Среща с Рама

24. „Водно конче“

Лейтенант Джеймс Пак бе най-младшият офицер на борда на „Индевър“ и това бе едва четвъртото му пътуване в далечния космос. Той бе амбициозен; срокът за повишението му изтичаше, но бе извършил сериозно нарушение на правилника. Затова не бе чудно, че мина много време, преди да се реши.

Той разбираше, че играе; ако изгуби, щеше да изпадне в голяма беда. Поставяше на карта не само кариерата си, защото можеше да си счупи и главата. Но ако спечели, ще бъде герой. Нито един от тези аргументи обаче не определи лайното му решение. Убеди го фактът, че ако не направи нищо, ще прекара останалата част от живота си в съжаление за пропуснатата възможност.

Независимо от всичко той все още се колебаеше, когато поиска — частен разговор с командира.

Нортън се питаше за причината, докато наблюдаваше несигурното изражение по лицето на младия офицер. Спомни си за трудната беседа с Борис Родриго, но изключи такава възможност. Джими Пак определено не бе религиозен. Единствените му интереси извън работата бяха спорта и секса, като предпочиташе да бъдат свързани.

Трудно можеше да се предположи, че е първото от тях, и Нортън се надяваше да не е второто. Като командир той бе се сблъсквал с повечето от проблемите в тази област, с изключение може би на най-класическия от тях — извънредно раждане по време на полет. Подобна възможност бе предмет на безброй шеги и макар че досега не бе заставала пред него, само недостатъчното време можеше да бъде причина за толкова очевиден пропуск.

— Е, Джими, какво има?

— Идея, командире. Зная как ще стигнем до южния континент и дори до Южния полюс.

— Слушам. Как предлагаш да го направим?

— Ами… с летене.

— Джими, досега вече съм чул поне пет подобни предложения, а дори и повече, ако се броят смахнатите проекти от Земята. Обсъдихме и възможността да приспособим двигателите на нашите скафандри, но челното съпротивление ги прави неизползваеми. Горивото им няма да стигне и за десет километра.

— Зная това, но имам решение.

Поведението на Пак бе странна смес от пълна увереност и едва сдържано нервно напрежение. Нортън бе доста объркан, защото не можеше да разбере причината за притеснението на хлапака. А бе убеден, че той познава добре своя командир, за да не се съмнява в безцеремонното отхвърляне на всяко безсмислено предложение.

— Хайде, казвай. Ако заслужава, ще се погрижа въпросът за твоето повишение да получи обратна сила.

Това полуобещание и полушега не попадна на място, както той се надяваше. Джими се усмихна жаловито, започна, запъна се няколко пъти и реши да действува с обходна маневра.

— Командире, знаете, че миналата година участвувах в Лунната олимпиада.

— Разбира се. Съжалявам, че не спечели.

— Заради лошата материална част; зная какво не беше в ред. На Марс имам приятели, които работят тайно. Искаме да изненадаме всички.

— На Марс? Но аз не предполагах…

— Много малко хора знаят. Там този спорт е все още нов; правени са само опити в Двореца на спорта в Ксант. Но на Марс се намират най-добрите майстори по аеродинамика в Слънчевата система. Който може да хвърчи в онази атмосфера, може да го стори навсякъде. Според мен, ако марсианците с техните познания и технически възможности построят една добра машина, тя ще блесне на Луната, където силата на притеглянето е два пъти по-малка.

— Изглежда правдоподобно, но как ще ни помогне? — попита Нортън и макар че бе започнал да се досеща, реши да даде колкото се може по-голяма възможност на Джими.

— Образувахме сдружение с мои приятели в Порт Лоуел. Те построиха летателен апарат за въздушна акробатика с някои усъвършенствувания, които никой досега не е виждал. При малката сила на лунното притегляне той ще направи сензация под олимпийския купол.

— И ще ти донесе златния медал.

— Надявам се.

— Да видим дали следя правилно хода на твоите мисли. Един небесен велосипед, който може да вземе участие в Лунната олимпиада, където силата на притеглянето е само една шеста g, ще има още по-голям успех при пълната безтегловност в оста на Рама. С него може да се прелети от северния до южния полюс и обратно.

— Да, с лекота. Пътуването в едната посока ще трае три часа, но без прекъсване. Разбира се, може да се почива навсякъде, стига човек да бъде близо около оста.

— Поздравявам те за блестящата идея. Жалко, че небесните велосипеди не се числят към редовната материална част на службата за надзор в космоса.

Изглежда, Джими бе затруднен да намери думи. Той отвори няколко пъти уста, но не се получи нищо.

— Е хайде, Джими. Като въпрос от изключителна важност и съвсем без отношение към рекордите, кажи, как успя да го вмъкнеш на борда?

— Ами… към раздела „Пособия за отмора и развлечения“.

— Добре, че не ме излъга. Колко тежи?

— Само двайсет килограма.

— Само! Наистина, не е толкова зле, колкото мислех. Всъщност съм удивен, че може да има апарат с подобно тегло.

— Някои тежат само по петнайсет, но те са много крехки и при завой обикновено се свиват. Но за „Водно конче“ няма опасност. Нали ви казах, той има прекрасни летателни качества.

— „Водно конче“ е чудесно име. Сега само ми разкажи как мислиш да го използуваш, а след това аз ще реша дали ще има повишение или военен съд. Или и двете.