Смъртоносна академия

Глава 11 Дипломанти

Като стигнахме горе, обядът почти приключваше въпреки паниката в работилницата от по-рано, всичко в столовата беше както обичайно: за много малко неща е допустимо да попречат на храненето ни, а и бездруго стърженето и вибрациите бяха спрели. Аадхия и Пиу ни бяха запазили места и дори малко храна върху собствените си подноси, макар това да беше означавало да седят на полупразна маса до нашата поява. Да държиш две свободни места за хора, които не са се добрали до столовата, докато линията за храна затвори, е нещо голямо, особено като се има предвид, че долу се развива потенциално бедствие. Дори ми се наложи да се зарадвам намусено, задето Ибрахим се беше задържал при тях, след като повечето му приятели си бяха намерили извинения и се бяха скатали на друга маса. Но той бързо се погрижи да заличи това чувство.

— Няма как да е бил обикновен омаломощител — отсече категорично, след като ги осветлихме за ситуацията. — Трябва да е бил някакъв нов вид. — Защото в противен случай беше възможно скъпоценният му Орион да е допуснал глупава грешка, а това очевидно бе невъобразимо. Ако имах излишна храна или енергия, бих метнала нещо по него. Както стояха нещата обаче, не бях в състояние.

За щастие, на масата присъстваха хора с разум в главата, които се съсредоточиха върху по-важните неща.

— Как точно закърпваш разрушенията на стълбището? — обърна се Аадхия към Орион. — С обикновена магия за ремонт ли?

— Да — потвърди уморено Орион. — С рецептата за пълнеж на баща ми. — Спря да лапа остатъците от храна и й показа маджуна.

Аадхия откъсна малко парченце и го разтегна до квадрат, вдигна го на светлината и после го притисна към масата, сгъна го няколко пъти и го омеси, разточи го и отново го събра на топче, преди да му го върне.

— Не ме разбирай погрешно, материалът е невероятен, но все така е за най-общо приложение. Каза, че си направил много ремонти, нали? — Тя поклати глава. — Няма начин да удържи на ротацията в края на срока. Честна дума, притеснявам се да не поддаде още в неделя, когато се задвижи първо ниво.

— Няма да удържим до неделя, ако зловредните долу продължат да млатят стената — промърморих от мястото си, като едва гребях картофеното си пюре. Обмислях сериозно дали да не го ближа като сладолед, вместо да седя изправена, да държа прибори и да подлагам мускулите си на напрежение, та да го пренасям от чинията до устата си. — Ще се наложи да намерим начин да ги удържим достатъчно задълго, та да поправим щетите стабилно. А за тази цел ще е нужен нелепо голям брой хора, които да натрупат мана.

— Помниш ли, когато пострада алхимичната лаборатория? — обърна се разпалено Ибрахим към Орион над моята глава. — Нужно е да пуснем обявление и да привлечем хора, та да произведат необходимата мана.

— Ибрахим, ще прибера всичките ти органи в съня ти — произнесох, без да повишавам глас. Забелязах, че ръцете му потрепериха върху масата.

— Но не можем — намеси се Лиу. Нейният принос към разговора ме накара да вдигна глава. — Не можем да допуснем дипломантите изобщо да узнават.

— Моля? — учуди се Орион, но аз подпрях лакти на масата и закрих лицето си с длани. Тя имаше право, разбира се. Дипломантите нямаше да ни помогнат. Ако към залата за дипломиране зейнеше дупка, преди да бъдат затворени стаите на дипломантите, от цялото меню на бюфета те щяха да се превърнат в най-жилавия предлаган ордьовър. Узнаеха ли, че съществува такъв вариант, че защитата е отслабнала толкова много, вероятно щяха да слязат долу и лично да започнат да рушат стълбището. Какво толкова, че ще хвърлят нас, останалите, на вълците? Всички щяха да си послужат с извинението на Тод: било е разбираемо, те не са имали избор, вината е принадлежала изцяло на Орион. Дори нямаше нужда да се включат масово. Просто достатъчно от тях.

На всички ни беше ясно. Макар да бе скапан до смърт, след момент Орион също го схвана и спря да се храни. Просто седеше прегърбен над масата. Никой от нас не изрече нито дума повече през следващите десет минути, докато не би звънецът за дипломантите. След като до един напуснаха столовата, аз попитах:

— Как ще действаме? Пред колко малък брой хора е възможно да разкрием и все пак да ремонтираме стълбището?

Най-доброто решение, до което достигнахме, беше да се опитаме да превърнем желязната стена на стълбището в стоманена, при това на място.

— Досещам се, че идеята е откачена, но е отправна точка — беше окуражаващият начин, по който я изложи Аадхия. — Какво ще кажете да слезем долу с преносим тигел и голямо количество въглерод. Ще го запалим и Ел ще използва заклинанието за контрол на фазата, за да разтопи малко от желязото на разбитата стена, нещо като размерите на монета, не достатъчно, та да се вмъкне нещо опасно. Аз разполагам с магия, която да вкара въглерод в желязото и да го превърне в стомана. Ще я използвам върху разтопеното желязо и после тя може да го върне към твърдото му състояние. Бихме могли да си послужим с непрекъснат цикъл, точно както ти подходи със среброто по време на демонстрацията — добави към мен Аадхия. — А ако нещо се вмъкне през стената, докато работим, Орион ще му види сметката.

Планът беше силно амбициозен, само дето, доколкото беше ясно за всички, единственият ни друг вариант беше да конструираме нова стена на части в работилницата, да затътрим елементите долу и да помолим любезно зловредните да стоят настрана, докато ги монтираме. След като преди това сме помолили любезно дипломантите да не припарват в работилницата през следващите три дни, като заедно с това сме придърпали десетина ученици от майсторската академична пътека, та поначало да изработят тази нова стена.

— Колко мана ще коства това? — попита Ибрахим.

— Купища — отговорих. — Заклинанието за контрол на фазата е изумително евтино за онова, което върши, но не е безплатно. Да разтопим цяла стена от желязо нямаше да е като да втечня миниатюрно количество сребро, нито пък като да размекна един елемент в парче дървесина, за щастие, разполагахме с решение. Обърнах се и изгледах многозначително Орион.

Той примигна към мен.

— Не знам дали ще придойдат достатъчно зловредни, та през цялото време да те зареждам с мана.

— Просто я набави с устройството за поделяне на сила с анклава — посочих. — Влагаш достатъчно, със сигурност не могат да протестират.

— Ами… Бих могъл да помоля Магнъс…

— Я почакай, какво? — смаях се. — Защо ще се налага да питаш някого?

Той направи странна пауза, а после преглътна и отговори:

— Аз не… На мен ми е трудно да следя… Ако имам неограничен достъп до енергийната банка, просто ще я изчерпя. Така че аз съм блокиран. — Постара се да звучи нехайно, но отклони поглед.

Никой от нас не каза нищо. Ибрахим изглеждаше напълно потресен. Предполагам, беше шокиращо за него да узнае за подобна слабост на неговия герой: Орион Лейк, блокиран от собствения си анклав, защото не притежава елементарни умения за контрол на маната. Това е като да признаеш, че носиш пелени, защото понякога се подмокряш.

Само че в неговия случай той по-скоро беше принуждаван да носи пелени и да се подмокря от време на време, та всичките му приятелчета от анклава с радост да използват наливаната от него мана, тоновете мана, която алчните и себични мръсници дояха от него след всяко погубено зловредно. Искаше ми се да дръпна рязко устройството за поделяне на енергия от китката му и да отида да го ударя в главата на Клои. Да я уведомя, че Орион е бил прав да не го е грижа за никого от тях и че ще се справим сами, че като излезем, ще го отведа да живее в шатра в Уелс и ако искат, маговете на Ню Йорк могат да се самозапалят и да плачат.

Не бях в състояние да заговоря, защото бях толкова гневна. И супер вбесяващо пак не бях дооценила Ибрахим; всъщност той наруши пръв мълчанието и каза:

— Но не си ли ти този, който… Чух, че си набавяш мана от зловредните…

Орион повдигна леко рамене, без да среща ничий поглед.

— Всички влагат мана. Не е кой знае какво. Мога да си я набавям, когато ми е нужна.

— Но… — продължаваше Ибрахим.

— По-късно — срязах го, а той ме погледна и приех как разчете по изражението ми, че да, това е абсолютна планина от тъпотии, която нямаше да оставя на мястото й и пет секунди по-дълго от необходимото, веднъж щом не се намирахме на дни от дори по-внезапна и жестока смърт от нормалното. Той се подчини, а аз се обърнах към Орион: — Не Магнъс. Ще помолим Клои.

Гениалният принос на Клои към ситуацията беше следният:

— Но я почакайте, защо просто не подадем молба за ремонт?

Изрече го, сякаш беше напълно разумно и явно решение на нещата, а Орион всъщност потърка лице и ме изгледа малко глуповато, все едно казваше „О, този вариант не го разгледахме“. Наистина му беше нужен сън. Спогледахме се един по един с изражение в смисъл що за идиот си ти и после аз я попитах:

— Всъщност това върши ли ти някаква работа?

— Какво имаш предвид? — учуди се Клои. — Разбира се, че да. Постоянно подавам молби.

Не биваше да съм изненадана. Във формуляра с искане за ремонт, какъвто не си бях правила труда да подавам от средата на първата ми година тук, имаше графа да посочиш името си. Бях приела, че всичките отиват директно в боклука и на нас, учениците, са възлагани дейности по поддръжката на случаен и злонамерен принцип. Сега обаче осъзнах, че, то се знае, формулярите отиваха в специална кутия, някъде в потайни помещения за разсилните, известни само на онези, постоянно занимаващи се с поддръжката. Те изравяха молбите, да речем, на хората от нюйоркския анклав и се погрижваха да бъдат изпълнени. В действителност след съвсем кратък момент престана да е изненада изобщо и побързах да изясня нещата.

— Така, някога подавала ли си молба близо до времето за дипломиране?

— Не! — възкликна Клои, все едно я бях обидила. — Знам, че не бива да отправяме ненужни искания в края на сроковете. Но мисля, че тази щета може да се квалифицира като животозастрашаваща.

— Безспорно се квалифицира като такава — уверих я. — Особено животозастрашаваща е за всеки, слязъл долу да направи ремонта. И именно по тази причина няма да придумаш ученици от поддръжката да го сторят вместо теб. Биха ти предоставили половин час от времето си, за да ти поправят настолната лампа, Расмусен; няма обаче да се изправят лице в лице с ордата от залата за дипломиране само защото си ги помолила любезно. А да не споменавам, че най-вероятно дипломантите са тези, които разпределят задачите. Та, ще ни помогнеш ли, или не?

В крайна сметка Клои схвана ситуацията, особено след няколко остри натъртвания от моя страна на тема приноса на Орион към продоволствията от мана на Ню Йорк, които, предполагам, посочиха ясно силата на желанието ми да сваля устройството за поделяне на енергия на Орион и да го запратя с все сила към главата й. Все пак тя излезе с едно полезно предложение и по-специално:

— Дали не е редно първо да го изпробваме?

Вероятно онова, което всъщност целеше, беше да привлечем още половин дузина ученици от Ню Йорк, в това число Магнъс, а те всички имаха много приятели сред дипломантите. Съгласи се да задържи нещата временно, ако ние приемем първо да направим проба. Според мен тя не очакваше да се получи и после щеше да ни се наложи да се съобразим с нея. Каквито и да бяха мотивите й, аз също се радвах на пробата, стига Клои да набавеше мана.

На следващия ден слязохме в работилницата в рамките на работните часове и Клои даде на нас с Аадхия по едно устройство за поделяне на енергия. Като го затворих на китката си, подръпнах експериментално и получих приток на мана, който създаде усещането, сякаш съм свързана с Атлантическия океан с маркуч. Вече ми беше известно, че членовете на анклави имат достъп до купища мана, много повече от нас, но не бях осъзнала колко много повече. Бих могла да залича град или дори два, без да проличи, че съм използвала и капка. Наложи се да положа сериозни усилия, та да не започна да извличам като обезумяла, все едно аз самата не притежавах най-основен контрол. Нямаше как да отмина факта, че мога да напълня всичките си кристали за нула време, без дори да усетя.

Орион обиколи контейнерите с материали с обичайната липса на предпазливост, за да набави всичко необходимо. Тази сутрин не беше чак толкова изтощен; снощи го накарах да си легне рано с основанието, че който щеше да бъде излапан през нощта, със същата сила щеше да бъде излапан в неделя заедно с всички останали в училището, ако той не беше в състояние да държи зловредните настрана, докато ние работим.

— Все така мисля, че ще е добра идея да включим повече хора — отбеляза Клои и се озърна нервно. Работилницата беше напълно безлюдна: след вчерашните веселби никой не би поел риска, освен ако не беше напълно задължително да присъства в час, а се съмнявах, че някога беше влизала тук в група от по-малко от десет души. Ибрахим и Лиу бяха дошли да стоят на пост — всъщност Лиу стоеше на пост, а Ибрахим се тътреше подир Орион из помещението и се опитваше да го разприказва, — но това бяхме всички.

— Готова ли си? — попитах Аадхия и напълно пренебрегнах Клои. После произнесох заклинанието за контрол на фазата и вкарах първите няколко сантиметра ковано желязо — както изглеждаше остатък от провалил се проект — в течна форма. Аадхия беше подложила отдолу загрят тигел и в мига щом металът потече, наръси равномерно сажди със свободната си ръка, мръщейки се съсредоточено, докато ги караше да се смесят. После ми кимна бързо и наклони тигела и аз вкарах метала отново в твърда форма.

Втвърди се. Само че не докрай. Буцата метал се пльокна на плота на тезгяха и зацвъртя свирепо, прогори дупка и падна на рафта отдолу, строши няколко стъклени пана, подпали покриващия ги брезент, разтопи следващия рафт, падна на пода, разтопи и него и после вече я нямаше.

Това доведе до крясъци и размахване на ръце — може би дори и от моя страна, — преди Аадхия да сграбчи четири от праховите смеси, за които бе помолила Орион, събра ги заедно и ги метна върху весело лумналите пламъци. Веднъж щом огънят беше потушен, всички се скупчихме и се втренчихме притеснено в дупката. Смущаващо тънкият под беше изцяло пробит. В тъмнината долу успях да различа единствено, поне от предпазливо разстояние, много ръждясала тръба с пръстен от пет антични мускала, такива, каквито вече можеха да бъдат видени само в музеите. Въртяха се и ритмично изпръскваха различни алхимични вещества в отвор в горната част на тръбата.

— Според вас дали някое зловредно ще се пробва да влезе оттук? — попита Ибрахим.

— Да запълним дупката и да не научаваме — подкани Аадхия. — Орион, можеш ли да донесеш… — И после със закъснение забеляза, че Орион не можеше да донесе нищо, защото вече не стоеше с нас. Намираше се до вратата и беше зает да унищожи един пързалплъзгач, дошъл да разследва източника на крясъците ни с блян в сърцето или поне в храносмилателната система.

— Да? — попита той, когато се върна само леко задъхан, след като захвърли останките от пързалплъзгача обратно в коридора. Когато се беше пробвал да му се измъкне, като се отдели от най-външния си пласт, Орион хвана наполовина одраната му кожа, дръпна я върху главата му и я завърза на възел, та нещото да се задуши. Не такъв беше нормалният начин да ги унищожиш, но явно подейства съвсем ефикасно.

Хубаво че само се упражнявахме. Отне ми няколко опита да убедя материята да се върне до съвсем твърдо състояние, а какво остава до конкретната форма, от която тръгнахме, но дори когато успях, пак не беше както трябва. Не прогорих други дупки в пода, но оставих залепени здраво за плота дузина безформени буци метал, който не изглеждаше като стомана.

— Хей, ако е стомана, не трябва ли да я сгънеш? — попита внезапно Клои.

Оказа се, че баща й също е майстор: именно по тази линия се познаваше с бащата на Орион. Аадхия направи справка в учебника по металургия, който носеше със себе си, и установи, че Клои е права.

— Така, добре, трябва да си представиш крайната форма като тънък лист, прегънат няколко пъти в едната и другата посока. Нещо като бутер тесто, а не солидно блокче.

Да си послужа с този въображаем образ ми осигури субстанция, която изглеждаше приблизително вярната. Но сега с Аадхия трябваше да определим точното темпо, та да преобразуваме желязото с непрекъснат процес. Приблизително половината от железния кол свърши като разпръснати по масата отделни отрязъци с размери между три и пет сантиметра.

Но после влязохме в крачка и преработихме около петнайсетсантиметрово парче, без да спираме. Изведнъж стана съвсем лесно, толкова лесно, колкото дървото и среброто. Аадхия се засмя с глас.

— О, боже мой, това е невероятно! — възкликна и размаха пръта, половината от него беше белязана от вълнисти линии ярка и блестяща стомана, срещаща на ръба старото почерняло желязо. — Само погледнете, направо е върхът!

Аз самата не успях да се спра и да не се усмихна. Дори Клои показа с неохота, че е впечатлена, докато прехвърляхме пръта от ръце в ръце.

— Добре, ще ремонтираме стената утре през работния период — заявих. Приготвихме огромен чувал със сажди, една съставка, която беше в изобилие в работилницата, и поехме нагоре.

В мига щом влязохме на стълбището, чухме отдолу да се носят гласове. След вчерашните празненства беше дори по-малко логично долу да има някой по средата на деня. Орион поспря и после пое тихо надолу. Когато го последвах, всички останали също закрачиха след нас, дори Клои, която, макар да хвърли донякъде отчаян поглед към рамото, водещо нагоре, не би тръгнала сама.

Като стигнахме нивото на дипломантите, стъпките тръгнаха нагоре към нас. Стиснах Орион за ръката, дръпнах го от площадката и всички други ни последваха. Стояхме скупчени в тъмния коридор към спалните и видяхме да отминават трима дипломанти: напълно непознати ми ученици, които разговаряха тихо.

— Добър удар по ремонтираните участъци… — долетя до нас. Не ни беше нужно да чуваме повече от разговора им.

— Хей, имам идея, можем да поправим стената още сега — предложи Аадхия, щом стъпките им заглъхнаха.

— Да, сега е удобен момент — съгласи се шепнешком Ибрахим и ние закимахме. — Дори отличен.

— Можете да използвате мана от резервоара за поправителните задания от пропуснатите часове — дори предложи Клои.

Слязохме най-долу и се подготвихме да започнем работа. Виждахме ясно къде дипломантите бяха нарушили кръпките на Орион. Дори без тяхната помощ по стената личаха деформации, все едно нещо я беше блъскало от другата страна.

Аадхия запали тигела, хвана шепа сажди и аз се залових с външната стена: желязо в тигела, стомана навън. Все още пазех ритъма и замяната течеше също толкова гладко, колкото в работилницата. Бях стигнала до половината, когато Аадхия каза:

— Съжалявам, но имам нужда от почивка.

Озърнах се и установих, че тя беше напът да се свлече на място. Аадхия остави тигела, обърса ръце в чувала и седна с изпухтяване на второто стъпало.

— Няма да откажа — отвърнах и седнах до нея, макар самата аз да се чувствах добре, като се изключеше, че бях жадна. Лиу ни предложи да пийнем от бутилката й с вода.

Можех да я изгълтам цялата сама. Дори раната на корема вече не ме болеше толкова. Хрумна ми, че с усилията си от вчера може би бях допринесла за зарастването: лечебните заклинания на мама са склонни да сътрудничат със собственото ти тяло, така че ако предприемеш нещо, което да накара организма ти да произведе повече бели кръвни телца и да възстанови мускулната тъкан, магията също усилва действието си. Беше минала по-малко от седмица, така че ленената превръзка още действаше върху мен.

Новите панели на стената блестяха ярко и по тях личаха вълнообразни линии: всъщност бяха доста хубави. Но Клои се мръщеше от мястото си до Ибрахим. Орион не спираше да се изкачва нагоре по стълбите и да слиза обратно долу. Прекарваше длан по неравната стара стена и оглеждаше фугите. Клои погледна към него, а после към Аадхия и мен и на лицето й се изписа озадачено изражение. Реших, че ще каже нещо, но тя се обърна и погледна към стълбите, а после произнесе забързано:

— Мисля, че се връщат.

Всички се изправихме. Стъпките над нас се забавиха, когато приближаващите осъзнаха, че тук долу има някой. Когато най-сетне се показаха иззад ъгъла, представляваха стегната групичка, готова за схватка: две високи момчета отзад, с ръце, вдигнати и готови за заклинания, отпред леко приклекнали момче и момиче със стойки за щитове на китките и друго момиче в закътаната средна позиция, хванало дръжката на огнен бич. Тези са с особено всестранно предназначение, защото освен пламъка притежават и кинетична енергия. Ако те бива, можеш да обвиеш бича около нещо и да го изгориш или пък да замахнеш и да покосиш зловредните — или хората — и да си разчистиш пътека. Пред нас беше умело съчетан дипломантски екип, който работеше съвместно вероятно от месеци. Когато се смесехме в столовата и всички бяхме заети да се тъпчем с храна, разликата между дипломантите и останалите ученици невинаги беше ясно забележима, но като бяхме изправени срещу тях, ставаше болезнено очевидно колко много променя една година.

Само дето Орион мигом застана пред нас. Изглеждаше малко нелепо сам и кльощав да се опълчва срещу всички тях, но с ръце, стиснати в юмруци, той все пак каза:

— Търсите ли нещо? — Те се поколебаха. Когато не отговориха нищо, Орион кимна. — Може би е най-добре да се връщате горе. Незабавно.

— Тази стомана е нова — произнесе внезапно момичето отпред, устремило поглед над рамото на Орион. — Заменят панели.

— Ти си Виктория от Сиатъл, нали? Аз съм Клои от Ню Йорк — обърна се Клои към момичето в средата. Пробва се да прозвучи разговорливо, но не се получи, защото гласът й трепереше нервно. — На стълбището има разрушения, които позволяват на зловредни да проникват от залата за дипломиране. Заради това Тод Куейл е претърпял срив. Просто я поправяме. Орион не искаше да продължат да влизат и да нараняват хора.

На Виктория от Сиатъл не й минаваха тези.

— Разбира се, иска да стоят долу и да чакат нас отвърна тя. — Хей, Орион, случайно да планираш тази година да присъстваш на дипломирането и да ни помогнеш с ордата, която докара до безумие? Говори се, че вчера си унищожил омаломощител с размерите на камион. Кой да знае дали изобщо ще можем да се движим там вътре.

— Все така имате по-добри шансове от прясно въведените първокурсници, при положение че планът ви явно е да разрушите защитата и да ги пуснете всичките вътре — намесих се. — И това ще е краят на това място. Зловредните ще започнат да гнездят на етажите със спалните и вероятно ще повредят оборудването за обгаряне, както са направили долу. Смъртността ще се удвои, че и отгоре. Никой ли от вас не възнамерява да има деца?

— Първо ще се погрижа да доживея до този етап, благодаря — процеди Виктория. — Сега можете да се качите обратно горе и да решите къде искате да се намирате. Ние ще отворим тази стена.

— Не, няма — отсече Орион.

— Мислиш, че ще ни спреш ли? — поиска да узнае тя и размаха бича. Цялото нещо мигом се възпламени и бързо се обви около него от глезените до шията. — Държа го. Ударете стените, блъскайте, с каквото ви падне — нареди тя малко сковано. Орион вилнееше в примката и й бяха нужни две ръце, за да го удържи, но той определено нямаше да се изплъзне скоро. — Лев, погрижи се катапултът да е в готовност — добави и аз осъзнах, че всички носеха колани с малък символ във формата на кука. Бяха направили заклинание, за да се свържат по права линия с друго място в училището, така че в мига щом осъществяха пробива, щяха да го задействат и да бъдат изтеглени на безопасната позиция, преди зловредните да започнат да се изсипват вътре.

— Да, готов е — потвърди Лев, момчето отпред, а Клои изкрещя и се наведе, когато момчетата от задната линия започнаха да запращат към още повредените панели хубави старомодни огнени кълба. По повърхността им се разстлаха пламъци и отгоре ни заваляха искри.

— Орион! — викна Ибрахим и се хвърли към него. Направи предпазно заклинание на ръцете си и задърпа примката в опит да я разхлаби, но огненият бич беше прекалено здрав; прогаряше щита му по-бързо, отколкото той успяваше да постигне някакъв резултат.

Лиу извика магия на мандарин и спусна отгоре ни предпазен щит, при това добър: огъваше се при стълкновенията и оставяше огъня да се спуска надолу на малки ивици. Не беше достатъчно голям да покрие цялото пространството, само нас трите.

— Тази стена! — заговори. — Можете ли да поправите участъците, които блъскат, преди да са ги пробили?

Аадхия ме погледна. В устата ми имаше хиляда заклинания, готови да се изсипят навън: можех да ги убия петимата с една дума или пък в името на разнообразието можех да впримча умовете им и да ги направя мои безпомощни роби. Дори нямаше да се наложи да използвам малия, за да го постигна: Клои се беше сгушила под свой собствен щит, но поделянето на енергия още беше в сила и маната прииждаше като река. Можех да ги накарам те да поправят стената вместо нас и дори после да измият пода. Стига да бях способна да прочистя ума си със същата лекота, когато се свършеше.

— Ще се наложи да поправим останалото наведнъж — заявих мрачно на Аадхия. — Можеш ли да разтвориш тигела по-широко?

Тя се ококори.

— Ако отстраниш цялата стена наведнъж, нещо ще проникне!

— Ако се случи, нашите приятелчета дипломантите ще се катапултират назад и Орион ще го унищожи — обясних. — Със саждите ще се получи ли наведнъж?

Аадхия преглътна, но кимна.

— Да, процесът има затихващ… Да — произнесе, след като сама пресече спонтанните си обяснения. Хвана тигела, натисна рязко ръба и го разтвори до пълния му размер. — Готова съм. — Аз се изправих и посочих стената. Свалих останалите четири панела и ги превърнах в локва от втечнено желязо.

Докато работехме досега, нищо не беше опитало да ни нападне. Сега като бях отстранила панелите, причината стана ужасяващо ясна. Един от огнените залпове на дипломантите озари прясно появилия се отвор и запрати бляскави отражения по гладката бронирана глава на аргонет, запълваща пространството на шахтата за поддръжка от другата страна. Очите му бяха затворени, явно си подремваше на спокойствие, преди да продължи да се труди върху стената. Един от ноктестите му пръсти, приблизително педя и половина широк, почиваше върху стълба. Явно щеше да съумее здраво да я сграбчи при надигането си. Отстрани по главата му имаше ивици от позната искряща слуз: очевидно бе използвал остатъците от омаломощителя като лосион.

— О, боже мой — произнесе немощно Клои. Аргонетът отвори първо едно око, след това шест и накрая всичките си девет очи, осъзнал, че вечерята е била сервирана по-рано. Започна да се примъква навътре.

— Лев! — кресна едно от момчетата. Във въздуха се разнесе внезапен и силен пукот, когато той задейства катапулта и те бяха издърпани нагоре — всичките петима, включително Виктория с нейния огнен бич. Той се разтегна малко, но тя явно се беше концентрирала върху него, защото вместо да се прекъсне, също така изтегли с тях все още впримчения Орион, плюс Ибрахим, който продължаваше да се опитва да го освободи. Секунди по-късно чух Ибрахим да крещи някъде над нас: явно се беше пуснал и беше паднал по път.

— Сложи стената! Сложи стената! — писна Клои, а после се обърна и затича нагоре по стълбите. Аадхия вече беше изпразнила чувала със сажди в тигела и бъркаше трескаво, но стоманата още не беше съвсем готова. Аргонетът вкарваше през отвора огромната си ръка с остри нокти и посегна към нея още преди лакътят му да беше преминал.

За наш късмет Клои не беше прекъснала притока на мана. Насочих длан към аргонета и изрецитирах заклинание от четиресет и девет срички, което е било използвано от група вещери преди няколко хиляди години, за да унищожат дракона пазач на свят храм в Кангра и да си присвоят мистериозния вълшебен прах, съхраняван там. Прахът се оказал смлени люспи от дракона, информация, за която човек би помислил, че жреците ще разпространят по-широко, та да предотвратят подобни начинания, плод на заблуда.

Аргонетът придоби озадачен вид, когато ноктите му започнаха да се ронят. Май не му стана ясно, че се разпада и продължи да се пробва да проникне. За щастие, магията ми набра скорост по-бързо, отколкото ронещият се зловреден беше способен да се движи, така че по времето когато тикна глава в отвора на мястото на изчезналата му ръка, разложението вече беше стигнало до врата му. Дори ми се отвори възможност точно преди заклинанието да помете остатъка от челюстта му да се протегна и да си отскубна от устата му един разхлабил се зъб с размерите на юмрук.

Аадхия и Лиу приближиха към ръба на дупката и застанаха втренчени в мен със зяпнали усти, а Аадхия стискаше дългата дръжка на бъркалката. Линията на разложение се движеше все по-надолу по натъпканото в шахтата тяло и разкриваше далеч повече, отколкото на някого беше нужно да знае за вътрешностите на аргонет.

Лиу ахна и заподканя:

— Бързо! Бързо!

В мига щом коркът освободи гърлото на бутилката, аз осъзнах…

Аадхия се обърна и продължи да работи върху карбонизацията. Лиу стоеше напрегнато встрани от отвора и хвърли своето защитно заклинание върху горната част на шахтата. Мигове по-късно издаде ужасен вик: малко ято вресливци не бяха изчакали пълното разпадане на аргонета и бяха преминали през тялото му, поглъщайки всичко по пътя си. Излетяха от шахтата и се блъснаха в щита на Лиу, също като врабчета, налетели прекалено чист прозорец. Мигом започнаха да го кълват настървено с искрящите си клюнове.

Не можехме да сторим друго, освен да продължим да работим.

— Готова съм! — викна Аадхия. Накара тигела да левитира до ръба на отвора и изля втечнения метал. Аз произнесох заклинанието за контрол на фазата и поставих метала на мястото му под формата на голямо платно, което пасна идеално от единия край на отвора до другия.

Един вресливец успя да пробие достатъчно голяма дупка в щита на Лиу, та да се провре, и се стрелна към нас през последната празнина, преди да запечатам стената, оставяйки във фугата перо от опашката си. На Аадхия вече не й стигаше въздухът, но с пъшкане се залови да произнася своя защитна магия, за която вероятно щеше да е късно да попречи да се простим поне с половин килограм плът, но вресливецът летеше с такава скорост, че не си даде труда да се връща за нас: вместо това продължи нагоре по стълбището към безплатния бюфет там, чуруликащ развълнувано.

Секунди след като изчезна, оставяйки ни да гледаме със зяпнали усти след него и все още тресящи се от адреналин, затихващото чуруликане изведнъж беше пресечено, прерасна в пронизителен писък и спря. Беше заменено от ужасен стържещ и тракащ шум, който се усилваше все повече. Преди да предприемем нещо, иззад ъгъла изскочи Орион, сърфиращ надолу по стълбите върху тава и повали всички ни също като кегли.

Положителното беше, че новата стоманена стена беше застанала идеално, придобила матовата гладкост на калъп сапун: ремонтираният участък се беше интегрирал в цялостната защитна магия на училището и щетата беше отстранена. Можех да заявя това с цялата си увереност, защото бузата ми беше сплескана така силно към метала, че буквално чувах затихващите писъци и стонове на останалите чакащи зловредни плюс глухия дрънчащ шум от някакъв защитен механизъм, задействал се под нас.

— Ох — изпъшка Лиу до мен.

— Да — простена Аадхия и се дръпна от нас. Беше й се наложило да се метне в наша посока, за да избегне падане в още горещия тигел и опърляне до състояние на чипс. Надигна се до седнало положение и го изгледа смаяно: десният ъгъл бе нагънат като акордеон към стената. — Майчице.

— Извинявайте — обади се извисилият се над нас Орион. Стискаше мъртвия вресливец и зле деформираната тава. — Дойдох възможно най-бързо.

— Лейк, някой от тези дни ще те убия — процедих с изкривена уста, притисната към стената.

— И така — обърна се малко плахо към мен Лиу, докато кретахме нагоре по стълбите. Орион беше зад нас, влачеше тигела в пълния му размер — вече не можеше да бъде сгънат — и не спираше да се извинява на Аадхия, която от своя страна умееше да извлече облаги и несъмнено щеше да излезе от всичко това с достатъчно материали да поправи тигела си, плюс трупа на вресливец, вече връчен й от Орион. Вероятно клюнът щеше да стане част от лютнята за паякосирени, а от мен получи зъба от аргонета, за да го използва за ключовете за настройка. Като свършеше с този инструмент, той щеше да е чудовищно могъщ. — Афинитетът ти…

— Просто мисли за варианта „ще ме обичат до болка и отчаяние“ — отговорих.

— Какво? — попита Лиу.

— „Всички ще ме обичат до болка и отчаяние“ — повторих. Тя ме гледаше много подозрително. — Галадриел, бе, хора. От „Властелинът на пръстените“.

— Това филмът с хобитите ли е? Не съм го гледала. Оттам ли идва името ти?

— Лиу, толкова се радвам, че сме приятелки — заявих отчасти защото почувствах момента като удобен да го изрека гласно. Ако тя не искаше да е истина, спокойно можеше да мине за шега. Но всъщност бях съвсем искрена. И аз не бях гледала филмите. Откакто бях родена, веднъж годишно мама ми четеше книгите от начало до край, но беше разочарована от жестокостта във филмите и не разрешаваше да ги гледам. Всички останали в комуната обаче ги бяха гледали. Бях чувала много умни забележки на тема контраста.

Но Лиу само ми се усмихна срамежливо.

— Схващам идеята — отбеляза. — Но… без малия. — Не беше въпрос.

— Не — отговорих с дълбока и шумна въздишка. — Без малия. Никаква. Не мога… да я използвам само малко. — Изгледах я многозначително.

Очите й се разшириха за момент, а после погледна надолу и обви ръце около тялото си.

— Никой не го умее — произнесе глухо. — Не и в действителност.

Срещнахме Клои, която беше тръгнала надолу. Беше изтичала до етажа с алхимичните лаборатории и беше извикала Магнъс и още двама ученици от нюйоркския анклав, а те на практика бяха ангажирали целия клас да дойде да помогне. Или пък бяха заложили на голяма тълпа около тях, когато се опитват да се доберат до портите, за да се измъкнат. Удивлението й беше пълно, като ни видя, и само избъбри:

— О, боже мой, вие сте живи!

Ако не беше прозвучала поне отчасти доволна, би било обидно.

Тълпата беше толкова голяма, че за известно време никой не узна нищо, тъй като не успяваха да чуят обясненията ни заради боботенето на гласове, задаващи все същия въпрос. Накрая ми се наложи да оформя с длани фуния около устата си и да изкрещя:

— Стълбището е обезопасено. Нищо няма да се качи нагоре!

Това даде отговор на най-належащото питане на повече от тях и поуспокои нещата.

— Какво стана с аргонета? — обърна се Клои към мен, когато всички се понесохме нагоре. Никой не се канеше да се връща в час, а и бездруго почти беше време за вечеря. После преглътна и добави забързано: — Съжалявам, задето… Реших, че е най-добре да доведа помощ… — Не срещна погледа ми обаче.

— Лиу постави предпазен щит, а ние с Аадхия поправихме стената навреме — обясних, но не уверих Клои, че няма проблем, както съм сигурна, че желаеше. Оказвах се права, че не пожелах сделка. Тя избяга, точно както постъпваха всички от анклавите, връхлетеше ли нещо лошо, оставяха на низшите да поеме удара. Затова и имаха антуражи, а хората в тях бяха готови да се жертват, защото търсеха отчаяно път навън и нямаха какво друго да предложат. Така че използваха телата си като щит, а ако оцелееха до дипломирането, поне на най-себеотдадените щеше да бъде предложена позицията на пълнеж в съюзите на анклава. Това не беше приемливо и Клои го схващаше.

Не помоли втори път за успокояваща съвестта лъжа.

— Наистина се радвам, че си добре — произнесе тихо и се върна до Магнъс.