Смъртоносна академия

Глава 2 Мимикрия

След вечеря трябваше да се опитам да придумам някого да дойде с мен до работилницата, за да взема някакви материали да закърпя вратата си. Крайно лоша идея е да оставяш вратата си незаключена нощем, а още повече пък с дупка в нея. Помъчих се да го накарам да звучи като нещо маловажно.

— Някой да иска нещо от работилницата? — На никого обаче не му минаваха тези. След като бяха чули историята ми, до един се досещаха как ще трябва да сляза долу, а тук всички бяхме живи, защото се възползвахме от всяка паднала ни възможност. Не излизаш, освен ако не се облагодетелстваш, когато ти излезе случай, а никой не ме харесва достатъчно, че да ми прави услуги, без да се разплатя предварително.

— Аз мога да дойда — заяви Джак и ми се усмихна, като показа лъщящите си бели зъби.

Ако той ме придружеше, нямаше да е нужно нещо да изпълзява от тъмен ъгъл. Погледнах го право в очите и произнесох:

— О, наистина ли?

Той направи кратка пауза и остана нащрек за момент, а после повдигна рамене.

— Чакай малко, съжалявам, тъкмо си спомних, че имам да работя по вълшебния си жезъл — избъбри бодро, но беше присвил очи. В действителност не исках да разбира какво знам за него. Сега щеше да се наложи да го накарам да плати за мълчанието ми или в противен случай щеше да реши, че е необходимо да ме погне, та да ми затвори устата, и той като нищо щеше да заложи именно на това. Още една грижа, създадена ми от Орион.

— Какво даваш в замяна? — поинтересува се Аадхия. Тя е типът умно и прагматично момиче; една от малкото тук, склонни на сделки с мен. В действителност една от малкото, склонни изобщо да разговарят с мен. Също така обаче беше брутално безкомпромисна. Обикновено оценявам отказа й да увърта, но при положение че затрудненото ми положение й беше известно, нямаше да се изхаби за нещо по-малко от два пъти стойността на разходката ни до долу. И освен това със сигурност щеше да се погрижи значителна част от риска да е за моя сметка. Начумерих се.

— Аз ще дойда с теб — обади се Орион от съседната маса, на която седяха нюйоркчанчетата. Цяла вечер държа главата си наведена дори когато всички от нашата маса говореха на висок глас колко прекрасен е той. Виждала съм го да се държи по същия начин след изпълнението на другите му забележителни избавления. Така и не успявах да реша дали опира до престорена скромност, всъщност е скромен до степен на патологичност, или дотолкова е лишен от дар слово, та не знае какво да отговори, когато хората му правят комплименти. Дори сега не вдигаше главата си, а говореше изпод надвисналата си чорлава коса и се взираше в празната си чиния.

Това не беше никак зле. Повече от ясно бе, че нямаше да отхвърля безплатна компания до работилницата, въпреки че щеше да изглежда, че Орион отново ме закриля.

— Да вървим тогава — произнесох сковано и мигом скочих на крака. Тук, в училище, винаги е по-добре да се захванеш с плана си възможно най-скоро, особено ако включва нещо необичайно.

Магьосническата академия не е точно реално място. Стените, подовете, таваните и тръбите са си съвсем истински. Всичко е произведено в реалния свят от истинско желязо, стомана, мед, стъкло и така нататък, и конструирано съобразно сложни чертежи, които са изложени из цялото училище. Но ако се опитате да построите дубликат на сградата насред Лондон, съм убедена, че няма да се извисява достатъчно дълго, преди да се срине. Получава се само защото е изградена в празнотата. Бих обяснила какво представлява празнотата, но нямам никаква представа. Ако някога сте се питали как са живели нашите пещерни предци, които са се взирали нагоре към онова черно нещо, осеяно с проблясващи точки, без да имат представа какво има над тях и какъв е смисълът му, ами представям си, че е нещо подобно да седиш в стая от общежитието на Магьосническата академия и да се вглеждаш в обграждащата те чернота. На драго сърце споделям, че никак не е приятно или удобно.

Но благодарение на това че училището е почти изцяло в празнотата, не му се налага да се подчинява на скучните стари закони на физиката. Така е било много по-лесно за майсторите, които са го строили — да го накарат да действа както искат. Чертежите са изложени, та когато ги погледнем, вярата ни да подсилва първоначалната конструкция, а също и топуркането ни по безкрайните стълбища и коридори в очакване класните ни стаи да са там, където сме ги видели за последно, от кранчетата да тече вода или всички ние да продължаваме да дишаме, макар че ако накарате някой инженер да прегледа тръбопровода и вентилацията, ще се окаже, че не са адекватни за нуждите на няколко хиляди деца.

Всичко това е много добре и изключително находчиво от страна на сър Алфред, но проблемът да живееш в пространство, податливо на убеждаване, е, че то подлежи на убеждаване по всевъзможни начини. Кога то се озовеш на стълбище заедно с шестима души, които бързат към същата класна стая като теб, някак си ви отнема само половината време да изминете разстоянието. Зловещата тревожност, обземаща те, ако се налага да слезеш във влажното неосветено и пълно с паяжини мазе, където си убеден, че отгоре ти ще се метне нещо ужасяващо, също въздейства на пространството. Зловредните гадини са повече от доволни да сътрудничат. Всеки път, когато предприемеш нещо извън обичайната ти рутина, като например да слезеш сам в работилницата след вечеря, когато там, долу, никой не припарва доброволно, като нищо стълбите и коридорите биха могли да те отведат на място, липсващо на чертежите. И никак, ама никак не ти трябва да срещаш очакващото те там.

Така че веднъж щом решиш да отидеш някъде, където не ти е привично, най-добре тръгвай, преди ти или друг да сте го обмисляли прекалено. Запътих се към най-близкото стълбище, изчаках да слезем достатъчно надолу, та никой да не ни чува, и чак тогава се троснах на Орион.

— Коя част от остави ме на мира не ти стана ясна?

Той вървеше редом с мен с ръце, тикнати в джобовете, и увесен нос, но думите ми го накараха да вдигне рязко глава.

— Но… Ти каза да вървим…

— Значи трябваше да те скастря пред всички, след като приеха, че си ми спасил живота?

Той се закова на място по средата на стълбището.

— Аз дали да…

Намирахме се между етажите, без стълбищна площадка пред нас, а най-близката светлина, която не беше угаснала напълно, идваше от мъждукащ газеник на двайсет стъпала по-нагоре, така че сенките ни затъмняваха стъпалата надолу. Да спреш дори за част от секундата, беше тържествена покана нещо да се обърка.

Аз продължих да се движа, защото не бях идиотка, така че бях на две стъпала пред него, когато осъзнах, че той не ме следва. Наложи ми се да се протегна, да го стисна за китката и да го дръпна.

— Не сега. Какво ти става, нима полагаш усилия за нови и вълнуващи срещи със зловредни гадини? — Той почервеня силно и влезе в крачка с мен, като още по-упорито заби очи в пода, все едно аз бях нацелила точно в десетката, без значение колко глупаво беше. — Тези, които се изпречват на пътя ти, не стигат ли?

— Не го правят — отвърна той.

— Какво?

— Не се изпречват на пътя ми! Никога не го правят.

— Какво? Просто не те атакуват? — възмутих се аз. Той повдигна едното си рамо. — Тогава откъде се появи онзи душеядец?

— А? Тъкмо бях излязъл от банята. Видях върха на опашката му да се подава изпод вратата ти.

Значи той действително се беше притекъл да ме спаси? Това беше дори по-лошо. Докато вървяхме, аз кипях вътрешно заради новото разкритие. То се знае, че имаше определена логика: ако си чудовище, защо ще нападаш ослепителния герой, който може да те раздроби на парченца дори без дори да си дава зор? Онова, в което не намирах логика, беше неговата роля.

— И си решил да си създадеш репутация, като спасяваш останалите? — Той отново повдигна рамене, без да откъсва поглед от земята, така че явно не беше това. — Да не би просто да ти допада да воюваш с тях? — продължих да чопля темата и той отново се изчерви. — Невъобразимо странен си.

— На теб не ти ли харесва да си упражняваш настройката? — попита ме отбранително.

— Моята настройка е за масово унищожение, така че не съм имала кой знае каква възможност да опозная преживяването — отвърнах.

Той изсумтя, все едно се шегувах. Не се залових да го разубеждавам. Лесно е да твърдиш, че си свръх могъща черна магьосница; никой нямаше да ми повярва, докато не го удостоверях, за предпочитане със солидни доказателства.

— Впрочем откъде си набавяш цялата тази енергия? — попитах вместо това. Често съм се чудила. Подходящата настройка прави определени заклинания сравнително лесни, но не и безплатни.

— От тях. Имам предвид от зловредните. Като убия един, пазя силата за следващото заклинание. Или ако ми е малко, вземам назаем от Магнъс, Клои или Дейвид.

Проскърцах със зъби.

— Схващам идеята. — Цитираше по име останалите ученици от нюйоркския анклав. Разбира се, че си услужваха взаимно с енергия и имаха свои източници за зареждане, също като моите кристали, само че далеч по-внушителни. Всички ученици от Ню Йорк се захранваха с тях вече цял век. Той буквално разполагаше с батерия за своите геройства и ако беше в състояние да извлече мана като убива зловредни — как? — вероятно дори не се нуждаеше от нея.

Достигнахме нивото на работилницата. Залата за дипломантите се намираше още по-надолу и нагоре по стълбите струеше бледа светлина. Но сводестият отвор на коридора към класните стаи беше съвсем тъмен; осветлението беше угаснало. Взирах се мрачно в зейналата паст, докато слизахме по последните стъпала: ето на какво ни беше насадил моментът му на колебание. И ако зловредните никога не погваха него, това значеше, че каквото и да се спотайва наоколо, ще погне мен.

— Аз ще водя — предложи той.

— Точно така ще се случи. И също така ще осветяваш.

Той изобщо не спори, просто кимна, протегна лявата си ръка и си послужи с минимизиран вариант на изпепеляващото заклинание, което беше използвал за душеядеца. Накара очите ми да засмъдят. Той беше съвсем готов да хукне право напред по коридора; наложи ми се да го дръпна рязко назад, та лично да инспектирам пода и тавана и да опипам предпазливо близките стени. Смилачи, които не са яли от известно време, стават прозрачни, и ако се разпрострат на достатъчно тънък пласт върху плоска повърхност, можеш да гледаш право към тях и така и да не осъзнаеш, че са там, докато не се обвият около теб. По площадката се минава често, така че е особено популярна сред тях. По-рано тази година едно момче от втори курс, бързащо да стигне навреме за час, било хванато и изгубило крак и голяма част от лявата си ръка. Повече от ясно е, че не оцеляло задълго след това.

Но сега районът беше чист. Единственото, на което се натъкнах, беше събирач, скрил се под една от газените лампи. Беше по-къс от кутрето ми и не си заслужаваше вниманието ми: досега на черупката му се бяха закачили само две гайки, половинка драже и капачка от химикалка. Забърза паникьосано по стената и се шмугна във вентилацията. Нищо не реагира на преминаването му. Нощем и в тъмен коридор на нивото на работилницата това никак не беше добър знак. Трябваше да има все нещо. Освен ако напред не се намираше някое особено свирепо чудовище, което е сплашило останалите.

Опрях длан в рамото на Орион и държах главата си извърната, та да следя зад нас, докато се движехме към главния вход на работилницата — най-добрият начин за придвижване на двойка, когато е налице непосредствена заплаха. Повечето от вратите на класните стаи бяха леко открехнати, достатъчно, та да не получим предупреждение от завъртането на топка, но не достатъчно, че да надникнем в някоя от стаите, докато ги отминавахме, бяха дузини: като се изключеха работилницата и физкултурният салон, голяма част от долното ниво беше заемана от малки класни стаи, в които се устройваха специализирани семинари за дипломантите. Но те приключваха в края на първото полугодие; на този етап дипломантите посвещават цялото си време да се упражняват за дипломирането, което значеше, че семинарните стаи са идеалното място за зловредните да дремят в тях.

Крайно ненавистно ми бе, че се налагаше да се доверя на Орион да следи къде вървим. А той крачеше така безгрижно, дори през този неосветен коридор, и като стигнахме до вратите на работилницата, просто отвори едната и влезе, преди да съм осъзнала какви ги върши. Това значеше, че трябва да го последвам или да остана сама в тъмния коридор.

В мига, щом пристъпих вътре, сграбчих тениската му, за да му попреча да продължи нататък. Заковахме се на прага, а искрящата светлина в ръката му беше отразявана от лъскавите зъбци на трионите, от матовия метал на менгеметата, от черните като обсидиани чукове, а също от неръждаемата стомана на изпълващите огромното пространство тезгяхи и столове, строени в спретнати редици. Газовите лампи бяха намалени до сини точки. През вентилационните процепи на пещите в края на всяка от редиците се виждаха мънички оранжеви езици и това беше единствената хилава светлина в помещението. Мястото създаваше странно усещане за навалица въпреки факта, че вътре нямаше и един човек освен нас. Мебелировката заемаше прекалено много пространство, сякаш броят на столовете се беше умножил. Всички до един мразехме работилницата от сърце. Дори алхимичните лаборатории бяха по-добри.

Останахме неподвижни за един дълъг момент, в който не се случи съвсем нищо, а после аз нарочно настъпих Орион, ей тъй, за да му го върна.

— Ох! — изпъшка той.

— О, прощавай — произнесох невинно.

Той ме изгледа сърдито, все пак не беше стопроцентова изтривалка.

— Ще вземеш ли каквото ти е нужно и да си вървим — подкани, сякаш беше лесна работа. Просто да се развилнея наоколо и да се разровя, какво пък толкова би могло да се обърка? Той се обърна към стената и натисна ключа на осветлението. Нищо не се случи, естествено.

— Последвай ме — казах му и се насочих към кофите за скрап. Взех дългия дилаф, който висеше отстрани, и предпазливо повдигнах капака. После бръкнах вътре и извадих четири големи плоски парчета, разтърсих ги старателно и заблъсках с тях ожесточено по близкия тезгях. Не бих се пробвала да награбя толкова много сама, но щях да накарам Орион да ги носи и така щях да имам резервен материал, който да изтъргувам с някого, ако се наложи.

След като осигурих парчетата метал, не се спрях на тел, защото това би било прекалено очевиден избор; вместо това го накарах да бръкне в един от другите контейнери за две шепи винтове, гайки и болтове. Те нямаше да са от кой знае каква полза за ремонта на вратата ми, но имаха по-голяма стойност, така че можех да ги изтъргувам с Аадхия за част от телта, която знаех, че притежава. Поставих ги в джобовете с ципове на панталона си. Нямаше как, трябваше да си набавя и клещи.

Сандъците с инструментите бяха големи ниски контейнери с размерите на човешко тяло, каквото в действителност бяха съдържали при най-малко два случая, откакто бях в академията. Не можеш да задържаш инструментите, които вземаш в часовете — ако се пробваш, лошо ти се пише — така че единствената пролука да се сдобиеш с инструмент за лична употреба, е в извънучебно време. Също така това е един от най-сигурните начини да умреш, тъй като в контейнерите с инструментите се вмъкваха все умните зловредни. Ако отвориш някой от тях невнимателно…

Орион посегна и вдигна капака на един, докато аз още кроях стратегия. Вътре нямате друго освен няколко спретнати редици чукове, отвертки с всевъзможни размери, гаечни ключове, ножовки, клещи, дори бормашина. Никой не скокна да го фрасне по главата, да му откъсне пръста или да избоде очите му.

— Вземи клещи и бормашината — подканих, преглъщайки кипящата у мен завист, та да извлека максимум полза от настоящата ситуация. Бормашина. Абсолютно никой нямаше бормашина. Не бях чувала за друг освен старши майстор дори да е виждал такава повече от веднъж или два пъти.

Вместо това той сграбчи чук и с едно плавно движение се завъртя и го стовари над рамото ми право в челото на нещото, в което се беше превърнал металният стол зад мен: разтопена сивкава пихтия с паст, пълна с неравни сребърни зъби, отворила се на мястото, където седалката среща облегалката. Аз се промъкнах под ръката му, отидох зад него, хлопнах капака на сандъка с инструментите и го заключих, преди от него да е изскочило още нещо. Обърнах се и видях, че още четири стола са вдигнали крака и се задават към нас. Наистина бяха многобройни.

Орион редеше заклинание за обработка на метал. Най-близкият мимикриращ започна да почервенява и той отново го фрасна с чука, с което отвори огромна дупка отстрани. От наподобяващата му триони уста се изтръгна пищящ звук и той падна. Но междувременно останалите бяха вирнали крайниците си във форма на остриета и прииждаха — към мен.

— Внимавай! — викна Орион напълно излишно: виждах ги. Владеех страхотна магия за втечняване на костите на враговете ми, би подействала чудничко при дадените обстоятелства, стига да бях склонна да профукам тонове мана и ако наоколо не се навърташе тип на име Орион, който да бъде втечнен редом с по-непосредствените врагове. Налице беше само едно заклинание, което можех да си позволя да използвам. Изкрещях на староанглийски магия за почистване на пода и отскочих настрана, когато четиримата имитатори на столове се подхлъзнаха на мокрия сапунисан под и прелетяха покрай мен право към Орион. Хванах две парчета скрап и затичах към вратата, а той влезе в схватка с тях. Ако се наложеше, щях да огъвам метала с голи ръце.

Нямаше да се наложи. Орион ме догони на стълбите. Беше задъхан и носеше със себе си другите две парчета метал, клещи и бормашината.

— Много благодаря! — произнесе възмутено. На едната си ръка имаше тънка кървава драскотина, но това беше единственото му нараняване.

— Знаех си, че ще се справиш — отвърнах хапливо.

Изкачването до общежитието ни отне цели петнайсет минути. Не говорехме и нищо не ни подгони. По път към моята стая почуках на вратата на Аадхия, набавих си малко тел и също така я уведомих, че сега притежавам бормашина — много от хората, които не търгуваха с мен, го правеха с нея, и ако аз имах нещо, а тя — не, обикновено играеше ролята на посредник срещу дял — а после оставих Орион на пост, докато си оправя вратата. Не беше забавно. Беше трудоемко да пробия отвори в парчето метал и да го прикрепя здраво с тел върху дупката. После усуках част от по-тънката тел върху четири дължини с по-голямо сечение и използвах подсиленото парче да уплътня бравата и ключалката и грубо да ги фиксирам на място. След това затворих вратата и повторих същото отвътре с второ парче метал.

— Защо просто не използваш ремонтната магия? — позволи си да попита плахо Орион към средата на агонизиращо досадния процес, след като беше надникнал да провери какво ми отнема толкова време.

— Използвам ремонтната магия — процедих през зъби. — Дори с наличните клещи и отворите, пробити с бормашина, ръцете ми все пак пулсираха. Орион продължаваше да ме наблюдава с объркване, докато аз най-накрая не усуках разръфания край на жиците. После опрях длани от двете страни на двупластовата кръпка и затворих очи. Опростен вариант на ремонтната магия е едно от нещата, които усвояваме в работилницата. Часовете ни там са единственият начин да научим най-критичните общи заклинания. Поправките присъстват задължително, тъй като не е разрешено да се внася нищо в училището, с изключение на малкото, което носим при постъпването ни. И това е една от най-трудните магии. Съществуват дузини вариации в зависимост от материала, с който работиш, и от сложността на онова, което поправяш. Само майсторите я владеят изцяло, но единствено в рамките на материалите, с които специализират.

Но поне обикновено е възможно да я изречеш на своя си език.

— Изработи и поправи, повреденото поднови, на волята ми да попречиш забрави — произнесох. Всички умеехме да римуваме добре „изработи“ и „поправи“. Придружих думите със седемнайсет почуквания, някъде между двайсет и трите, ползвани за ламарина, и деветте за тел. Послужих си с маната, която бях натрупала с цялото това крайно мудно занимание. Магията се просмука с неохота в материалите. Парчетата скрап се стопиха до гъста метална каша, с която запуших зейналата дупка във вратата ми, а повърхността се изглади и втвърди под дланите ми. Бравите от двете страни издадоха рязък звук, подобен на оригване, и накрая се наместиха една към друга, а болтът се натъкми на място със звънко изпукване. Отпуснах ръце и се обърнах задъхано.

Орион стоеше насред стаята ми и се беше втренчил в мен, все едно бях екзотичен зоологичен вид.

— Използваш стриктно мана?

Накара го да прозвучи сякаш съм част от секта или нещо от този род. Отправих му кръвнишки поглед.

— Не всички могат да извличат от зловредните.

— Но защо не извличаш… от въздуха или мебелите… Всички имат дупки на местата на леглата си…

Не грешеше. Тук хитруването е далеч по-трудно, защото няма дребни твари, от които да извличаш енергия, липсват мравки, хлебарки и мишки, освен ако не си ги внесъл със себе си, а това е доста сложно, при положение че при постъпването ни е разрешено да носим само намиращото се по нас. Повечето хора обаче умеят да извличат малки количества мана от неодушевените предмети наоколо: изсмукват топлина от въздуха, за да унищожат парче дърво. Доста по-лесно е за изпълнение, отколкото да си набавиш мана от живо човешко същество, а какво остава от зловреден. Това важи за повечето от нас.

— Ако извлека отнякъде, няма да дойде оттам — заявих.

Орион ме наблюдаваше с все по-озадачена физиономия.

— Ами… Галадриел — произнесе донякъде благо, сякаш бе започнал да ме брои за някоя лунатичка, за една от онези, дето им се разбърникват главите. И бездруго благодарение на него бях преживяла потресаващо ужасен ден, а това беше последната сламка. Посегнах и се вкопчих в него. Не с ръце — вкопчих се в маната му, в жизнената му енергия, и дръпнах целенасочено с всички сили.

На повечето магове им се налага да се трудят усилено, за да откраднат силата на живо същество. Съществуват ритуали, упражнения за волята, вуду кукли, кръвни жертвоприношения. Много кръвни жертвоприношения. Почти не се наложи да опитвам. Жизнените сили на Орион се отделиха от духа му, все едно изтегляш риба с въдица от водата. Само трябваше да продължа да тегля и щяха да се озоват в ръцете ми. Цялата тази сочна мощ, която беше изградил. В действителност сигурно би било възможно да проследя връзките му за поделяне на енергия и да извлека мана от всичките му приятели от анклава. Направо можех да ги източа от сили.

Лицето на Орион се изкриви от ужас и шок, а аз оставих маната му да се блъсне в него като гумен ластик. Той отстъпи назад и вдигна ръце отбранително, сякаш готов за битка. Не му обърнах внимание и се тръшнах тежко на леглото си, като се постарах да не заплача. Когато допуснех да избухна така, после винаги се чувствах гнила отвътре. Все едно ми беше натриван носът колко лесно би било, ако просто се поддадях.

Той продължи да стои на мястото си с вдигнати ръце и изглеждаше малко глуповато, при положение че аз не предприемах нищо.

— Ти си от черните вещици! — произнесе той след малко, сякаш ме подстрекаваше да извърша нещо.

— Ясно ми е, че това ще ти се стори същинско предизвикателство, но пробвай да не бъдеш идиот поне за пет минути — просъсках. — Ако бях черна вещица, щях да ти изсмуча енергията до дупка още долу и да обясня на всички, че си загинал в работилницата. Едва ли някой би заподозрял нещо. — Не изглеждаше да намира това за особено успокояващо. Потърках лице с опакото на мърлявата си длан и добавих натъжено: — Плюс това, ако бях черна вещица, щях да ви изцедя всичките и да имам училището за себе си.

— Кой би го поискал? — учуди се Орион.

Сподавих смеха си. Добре де, в думите му имаше логика.

— Черен вещер или вещица!

— Дори не и те — отсече категорично Орион. Все пак отпусна ръце, но остана нащрек и когато станах, отстъпи още крачка назад. Аз завъртях очи, хвърлих се леко към него с ръце, вдигнати като хищни лапи, и викнах:

— Бау!

Той ме изгледа сърдито. Отидох до мястото, на което Орион беше оставил материалите. Тикнах парчетата метал под матрака си, където през нощта да не могат да бъдат заменени с някоя гадост, без аз да забележа.

Бормашината и клещите прикрепих стабилно към капака на раклата ми за съхранение на притежания, редом с двата ми ножа и скъпоценната ми малка отвертка. Ако държиш нещата прикрепени към вътрешната страна на капака, разхлабят ли се въжетата, можеш да видиш, че висят, като открехнеш леко. Изключително систематична съм в проверките, така че от дълго време не ми се е случвало някой от инструментите ми да бъде съсипан: Магьосническата академия не си губи времето.

Отидох до мивката и си изплакнах ръцете и лицето, доколкото беше възможно: в каната ми беше останало съвсем малко.

— Ако чакаш благодарности, ще си тук порядъчно дълго — уведомих Орион, след като се избърсах. Той продължаваше да стои в ъгъла и да ме наблюдава.

— Да, изясних си го сам — промърмори. — Не се шегуваше за настройката си, нали? Та какво си ти? Черна вещица, която се придържа стриктно към мана?

— В това дори няма логика. Изобщо не съм от зловредните и тъй като се старая да не се превърна в такава, може би ще е по-добре да си идеш — заявих и натъртих на последните думи, защото явно беше необходимо. — И бездруго сигурно вече наближава вечерният час.

Лоши неща се случват, ако се намираш в нечия друга стая след вечерния час. В противен случай, разбира се, бихме били двойно или тройно повече и щяхме да патрулираме на смени, а да не споменавам, че онези от горните курсове масово биха изтиквали новопостъпили от стаите им на последния етаж и биха отлагали дипломирането си с година или две. Както става ясно, случили се поредица от инциденти като този от по-рано, кога то хората започнали да осъзнават, че долу в залата за дипломиране чака гигантска шайка от зловредни. Не съм наясно точно какво са направили строителите по въпроса, но знам със сигурност, че две или три деца в една стая се превръщат в ужасен магнит. И забрави да изтичаш в коридора в опит да се добереш до стаята си, веднъж щом осъзнаеш в каква беда си се забъркал. Две момичета от съседна на моята стая се пробваха през първата ни година. Едната крещя дълго пред вратата ми, преди да замлъкне. Другата дори не успя да излезе от стаята. Не е риск, който някой с всичкия си би бил склонен да поеме.

Орион просто продължи да ме зяпа.

— Какво се случи с Луиза? — попита внезапно.

Намръщих се и се учудих защо ме пита, а после ми стана ясно.

— Мислиш, че аз имам пръст?

— Не е бил някой от зловредните — заяви той. — Стаята ми е до нейната и тя изчезна от днес до утре. Щях да знам. Два пъти съм я спасявал от зловредни.

Обмислих бързо ситуацията. Ако му кажех, щеше да погне Джак. От една страна, това значеше, че Джак ще престане да бъде заплаха. От друга, ако Джак отречеше, което не беше твърде невероятно, щях да се сдобия с проблеми в негово лице и това на Орион. Не си струваше риска, при положение че нямах доказателства.

— Ами не съм аз — заявих. — Да знаеш, че тук има практикуващи злодеи. Най-малко четирима в последния клас. — Всъщност бяха шестима, но трима практикуваха открито, така че се надявах, като кажа четирима, да прозвуча сякаш разполагам с поне мъничко вътрешна информация, достоверна информация, но все пак не достатъчно, та да си струва разпити. — Защо не подгониш някого от тях, ако нямаш достатъчно за вършене, докато се грижиш за безпомощните и немощните?

Лицето му придоби суров израз.

— Знаеш ли какво? Като се има предвид, че спасих твоя живот два пъти… — подхвана.

— Три пъти — поправих го студено.

Това го обърка.

— Моля?…

— От химерата в края на миналия срок — поясних още по-студено. При положение че явно се бях загнездила в главата му, поне можеше да ме помни правилно.

— Хубаво, значи три пъти! Би могла поне…

— Не, не бих могла.

Лицето му пламна. Не мисля, че преди го бях виждала ядосан; при него всичко опираше до предчувствия и решителност.

— Не съм молила за помощта ти и не я искам — процедих. — Във випуска ни са останали още хиляда ученици и всичките примират по теб. Върви и намери някого от тях, ако се стремиш към обожание. — В коридора звънецът би, до вечерния час оставаха пет минути. — Ако ли не, пак си върви! — Хванах вратата, завъртях чисто новия болт — добре де, мръсно новия болт — и я отворих.

Той очевидно имаше желание да се тросне в отговор, но не успя да измисли какво да каже. Предполагам, досега не му се беше налагало да го прави, като се има предвид как стояха нещата. След момент на вътрешна борба само се смръщи и напусна.

С радост мога да докладвам как ремонтираната ми врата прелестно се затръшна след него.