Смъртоносна академия

Глава 13 Пламъкът на простосмъртните

Стана много горещо в съмнителния ни заслон, но не бе нужно защитата да трае дълго. Пречистващата стихия ни отмина за по-малко от минута и продължи веселия си поход на изтребване по коридора. Отмених своята стена от огън — малко се съпротивляваше, задето трябваше да си иде, без да е погълнала нещо, но успях да я отпратя. Останахме сами в новопречистения коридор с бегла миризма на овъглени гъби, идеща от всяко свърталище на вече изгорените зловредни.

Останах изправена и взряна след отминалата стена от огън, сякаш тя всеки момент можеше да се върне. Нямаше да го направи: пречистването в края на учебната година е бързо и щателно. Огнените стени тръгват по двойки и се отдалечават една от друга към следващата насреща й по коридора и са така разпределени в пространството и времето, че не оставят място за скривалище. В същия миг, когато стената ни отмина, две стени на стълбището се бяха събрали на площадката. И двете угаснаха, а със стената, профучала покрай нас, вероятно се случваше същото в далечния край на коридора. Бях много по-склонна да следя с поглед за стена от пламък, отколкото да се обърна към Орион, защото тогава щях да видя изражението му и може би щеше да се наложи да кажа нещо.

И тогава едва не паднах, когато подът започна да се тресе и надига под краката ми. Сгуших се и тъй, притиснати един до друг и преплели ръце, приличахме на някакъв тромав двуглав сърфист, мъчещ се отчаяно да не се прекатури, като в същото време трябвате да се пазим да не пипнем парещите стени. Поне нямаше да чуя нищо, което би се опитал да ми каже. Механизмите се движеха и бяха сто пъти по-шумни, отколкото като се бях намирала в безопасност в стаята си по време на дипломиране. Стълбището навън започна реално да се отмества с ужасяващо скърцане. Познатата площадка на нашия етаж се зададе в полезрението ни, после бавно взе да изчезва надолу; съвсем я изгубихме от поглед, преди стълбището отново да се закове неподвижно с тежко трещящо разтърсване. И тогава стържещият шум изчезна.

Миг по-късно отведнъж се задействаха всички пръскачки и коридорът се изпълни с облаци пара. Стояхме вир-вода сред влажната мъгла, тъй гъста, че за момент едва успявахме да виждаме и дишаме, но горещите стени вече поглъщаха влагата, а вакуумните помпи с глухо бучене отнеха остатъка от нея, като оставиха нас двамата мокри като плъхове да поемаме жадно въздух сред искрящо чистия коридор. Зазвуча звънецът за края на срока и дочух слабото ехо на отварящи се врати на стаи отгоре и под нас.

Под краката ни още жужеше приглушено стържене: това бе етажът на дипломантите, който се придвижваше към самото дъно. Ако пречистващото оборудване бе заработило, Кларита, Уен и останалите щяха да влязат в почти празна аула за дипломиране, опърлена от край до край от още по-грамадна огнена стена. Някои от по-дребните зловредни щяха да са се скрили под по-едри или под купищата отломки. Вероятно бяха оцелели и някои от паякосирените, благодарение на черупките си. Търпение и Кураж също щяха да са оцелели — нужна бе цяла седмица атака с пламъци, та те да бъдат унищожени. Но по-тънките им пипала със сигурност бяха опърлени, както и очите на повърхността им. Всички дипломанти щяха да успеят да минат през портата.

А може би оборудването изобщо не се бе задействало и вместо това дипломантите щяха да попаднат сред изгладнялата орда, разбунена като гнездо оси и очакваща ги със зейнали усти. Не бихме могли да го узнаем чак до следващата година, когато щеше да е наш ред да си тръгнем. Стигнали бяхме до последния курс, бяхме оцелели напук на слабите шансове. Дължеше се в неимоверно голяма степен на Орион, така че когато хвана раменете ми, този път не го отблъснах.

— Ти спаси живота ми — промълви той и в тона му се промъкваше изумление. Проскърцах със зъби и се обърнах към него, готова да го информирам, че не е единственият, който може да свърши нещо полезно, само дето той се взираше в мен с непогрешимо изражение: бях го виждала по лицата на мъже, гледащи мама. И не, не говоря за похот. По-скоро бе като поглед към богиня, която се надяваш да накараш да се усмихне, ако си достоен. Нито веднъж не си бях представяла, че някой ще ме гледа така.

Нямах ни най-малка идея как да реагирам, освен евентуално още по-силно да блъсна Орион и да избягам. Колкото повече разсъждавах над това, толкова по-привлекателна идея ми се виждаше, но нямах възможността да я реализирам. Вместо това той блъсна мен на пода в локва, която хем кипеше, хем бе започнала да замръзва и изстреля половин дузина насочени залпа с бластера си над главата ми, за да унищожи малка групичка кръволоци, очевидно оцелели на тавана в мехура, създаден от мен, и сега ни бяха налетели за празничен пир.

В същия момент около дузина ученици навлязоха на площадката, тъкмо навреме да ме видят просната в краката на Орион и него, възправен героично над мен сред заобикалящите ни димящи трупове на кръволоци.

Читателю, аз избягах, дявол го взел.

Не беше трудно, всички искаха да говорят с Орион, да чуят как го е постигнал, как е избил зловредните, поправил е оборудването и е спасил дипломантите. Сигурна бях, че в крайна сметка щяха да са забравили как е бил ангажиран цял екип, още по-малко как аз съм участвала в него. Ако бях пожелала да остана с Орион, сигурно щеше да се наложи да го прегърна през кръста и да се прилепя към него като вейка бръшлян, само дето множеството ни раздели без никакви усилия от моя страна.

Единствено трябваше да се погрижа да бъда изтласкана в правилната посока, за да свърша онова, което всеки разумен човек върши в края на срока: отидох в работилницата, където имах две прекрасни минути насаме със себе си, преди всички останали да нахълтат там. В края на срока контейнерите с материали са пречистени и запълнени от нулата, тъй че дори нямах грижата за отърваване от зловредни. До голямата пещ висяха пет огнеупорни престилки; грабнах една, най-близка на вид до размера на Аадхия, разпрострях я върху тезгях и започнах да трупам материали в нея.

Първо подбрах такива за сандъче за книга, защото ако мислиш за конкретен проект и се озовеш пръв в работилницата, има голяма вероятност да откриеш каквото ти е нужно. Мигом отбрах още четири парчета амарантово дърво, два къса сребро за обкова, комплект масивни стоманени панти и намотка титаниева тел, за която бях почти сигурна, че мога да използвам за изработката на магическия механизъм, който да държи капака на сандъчето толкова отворен, колкото го искам.

Добрах се дори до малка лента с ЛЕД лампички. Книгите със заклинания страшно си падат по електроника; ако направиш сандъче, което светва при отваряне, гарантирано ти е, че никога няма да изгубиш книгата, освен ако не си съвсем нехаен.

Когато натрупах всичко това върху престилката, започнаха да идват други хора, но дори и тогава имах удобни няколко минути да грабна още няколко разнородни неща, преди да започна да се тревожа за опазването на плячката си. Реших да не се състезавам, вместо това обмислих какво може да е нужно на Аадхия за нейната лютня и открих плик с фина метална тел, опаковка с шкурка и две огромни шишета с бистра смола. Увих и тях и отнесох вързопа със себе си, когато вътре заприижда истинската навалица.

Поех по коридора към срещуположната площадка чак в другия край на училището. Не исках да ми се налага да си пробивам път през боготворящата тълпа около Орион, която сигурно още не се бе разотишла, а и след ротацията на етажа ни, напълно възможно бе другата площадка да е по-близо до стаята ми — изобщо, търсех си всевъзможни правдоподобни оправдания. Стълбите са оживено място в края на срока, тъй като всички тичат като луди из училището да си набавят нужното, но рамото към дипломантската ми стая бе свободно. Под нас вече нямаше никого.

Етажът ни определено бе спокоен. Всички, които още бяха там, тъй или иначе бяха изпуснали най-добрия шанс за запасяване — присъстваха основно ученици от анклавите, на които не им бе нужно да правят това усилие; наслаждаваха се на горещи и безгрижни душове или просто се мотаеха из новопречистените коридори и си бъбреха на групички. Някои дори ми кимнаха, като минах, а едно момиче от Дъблин каза:

— Имаш огнеупорна престилка, късметлийка такава. Би ли я разменила срещу нещо?

— За Аадхия е, деветата стая от жълтата лампа нататък. Сигурна съм, че на драго сърце би я отстъпила под наем.

— Да, вярно, видях, че сте се записали като съюз. Успех — каза тя и ми кимна също като на сродно човешко същество.

Замъкнах товара в стаята си, в която влязох извънредно предпазливо, тъй като не я бях барикадирала срещу зловредни, бягащи да се скрият от пламъците в коридора. Все още имах мана подръка от силовото споделящо устройство на китката си и нямах никакви угризения да направя заклинание за осветяване и показване. Прекарах през всеки ъгъл на стаичката си извикания лъч, включително под леглото, което обърнах на страничния му ръб. И добре че го направих: забелязах съмнителен пашкул, заврян хитро в една от ръждясалите пружини, който само чакаше да се превърне в неприятна изненада. Държа на бюрото си бурканче с пирони и винтове и пъхнах пашкула в него. Може би Аадхия щеше да успее да се възползва от него или пък щях да го изтъргувам с някого от специалността алхимия.

Открих още няколко шепи зловредни от типа насекоми по полиците между учебниците ми и докато се занимавах с тях, един малък пробивач скочи на бюрото ми, където се бе крил между хартиите. В момента нямаше амбиция да се храни; просто хукна право към канала в средата на стаята. Опитах се да го закова, но беше твърде бърз и пропуснах. Шмугна се между две пръчки на решетката и се скри вътре, преди да съм измислила какво да метна по него, дето нямаше да разтопи голям участък от пода ми или нямаше да убие някого в коридора. Е, какво да се прави. Ето как цялото училище щеше да бъка отново от гадини още преди края на първия следващ срок, нищо не може да предотврати това.

Тъкмо уморено бях преобърнала отново леглото си на място с тежко изтракване, когато някой почука на вратата. Отмених заклинанието за осветяване на мига; първият ми импулс беше да се престоря, че ме няма вътре, че съм някъде другаде, примерно на луната, но светлината сигурно се бе видяла през пролуките, да не говорим за оглушителното тропване на леглото. Отидох до вратата и я открехнах съвсем леко, а през главата ми минаха няколко възможни извинения, нито едно от които не ми потрябва, защото бе просто Клои.

— Здравей — каза тя. — Видях светлината. Чух, че с Орион сте се измъкнали и наминах да те видя как си. Добре ли си?

— Бих казала, толкова добре, колкото може да се очаква, но предвид, че никой не предполагаше, че ще се върна, съм дори по-добре — отвърнах. Поех дълбоко дъх, направих опит да се отърва от свободно течащата мана, свалих от китката си устройството за поделяне и й го подадох.

Тя се поколеба и изрече предпазливо:

— Виж, ако размислиш за осигуреното място.

— Благодаря — изрекох кратко, без да дръпна назад устройството и след момент тя се пресегна и го взе.

Мислех, че ще сме дотук, и ми се искаше да е така. Клои очевидно току-що бе взела душ и бе прибрала влажната си тъмноруса коса назад с две тънки сребърни шноли; беше подрязана на спретнато каре, което означаваше, че някой я бе подстригал неотдавна, носеше синя лятна рокля с широка пола и сандали с каишки — типа тоалет, с който дори момиче от анклав не би рискувало да се покаже след изтичането на първия месец от срока. Нямаше и едно петънце по него, а полата й дори не бе много високо над коляното; не би могла да носи роклята преди тази последна година, иначе щеше да виси на нея.

Междувременно аз бях с по-износената от двете си вехти блузи, чийто вид никак не се бе подобрил след последните ми приключения, с мръсните си и кърпени бойни панталони, държани от дебел колан и с две пришити парчета, за да удължа крачолите, с опърпаните ми шестгодишни сандали, получени при размяна през втори курс, защото онези, с които влязох в училището, ми бяха омалели. Косата ми висеше от плитката, в която я бях прибрала преди слизането в аулата за дипломиране. Да не споменавам, че не бях вземала душ от четири дни, ако не се броеше това, че бях намокрена до кости в коридора по време на чистката. Контрастът помежду ни ме накара да се почувствам сякаш съм била влачена през лабиринт от жив плет.

Но Клои не приключи с любезно сбогуване; просто стоеше на прага ми и премяташе устройството за споделяне в ръцете си. Канех се да се извиня и да се тръшна в леглото за около дванайсет часа, когато тя изтърси:

— Ел, съжалявам. — Не казах нищо, защото не бях наясно за какво ми се извинява. След миг тя добави. — Човек просто свиква с нещата. Не се замисля дали са добри. Или дори допустими — Тя преглътна — Не ти се разсъждава над това. Май и никой друг не го прави.

— И не виждаш какво можеш да сториш по въпроса. — Тя вдигна глава към мен, цялото й меко лице и ясни очи изразяваха колко нещастна се чувства. — Защото не е предвидено да има какво да се направи.

Тя помълча, после каза:

— Не знам как мога да подобря нещата, но не искам да ги влошавам. И аз… — В миг цялата се превърна в топка нерви, отмести поглед и притеснено облиза устни. — Излъгах в библиотеката. Ние всъщност — не се тревожехме, че може да си черна вещица. Искахме да се опасяваме, че си такава, защото не те харесвахме. Все си говорехме колко си ужасна и груба, как се опитваш да използваш Орион, за да накараш всички да ти се подмазват. Само дето е съвсем обратното. В деня, когато Орион ни запозна и се държах като че имам желание да си моя приятелка, всъщност исках да ти дам да разбереш, че съм склонна да ти позволя да разговаряш с мен. Сякаш съм много специална. Но не съм такава. Просто имам късмет. Орион е специалният — добави тя със звук, който трябваше да е лек смях, но не й се получи. — И той иска да е твой приятел, защото не те е грижа. Не те е грижа, че е специален, нито те е грижа, че аз съм с късмет. Няма да си мила с мен само защото съм от анклава Ню Йорк.

— Аз всъщност с никого не съм мила — изрекох намусено, доста изнервена от извинението й. Беше някак много истинско.

— Мила си с хора, които са мили с теб — каза тя. — Мила си с онези, които не са фалшиви. А аз не искам да съм фалшива. Така че… съжалявам. И… иска ми се да си общуваме понякога. Стига ти да го желаеш.

Да, защото точно за това си мечтаех, да се сприятеля с богаташко момиче от анклав, та постоянно да ми бъде натриван носът с луксовете, които не мога да имам, та макар и те да бяха несъизмерими с нещата, които бях избрала на тяхно място. А ако се окажеше, че Клои Расмусен е наистина свестен човек и истинска приятелка, това би означавало, че нещата, които нямах, не са непременно несъвместими с онези, на които държах, а как щях да съчетая това с вечното ми недоволство не го виждах, само че ако кажех сега не, върви си по пътя и толкоз, действително щях да се покажа адски груба и задръстена, та макар и с донкихотовски тип инат.

— Да, добре — отвърнах още по-намусено и единственото хубаво нещо, което излезе от това, бе, че тя най-сетне ми се усмихна срамежливо, каза, че изглеждам уморена, тъй че ще си върви и ще ме остави да си почивам. А когато си отиде, можах да затворя вратата и да се тръшна в леглото, за да заспя като умряла, каквато по цяло чудо не бях.

След малко на вратата ми отново се почука и чух гласа на Лиу.

— Ел, будна ли си?

Бях заспала, но тя ме събуди, така че станах да пусна нея и Аадхия. Бяха ми донесли обяд от столовата. Дадох на Аадхия огнеупорната престилка, която й бях взела, както и материалите за лютнята й. Те също прилично се бяха заредили с припаси, макар и не тъй впечатляващи като моите, а Лиу ми бе взела хубави тетрадки и химикалки, докато бе избирала за себе си.

— Искаш ли да ни разправиш какво беше? — попита Лиу, след като се налапах лакомо и отново се проснах на леглото.

— Оборудването бе повредено по някакъв странен и неочакван за тях начин, та им отне повече от час да го поправят — казах, втренчена в тавана. — Изгубихме едно момиче от майсторския екип по път, а Пайърс се гътна, докато поддържахме щита, върнахме се късно, пречистването ни свари на етажа на работилницата и Орион ме целуна — което не бях възнамерявала да кажа, но то си излезе само и Лиу изписка развълнувана, при което затули устата си.

— Но как се спасихте от пречистващия огън? — поинтересува се практичната Аадхия, при което Лиу я бутна с коляно и й се скара:

— Зарежи това. Хубаво ли беше? Той умее ли да се целува? — и после се изчерви силно и избухна в кикот, като отново скри лице.

Ако имах малко повече сили у мен, сигурно и аз щях да съм алена като нея.

— Не си спомням.

— Хайде стига бе — вдигна вежди Аадхия.

— Наистина не си спомням! Аз… — Простенах и се надигнах в леглото, зарових лице върху коленете си и промърморих: — Блъснах го с коляно настрани, защото трябваше да изрека заклинание.

Аадхия избухна в смях, а Лиу само зяпна насреща ми, напълно поразена.

— „Изобщо не съм гадже на Орион, само приятели сме“ — изрецитира Аадхия, както си седеше на пода, без да се надигне дори, думите, които бях казала на нея и Лиу вечерта, преди да сключим съюза си. Не бях искала да влязат в него по погрешните причини. — Ама хич дори не сте гаджета.

— Благодаря, накара ме да се почувствам много по-добре — изръмжах. — И не съм излъгала. Аз не го приемах като свое гадже.

— Това го вярвам — кимна Аадхия. — Само момче ще ходи с някоя две седмици, без да й каже, че му е гадже.

Похилихме се известно време, но след като се кротнахме, Лиу попита предпазливо:

— А искаш ли да го направиш? — Лицето й беше сериозно. — Мама ми каза, че никак не е разумно.

— Моята майка пък ми каза, че всички момчета си носят зловредно в гащите и останете ли насаме, го пускат на воля — подхвърли Аадхия. След което и трите се запревивахме от смях. — Добре де, знам, че е смешно — добави Аадхия. — Но тя го каза неслучайно и ми поръча да го вярвам през цялото време, защото ако забременея, докато съм тук, ще се превърне в реалност.

Лиу потрепери и обви с ръце коленете си.

— Мама ми постави спирала против зачеване.

— Пробвах с такава, но получавах ужасни схващания — отбеляза мрачно Аадхия.

Преглътнах. Не бях си направила труд да мисля за такива неща, беше ми изглеждало като последна грижа.

— А моята майка е била бременна с мен в третия месец при дипломирането си.

— Боже мой — ахна Аадхия. — Трябва да е била побъркана от ужас.

— Баща ми загинал при напускането — промълвих. Лиу се протегна и стисна ръката ми. Гърлото ми се бе стегнало. За пръв път го споделях с някого.

Поседяхме известно време в мълчание, после Аадхия каза:

— Ами значи ще си единственият човек в историята, който се е дипломирал два пъти.

Отново всички прихнахме. Тогава не ни изглеждаше като предизвикателство към съдбата да говорим за дипломирането като нещо, което неизбежно ще се случи.

Отново легнах, за да си почина до вечерята, полузадрямала, докато обсъждахме планове за първия срок и си казвахме колко мана очакваме да натрупаме. Докато Лиу драскаше предполагаеми цифри, не можех да спра да си мисля за споделящото устройство. Потърках с пръсти мястото, където бе обвивало китката ми. Почти не можех да виня Клои и изобщо някого от анклава Ню Йорк. Толкова много мана на разположение, че краят й не се виждаше. Нямаше го усещането за положени усилия, та да бъде придобита. Чувствала я бях безплатна като въздуха. Имала я бях само за няколко часа, а вече ми липсваше. Почти заспивах, после пак се ококорвах. Сама не знаех защо, Лиу и Аадхия биха ме разбрали, дори биха бдяли над мен, докато ме събудят за вечеря.

— Трябва да помислим какво още можем да използваме и кого да привлечем — каза Аадхия. — Може би ще успея да завърша лютнята достатъчно рано, та да изработим още неща през първия срок. Трябва да преговорим и списъците си със заклинания.

— Аз имам още нещо — каза тихо Лиу и когато стана и излезе през вратата, рязко осъзнах със силно негодувание, че причината, поради която постоянно се стрясках и будех, бе, защото очаквах друго почукване. Стрелнах с гневен поглед вратата. И почукването дойде минути по-късно, но бе отново Лиу, която се върна с малка кутия в ръце. Седна на пода с кръстосани крака, отвори капака и извади малко бяло мишле. То сбърчи носле и се вкопчи в един от пръстите й, но не се стрелна да бяга.

— Имаш си фамилиар! — възкликна Аадхия. — О, боже, много е сладък.

— Не е фамилиар — отвърна Лиу. — Или поне не беше. Тъкмо започвам да… Имам десет такива. — Не срещаше очите ни; беше си кажи-речи открито признание, че е тръгнала по много неортодоксална магьосническа пътека. Никой няма да внесе десет мишки и да им отделя от храната си по някаква друга причина. — Имам афинитет към животни.

Вероятно затова родителите й бяха я накарали да го направи, осъзнах. Знаели са, че тя ще съумее да задържи пожертвованията си живи.

— И сега ще го направиш фамилиар? — попитах. Дори не знаех как действат те. Мама бе имала само спонтанни фамилиари. От време на време в шатрата ни идва животно, което има нужда от грижи, тя му помага, после то остава за известно време да помага на нея, преди отново да си иде, за да стане обикновено животно. Тя не се опитва да ги задържи.

Лиу кимна и погали главичката на мишлето с пръст.

— Мога да тренирам по едно за вас двете. Нощни животни са, тъй че могат да ви пазят, докато спите, и много ги бива да проверяват дали няма нещо лошо в храната. Това ми донесе преди два дни наниз с вълшебни корали. Името му е Цзяо Цзи.

Тя ни даде да го подържим и можах да усетя действащата мана в мъничкото му телце. Вече притежаваше синкавия блясък по повърхността на очите си и ни душеше любопитно, без да се бои. След като и двете се изредихме да го галим известно време, Лиу го пусна на земята и го остави да се разходи из стаята. То припна наоколо, като душеше тук-там и завираше главица на разни места. Качи се на бюрото и застина предпазливо точно на мястото, където се бе крил пробивачът. После бързо избяга и отиде право при Лиу, та се наложи тя да провери мястото и да му покаже, че е чисто; после го погали, похвали го и му даде мъничко парченце сушен плод от торбичката, привързана на кръста й. Мишлето се изкатери, пъхна се в горния джоб на ризата й и го загриза доволно.

— Можеш ли да тренираш останалите за други хора? — попитах, като го наблюдавах напълно запленена. — Би спечелила ценни неща при размяната. — Не бях проявявала голям интерес към животни преди, след като мама ме отучи да искам да им правя дисекция. Общо взето, игнорирах кучетата в комуната и на свой ред бях игнорирана от тях. Дори никога не съм харесвала клипове със сладки котета. Ала не бях осъзнавала колко съм зажадняла да видя нещо живо и мърдащо, което не се опитва да ме убие фамилиарите не са често срещани тук: от гледна точка на тегло е скъпо да ги внесеш, а и е мъчително трудно после да се грижиш за тях. Когато алтернативата е да нахраниш себе си или котката, храниш себе си, иначе първото дошло зловредно ще изяде теб, а после и котката. Но мишките са достатъчно лесни за хранене, така че с тях не е трудно.

— Да, след като обуча по една за братовчедите ми — каза Лиу. — Те пристигат довечера.

Това също ме изненада — припомнянето на нещо, което знаеш, но още не го възприемаш като истина. Вече бяхме дипломанти. Навлязохме в последната си година тук. Довечера бе въвеждането на новите ученици.

— Може ли да дойдем да си изберем по едно сега? — попита Аадхия. Беше също тъй очарована като мен. — Имат ли нужда от нещо? От клетка например?

Лиу кимна и се изправи.

— Трябва да изработите нещо затворено, за да се крият там през деня, докато сте навън, а те спят. Но елате и си изберете по едно сега. Трябва да играете с него по час всеки ден в продължение на месец, преди да го вземете. Ще ви покажа как да им вливате мана, трябва да я влагате в почерпките, които им давате.

Спуснах крака от леглото и си обух обувките, а Лиу отвори вратата и тогава всички отскочихме назад, защото там стоеше Орион. Той самият също отскочи, та явно не бе възнамерявал да ме причаква отпред. Догадката ми бе, че е събирал кураж да почука.

— Аз ще дойда да погледна сега, Лиу — изрече Аадхия с висок глас. — Тъкмо ще измисля как да изработя добър подслон. — Тя избута пред себе си Лиу, която отново се бе изчервила и се мъчеше да не поглежда Орион, а когато излязоха и минаха покрай него, зад гърба му взе да го сочи и пресилено да изрича с устни думи, които с лекота разчетох като ТАЙНИЯ ЗЛОВРЕДЕН ПАЛАВНИК, та трябваше да положа големи усилия да не избухна в истеричен смях. Те изчезнаха по коридора.

Орион имаше вид, сякаш му се искаше да избяга, което бих приела с разбиране, само дето се боях, че наистина може да го направи, тъй като още не беше влязъл в стаята. Беше се изкъпал и преоблякъл, косата му беше подстригана и дори се беше избръснал. Огледах подозрително гладката му брадичка. Наистина не бях имала намерение да ходя с никого в училището. Дори да забравим бременността, последното, което ми бе нужно, беше разсейване.

А той вече създаваше далеч повече разсейване, дори още преди да започна да се чудя ще има ли целувки всеки път, когато се озовеше близо до мен.

— Слушай, Лейк…

— Слушай, Ел…

Изговорихме го едновременно и аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение.

— Ясно. Просто си искал да го отметнеш, преди да умреш.

— Не!

— Да не би наистина да искаш да си ми гадже?

— Аз… — Изглеждаше смутен и отчаян, после избъбри: — Ако ти… аз бих… от теб зависи!

Втренчих се с него.

— От мен зависи за моята част. Твоята част зависи от теб. Или искаш да развиеш онези чудати загубеняшки отношения, при които никога не се наканваш да попиташ другия какво мисли за идеята? Защото за такова нещо няма да ти помагам.

— О, да му се не види — промърмори той задавено с раздразнение, после зарови ръце в косата си. Ако вече не бе късо подстригана, би щръкнала като на Айнщайн. После изрече с равен глас; без да ме поглежда в лицето. — Опитвам се да не бъда изритан от живота ти.

И тогава ми просветна, срамота за мен, че толкова късно. Вече имах Аадхия и Лиу, не само него. Беше като да чувстваш мана на свое разположение, нещо тъй жизненонеобходимо, та бързо да свикнеш с него и да забравиш какъв е бил животът ти, преди да го притежаваш, докато не си идеше отново. Но той го нямаше. Нямаше си никого другиго; никога не бе имал някого, както и аз никога не бях имала някого, а сега имаше мен и не искаше да ме изгуби, също както аз не бих разменила него, Аадхия и Лиу за място в анклава Ню Йорк.

То се знае, държеше се непростимо глупаво по въпроса.

— Лейк, ако исках да сме гаджета с теб, не бих желала да го правиш само защото моята воля е била такава и съм ти я наложила.

— На тъпа ли се правиш? — стрелна ме ядосано той. Но и аз му върнах със същото, а после с тон, с какъвто някой се обръща към несхватливо пони, той заговори.

— Аз бих искал. Ако ти го искаш, и аз го искам. От друга страна, ако не го искаш, тогава и аз не искам.

— Това е общата идея за връзките — подхвърлих, отново застанала нащрек. Прозвуча тревожно, в смисъл че той го иска. — Иначе се свежда просто до преследване. Ти предлагаш ли? И знай, че в никакъв случай не бих те изритала от живота си! — добавих, защото нямах представа какво ще правя, ако той предложеше. — Долу те изритах, защото ми хрумна чудатата идея, че не би искал да умреш. И за сведение, искам да отбележа, че вече и аз те спасих.

— Почти сигурен съм, че вече съм те спасявал тринайсет пъти, така че имаш много да ме догонваш — подхвърли той и скръсти ръце на гърдите си, но не се получи точният ефект, защото облекчението му бе твърде явно.

— Не е нужно да издребняваме за числа — изрекох високомерно.

— О, аз мисля, че е нужно — леко се засмя той и тъкмо когато се канех да се отпусна, защото си помислих, че сме заплавали в по-безопасни води, Орион отпусна ръце и ме погледна с откритото си лице, бледо с избила руменина по скулите. — Ел… искам да ти предложа. Но не… тук вътре. След като… ако успеем да…

— Никакви такива. Няма да се ангажирам за бъдеща връзка с теб — изрекох грубо. — Щом не правиш предложение за сега, наясно сме за момента. Ако излезем живи оттук и прекосиш океана, за да ми предложиш, в онзи момент ще реша как да ти отговоря, а дотогава си запази за себе си фантазиите от филмите на Дисни. — „И тайния си зловреден палавник“ добави мозъкът ми неуслужливо.

— Ами, добре — каза той с тон, съдържащ една десета раздразнение и девет десети облекчение, докато аз се извърнах настрани да потисна смеха, който неудържимо ме напушваше отвътре: е, много ти благодаря, Аадхия! Майка й всъщност бе истински гений. — Може ли да те помоля да се видим след час за вечеря?

— Не, малоумнико — скастрих го, сякаш аз самата не бях забравила за това. — Денят на въвеждането е. Разполагаме най-много с половин час. — Той придоби смутен вид, но ако трябваше да съм честна, определено бяхме преживели един много чудат ден на дипломиране. Направих гримаса и огледах себе си. — Трябва да взема душ. И да си облека по-малко мръсната блуза.

— Искаш ли тениска? — попита той малко плахо. — Имам резервни.

Разговорът ни бе дал ясно да се разбере, че не му бе нужно и най-малкото насърчение, но предпазливостта се бореше с отчаяния ми копнеж да имам нова тениска, каквито при единственото си кратко надникване в стаята му бях видяла, че има в изобилие.

— Да, добре — отвърнах и вътрешно въздъхнах. Тъй и тъй цялото училище вече бе сигурно, че сме гаджета.

Бях абсолютно права, че на Орион не му е нужно насърчение: на тениската, която ми донесе, бе изобразен силуетът на Манхатън със сребриста лъскава нишка и с една цветна точка, която явно маркираше местоположението на анклава: ама никак не беше ангажираща и натрапчиво свързваща ме с него. Бих го шибнала по главата с нея, но беше чиста и дори имаше бегъл лъх на препарат за пране: вероятно я бе оставил сгъната в чекмедже за годината на дипломирането си. Поне ми даде извинение мигом да си тръгна от него и да ида в женската баня, та да облека чиста дреха върху чистото си тяло — блаженство!

Той ме беше чакал отвън, отидохме да вземем Аадхия и Лиу от стаята на Лиу. Надникнах в големия контейнер, където тя държеше мишките. Тази на Аадхия вече беше белязана с яркорозова точка, поставена с маркер.

— Довечера и ти можеш да избереш твоята — каза ми Лиу.

Усетих стълбите странни под краката си, защото вече не се движеха: беше като да слезеш от кораб, след като си прекарал дълго време на вода. Механизмите се бяха установили на място, чуваше се бегло тракане на по-малки части, малко или в повече отмерващи времето до края на следващата година. Всички се качваха нагоре, оформили нещо като приливна вълна, та никак не ни отне дълго да стигнем до столовата и да се присъединим към чакащото множество.

Гишетата с храна още не бяха отворени и около половината маси бяха сгънати до стените, за да отворят голямо пространство в средата с широки пътеки към него от всяка от стълбищните площадки. Отгоре беше новият етаж със стаи, същият като стария, и чакаше новите треперещи първокурсници да бъдат буквално спуснати на него.

Бяхме уцелили точно момента. Въвеждането започна мигове след пристигането ни: усещахме леко пукане в ушите си от толкова много тела, изместващи обеми въздух. Последва шумно тропане и стържене на врати горе на нивото на първокурсниците. Ако не си от чудовищно лишените от късмет като Луиза, си инструктиран безброй пъти какво да направиш в секундата на идването си, колкото и замаян и притеснен да се чувстваш: излизаш от стаята си и тичаш право към столовата. Първокурсниците нахлуха през всичките четири врати, като имаше такива, дето държаха книжни пликчета, за да повръщат пътьом. Въвеждането е кажи-речи същата веселба като изтеглянето с катапулт, само дето отнема по-дълго време.

След около десет минути всички бяха скупчени и треперещи в центъра на столовата. Изглеждаха толкова малки. Аз не бях сред най-високите при пристигането ни, но нямам спомен да съм била толкова дребна. Всички ги бяхме заобиколили и държахме под око таваните и отводнителните канали и внимателно им наливахме чаши с вода. Дори и най-лошите хора ще се притекат да закрилят ново въведените по егоистични, ако не по други подбуди; веднага щом новите се поуспокоиха и пийнаха вода, започнаха да извикват имената ни: носеха писма от външния свят, особено ако принадлежаха към анклави.

Знаех, че за мен няма да има писмо. Не бяхме близки с нито едно от другите семейства с деца магьосници. Няколкото пъти, когато мама се опита да уреди игри за нас заедно, като бях малка, нещата не минаха прекрасно. А и не би могла да плати на някого, за да ми донесе писмо. Единственото, което би могла да предложи в размяна на друг магьосник, бяха целителните й способности, само дето тя не вземаше заплащане за лечение. Предупреди ме, че не е сигурна дали ще успее да ми прати известие, и аз я успокоих, че не е проблем.

Макар да го знаех, така или иначе бих присъствала, а този път дори ми се удаде възможност силно да се насладя. На Аадхия бе връчено писмо от чернокожо момиче със сплетена на милион плитчици коса — всяка с мъничко вълшебно мънисто в края за закрила, наистина хитра идея. Лиу доведе братовчедите си да ги запознае с мен, две момчета като извадени под индиго с еднакви прически на паница, които ми се поклониха почтително, сякаш съм възрастен човек, какъвто, предполагам бях за тях. Бяха с цяла глава и половина по-ниски от мен с пухкави бузести лица. Родителите им като нищо ги бяха тъпкали като гъсета за угояване.

И тогава момче, чийто глас все още мутираше, подвикна неуверено:

— Нося писмо от Гуен Хигинс.

Не го бях чула първия път, но се раздаде шушукане, защото околните го бяха чули и той го повтори отново.

Аадхия беше дошла до мен с писмото си и чернокожото момиче от Нюарк, чието име бе Памила — една от причините родителите да позволят децата им да изразходват от скъпоценната квота за тегло да пренесат писмо е, че знаят как това автоматично ще им спечели съюзник в училището.

— Мислиш ли, че е онази същата Гуен Хигинс? Нима има дете тук? — с надежда се обърна Памила към Аадхия.

Аадхия само вдигна рамене. Лиу поклати глава.

— Ако има, то това дете си държи ниско главата. Предполагам, че всички биха го погнали за целебни вълшебства.

И тогава момчето добави:

— За дъщеря й Галадриел.

Те двете заедно с още няколко души наблизо, които го бяха чули, ме изгледаха напрегнато, а Аадхия с негодувание ме блъсна в рамото.

Разни други се огледаха крадешком из столовата, сякаш си мислеха, че има друга Галадриел в училището. Изскърцах със зъби и излязох напред. Дори хлапето ме изгледа.

— Аз съм Галадриел — изрекох лаконично и протегнах ръка. Той постави нещо миниатюрно в дланта ми, колкото лешник с черупка, дето сигурно не тежеше и грам. — А ти как се казваш?

— Аз съм Еърън — отвърна той, сякаш не беше съвсем сигурен в това. — От Манчестър съм.

— Ами добре, ела — казах, направих му знак с глава и го поведох покрай неколцина зяпнали ме ученици. Но нямаше как да избягам от тях. Самите Аадхия и Лиу също бяха вторачени в мен, Аадхия с присвити очи, които подсказваха, че ме чака здраво и дълго конско веднага щом ме свареше сама. Представих Еърън малко кисело на останалите и той се заприказва с другите първокурсници. Аадхия бе получила с писмото си тънък вълшебен златен лист и весело ни го показа.

— С това ще обвия основата на ключовете от аргонетския зъб на лютнята.

Лиу бе получила почти плоска кутийка с размерите на пощенска марка, пълна с благоуханен балсам, и позволи на всяка от нас да топне кутре в него и да го разтърка по долната си устна.

— Това е уловителят на отрови на баба ми — обясни тя. Трае около месец, ако си внимателен, като си миеш зъбите. Ако усетиш устната ти да щипе, като понечиш да сложиш нещо в устата си, не го яж.

Ето това означаваше въвеждането за всички. Мъничко вдъхната надежда, обич и грижа. Напомняне, че съществува друго отвъд това тук, един цял свят. Там, където приятелите ти споделят всичко случило им се, и ти споделяш всичко с тях. Само дето досега никога не бе било истинско въвеждане за мен. Очите ми смъдяха. Трябваше да упражня усилие да не подам език, за да облизвам балсама отново и отново.

Орион се присъедини към нас с пощата си в ръка, дебел плик и малка торбичка, и ми прошепна весело и напевно „Разкрита си“, като преметна ръка през шията ми и ми се ухили. Отправих му гримаса, но не можах да се сдържа и аз да не се усмихна, докато внимателно разгъвах собственото си писмо — малка люспа от лук, тъй тънка, че беше почти прозрачна, навита в мънисто не много по-голямо от онези, които Памила носеше в косата си. По дължината му имаше леки гънки от увиването: белези за разкъсване на парчета, за да бъдат изядени. Приближих люспата до устата си и като вдишах, усетих мириса на мед и бъз, маминия лек за освежаване на духа. Дори само едно вдишване от него ми дойде добре. Преглътнах твърдата буца от щастие, която стопли стомаха ми, и свалих люспата, за да прочета написаното. Буквите на мама бяха тъй дребни и бледи, та ми отне секунда да разгадая единствения ред.

Скъпото ми момиче, обичам те, имай кураж бе написала мама — и стой далеч от Орион Лейк.