Смъртоносна академия

Глава 9 Неизвестно

Обожавам екзистенциалните кризи преди лягане, толкова са умиротворяващи. Лежах будна поне час след последния звънец и се взирах настоятелно в синьото пламъче на газената лампа до вратата. На всеки пет минути си нареждах да отпусна длани и да заспя, но не се получаваше нищо. Станах да пийна малко вода — предполагам на Аадхия й дожаля, че съм толкова побъркана, та ме придружи до тоалетната да си напълня каната, — и пробвах с домашното по математика, но пак не можех да заспя.

Опявам пред мама на тема включването ни в анклав, откакто пораснах достатъчно, та да си изясня как ако магове от анклав, далечен, колкото японския например, идват в шатрата ти за съвет, това вероятно значи, че са склонни да те приемат. След нападението от дращещия дори отиде да посети един. Не би погледнала лондонския, но пробва едно древно място в Бретан, което специализираше в лечение. Същия следобед ме взе от училище и промълви:

— Съжалявам, мила, просто не мога. — Като настоях да науча защо, само поклати глава. Заявих й директно, че след като се дипломирам, аз ще отида в анклав, стига да бъда приета, а тя само ме погледна и отвърна: — Ще постъпиш, както е редно за теб, скъпа.

Веднъж, като бях на дванайсет — още ми се гади, като си го спомня, — дори й се разкрещях през сълзи, че ако ме обича, ще ни включи в анклав, но тя просто иска нещо да ме докопа, та никой да не вини нея и да не бъде накърнена съвършената й репутация. Онзи следобед три зловредни се бяха пробвали с мен.

Тя запази изражението си спокойно, но после се скри сред дърветата, където да не я виждам, или поне не бих я видяла, ако не бях хукнала с крясъци след нея, и плака до изнемога. Като я заварих да ридае, се върнах в шатрата, хвърлих се на леглото и ревнах, твърдо решена да позволя на следващото зловредно да ме изяде, защото бях толкова ужасна дъщеря. Но не го изпълних. Исках да живея.

Още искам да живея. Искам и мама да живее. А ако се пробвам сама, няма да оживея. Така че е най-добре да се изтъкна и да дам на анклавите да разберат ясно, че съм на разположение да бъда спечелена: огромен приз за предложилия най-много ядрено оръжие, което всеки анклав може да използва, за да унищожава зловредни — да унищожи друг анклав — и да бъде по-могъщ. Да се намира в безопасност.

Това беше всичко, което искаше Тод. Също и Магнъс. Стремяха се към безопасност. Не е чак толкова голямо желание, само създава усещане за такова. Но поначало не разполагаме с безопасност и с цел да си я осигурят и да я запазят, те бутат други ученици в празнотата, за такова нещо по същия начин един анклав би изтикал друг. И не се спират само до безопасността. Искат комфорт и лукс, а после искат излишък, но задължително и безопасност, нищо че сами се правят все по-изкусителна мишена. А единственият начин да са в безопасност, е да разполагат с достатъчно сила да държат настрани онези, които искат притежаваното от тях.

В началото, когато анклавите построили Магьосническата академия, заклинанието за въвеждане не привличало деца извън анклавите. Накарали го да звучи като огромен жест на щедрост, когато внесли промяната, та да приемат и нас, но то се знае, че нещата не стояли така. Ние сме пушечно месо, човешки щитове и полезна свежа кръв. Играем ролята на ласкатели, разсилни и прислужници; благодарение на цялата работа, вършена тук от неудачници, мъчещи се да влязат в съюз ^и после в анклав, онези от анклавите се радват на повече сън, повече храна и повече помощ, далеч повече, отколкото ако нас ни нямаше. Ние пък получаваме илюзията за някакъв шанс. В действителност ни дават единствено шанс да им бъдем полезни.

Но пък защо да е иначе? Няма абсолютно никаква причина да ги е грижа за нас. Не сме им деца. Ние сме другите газели и всички заедно бягаме от същия прайд лъвове. Ако се случи ние да сме по-бързи от техните деца, по-силни, техните деца ще бъдат изядени. Ако не докато сме тук, то тогава когато излезем и решим, че искаме част от лукса, който са си осигурили в своите анклави. Ако сме прекалено силни, като нищо бихме се явили заплаха дори за живота им. Така че не бива да ги е грижа за нас. Не и докато не се подпишем на реда с точките. Напълно разумно е да е така. Не можеш да виниш хората, задето искат собствените им деца да живеят. Разбирам го сто процента.

И исках да искам да бъда част от тях. Някой ден искам да имам дъщеря, дъщеря, която ще живее, такава, на която никога няма да се налага да крещи сама в нощта, когато я погнат чудовищата. Аз също не искам да съм сама нощем. Искам да бъда в безопасност и наистина не бих възразила на малко комфорт, пък дори от време на време да вкусвам по мъничко лукс. Това е всичко, за което съм жадувала през целия си живот. Имах желание да се престоря, че всичко това е честно и нормално, точно както Орион изтъкна, че всички сме с равни шансове.

Но не съм в състояние да се престоря, че е така, защото не съм израснала в тази лъжа, така че всъщност не искам да бъда част от тях. Не желая безопасност, комфорт и лукс за сметка на смъртта на някого тук вътре. Нещата обаче не стоят точно така, не е просто уравнение, в което присъствието ми в анклав би означавало тук вътре да умират хора. Ще си умират, независимо дали съм в анклав, или не. Но само защото става дума за диференциално уравнение от четиресет и шести ред или нещо от този род, това не значи, че не съм в състояние да реша коя страна от него е виновната.

И вероятно съм го знаела през цялото време, може би още преди да вляза тук, защото в противен случай Аадхия би имала право, просто щях да издухам вратите през първата си година и да се покажа на всички още тогава. Вместо това отлагах три години и чертаех заплетени планове как да организирам драматичното си разкриване, а междувременно при първата паднала ми възможност просто започнах да се държа грубиянски с всеки представител на анклав, пресякъл пътя ми. Със сигурност положих максимални усилия да пропъдя Орион. Ако не беше морално извисен чудак, на когото това да се харесва, досега отдавна щях да съм успяла. И когато Аадхия промълви „Няма да казвам“ все едно ми даде обещание, аз отговорих „Благодаря“, вместо да се развикам „Не, не, кажи на всички!“

Но в случай че няма да се присъединявам към анклав, в крайна сметка наистина не искам никой да научава. Ако хората тук разберат, че съм унищожила зловредна паст, някои от тях ще потърсят същата статия, която прочетох аз, и ще схванат какво представлявам, на какво съм способна. Тогава със сигурност ще мога да спра да се гневя на Магнъс, защото половината членове на анклави ще се пробват да ме извадят от строя. Особено пък ако до ушите им достигне приказка за пророчеството на прабаба ми. А аз все така искам да живея.

Осенявана от всички тези ободряващи и релаксиращи мисли, прекарах приятна нощ, през която спах може би три часа, накъсани от кошмари, че съм обратно в пастта. През останалото време бях съвсем будна и разяждана от тревоги, не спирах да разглеждам шансовете си да се измъкна жива с девет налични кристала, съвсем сама срещу пълна зала зловредни. На всичко отгоре ме мъчеше и глад, нали повърнах вечерята си. На следващата сутрин гърлото още ме болеше, а очите ми бяха подути.

Аадхия чукаше на вратата ми сутрин по път към тоалетната. Днес отчасти очаквах да не се появи, но тя все пак се отби, а после Лиу подаде глава и се провикна:

— Ще ме изчакате ли една секунда?

Спряхме пред нейната врата, та да си вземе четката за зъби, кърпата и гребена, така че дори не се налагаше да се притеснявам, че ще обсъждаме неща, които не исках да обсъждам. Вместо това с Лиу говорихме за есетата ни по история. С Аадхия поехме първия пост в банята, докато Лиу мрачно се бореше с мистериозно появилите се плетеници в дългата й до кръста коса. Налагаше й се да плати накуп за трите години прекрасна коса. Като опира до външния ти вид, малията е нещо чудесно, до момента когато реши да е точно обратното.

— Ще се наложи да я отрежа цялата! — обяви тя на висок глас и проскърца със зъби. Беше разумно решение, при това не само за да спестиш от времето за грижа за косата ти: не ти трябва да предоставяш на зловредните удобна ръкохватка. Най-модерната прическа тук е полупорасла коса, след като е била офъкана възможно най-късо и най-бързо последния път, когато ти е паднала възможност. Единствената причина моята да порасва под раменете е, че почти никога не успявам да се добера до читава ножица. Да приближиш лоши ножици толкова близо до жизненоважни части от тялото като очите и гърлото е крайно съмнително решение.

Ако искате да узнаете безусловното правило да се прецени дали даден чифт се е обърнал на страната на лошите, същото важи и за всички нас. Има един дипломант от Судан на име Окот, той е от учениците по поддръжката. Използвал е голяма част от разрешения багаж при въвеждането, за да внесе електрическа самобръсначка на батерии плюс зарядно устройство с ръчна манивела. През годините му идваше много добре да я заема на хората, а в началото на тази година я обеща на група от петима първокурсници, които пък прекарват цялото си свободно време да му трупат мана за дипломирането. Сега той е в съюз с трима ученици от анклава на Йоханесбург.

Не са много хората, които могат да си позволят да се обръснат гола глава, но дългата коса е също толкова скъпа по свой си начин. Само дето плащаш на една вноска, когато с всички сили бягаш да се спасяваш, а тя се закачи в нещо в най-неподходящия момент. Дори повечето членове на анклави не си пускат косите дълги. Косата на Лиу се явяваше красноречиво оповестяване от страна на семейство й за нарастващата им мощ. Но без малия сигурно би било прекалено голяма отговорност да я поддържа.

Аадхия ми хвърли бърз поглед да се увери, че още съм нащрек, а после наруши тишината в банята.

— Ти сериозно ли?

— Почти! — възкликна Лиу и свали задъхано ръце, за да починат.

— Ще я откупя от теб — заяви Аадхия. — Следващият срок мога да ти изработя нещо по твой избор.

— Наистина ли? — учуди се Лиу.

— Да — потвърди Аадхия. — Достатъчно е дълга да я използвам за паякосиреновата лютня, която изработвам.

— Ще си помисля — заяви Лиу и продължи да разресва бъзлите в косата си с малко повече ентусиазъм. Аадхия се зае отново да следи. Нямаше да бъде удостоена с отговор веднага: компанията в банята и на масата за хранене е важно нещо, но не е равносилна на съюз. И ако Аадхия искаше косата на Лиу, сигурно щяха да се намерят и други желаещи. Учениците от анклави в майсторската академична пътека си изработваха първокласни оръжия за дипломирането и някои от тях бяха в състояние да предложат доста, може би дори позиция в съюз.

Когато ми дойде редът под душа, се замислих задълбочено над това. На този етап беше повече от ясно, че Аадхия е най-сериозният ми вариант за съюз. Тя беше единствената, на която бе известно какво притежавам, и поне ме приемаше за компания в банята. Но все пак далеч не бях кой знае каква сделка. На нейно място аз със сигурност не бих се избрала: ако през първата половина на следващия срок се справеше с паякосиреновата лютня, със сигурност щеше да получи дузина оферти за съюзи от анклавите. Никой тук нямаше да разполага с паякосиренов инструмент: прекалено големи са, та да бъдат внасяни отвън, може би с изключение на някоя мъничка флейта, а духовите инструменти не са особено удачен вариант за дипломирането. Дъхът ти е нужен, та да правиш заклинания, да тичаш и евентуално да крещиш. С подобен трофей у себе си тя като нищо би могла да получи някое от онези гарантирани места, които Тод и неговите сподвижници бяха размахвали под носа на хората, та да получат позицията си на група за дипломиране с отличие. Анклавите са благосклонни към кандидатурите на онези, които са били в съюз с техните деца, но далеч не приемат всички.

Бях все по-убедена, че моите оферти за съюз ще са нула на брой и както ставаше ясно, дори да дойдеха такива, аз нямаше да ги приема. Дори не можех да предложа на Аадхия стратегията да сглобим солиден малък отбор, та някои от по-непопулярните членове на анклави да ни изберат да ги изведем. Ако исках тя изобщо да помисли над варианта да се спре на мен, щеше да се наложи да отбележа много точки преди Нова година.

Когато бяхме готови и чакахме на мястото на срещата появата на още двама души, та да тръгнем за закуска, аз подхвърлих нехайно:

— Пиу, мислех си нещо. Имаш ли нужда от заклинанието за контрол на фазата?

И двете ме изгледаха.

— На семейството ми наистина би му дошла добре, но… — заговори бавно Лиу. Тук вътре беше почти толкова сама, колкото и ние; разполагаше с кашон вещи, оставени й от по-голяма братовчедка, дипломирала се преди шест години, но това беше всичко. И въпросният кашон дойде при нея от ученичка, дипломирала се през първата ни година, която се беше съгласила да е посредник, ако използва съдържанието му до идването на Лиу.

— Можеш да предложиш косата си — изтъкнах. — Аадхия организира аукциона за мен и ще получи дял.

Това значеше да изгубя един от петте залога и отгоре на това да превърна Аадхия в още по-привлекателна цел, която учениците от анклавите да придърпат за себе си. Паякосиренова лютня със струни от косата на магьосница би било нещо наистина могъщо. Но не можех да пропусна шанса си: Аадхия щеше да ми е длъжница заради това и…

— Или би могла да я дадеш на мен — заяви Аадхия на Лиу. — А Ел ще ти даде заклинанието. Така ще имаме лютия за дипломирането. Ти би могла да напишеш няколко заклинания, а Ел може да пее.

Просто стоях на мястото си и се взирах безмълвно в нея. Лиу придоби доста изненадан вид и имаше защо. Това беше съюз; имах предложение за съюз. Тук не даваш неща на други хора. Кога то заемеш на някого химикалка, това е изгубено мастило, за което после трябва да ходиш в хранилището. Трябва да ти се отплатят някак за него. Така знаеш, че си двойка с някого. Не ти се налага да му се отплащаш. Но можете да скъсате. Не можеш да скъсаш с хора, с които сте в съюз, освен ако не сторят нещо изключително ужасно, като например постъпката на Тод, или не се разделите по взаимно съгласие. Захвърлиш ли съюзник, пък било то странна неудачница, която всички мразят, никой друг няма да ти предложи позиция. Не можеш да се довериш на някого да ти пази гърба по време на дипломирането, ако не му вярваш през учебната година.

Лиу ме погледна въпросително: отправях ли и аз предложение? Не успях да се накарам дори да кимна. Бях на ръба да се разплача или вероятно да повърна, но в този момент до дясното ми ухо прозвуча безбожен писък и заглуши останалата част от света. Покрай мен прелетяха овъглените и усукани останки на някакъв вид зловредно, което явно е било напът да нападне, описаха прелестна дъга и се свлякоха в неопределена купчина на пода.

— Вече умишлено ли не си отваряш очите? — попита Орион зад гърба ми. Пернах го с ръката, която не беше притисната към пострадалото ми ухо.

Всичко това остави офертата да виси във въздуха по време на закуската, нямаше как да я обсъждаме пред другите. Би било все едно двама души да се награбят и да се мляскат на масата: има такива, които го правят, но аз не съм от тях. Не бях в състояние да спра да мисля за това обаче, особено пък като виждах, че и Лиу го обмисля: гледаше с различни очи учениците, които приближаваха да погледнат заклинанието за контрол на фазата. Не просто с лениво любопитство или за да се ориентира на пазара, а все едно отчиташе какво биха означавали залозите им за нея, какво би могло да дойде, което да й е от полза. В действителност беше хитро от страна на Аадхия да отправи предложението сега, преди да започне наддаването: ако се включим заедно и хората го знаят, някои от залозите ще са съобразени с нуждите и на тях двете, а не само с моите.

Или по-точно беше хитро да го направи сега, ако наистина беше сериозна с предложението си, което аз още не успявах да се накарам да възприема. Но Аадхия не показваше признаци да е размислила; изгълта юнашка закуска, бъбреше с хората за аукциона — далеч по-съдържателно от мен — и описваше изработения шит плюс резервните такива, а това накара Лиу да наостри уши още повече.

Не бях в състояние да предположа какво ще реши Лиу, а очевидно офертата беше за тристранен алианс. Но по средата на закуската стигнах до заключението, че ако не се съгласи, щях да попитам Аадхия дали е склонна да си потърсим друг трети човек или пък да се разберем да направим съюз, без да сключваме сделката мигом, с временни условия. Нямаше да е силен ход от моя страна, но тя вече беше наясно, че не разполагам с много други варианти, така че какво пък толкова?

Почувствах се странно, задето ми беше хрумнала подобна мисъл, все едно мястото й не беше в моята глава. За мен винаги е било от огромно значение да поддържам висока стена около личното си достойнство, дори то да не струва пукната пара, ако чудовищата под леглото ти са реални. Вместо приятели аз си имах достойнство. Отказах се от опитите да завързвам приятелства след около месец от първата ми година. Никой, канен от мен за компания, не казваше „да“, освен ако не беше напълно отчаян, и никой не ме канеше. Същото ми се случваше във всяко посещавано от мен училище; във всеки клуб, курс или извънкласна дейност.

Преди въвеждането таях някаква крехка надежда, че нещата тук ще са различни; може би сред магьосници щеше да е друго. Глупаво от моя страна да имам подобни надежди, тъй като аз далече не бях единствената магьосница, учила в обикновени училища — ако не си в анклав, най-мъдрото решение е да пратиш детето си в най-голямото обикновено училище, което успееш да откриеш, защото злите сили отбягват простосмъртните. Простосмъртните не са точно неуязвими за зловредните — дращещ може да забие трийсетсантиметровите си нокти в корема ти без значение дали имаш мана, или не, — но те притежават една много могъща защита: не вярват в магия.

Ще кажете, че купища хора вярват в какви ли не щуротии, от богинята змия до силно съмнителните от теологична гледна точка ангели и астрология, но като човек, прекарал формиращите си години сред категорично най-лековерните хора на света, мога да заявя, че далеч не е същото. Вълшебниците не се уповават на магиите. Ние вярваме в магиите по начина, по който простосмъртните вярват в автомобилите. Не се случва да седят около огъня, вглъбени в дискусии дали автомобилът е нещо реално, или не, освен ако не са взели повече наркотици от обичайното, а не е съвпадение, че именно това е състоянието, в което повечето простосмъртни се натъкват на зловредни.

Да правиш магии пред някого, който не вярва в тях, е значително по-трудно. И по-лошото е, че скептицизмът им засенчва твоята увереност или маната ти и сигурно ще срещнеш трудности следващия път, когато се пробваш с тази магия, без значение дали невярващият присъства, или не. Подложи се на това още няколко пъти и изобщо ще престанеш да си способен на магии. Всъщност напълно е възможно там навън да има множество несъзнателни потенциални магьосници. Хора като Луиза, които са в състояние да задържат достатъчно мана, та да изпълнят заклинание, само дето са отгледани като простосмъртни, не се справят със заклинанието. Не знаят, че магията действа, а това значи, че не действа.

Ако си зловредно и следователно поначало съществуваш заради магия, на практика трябва да убедиш един простосмъртен, че противно на неговите очаквания съществуваш и функционираш в света, с цел да можеш да го изядеш. Като стана дума, в края на моя престой в прогимназията едно крайно амбициозно зловредно от вида стрескачи се пробва с мен във физкултурния салон. Учителят го зърна и беше напълно убеден, че е плъх фрасна го триумфиращо с бухалка за крикет. В действителност като спря да го налага, не можеше да бъде отличен от смазан плъх, нищо че аз не бих успяла да убия стрескач с бухалка, дори да удрях по него цял ден. Като се има предвид, че простосмъртните нямат вкус и никаква хранителна стойност за зловредните, далеч не си струват риска, и те се държат настрани от тях. И това е причината много деца магьосници да бъдат пращани в обикновени училища.

По магьосническите стандарти мама наистина живее на края на света — прекалено далече от някой анклав, та да е удобно да им сътрудничи или да търгува с тях, — така че наоколо нямаше друго дете магьосник освен мен. По онова време пробвах да се убедя сама, че простосмъртните не ме харесват, защото усещат маната ми или нещо особено у мен. Но не. Децата магьосници също не ме харесваха.

Добре де, вече от пет дни имах Орион, но той беше прекалено чудат, та да влиза в сметката. В общи линии бях сигурна, че единственият ми изпробван похват да се показвам агресивно груба, всъщност не е нормалният начин на хората да създават приятелства. Но май вече можех да броя за приятели също Аадхия и Лиу. Не бях сигурна, а и какво би значело, ако наистина бяха такива? Преживяването далеч не беше придружено от триумфалния блясък на постигнатото, който винаги си бях представяла. Предполагам, още чаках да получа кичозната гривна на приятелството, каквато така и не бях имала. Но някой да ти отправи предложение за съюз, да ти даде да разбереш, че е готов да ти пази гърба и да стори нужното, та да ти спаси живота, всичко това имаше толкова различни мащаби, че явно бях пропуснала няколко междинни стъпки.

Докато вървях към залата за езици заедно с Нкойо и нейните приятели, се замислих и за нея. Нямах съмнения на тема Кора и Джовани: не ме харесваха повече отпреди. Но самият контраст ме накара да заключа как бих могла да определя Нкойо поне за дружелюбна, ако не за приятелка. Реших да вложа целия си кураж и да я попитам нехайно, колкото ми беше възможно, сякаш отговорът изобщо не ме вълнуваше.

— Да знаеш някоя група да преговаря за финалния изпит по латински?

— Да — отговори тя, но истински безгрижно. Доколкото можех да преценя, дори не се замисли за отговора си. — Ще се събираме в четвъртък в лабораторията. Входящият билет е две копия на някоя свястна магия.

— Огнената стена, която изтъргувах с теб, ще свърши ли работа? — попитах, но ми беше трудно да пасна на лековатия й тон, когато обяви, че, разбира се, съм добре дошла, стига да мога да си позволя таксата…

— О, не ти трябва нещо грандиозно — поясни тя. — По-скоро някое практично заклинание. Аз ще занеса такова за възстановяване на папируси.

— Имам една средновековна магия за щавене на кожа — промълвих. Всъщност беше отрязък от по-голямо заклинание, чиято цел беше подвързването на прокълнат гримоар, който да изцежда малко мана от всеки маг, осъществяващ съдържащо се вътре заклинание: изключително находчива техника за създаване на абсолютно незабелязван крадец на мана. Но магията за щавене на кожа действаше отлично и сама по себе си.

Нкойо повдигна рамене и кимна в смисъл разбира се, защо не и вече бяхме стигнали до залата за езици. Четиримата се изредихме да пуснем домашните си от вчера в процепа за оценяване на тясната пощенска кутия, монтирана на металната стена до вратата. Бяхме уцелили момента съвсем точно: не е добра идея да пускаш домашното си, когато има навалица, защото можеш да се окажеш притиснат отвсякъде, ако нещо вземе да ти скочи от процепа. Също така не е хубаво да го предаваш прекалено рано, защото тогава е много по-вероятно от процепа наистина да изскочи нещо. Но пък ако предадеш нещо дори само десет секунди след началото на урока, вече е късно и оценката ти ще бъде намалена.

Да си с намалена оценка води до възлагането на поправителни задания, които повтарят вече вършеното в продължение на дни или понякога дори седмици. Може да не звучи като наказание, но тъй като всички ние учим езици, за да усвояваме заклинания, всъщност е брутално. Следващия път, като поискаш заклинание, ще получиш такова, съдържащо материал, с който на теория трябва да си в крачка, но в действителност не владееш, и няма да можеш да продължиш напред, докато не минеш цялото глупаво поправително задание, та да стигнеш където си бил преди.

След като предадох домашното си по арабски, седнах в една кабина и отворих чакаща ме папка, за да науча съдбата си. Оказаха се три задания на арабски плюс супер тежък тест на класически санскрит, за който беше посочено, че отнема двайсет минути, но всъщност запълни целия работен период. Едва бях отговорила на достатъчно въпроси, та да мина нужния праг, когато би предупредителният звънец. Трябваше да надраскам набързо името си, да натъпча вещите си в раницата и да я нося с ръка, обвита около нея, все едно е кошница, та да се вредя на опашката и да пусна теста в процепа, преди да е бил финалният звънец. Щеше да се наложи да изпълня трите задания днес вечерта, а това щеше да изяде от времето ми за трупане на мана, каквато поначало нямах достатъчно.

Дори това не успя да съсипе настроението ми, а напоследък то се менеше така агресивно, че започвах да се чувствам като йо-йо. Бях привикнала към обичайното ми ниво на горчивина и злочестие, да навеждам глава и да преглъщам сполитащото ме. Да съм щастлива ме объркваше почти толкова, колкото да съм разярена. Но не бях ни най-малко изкушена да откажа, когато отидох на семинара по писане и заварих Лиу да се озърта наоколо: беше запазила съседния чин за мен. Отидох до нея и поставих раницата между столовете ни: с някой до мен, приемаш ме без възражения, щях да съм в състояние да открадна няколко секунди да я подредя.

Седнах и извадих текущия си проект, супер тежка виланела, в която внимателно отбягвах думата мор, а тя се стараеше така усилено да се вмъкне във всяка строфа, та бях убедена как, ако всъщност я напиша, цялото писание ще прерасне в спретната провокация на нова епидемия от чума. Сигурно аз съм единствената ученичка, която се мъчи да попречи на заданието си по писане да се превърне в заклинание.

Трудих се върху него пет минути, преди със закъснение да се сетя, че ако бяхме приятелки с Лиу, бих могла да си поприказвам с нея.

— Върху какво работиш? — попитах я в досадния маниер на безцелното бъбрене, но за въпроса ми поне имаше ясен отговор.

Тя ми хвърли поглед изкосо и каза:

— Имам заклинание във формата на песен, наследено от прабаба ми. Опитвам се да напиша текст на английски.

Превеждането на заклинания, в общи линии, е невъзможно. Не е относително безопасно дори да вземеш например магия на хинди, да я пренапишеш на урду и да я предадеш на друг да я учи. Може да се получи в три от четири случая, но на четвъртия ти се пише зле. Заклинанията под формата на песни се явяват единственото изключение. Не правиш точно превод обаче, а по-скоро пишеш ново заклинание на избрания език, само дето се използва същата мелодия и темата е сходна. Често е по-трудно, отколкото да съставиш магия от нулата, и в повечето случаи не действа, точно както от голяма част от заданията по писане не излизат заклинания. Понякога се стига до бледо подобие на оригиналното заклинание. В редки случаи, ако новото заклинание е добро само по себе си, постигаш почти двоен ефект: съвкупност от новото заклинание и значителна част от въздействието на оригиналното. Тези могат да са наистина могъщи.

Но, което бе по-важното за мен, именно с това беше свързано предложението за съюз от страна на Аадхия днес сутринта.

— Искаш ли да чуеш? — добави Лиу и ми подаде миниатюрен музикален плеър от онези без екран, които са в състояние да възпроизвеждат музика за милион часа само с едно зареждане. Дори така единственият начин да получиш захранване на батерии е с ръчна манивела, а подобни усилия могат да ти донесат мана, така че не ги пилееш за друго. Сложих слушалките и се вслушах в музиката — слава богу, нямаше текст, защото в момента нямах време да се впускам в мандарин. Затананиках под нос и почуквах с пръсти по крака си в опит да набия мелодията в главата си. Дори без думи все така създаваше усещане за заклинание, смътно, но градиращо. Не знам как да опиша песен заклинание в сравнение с обикновена песен; най-близкото сравнение е все едно държиш чаша в ръката си, а не предмет без никакъв отвор. Придобиваш усещане, че си в състояние да налееш сила в нея и знаеш точно колко. В случая не ставаше дума за чаша, а направо за дълбок кладенец, в който можеш да хвърлиш монета и да чуваш как отеква далеч надолу. Свалих слушалките и попитах Лиу:

— Усилвател на мана ли е?

Тя ме беше наблюдавала зорко.

— Не може да си я чувала — заяви.

Това значеше, че е семейно заклинание, с което още не търгуваха; сигурно го пазеха да го заменят за нещо, нужно им да построят свой анклав.

— Не съм го чувала — отвърнах. — Просто ми създаде такова усещане.

Тя кимна едва-едва, с очи, приковани в лицето ми.

После тръгнахме заедно за часа по история и седнахме една до друга на неудобните чинове. Класните стаи по история са разпръснати на етажа на столовата, сравнително високо в сградата. Най-лошото на историята е, че разпределените ни учебници са ужасно скучни и няма кабини като в залите по езици, така че си способен да чуваш абсолютно всеки звук, издаван от останалите, шепот, кашляне, пръцкане и безкрайното скърцане на чиновете и столовете. Горе в предната част винаги тече монотонна видеолекция, която се напрягаш да чуеш. С изключение на няколко случайни факта, които носят огромен брой точки на тестовете, деветдесет процента от нея са напълно безполезни и нямат никакво значение за обучението ни. Часовете се провеждат или точно преди обяд, когато умираш от глад, или веднага след обяд, когато си готов да заспиш. Аз винаги избирам тези преди обяда, защото са по-безопасни, но си е мъка.

Да имам някого до мен, всъщност с мен, направи часа сто пъти по-поносим. Редувахме се да следим лекцията и да водим бележки за петнайсетминутни отрязъци, а през останалото време работехме върху есетата си за края на срока. Вече бяхме разменили преводите на изходните материали и виждах, че Лиу използва онова, което й дадох, а това значеше, че й върши работа. Преводите на Лиу също бяха добри. Не се насилвах да имам високо мнение за нея само защото може би беше склонна да ме търпи.

Лиу изучава история на английски, за да може да й се зачита като езиково упражнение и така да има повече гъвкавост при избора на дисциплини, така че често сме заедно. Но преди почти никога не бяхме сядали една до друга. Беше се случвало само няколко пъти, и то ако беше ходила за материали и беше позакъсняла. Това я оставяше да избира между мен и някой болен, който не спира да кашля, или пък момчето, което през целия час си бърка в гащите — то един-единствен път се пробва да седне до мен, но аз се втренчих в него със супер убийствен взор, та му се наложи да си извади ръката навън — и тя избираше мен. В повечето случаи обаче влизаше заедно с човека, с когото беше седяла в предишния час: има поне дузина други с мандарин, които изучават историята на английски, и до един не възразяват да седи до тях, дори да долавят беглия повей на малия.

Днес обаче такъв повей отсъстваше. Усещах, че не е започнала да я използва отново. Все така имаше цвят на лицето и блясък в очите, но към това се добавяше нещо повече: просто изглеждаше някак по-мека, по-сдържана, като охлюв, до голяма степен прибран в черупката си. Зачудих се дали това е последица, или си беше просто тя: вероятно беше тя, защото така действа заклинанието за медитация на мама. Наистина не приляга на употребата на малия. Възможно е семейството й да я е тласнало в тази посока: от стратегическа гледна точка имаше голяма логика, а веднъж щом е влязла с кошница, пълна със саможертви, сигурно е запълнила цялото си разрешено тегло багаж, била е здраво притисната да си изработи всичко друго.

Не я попитах какъв е новият й план, ако изобщо имаше такъв. Не беше използвала открито малия и още не бяхме съюзници, така че подобен въпрос би предизвикал тревожност, особено пък от предполагаемата приятелка на местния герой, чиято мисия е да покосява черни вещици. Ако не се върнеше към употребата й, можеше да се окаже в лоша позиция на дипломирането. В случай че поначало се е канила да извади голяма доза малия от останалите й саможертви, едва ли е складирала мана.

Това не я правеше добър избор за съюзник, но мен не ме беше грижа. Исках нея, исках и Аадхия, при това не защото не разполагах с друг вариант. Желанието ми бе да имаме такива отношения, да ходим заедно на обяд, след като сме прекарали сутринта да се трудим усилено рамо до рамо, да изпитвам сгряващото усещане, че сме от един отбор. Не целях единствено те да ми помогнат да оживея. Исках и те да оживеят.

— Бих се радвала — произнесох изведнъж пред нея по път към столовата. — Стига и ти да си съгласна. — Нямаше нужда да уточнявам за какво говорех. Знаех, че и тя мисли за същото.

Лиу не отговори веднага, но след известно време промълви меко:

— Доста съм назад с маната.

Значи бях права: беше решила да не се връща към малията и сега до голяма степен беше загазила. Но поне си го каза. Не беше готова да ни остави да се съюзим с нея под фалшив претекст.

— Аз също, но с твоето заклинание и магията за контрол на фазата няма да се нуждаем от толкова голямо количество — изтъкнах. — Аз не възразявам, ако и Аадхия е съгласна.

— Още не мога да правя заклинанието — обясни Лиу. — Баба ми… Майка ми и баща ми се трудят усърдно. Приемат много работа от анклавите. Така че ме отгледа баба ми. Даде ми заклинанието да го донеса със себе си, макар да не беше съвсем редно. Сложно заклинание е, само няколко наистина могъщи магове от рода ни успяват да го накарат да действа. Но аз си мислех… Реших, че ако успея да го преведа, може пък да стане по-лесно.

— Ако не успееш да накараш превода да проработи до края на следващия срок, ще се откажа от някой от другите ми езици и ще започна да уча мандарин — заявих.

Тя ме изгледа.

— Известно ми е, че можеш да пееш, но е наистина трудно.

— Ще съумея да я изпълня — отсякох категорично. Магията за подсилване на маната в общи линии е предпоставка за всяко от чудовищните заклинания, които владеех дори при голямата сила, която изискват те. Така и не се бях добирала до нещо така полезно като чародейство, което да отделя в достатъчна степен стъпката по подсилването, та да успея да откача само тази част от заклинанието и да не се стига до писъци и смърт, но нещата бяха в процес на осъществяване.

Тя пое дълбоко въздух и кимна.

— В такъв случай… Ако Аадхия също не възразяване продължи. Но аз кимнах и двете останахме вгледани една в друга за момент, както крачехме по коридора. Лиу ми се усмихна, а ъгълчетата на устата й потрепнаха колебливо. Аз също й се усмихнах. Почувствах лицето си някак странно.

— Искаш ли след обяда да поработим върху есетата си по история? — попитах. — Имам ниша в библиотеката, в секцията за езици.

— Разбира се — съгласи се тя. — Но няма ли Орион да дойде с теб? — И с тези си думи нямаше предвид, че се чуди дали на нея ще й се отвори възможност да е около Орион, а просто се интересуваше дали ще има достатъчно място.

— Чудовищно голямо бюро е — обясних. — Няма проблем, просто по път ще вземем сгъваем стол.

— Слизам долу, имам нещо за вършене — заяви ми забързано Орион след обяда обаче.

— Казваш го, защото наистина имаш работа за вършене или защото предпочиташ да се спотайваш долу, вместо да изтърпиш дори скромно количество комуникация с друго човешко същество? — поинтересувах се. — Лиу няма да се държи като досадница в твое присъствие. — Категорично отказвах да я разкарам заради него, той и аз дори не бяхме истинска двойка.

— Не, тя е свястна — отвърна Орион. — Харесвам я, свястна е. Просто имам да свърша нещо.

Не звучеше особено убедително, но не се канех да го изтъкна. Той не ми дължеше обяснения. Повдигнах рамене.

— Опитай да не се саморазтвориш в киселина или нещо такова.

С Лиу поработихме отлично: свършихме почти половината от есетата си.

— След вечеря ще участвам в групов проект в лабораторията, но утре бих поработила отново — заяви ми, като си тръгвахме. Кимнах възбудена от идеята, че след вечеря можех да повикам с мен Аадхия или дори Нкойо. Имах свои хора, в множествено число, които можех да поканя със себе си в библиотеката, а дори да кажеха „не“, това щеше да важи само за този път. Едва ли не се зарадвах повече, задето Аадхия проплака, че има да свърши нещо в стаята си. Повярвах й, не беше просто извинение.

— Отбийте се преди лягане обаче — настоя. — Ако разполагате с кредит в снекбара, можем да похапнем.

Двете с Лиу кимнахме: всички бяхме имали шанса да го обмислим, сега беше време да го обсъдим, да решим дали ще осъществим плановете си.

През целия следобед държах това чувство близо до себе си и не позволих да бъде съсипано дори когато на вечеря зърнах Магнъс и Клои да говорят с Орион пред столовата. Канеха го след вечеря да отиде при нюйоркския анклав в библиотеката.

— Доведи и Ел — дори добави Клои в пореден опит да го накара да ме сервира на сребърен поднос.

— Не мога. Аз… ще ходя в лабораторията — отговори Орион.

— В лабораторията значи? — попита Магнъс — А не в стая?

Орион наистина звучеше, сякаш си търси извинение, но Магнъс ме стрелна с поглед, който даде ясно да се разбере какво му се въртеше в главата.

— А? Не, не в стая — отвърна Орион кажи-речи също толкова убедително като преди.

— Да, ясно — отбеляза Мангъс. — Галадриел ще бъде ли с теб в лабораторията?

— Боя се, че не — троснах се аз. След като разпитваше за мен, почувствах, че имам пълното право да се намеся в разговора. — Имам да работя върху есе.

— Искаш ли да се присъединиш към нас в библиотеката, Ел? — попита ме директно Клои. — Имаме място на нашата маса. — Това беше сигурен белег за мащабите на тяхното отчаяние, учениците от анклави не те канят просто така. В най-добрия случай ти разрешават да се включиш със снизхождение.

— Не — отговорих. Влязох в столовата, без да се сбогувам, а Орион ги заряза, та да ме догони.

— Не можеш да ме убедиш, че Клои се опитваше да те накара да й се кланяш — заяви ми.

— Не, беше чист и щедър жест, дошъл от сърце — отговорих. — Целящ да достигне право до моето. Пълзящият снощи не ме нападна по случайност.

— О, това. — Държат се мило, а ти мислиш, че се опитват да те убият без причина — повдигна вежди Орион и имаше нахалството да прозвучи раздразнено. — Искаш ли все пак да дойда и аз, та да те предпазвам от злодейските планове на Клои Расмусен?

— Искам да си топнеш цялата глава в пюрето — отговорих и отмъстително си сервирах последните две наденички от тавата. На масата обаче му дадох едната. Не беше негова вината, че е израснал в един кошер с облагодетелствани и готови на убийство търтеи.

Направо занемях, когато след всичко това Клои се пробва още веднъж в библиотеката: пресрещна ме в читалнята, преди да поема сред стелажите.

— Все така не проявявам интерес — процедих ледено.

— Не, Ел, изслушай ме — настоя тя. Аз поех по пътеката на книгите със заклинания, но тя взе, че ме последва и ме хвана за ръката. — Чуй, ще се откажеш ли да бъдеш кучка поне за пет секунди? — просъска, което си го биваше, излязло от нейната уста, а после добави: — Не е… Не отивай в твоята ниша.

Заковах се на място и се втренчих в нея. Тя не ме поглеждаше в очите. Изражението й беше смътно измъчено и донякъде виновно, когато надникна над рамо назад към читалнята. Светлината беше приглушена, но все пак вероятно можехме да бъдем зърнати поне отчасти от ъгъла на Ню Йорк. Можех да видя седналия на дивана Магнъс.

— Просто… Ела при нас, става ли? — продължи Клои. — Или пък си иди в стаята.

— Колко дълго ще е безопасно в стаята ми? Със сигурност това ще е следващата гениална идея на Магнъс. — Сглобявах в главата си подробна фантазия как отивам и сплесквам лично носа на Магнъс: добро замахване от горе би свършило отлична работа и щеше да прозвучи удовлетворяващо хрущене. — Или може би не. Предполагам, ще се притеснява да не очисти и Орион заедно с мен. Би било страхотен резултат, лично да му видите сметката след всички тези усилия да ми попречите да ви го прибера.

Клои потрепна.

— Вече каза ли „да“ на Дубай?

— Дори не съм канена от Дубай! Поправих кресло в техния ъгъл, защото искам да науча някоя и друга дума на арабски. А и ако бях поканена и отговорех с „да“ това не би оправдало опитите ви да ме убиете с пълзящ! — добавих през зъби, защото Клои имаше наглостта да придобие облекчен вид.

— Какво? Не! Не сме… — По средата на изречението си Клои очевидно осъзна, че отричането няма да свърши работа и смени тактиката. — Чуй, Магнъс реши, че си черна вещица. На пълзящия беше направена магия за източване на малия. Стига да не си изцяло на малия, само щеше да ти стане малко лошо.

Караше го да звучи като възвишено извинение. Взрях се в нея.

— Стриктно на мана съм. — Клои замълча със зяпнала уста. Беше така шокирана, сякаш подобна вероятност дори не й беше хрумвала. Убедена съм, че това важи за всички им. Пълзящият беше напът да се превърне в чисто новичко зловредно. Когато сътвориш нещо със способността само да си набавя сила по какъвто и да било начин, сам си го просиш. Можеш да му размахаш пръст и да поръчаш да е добро, но ако се случи да не е в състояние да си набави сила от одобрени източници, шансовете са поне петдесет на петдесет да започне да си я взема откъдето може. И тъй като Магнъс беше създал пълзящия с тайната надежда в сърцето си да изцеди до дупка злата мен, до голяма степен бях убедена, че шансовете бяха дори по-големи.

И после би ме убил.

Клои беше съгласна с мен по този въпрос. Беше болезнено пребледняла по нейни си себични, но основателни съображения: когато дадено творение стане зловредно, един от първите, които погва, е създателят си, както и всеки около него, който може да е имал принос. Предизвиквана е идеална уязвимост, която позволява на творението да изсмуче тяхната мана. Не че ми е особено жал за нея.

— Какъв подарък ме очаква на бюрото ми? Кутия дрънчащи кърлежи? — поисках да науча.

Тя преглътна и произнесе с малко треперещ глас:

— Не, заклинание за непробуден сън е. Той и Дженифър се канеха да направят хипнотична магия и да ти задават въпроси…

— Стига да приемем, че нищо няма да ме изяде, преди да стигнат до мен.

Клои демонстрира приличие и придоби засрамен вид.

— Толкова съжалявам, наистина съжалявам. Цяла седмица спорим на тази тема. Повечето от нас дори не го мислеха. Просто всички се тревожат… Но щом си стриктно на мана, това е чудесно, направо изключително — уведоми ме тържествено. Да, толкова е изключително как приятелят й едва не ме уби. И после продължи: — Честна дума, че дори без да ни е известно, повечето от нас искахме да те присъединим. Като знаем, че си стриктно на мана, мога спокойно да заявя, че петимата ще гласуваме „За“. С Орион ставаме шест. Това е мнозинство. Можеш да получиш едно от гарантираните места и…

— Много благодаря! — произнесох невярващо. — След като два пъти се прицелвахте в мен?

Тя замълча и прехапа устна.

— Обещавам ти, че Магнъс ще се извини — продължи след момент, все едно си въобразяваше, че водим преговори, все едно си мислеше, че…

Ами, все едно си мислеше, че бих искала гарантирано място в анклава на Ню Йорк, което повече или по-малко беше всичко, за което бях чертала стратегии през последните шест години, а тя ми го връчваше, без да е обвързано с никакви условия.

И понеже съм си аз, онова, което почувствах, беше свирепо раздразнение, не към нея, а към майка ми, задето я нямаше тук, та лицето й да се озари от широка усмивка, която се появяваше там изключително рядко, само когато я направех истински щастлива. Както онзи път, когато бях на дванайсет и двете имахме сериозна разправия на тема хитруване, защото аз не виждах причина да не отнема последната искрица живот от умираща птичка, намерена в гората. Изхвърчах сърдито навън, а след час се върнах намусена и още по-намусено й съобщих как съм седяла до птичката, докато умре, и после съм я погребала. Мразех, задето се наложи да й кажа, мразех колко щастлива се почувствах, като видях лицето й да сияе. Това ми създаде усещането, че се давам, а аз го ненавиждах повече от всичко.

В момента със същата сила ми бе ненавистно, задето майка ми я нямаше, но аз все пак съзирах лицето й, радостта й, задето няма да приема предложеното ми от Клои, нещо безценно и недостижимо, за което бях декларирала с твърда категоричност, че възнамерявам да имам. Само дето не можех да го приема. Това беше такава очевидна глупост, при положение че Лиу беше промълвила тихо „Доста съм назад с маната“. При това не защото тя и Аадхия искаха мен, а Клои я беше грижа единствено да е близо до Орион. Просто те бяха по-добрата сделка. Когато ми предлагаха съюз, предлагаха заедно с това и собствения си живот. Предлагаха да вложат всичко от себе си и молеха аз да сторя същото. В сравнение Клои нямаше нищо на масата.

— Не искам извинение — заявих с негодувание. — Няма да дойда в Ню Йорк.

Лицето на Клои придоби измъчен вид.

— Ако… В Лондон ли ще отидеш? — попита с треперещ глас — Това заради Тод ли е? Защото той очевидно ще бъде изритан. Никой в Ню Йорк не би…

— Не е заради Тод! — отвърнах дори по-раздразнено, защото тя нямаше и най-бегло право на отговор, но все пак звучеше, сякаш съм я наръгала с нож. — Няма да вляза в анклав.

Клои изглеждаше все по-объркана.

— Но… Вие с Орион просто… — Не успяваше да излезе с някакъв завършек на това изречение.

— Ние с него няма да правим нищо. Дори не разбирам защо изпадате в паника по този начин. Не че влиза в работата на някого от вас, но аз не се срещам с Орион, а дори да беше така, преди две седмици той не знаеше името ми. И ти си готова да предложиш гарантирана позиция? Ами ако след месец той се хване с момиче от Берлин?

Мислех, че това ще я накара да се дръпне, но Клои изобщо не изглеждаше утешена. Изражението й беше несигурно и озадачено.

— Ти си единственият човек, с когото Орион изобщо някога прекарва време — произнесе изведнъж.

— Ясно, извинявай, забравих, че на вашия вид не им е разрешено да общуват с плебеи.

— Не това имах предвид! — възкликна тя. — С нас също не прекарва време. — Твърдението й беше доста парадоксално, предвид че през последните три години ги виждах заедно почти нонстоп. Тя явно го разчете по лицето ми, защото поклати глава. — Познава ни и майка му е поръчала да се грижи за нас, но той не говори с никого. По време на хранене и в часовете трябва да седне все някъде, така че сяда при нас, но не говори, освен ако не го попитаме нещо. Никога не идва просто да прекараме време заедно, нито тук, нито в стаите. Дори не учи с други. С изключение на теб.

Взирах се в нея.

— Ами Луиза?

— Луиза постоянно му се молеше да я остави да го следва и той не я отблъскваше, защото му беше жал — обясни Клои. — Все така я отбягваше, когато му беше възможно. Познаваме се, откакто сме родени, но единствената причина да знае името ми е, че майка му го наби в главата му със спомагателни карти, когато бяхме във втори клас. Още като бяхме деца имаше желание единствено да ловува за зловредни.

— Да бе, има ли по-голямо забавление от това? — изрекох невярващо.

— Мислиш, че се шегувам ли? Когато бяхме в предучилищен клас, в класната стая влезе засмукващ червей. Учителката разбра, защото Орион стоеше в ъгъла и се смееше, тя го попита какво му е толкова забавно, а той го вдигна в две ръце да ни го покаже. Мяташе се, отваряше уста и се опитваше да го ухапе. Ние всички се разкрещяхме, скочихме и без да искаме, го разкъсахме на две. Вътрешностите му ни опръскаха всичките. — Изкривих лице неволно. Тя направи гримаса при спомена. — Като беше на десет, вече поемаше смени на портите. Не му беше възложено, просто такава беше представата му за веселба. Той е единственото дете на магистър Рис и през целия ни живот тя го тътреше по домовете ни да играем, та да го накара да завърже приятелства, но докато беше там, той постоянно търсеше начин да се измъкне, та да издирва зловредни. Той не е нормален.

Не успях да се спра и се разсмях. Иначе трябваше да я зашлевя.

— Би ли го приписала на негативност на духа? — попитах подигравателно.

— Не се опитвам да бъда жестока — произнесе сковано тя. — Нима мислиш, че нямаме желание да го харесаме? Жива съм благодарение на него. През лятото, когато бях на девет, в града гъмжеше от лепкави мухи. Не нещо кой знае какво, нали? — добави някак самокритично, почти все едно се срамуваше да се оплаква от нещо толкова банално. — По-големите деца трябваше да стоят вътре, докато от общинския съвет решат какво да предприемат, но лепкавите мухи не закачаха онези под единайсет години. Бях на площадката срещу анклава, когато преживях изблик на мана.

Бях чела за изблиците на мана в насърчителен памфлет с име „Нарастване на маната ви“, даден ми от мама, но на мен никога не ми се беше случвало. Капацитетът ни за мана се увеличава на резки скокове при повечето от нас, но не преживяваш изблик на мана, когато тя не е достатъчна да запълни вече наличния ти капацитет. Очевидно Клои се беше озовала в различна ситуация.

— Играех си под пързалката с няколко приятели. — Тя оформи затворено пространство с дланите си. — Нямаше простосмъртни. Лепкавите мухи, цял рояк, просто ме погнаха. Започнаха да разяждат щита, който ме беше накарала да сложа мама. Бяха толкова много… — Тя замълча и преглътна. — Приятелите ми се разкрещяха и побегнаха. Не можех да сторя нищо. Чувствах се, сякаш от носа, от устата, от ушите ми извира мана. Не успявах да си спомня и едничко заклинание. Още ме спохождат кошмари от време на време — добави Клои и аз й вярвах. Беше обвила ръце около тялото си и раменете й бяха прегърбени. — Орион вървеше по периферията на площадката за игра и просто подритваше камъчета, не играеше с нас останалите. Дотича и ги изгори всичките. Реших, че той е най-изключителният човек на света.

Бях се вкопчила с всички сили в чувството си на гняв, но никак не беше лесно. Не желаех да й съчувствам. При единствения случай, когато през комуната мина рояк лепкави мухи, аз бях съвсем малка. На мама й се наложи да седи цял ден и цяла нощ с мен в скута си, призова предпазен шит с песента си и не млъкна, докато те не се отказаха и не продължиха нататък. Ако беше изгубила гласа си, щяхме да умрем. Клои беше имала цял анклав, където да се скрие, плюс щит, подкрепян от силата на анклава. И ако Орион не се беше притекъл на помощ, със сигурност някой от възрастните щеше да изскочи и да я спаси. Това беше едно лошо нещо, което я беше споходило, не първото от хиляда лоши неща. Но не успявах да си попреча да го преживея заедно с нея: да си на девет и от теб да блика мана, докато си обкръжена от рояк лепкави мухи, които прояждат щита ти, за да се доберат до плътта ти — самата аз се сгърчих, защото чух дращещия на моя праг.

За да ме спаси от размекване обаче, Клои продължи:

— След това прекарах месеци наред да го следвам, опитвах се да се сприятеля с него, молех го да вършим заедно разни неща. Задължително казваше „не“, освен ако майка му не го накараше. И не беше защото не харесва мен. Всички опитвахме. Родителите ни настояваха да го правим и не е като да искахме да се подмазваме на Домината. Беше заради него. Всички осъзнавахме, че е специален. До един му бяхме признателни, но той дори не го регистрираше. Не че беше сноб или нещо от този род, никога не е целял да се покаже жесток или груб. Просто аз не значех нищо за него. Досега никой не е значел нищо за него.

Тя направи жест с ръка, който ме обхвана в цял ръст, и продължи, искрено озадачена.

— После разговаря веднъж с теб и внезапно започва да си търси извинения да те следва навсякъде. Един ден ти помага да си оправиш вратата, на следващия решава, че си черна вещица, а после се грижи за теб, защото си ранена. Сяда с теб за обяд и дори идва в библиотеката, когато го повикаш. Известно ли ти е колко пъти съм се мъчила да го придумам да дойде в библиотеката? Идвал е с нас точно два пъти през първата седмица на първата ни година и не мисля, че след това беше стъпвал тук. Дори чухме, че е поел част от смяната ти по поддръжката. Така че, да, в паника сме. Не сме спорили дали си струва да ти предоставим гарантирана позиция. Ако Орион харесва някого, никой от нас не би се спрял да се замисли и да го оспори, нито пък някой от анклава. Колебаехме се единствено дали не си черна вещица, която му причинява нещо.

Тя приключи с изповедта си и замълча отбранително, сякаш в очакване да й се разкрещя, но аз просто стоях на мястото си, както обикновено сееща разочарование. Бях прекалено… и аз не знам какво, та да заговоря. Не точно ядосана. На Магнъс му бях ядосана, когато си мислех, че иска да ме убие, за да си запазят Орион с цялата му стратегическа стойност, воден от чист егоизъм и безпардонност. О, как се бях опиянявала от този суров и праведен гняв, моя любим наркотик: за малко не бях стигнала докрай да предприема убийство. Но в сравнение със сегашното чувство онова преди изглеждаше вяло и изтощено.

Вече бях установила, че онова, което искаше Орион, беше човек, който да не го третира като принц; само не бях уточнила защо е така. Сега вече ми беше ясно до болка. Клои, Магнъс, всички до един, вероятно и всички в анклава им, бяха приписали на Орион лика на някакъв нечовешки героичен унищожител на чудовища, който не обича друго, освен да посвещава дните и нощите си на тяхното избавление, който не дава пет пари за собственото си щастие. Бяха сътворили тази лъжа, защото, то се знае, че отчаяно искаха това от него. О, в замяна бяха повече от доволни да му угаждат и да го ласкаят, да му предоставят най-доброто от всичко. И защо не, можеха да си позволят да го дадат и не им костваше нищо. С радост биха предложили скъпоценната позиция в анклава им на мен или на кое да е момиче, стига Орион само да й се усмихнеше; вероятно щяха да приберат дори Луиза, защото той се беше съжалил над нея. На ниска цена.

Бяха отчаяни да го задържат по съвсем същия начин, по който всички в комуната искаха да се отърват от мен. Той живееше също като мен в отвратителен сценарий, само че огледален вариант на моя. Мъчеше се така усилено да им предостави каквото искаха, да се впише в красивата лъжа, която бяха съставили за него. Разглеждал е покорно спомагателните карти, изработени от майка му, та да се покаже вежлив. Но, разбира се, че не можеше да им бъде приятел. Безспорно му беше ясно, че го искаха за приятел само при условие че следва лъжата. Клои с нейните големи очи ми обясняваше колко е прекрасен и колко усилено са опитвали те.

Не можех обаче просто да й се гневя. То се знае, че имах желание да й се разкрещя и да опожаря целия им анклав, но само по чист навик. Онова, което желаех в действителност, за което копнеех необуздано и ревностно, беше да променя виждането й по същия начин, по който исках да променя мнението им за мен. Имах желание да я стисна, да я разтърся и да я накарам да съзре Орион — мен — като човешко същество поне за пет секунди. Само дето ми беше ясно, че нямаше да получа каквото целя, защото това би й коствало много. Ако Орион беше човек като нас, в такъв случай не й дължеше да носи на китката си това удобно за нея устройство, за в случай че някой от приятелите й се нуждаеше от помощ, без да дължи отплата. Ако той беше личност, би имал същото право като нея да е уплашен или да прояви себичност, а на нея щеше да й се наложи да му върне всичко, което й е дал. Не би проявила интерес към подобна сделка, нали така? Не би дотичала, ако той се нуждаеше от помощ. Би хукнала в противоположна посока.

Продължих да стоя на мястото си и нейното изражение се сведе до несигурно: вероятно дочуваше глухия тътен от градоносните облаци в далечината.

— Ясно — произнесох и усетих гърлото си пресипнало. — Каква друга ще съм, ако не черна вещица. Няма как да съществува друга причина той да предпочете компанията ми пред тази на пълни тъпаци като вас — Клои потрепна и се отдръпна леко. — Пазете си мястото в анклава за някого, който го иска. И ти благодаря искрено, че ми спести удоволствието приятелчетата ти да ровичкат в главата ми. В замяна ще ти разкрия тайния си похват. Отнасям се към Орион като към нормално човешко същество. Вие също спокойно можете да пробвате и да видите какво ще излезе, преди да си създавате допълнителна работа заради мен.