледаше как обектът на Първия контакт се отдалечава с бързи стъпки по равнината на Рама, без да прояви никакъв интерес към неговото присъствие.

В своя живот той рядко бе изживявал подобно унижение. Тогава на помощ му дойде чувството за хумор. В крайна сметка равнодушието на една жива кола за събиране НА боклук не бе особено важно. По-зле щеше да се получи, ако бе го посрещнала като отдавна изчезнал брат.

Той се върна към ръба на Коперник и се вторачи в непроницаемите води. Едва сега забеляза, че под тяхната повърхност се движат напред и назад някакви неясни форми, някои от които бяха доста големи. Ето че една от тях се насочи към най-близкия спиралообразен път и по дългия му наклон се заизкачва нещо, което напомняше на многостъпален танк. Джими прецени, че скоростта му ще го изведе при него след около час; ако бе някаква опасност, тя се движеше много бавно.

В този миг той забеляза как около пещерообразните входове, разположени на равнището на водата, с голяма скорост се носи нещо трептящо. По наклонения път бързо се закатери фигура без определени очертания, от която той не успя Да долови почти нищо. Стори му се, че вижда малка вихрушка или стълб прах с човешки ръст.

Джими замижа и тръсна главата си, без да отвори очи в продължение на няколко секунди. Когато погледна отново, привидението бе изчезнало.

Навярно преживяното бе го разтърсило повече, отколкото му се струваше, защото това бе първият му случай на зрителна халюцинация. Реши да не го споменава пред централната база.

Не виждаше смисъл да проучва наклонените пътища, както бе решил да стори. Очевидно щеше само да хаби напразно силите си.

Неговото решение не бе повлияно от привидението, което само преди миг се въртеше в съзнанието му, защото Джими не вярваше в духове.

Загрузка...