Смъртоносна академия

Глава 6 Материализация

Нямам особено ясна представа как хората се държат нормално с приятелите си, защото преди не съм имала такива, но хубавото беше, че същото важеше и за Орион, така че и той нямаше кой знае какви познания. И тъй, поради липсата на по-добра идея, просто избрахме да грубянстваме един към друг, което беше супер лесно за мен и освежаващо и ново преживяване за него и в двете посоки: да е благороден към дребните хорица явно му беше втълпено от най-ранна възраст.

— Бих реагирал на това, но майка ми много държи на маниерите — изтъкна пред мен след вечеря на следващия ден, когато аз го дръпнах рязко от стълбището за надолу. Просто му заявих, че е глупав идиот, задето продължава да се крие в алхимичните лаборатории.

— Също и моята, но при мен не прихвана — отвърнах и го дръпнах нагоре към библиотеката. — Пет пари не давам, че ти се нрави да седиш сам прегърбен над лабораторна маса също като някой таласъм. Достатъчно често съм близо до смъртта, без да създавам допълнителни възможности.

Освен ако нямаш проект, който трябва да завършиш — и няколко приятели не ти пазят гърба, — библиотеката е мястото, където искаш да бъдеш — най-сигурното в цялото училище. Стелажите за книги се извисяват нагоре и нагоре, докато не изчезват в същата тъмнина, която обгръща стаите ни, така че отгоре няма къде да се спотайват зловредни. Също така на нивото на библиотеката няма никакви тръбопроводи; ако ти е нужна тоалетна, трябва да слезеш до етажа на столовата. Дори въздуховодите са по-малки. Въздухът е застоял и мирише на мухъл и стара хартия, но това е цена, която сме склонни да приемем. Прекарваме тук всяка свободна минута, само дето в читалнята няма достатъчно място за всички. В Магьосническата академия никой не се впуска особено често в истински битки — просто е глупаво, — но от време на време анклавите воюват за маса или за някоя от хубавите зони за четене с меки дивани, които са достатъчно големи, че да дремнеш на тях.

Горе на нивото на мецанина има и няколко по-малки читални, но те всички са заплюти от консорциуми от два или три по-малки анклава, такива, които не притежават достатъчно власт да претендират за добър район от основната читалня, но все пак повече от достатъчно, че да не допускат аутсайдери, пожелали да се натрапят. Нкойо е канена сравнително често там горе от децата от Занзибар и Йоханесбург. Ако не си поканен обаче, не си струва да се качваш, дори да има предостатъчно място. И по изключение това не важи само за мен; ще прогонят всеки на принципа, че ресурсът е прекалено важен, та да не бъде контролиран.

Единственото друго относително добро място за работа е някоя от учебните кабини, вместени сред лавините, но те невинаги са където трябва. Възможно е да зърнеш някоя сред стелажите със зеления й абажур, стърчащ като клюн, но докато минеш на съседния ред, нея вече я няма. Ако все пак нацелиш някоя и се заловиш за работа, но по някое време задремеш над книгите, като нищо ще се събудиш в сумрачен коридор сред хрущящи стари свитъци и книги на езици, които дори не разпознаваш. Късмет в тъмното е да намериш пътя обратно, преди нещо да намери теб. Библиотеката е по-безопасна, а не безопасна.

Бях успяла малко или много да запазя за себе си едно местенце, съдържащо надраскано старо бюро, което сигурно е тук, откакто съществува училището. Намира се в ниша, която никой не би забелязал, освен ако не стигне до края на реда с чародейства на санскрит и не завие към следващия ред, съдържащ чародейства на староанглийски. Неслучайно почти никой не ходи там. Стелажите наоколо са отрупани с ронещи се свитъци и каменни плочи с надписи на толкова древен праезик, че вече никой не го знае. Ако се случи на минаване да се загледаш прекалено задълго в някой папирус, училището може да реши, че в момента изучаваш този език, и да те видим как ще успееш да разгадаеш магиите, които ще получиш в този случай. Така хората се оказват задавени от заклинания: получаваш дузина едно след друго, които не успяваш да усвоиш достатъчно добре, та да ги изпълняваш, и изведнъж ти става невъзможно да ги пропускаш и да минеш на следващите, дори да ги търгуваш. Вече научените магии са всичко, с което ще разполагаш до края на живота си. Не е кой знае каква утеха, че остатъкът от живота ти няма да е особено дълъг, ако имаш на разположение само магии от втори курс. Отгоре на това пътеката минава под един от пасажите, свързващи зоните на мецанина, така че сериозен участък от нея е тъмен.

И именно на това място аз открих своето бюро. Миналата година рискувах с краткия маршрут, защото си набелязах специален проект лично за мен: анализ на общото между заклинания за обвързване и принуда на санскрит, хинди, марати, староанглийски и средноанглийски. Очарователна тема, знам, но пасва идеално на наклонностите ми и ме освободи напълно от финалния изпит по езици. В противен случай трябваше да понеса пет часа в класна стая, пълна с други апетитни второкурсници, които щяха да се погрижат да седя на супер лошо място. Също така темата почти ми гарантира участието в Прото-индо-европейски семинар следващата година, в който винаги се включват поне десет ученици, чудесна бройка за такова мероприятие. Но за да получиш нужната оценка на такъв проект, трябва да направиш някоя и друга справка, или по-точно около петдесет. Само събирането на книгите от съответния език би отнело към половин час от всеки от сеансите ми за работа.

Не можех просто да ги задържа — или по-скоро можех; вариантът бе да ги скрия в някой тъмен ъгъл или да ги отнеса в стаята си; тук няма кой да те спре на вратата или пък да те глоби заради закъснение. Но ако си дори мъничко небрежен към книга от библиотеката, следващия път, като ти потрябва, няма да е там и едва ли някога ще я откриеш по рафтовете отново. Така че всеки път ги връщам по рафтовете и имам джобен бележник, който нося със себе си още от първата година. Вътре фигурират заглавието и каталожният номер на всяка използвана книга, бележка на кой ред се намира, на колко секции от края, на кой рафт от пода нагоре и заглавията на непосредствените съседи. Дори скицирам с цветни моливи гърба на особено ценните. Благодарение на това съм в състояние да се докопам до почти всяка от тях и точно преди дипломирането догодина сигурно ще успея да продам бележника на по-млад ученик от академичната пътека по езици срещу известно количество мана. Това е ценното да се товариш с купища работа.

Но преди да си намеря това бюро, когато имах проект, всеки ден след съкратен обяд тичах тук горе, вземах нужните ми книги, влачех ги до някоя празна класна стая долу, работех четиресет минути, затътрях ги обратно горе, връщах ги по рафтовете и после повтарях всичко наново, за да поработя още два часа след вечеря. Не можех да си осигуря място в читалнята и животът ми да зависеше от това, дори на някоя от противните маси в тъмните ъгли, където трябва да използваш собствената си мана, та да имаш светлина.

Беше тежък процес дори за по-проста тема, когато всички книги са на един ред, ако не на един рафт. Да се бъхтя в секция за санскрит обаче, а после по целия път до модерните индийски езици в основната зона и след това до секцията по староанглийски всеки път, когато имах да свърша нещо, би било прекалено голямо усилие. Вместо това поех риска и отидох отзад. Наградата ми беше, че си уредих бюро. Да, намираше се под пасажа, но си имаше осветление, което се включваше само с мъничка капка мана, а освен това беше много удобно: изработен от масивно дърво голям плот, масивни извити крака и открити страни, без чекмеджета, без скривалища, където да се спотайват зловредни. Повече от достатъчно голямо е за двама. Просто никога не съм имала кого да поканя.

Орион винаги беше избягвал библиотеката като чума, как то се оказа, точно по противоположната причина: в мига щом влязохме в читалнята, половината глави се вдигнаха — на тези, седнали с лице към вратата, — и по лицата им цъфнаха приканващи усмивки. Човек можеше да види как всички се озъртат около себе си и избират наум най-големите слабаци, които да отворят две места. Той прегърби рамене. Не го винях, че не му допада, но го фраснах силно в гърба, задето беше такъв лигльо.

— Престани да се държиш, все едно някой ще те ухапе. Обещавам да те пазя — добавих, което беше предвидено като шега, само дето като тръгнахме между стелажите, трима души поотделно се пробваха да ни последват нехайно, а на мен наистина ми се наложи да ги скастря здраво. Той лично не предприе нищо.

— Не се каня да ти бъда личен бодигард — уведомих го, когато най-сетне се отървахме от третата, момиче, което само дето не изтъкна директно как Орион ще се забавлява повече в тъмните недра на библиотеката с две момичета, вместо само с едно, очевидно единствената възможна причина Орион да е тук с мен, но не го направи само защото я срязах, преди да е стигнала толкова далече. — Можеш сам да си груб с фенките си.

— Но теб толкова те бива — изтъкна той, а после добави: — Не, съжалявам, аз просто… — Това не го довърши, а подхвана нещо ново. — Луиза ми се предложи. Три дни преди… — Замълча.

— Преди Джак да й види сметката — довърших услужливо. Той кимна. — Оттогава ти реши, че имаш моралното задължение да даряваш величествените си услуги на всеки, който помоли? Дори не знам откъде намираш време.

— Не! — Изгледа ме сърдито. — Просто се ядосах и я отблъснах, а после тя беше мъртва и аз дори не знаех как точно е умряла. Мислех си, че като се е случило, тя е решила, че не съм се притекъл, защото още съм бил ядосан. Осъзнавам, че е глупаво — добави. И наистина беше глупаво, предимно защото винеше себе си за напълно погрешното нещо. Което беше доста очевидно за мен и той го забеляза. — Какво? — попита войнствено.

Бих могла да избера варианта да си премълча. Би било много мило. Вместо това произнесох:

— Умряла е, защото като си отказал, тя е потърсила друг и Джак е приел. — Той се взря ужасено в мен. — Имал е нужда от съгласие под някаква форма, за да отнеме силата на друг маг. С повечето злодеи е така.

Орион придоби вид, сякаш леко му се догади. Не обели и дума по път към бюрото ми. Повече никой не ни обезпокои и разходката беше значително по-кратка от обичайното. В нормална ситуация ми се налага да спирам и да чета заглавията по гърбовете веднъж на три стелажа, та да съм сигурна, че се придвижвам в правилната посока и да проверявам осветлението. Това е друг любим трик на училището. Тъй като над главите ни няма къде да бъдат закачени лампи, редовете са осветявани от носещи се наоколо мътни светлинки с мана. Помагат ти, макар и с неохота, да разчетеш заглавията, дори подскачат, ако полетиш нагоре по рафтовете — или се покатериш за онези сред нас, които нямат мана за прахосване, та да се реят наоколо като гигантски глупци, — но ако не ги използваш активно, те избледняват така хитро, че не забелязваш, докато не са на ръба да угаснат. А после се налага да хвърляш своя собствена светлина, защото наистина угасват, ако продължаваш да вървиш, дори ако само завиеш зад ъгъл. Но с Орион редом с мен всички се задържаха достатъчно ярки, така че се налагаше да хвърлям само бегъл поглед, та да съм сигурна за вярната посока.

До бюрото ми дори чакаше втори стол за него. Орион просто седна, без да огледа дори веднъж, а какво остава за два пъти, и мигом започна да си разопакова нещата. Аз ритнах стола му и го накарах да ми помогне да проверим рафтовете зад гърба ни, да освети ярко нагоре и надолу стените на нишата и около краката на бюрото, да отдръпне бюрото и после да го върне на мястото му.

— Добре, стига вече, в библиотеката сме — заяви най-накрая малко раздразнено.

— Съжалявам, отегчавам ли те с най-общите си предпазни мерки? — троснах се. — Не всички сме неуязвими герои.

— Да, но това не значи, че е нужно да се държиш като побъркана параноичка — отвърна той. — Хайде сега, колко пъти са ти се нахвърляли изобщо?

— През изминалата седмица ли? Да спомена ли и злодея, който ми уреди лично ти? — поинтересувах се и скръстих ръце.

— Как иначе? — Той завъртя очи. — Колко пъти са ти се нахвърляли преди това? Пет! Шест?

Втренчих се в него.

— На седмица може би.

Той зяпна.

— Наистина?

— Ако съм внимателна, нападана съм два пъти седмично — поясних. — Не внимавам ли, случва се пет пъти или повече. Аз съм тирамисуто на класа. Неудачницата с порядъчно количество мана, на която се налага да прекарва времето си сама. А дори да не беше така, повечето хора са нападани поне веднъж месечно.

— Не са — заяви категорично той.

— Ама са — уверих го.

Той вдигна ръкава си, за да ми покаже загадъчен предмет на китката си, кръгъл медальон на кожена каишка, който приличаше на часовник достатъчно много, та да не обърнеш внимание, ако му хвърлиш само бегъл поглед. Би могъл да го изложи на показ на оживена улица, пълна с простосмъртни, и на никого дори не би му мигнало окото. Отвори го и дори беше часовник, само дето през няколко миниатюрни кръгли прозорчета на циферблата можеше да се надникне вътре, където се въртяха мънички зъбчати колелца на поне шест различни пласта. Всичките бяха от различни метали и се преливаха в нюанси на зелено, синьо и виолетово.

— Получавам сигнал, ако някой от анклава ни е в беда и в момента тук има единайсет души от Ню Йорк.

— О, хубаво, на тези от анклава ти не им се нахвърлят веднъж месечно — отбелязах. — Позициите и властта вървят със съответни привилегии. Шокирана съм. Това ли използвате всички за поделяне на сили? — Погледнах надолу, а той го затвори. Върху капака беше гравирана богато декорирана паркова порта от ковано желязо, със звезден залп отзад, а около нея бяха калиграфирани буквите „Н“ и „Й“.

— И според теб зловредните го знаят? — учуди се той. — Или пък ги интересува?

— Според мен се насочват към най-ниско висящия плод и това никога не е един от вас. Твоята приятелка Клои има приближени, които предлагат да опитват първи храната й и да й набавят нужни материали. Когато изпълнява задание, може да получи помощ от най-добрите тук, но не й се налага тя да им помага в замяна. Сигурно вечер е изпращана до стаята си от двама души, когато най-сетне напусне перманентно резервираното й място на диван тук. — Отметнах брадичка към читалнята. — Разполагате с приспособления за поделяне на енергия и вероятно… — Стиснах ръба на тениската му и повдигнах, за да разкрия токата на колана му, която — да, познахте — представляваше първокласна стойка за предпазен щит. Нещо сходно на изработваното от Аадхия, само дето в сравнение нейните се явяваха еквивалентът на аматьорски занаятчийски проект, дело на петгодишно дете.

Той отскочи лекичко и изграчи, сграбчи ръката ми, все едно му се бях натиснала, но аз вече бях пуснала тениската. Изсумтях и насочих пръсти към лицето му, което го накара да подскочи още веднъж.

— Не си въобразявай нещо, богаташче. Не съм някоя от фенките ти.

— Да бе, не го бях забелязал — промърмори той, макар едновременно с това да се беше изчервил.

Седнах пред есето си по история и текстовете, които щях да преведа за Лиу. Когато работя, доста се вглъбявам, така че като започнах, вече не обръщах кой знае какво внимание на Орион. Особено при положение че нямаше как да си спестя обичайните периодически проверки на периметъра. Той не правеше такива. Спрях, като свърших с плана за есето си и първия превод, и станах да се раздвижа: да се оставиш да се схванеш на стола е поредната лоша идея. Именно тогава забелязах, че той седеше на мястото си и се взираше все в същата страница от лабораторното си задание.

— Какво?

— Наистина ли мислиш, че другите деца са атакувани много по-често? — произнесе рязко, сякаш през цялото време го беше глождила тази мисъл.

— Май не си толкова умен, а? — попитах, както бях в йога поза „куче, гледащо надолу“. — Как мислиш, защо хората искат да попадат в анклави?

— Това е навън — отговори той. — Тук вътре всички сме заедно. Всички имат еднакви шансове…

Той се обърна да ме изгледа по средата на изречението, при което обърнатият ми наопаки поглед го освести и осъзна какви глупотевини е надрънкал. Млъкна и отново придоби нещастен вид. Удостоих го с презрителното изсумтяване, което си беше заслужил, и подхвърлих саркастично:

— Така значи. Луиза е имала същите шансове като Клои.

— Луиза беше обречена — посочи Орион. — Не знаеше нищо, не беше подготвена. Затова се грижех толкова много за нея. Не е същото.

— Хубаво. Мислиш ли, че аз имам същите шансове като Клои?

Явно в това също нямаше как да убеди сам себе си и се подразни. Отклони очи и каза:

— Ти собственолично си съсипваш шансовете.

Изправих се и отговорих със стегнато гърло:

— Майната ти тогава, разкарай се от мен.

Той само изпухтя дори без да поглежда обратно към мен, все едно приемаше, че се шегувам.

— Ето, виж се. Едва ми обелваш по някоя дума, а пет пъти ти спасих живота.

— Шест пъти — поправих го.

— Колкото ще да са — отвърна. — Наясно ли си, че през изминалите три дни буквално всеки сред познатите ми ме предупреждава да се пазя от теб, защото си злодей? Държиш се като такъв.

— Не е вярно! — отрекох. — Джак се държеше като такъв. Злодеите са мили към теб.

— Добре, няма опасност да бъдеш обвинена в това. — Приведе се над книгите си с гримаса на лицето; дори не беше осъзнал, че се бях канила да го фрасна по главата. И все още имах желание да го направя и да му се разкрещя, че не е нужно да върша нищо, та хората да ме приемат за зло, никога не е било нужно — само дето той не го беше приел просто така. Сметна ме за черна вещица, когато му предоставих наистина солидна причина и по-важното, седеше тук, на моето бюро, и разговаряше с мен като с пълноценен човек, а аз не исках това да спира. Така че вместо да го фрасна, приключих с поздрава си към слънцето, върнах се при бюрото и продължих с работата си.

Когато би предупредителният звънец за вечерния час и най-накрая си събрахме нещата, той произнесе плахо:

— Искаш ли пак да дойдем тук утре след закуска?

— Някои от нас нямат възможност да прехвърлят смените си по поддръжката на други — отговорих, но гневът ми се беше изпарил. — Кой е поел твоята?

— Нямам такава — заяви той със стопроцентова невинност и придоби озадачен вид чак когато го изгледах. Всички получаваме смени за поддръжка веднъж седмично; дори да си бъдещият доминант на нюйоркския анклав, това пак не би те спасило от възложение. Само ти спестява необходимостта да го вършиш лично. Членовете на анклави обикновено се събират в групи по десет и прехвърлят всичките си смени на един човек, а в замяна му обещават да се присъедини към съюза им, като дойде време за дипломиране. Наричаме го академична пътека по поддръжката, макар да е строго неофициално, и това е един от най-надеждните начини да попаднеш в анклав след завършването. С радост допускат в редиците си всеки склонен да изпълнява буквално всевъзможни гадости, а и тези от поддръжката излизат с практически опит в ремонта точно на типа инфраструктура, използвана от анклавите.

Но също така това е един от най-добрите начини да умреш. На учениците от поддръжката им се налага да пропускат приблизително половината си часове, така че винаги се намират на ръба на бръснача да се провалят, а и по този начин се лишават от усвояването на много теория и заклинания за напреднали. И по-важното, те са тези, на които се налага да влизат в стаи с мистериозни дупки по стените, течащи тръби, изгоряло осветление; с други думи, на места, където предпазните прегради са нестабилни и е по-вероятно да се вмъкнат зловредни. И няма как да поемеш смяна и после да я пропуснеш. Ако не изпълниш адекватно задачите си в рамките на посочената седмица, не си допускан в столовата, докато работата не бъде свършена. Ако си обещал на някого да поемеш смяната му и не изпълниш, той губи достъп до столовата, така че представителите на анклави държат стриктно под око своите малки помощници. Или поне повечето от тях.

— Някой друг от Ню Йорк е уредил нещата вместо теб, нали? А ти дори не си наясно — заключих. — Това е долно, Лейк. Поне от време на време благодари на бедното хлапе. — Бедното хлапе друг път. Бих поела чужди смени по поддръжка, без да се замисля: и бездруго вече имах гигантска мишена на гърба си. Но всъщност конкуренцията е доста сериозна и аз се отказах още през първите седмици, защото никой от анклавите не пожела да ме наеме. Дори не разговаряха с мен, та не разполагах с кой знае какви възможности да им се докарам някак. Честно казано, липсата на възможност не беше единствената ми пречка в случая.

Той се изчерви.

— Каква е задачата ти за тази смяна?

— Почистване на лабораториите — отговорих. — Чистенето на алхимичните лаборатории е противно по начина, по който са противни всички задачи от поддръжката, но не е като да се мъчиш да запълниш дупка в стена или да коригираш предпазно заклинание. Веднъж ми се наложи да поправя излиняла защита над въздуховод в една от семинарните зали близо до работилницата. Предпазната преграда беше толкова изтъняла, че буквално цяла тайфа пробивани чакаха да се вмъкнат. Тези най-отпред бяха плътно притиснати към нея: пет или шест чифта лемурски очи се взираха в мен с лаком копнеж, а от пълните им с остри като игли зъби се стичаше слюнка. Накрая взе, че ми писна от тях и прахосах малко мана, та физически да ги натикам достатъчно дълбоко обратно във въздухопровода, за да изпълня преградно заклинание.

Чистенето, дори в лабораториите, далеч не е така опасно. Беше възможно да попаднеш на киселина, контактна отрова или съмнителна алхимична субстанция, но те не са трудни за улавяне. Повечето ученици не си правят голям труд, просто напълват кофа със сапунена вода, хвърлят съживително заклинание върху няколко парцала и дълга дръжка, вкарват ги вътре и наблюдават процеса от вратата. Но освен ако не съм напълно скапана, аз върша всичко на ръка. В комуната се редувахме да чистим и мама не ми позволяваше да си служа с магия, така че парцалът и кофата са мои добри познайници. Тогава се чувствах ужасно огорчена. Сега това значи, че излизам от сделката с малко допълнителна мана, вместо обратното, а и понякога се натъквам на използваеми материали сред останките. Все пак не е някакво вълшебно преживяване, де.

— Ще дойда с теб — заяви Орион.

— Какво ще направиш? — попитах и се засмях, като установих, че не се шегува. Всички биха си помислили, че наистина е влюбен. — Не ме оставяй да те спирам.

С негова помощ отметнах задълженията си много по-бързо и двамата прекарахме остатъка от уикенда заедно в библиотеката. Налага се да призная, че тревожните погледи от нюйоркската банда всеки път, като минавахме покрай техния кът в читалнята по път към столовата и обратно, ми донесоха голяма доза дребнаво и откровено глупаво удовлетворение. А бях достатъчно умна да съм над тези неща. Беше редно да се сдружа с всички. Не се срещах с Орион, но той наистина ми беше приятел; не беше някаква временна илюзия. Имах реален пробив в Ню Йорк. Ако ме приберяха, нямаше да се налага да се тревожа да търся други съюзници. Можех да стана част от поделянето на енергия и да се устремя право към портите, все едно се пързалях на лед. Подозирах, че дори нямаше да се наложи да им пълзя в краката, просто трябваше да се покажа порядъчно вежлива.

Но не го правех. Не окуражавах никое от другите деца от анклава, макар те да се опитваха да установят контакт; аз просто ги отблъсквах. При това никак не прикрито. Като отивахме да си измием зъбите в събота, Аадхия попита предпазливо:

— Ел, някакъв план ли си съставила?

Мигом схванах какво имаше предвид. Но не отговорих нищо; не желаех да бъда раздумана с разум от глупавото си поведение.

— Така стоят нещата — отбеляза Аадхия след кратка пауза. — В училището ми навън бях наистина популярна. Тренирах футбол и гимнастика. Имах милион приятели. Но през годината преди въвеждането мама седна на разговор с мен и ми заяви как тук вътре ще бъда от неудачниците. Не го каза в смисъл бъди подготвена, че е възможно да се случи. Обяви го директно.

— Ти не си неудачница — възпротивих се.

— Напротив, точно такава съм. Неудачница съм, защото ми се налага да го обмислям през цялото време: как ще изляза оттук? Остава ни една година, Ел. Наясно си какво ще представлява дипломирането. Децата от анклавите ще изберат най-добрите сред нас. Ще раздават предпазни щитове и ще поделят енергия, ще използват магия за бремето или ще опънат защитен чадър и ще изхвърчат през портите навън, а зловредните ще погнат всички останали. В този сценарий ние не желаем да бъдем сред всички останали. А и какво ще правиш после? Ще живееш в колиба в Скалистите планини?

— В шатра в Уелс — промърморих, но тя очевидно беше права. В действителност бях планирала всичко с едно супер важно изключение. — Те не искат мен, Аадхия. Искат Орион.

— Е, и какво? Възползвай се, докато можеш — посъветва ме Аадхия. — Чуй, казвам ти всичко това, защото ми правиш огромни услуги и защото си достатъчно умна да го чуеш, така че недей да беснееш. Сигурно ти е ясно, че отблъскваш хората.

— Но не и теб? — попитах и се опитах да прозвуча хладнокръвно, макар да не се чувствах така.

— Не съм имунизирана или нещо — обясни тя. — Но мама също така ми поръча да се държа добре с отхвърлените, защото е глупаво да затварящ врати, и да съм подозрителна към прекалено милите, защото искат от теб повече, отколкото показват. И явно е била права. Излезе, че Джак Уестинг е същински Ханибал Лектър, а ти се оказа толкова точна, че обърна гръб на Ню Йорк и Лондон заради мен, само защото не те прекарах напълно в сделките ни. — Повдигна рамене.

Вече бяхме стигнали в банята и повече не можехме да говорим. През цялото време, докато си миех зъбите и лицето, и после, докато пазех и Аадхия да го свърши, кипях вътрешно. По път обратно обаче избухнах.

— И защо? Какво съм сторила, та да отблъсквам хората?

Зачаках да излезе с обичайните неща: груба си, държиш се студено, жестока си, вечно си ядосана, всичко, което посочваш другите, та да изкарат, че вината е моя. Тя обаче ме изгледа и се намръщи, сякаш наистина го обмисляше.

— Чувството, което създаваш, е сякаш предстои да завали заяви с решителност.

— Какво?

Но Аадхия вече ръкомахаше готова да поясни.

— Нали знаеш това усещане, когато си някъде далече и не си взела чадър, защото е греело слънце, като си излизала. Обула си хубавите си велурени ботуши, а изведнъж притъмнява и е повече от ясно, че ще рукне порой. Казваш си „О, върхът“. — Тя закима сама на себе си, доволна от гениалната си аналогия. — Като се появиш някъде, внушаваш точно това чувство. — Направи пауза и хвърли поглед зад нас, та да се увери, че никой не слуша, а после добави рязко: — Да знаеш, че ако хитруваш малко в повече, това може да повлияе зле на вибрациите ти. Познавам ученик от академичната пътека по алхимия, който има много добра рецепта за пречистване…

— Аз не хитрувам — процедих през зъби. — Никога не съм хитрувала.

Тя ме изгледа невярващо.

— Сериозно ли?

Това беше наистина полезно. Разбира се, че би трябвало да е такова. Аадхия беше сто процента права и беше редно да я послушам и да обърна едноседмичните си нелюбовни отношения с Орион в инструмент за директна покана още на момента да се присъединя в най-малко три различни анклава, с готовност да последват още дузини през всяка следваща седмица, през която имаме нелюбовни отношения. Защото създавам усещането, че предстои да завали.

Но вместо това първата ми стъпка на следващата сутрин беше да отговоря на Сара с неописуема студенина:

— Съжалявам, заета съм.

Тя ме канеше да разменя заклинания с нейната уелска група, която се събираше да преговаря в неделя. Беше пълно с деца от анклава на Великобритания, всяко с наследствен сборник, претъпкан с първокласни и надлежно изпробвани магии, още по-ценни, заради факта че езикът е напълно фонетичен. Общо взето, всеки, способен да се справи с името Ланвайрпулгуингил — което дори не е пълното, — би могъл да използва повечето заклинания, дори без да знае какво означават всички думи, така че човек се радва на облагата от по-рядък език и по-обширна група за размяна. Благодарение на доброто старо „Исгол Улкрад Абъртрайви“ или казано на прост език, гимназията в Кардиган, моят уелски е доста приличен, макар никога да не съм го използвала извън часовете. Всеки път, когато влезех в магазин или пъб, хората превключваха на английски дори без да се замислят и понякога продължаваха на английски, нищо че аз отговарях на уелски.

В тона на самата Сара се долови известно съмнение.

— Чух, че си израснала в Уелс и помислих, че може би… — беше начинът, по който го формулира. О, и искаше да го осъществим след закуска на тяхната маса в библиотеката. И то се знае, бях добре дошла да доведа приятел.

— Аз нямам нищо против — заяви ми Орион, когато седнахме с подносите си. Беше дочул предложението.

— Аз пък имам — изръмжах му свирепо и ако беше изрекъл още една покровителствена дума, щях да изсипя овесената си каша на главата му. Той обаче се изчерви и видимо преглътна. Външно изглеждаше приблизително както се чувствах аз вътрешно, когато Аадхия беше седнала при мен. Все едно за него беше съвсем ново изживяване да срещне човек, който няма желание да го употреби до последната капка. Така или иначе, просто проскърцах със зъби и поделих полупълната каничка със сметана, която бях отмъкнала тази сутрин.

Крайният резултат беше, че бях нагазила в тази бъркотия до колене, точно както стояха нещата и предишната седмица, когато той влетя в стаята ми в ролята си на бял рицар, ако не и повече. Както ставаше ясно, нямаше да използвам приятелството си с него, за да напредна, а междувременно се справях доста успешно да накарам всички от анклавите да ме мразят ожесточено вместо просто умерено. Както я бях подкарала, щях да съм го постигнала още преди края на срока. И макар Аадхия, Лиу и Нкойо вече да не ме отбягваха активно, нямаше да ме изберат пред гаранцията да оцелеят. Следващата година щеше да започне сериозното сформиране на съюзи и те трите бързо щяха да бъдат придърпани от една или друга група. Колкото и на Аадхия да й се нравеше да говори, че е неудачница, разполагаше с добре лъсната репутация, точно както и останалите две. Моята стартира мътна и в момента беше в процес да бъде окъпана от помията на собствената ми гордост.

Но хубаво: при положение че не бях в състояние да проявя самоконтрол да я преглътна и просто да се направя на подмазвачка за достатъчно дълго, та да си спася живота, очевидният отговор беше, че се налага да издиря начин да демонстрирам пред всички колко сила притежавам. Тогава все някой щеше да ме поиска заради самата мен и може би щях да престана да саботирам всяка възможна оферта за съюзяване, която получа.

И бездруго планът ми беше такъв, да пожертвам няколко кристала и някак да установя репутацията си. И времето за това беше сега, тъй като активността на зловредните спада значително след дипломирането. Много от тях биват убивани долу от спасили се дипломанти или пък се изяждат взаимно насред яростното лапане. Останалите пък са добре заситени и са заети да си търсят тихо ъгълче, където да пръкнат множество зловредни бебета. А тук, горе, от борба с вредителите са изтребили зловредните, живеещи сред нас. Строителите знаеха, че известен брой от тях си проправят път догоре, та два пъти в годината помещенията са добре обгаряни. Включва се силен предупредителен звънец, ние всички се втурваме към стаичките си в общежитието, затваряме се вътре и барикадираме вратите си стабилно, колкото можем. После огромна стена от пламъка на простосмъртните е призовавана и запращана на весела обиколка из сградата да изпепелява цели орди от бягащи отчаяно зловредни от последния до най-долния етаж.

Ако се чудите защо не прилагат тази отлична система долу в залата за дипломиране, та да разчистят зловредните, преди да вкарат вътре дипломантите, така е било замислено, но механизмът се е повредил около пет минути след като училището е отворило врати. Никой не слиза за поддръжка в залата за дипломиране.

Както и да е, заради това въвеждането се случва буквално вечерта след дипломирането: това е най-безопасният ден от годината в Магьосническата академия и после мястото остава относително спокойно за месец или два. Така че ако дотогава не издиря прилично извинение да издухам много сила — като например душеядец, не че тая остатъчна горчивина или нещо от сорта, — няма да ми падне такова до края на първата четвъртина от учебната година, а дотогава вече ще са сформирани голям брой от съюзите.

За цялата сутрин не свърших почти никаква работа. На темата за анклавите Чжоу, унищожили се взаимно преди около три хиляди години, й беше трудно да се пребори с въртящия се в главата ми въпрос какво да сторя, та да изпъкна. Бих могла някоя сутрин просто да устроя сцена в столовата и да накарам ред маси да се разпаднат, но ме втрисаше от идеята да пилея мана по подобен начин, а и да я хабя така би ме накарало да изглеждам доста тъпа. Или пък по-лошо, при положение че я пилея лекомислено, хората можеха да придобият впечатлението, че притежавам абсурдни количества сила, а това би било истина, ако бях… познахте, черна вещица. Те и бездруго имаха желание да вярват именно в това.

Вдигнах ръце от собственото си есе и се залових с преводите, които дължах на Лиу. Единственият речник на санскрит на рафта днес беше чудовищна шесткилограмова тухла, но поне прехвърлянето на страниците му беше механично и това позволи на значителната част от мозъка ми да се тревожи за наличния проблем. Реших да си поставя краен срок да измисля сценарий до края на следващата седмица. В противен случай щях да се престоря, че нещо ме е стреснало, може би в работилницата, където Аадхия да стане свидетел…

В този момент мисловният ми поток беше накърнен, защото Орион обърна глава да погледне зад нас и аз осъзнах, че го правеше за трети път. Преди не го бях забелязала, защото поначало си е напълно нормално. Аз надзъртам над рамо може би веднъж на пет минути и е напълно автоматизиран акт. За него обаче не беше нормално и преди да съм успяла да попитам какво е набелязал, той вече беше станал от бюрото, просто заряза книгите си и всичко останало и затича между стелажите към читалнята.

— Лейк, какво става, по дяволите? — креснах след него, но той вече се отдалечаваше.

Можех да затичам след него достатъчно бързо, та да го догоня, само дето в такъв случай бих се движила с максимална скорост към каквото и да се намираше напред, а то несъмнено беше нещо наистина опасно. Ако той се отдалечеше прекалено, редовете щяха да се разтегнат, та да ми попречат да го настигна, а това би значело да тичам с всички сили съвсем сама по тъмните коридори, което беше също толкова гениална идея, колкото звучи.

Също така можех да остана паркирана на бюрото, само дето в такъв случай не бих разбрала какво преследва той. А ако в библиотеката се беше вмъкнало нещо наистина свирепо, като нищо би могло да се изплъзне на Орион и да дойде за мен. Така или иначе бях търсила начин да се изтъкна: какво повече бих могла да поискам? Да извадя от строя нещо голямо в читалнята би било отлично, стига Орион да не го убиеше, преди да стигна. Може би дори щях да спася него.

Подвластна на шеметно ликуване от това видение, аз станах и тръгнах по петите му, само че с порядъчно предпазливо темпо. Като поех покрай реда на книгите на санскрит, дочух примамливата песен, която го беше призовала: от читалнята долитаха приглушени крясъци. Не можех да преценя какво провокираше виковете, но броят на гласовете даваше да се разбере, че е нещо впечатляващо. Постъпих мъдро да се движа бавно обаче: намирах се едва в секцията, посветена на Ведическата цивилизация, а Орион вече завиваше към основната зона с чародействата далече напред.

Аз се държах фокусирана върху надписите на гърбовете на отминаваните книги и спазвах определената си скорост, най-добрия начин да попреча на библиотеката да ми играе номера. Но пътеката вече се показваше неоснователно бавна и неподатлива и после нещата се влошиха: търсех познати книги и отправни точки и зърнах две заглавия от малкия ми каталог, писани от същия автор и през същото десетилетие, с цял стелаж помежду им. Трябваше да започна да чета целенасочено на висок глас последното заглавие на всеки ред и да первам с пръсти ръба на всеки стелаж, та да принудя мястото да ми позволи някакъв реален напредък.

Което беше изключително странно, защото чувах крясъците от читалнята да се усилват. В далечния край на реда пробляснаха червена и виолетова светлина: вълшебството на Орион в действие, което вече започвах да разпознавам само от ритъма на изричаните заклинания. Явно вече се вихреше сериозна битка. Обичайно училището е повече от доволно да те пусне насред подобна бъркотия, ако си достатъчно глупав да се втурнеш в нейна посока. Освен ако, хрумна ми, въпросният зловреден не притежава реални шансове да надвие Орион. Все пак се движех към читалнята с намерение да му помогна, а в магията намеренията са от значение. То се знае, че училището би се радвало да се отърве от него, като го вижда как вилнее и причинява гладуване на мястото.

Тази идея никак не ми се хареса, а още по-малко ми допадна колко много не ми се хареса. Освен ако не е от практически съображения, да се привържеш към някого тук вътре е като да пратиш специална покана за злочестини, дори да не си избрал идиот, който прекарва цялото си време да се подлага на опасност. Но беше прекалено късно. Вече се дразнех достатъчно, че полагах изрични усилия да не затичам. Наложих си да забавя крачка дори повече и внимателно оглеждах абсолютно всяко нещо по рафтовете. Противно на всякакви инстинкти е, но е най-добрият начин да накараш библиотеката да ти позволи да преминеш. Ако ти отнема прекалено дълго да изминеш един ред, трябва да са налични повече секции за дадената тема и съответно библиотеката трябва да измъкне повече книги от празнотата, за да ги запълни. Ако се движиш достатъчно бавно, та да преглеждаш всички заглавия, почти сигурно е, че ще откриеш наистина ценно и рядко издание със заклинания. По тази причина е сигурно, че вместо това училището ще те остави да пробиеш напред.

Само дето по рафтовете започнаха да изникват купища непознати книги и ръкописи. Училището наистина не искаше да стигна до края. Присвих очи и се вгледах още по-настойчиво. През три секции по-нататък зърнах да проблясва златният гръб на тънък том, почти напълно скрит между две камари папируси от палмови листа. Беше на висок рафт, почти на границата на обхвата ми и нямаше етикет.

Отсъствието на етикет значи, че книгата е била прясно изтеглена от празнотата и преди никога не е била на рафта, което от своя страна говори, че е достатъчно ценна, та да се укрива агресивно. А книга, свряна сред ръкописи от палмови листа, подсказваше за достатъчно ценни заклинания, които някой е копирал векове по-късно и дори си е направил труда да позлати гърба. Първо забелязах книгата да наднича, когато бях на две крачки, не откъснах очи дори за секунда, докато доближавах, сграбчих ръба с една ръка, подскочих и я дръпнах. На практика усетих как целият стелаж се разлюлява от негодувание. Не бях толкова глупава, та да се опитам да надникна в книгата, което би я направило обект на подбор. Продължих да гледам право напред и я натъпках в чантата си дори без да нарушавам крачка. Но само по начина, по който пръстите ми се плъзгаха по нея, знаех, че е наистина супер добра. Не само гърбът й беше позлатен, по целите й корици имаше някаква шарка, плюс прихлупваща лента, която да я държи затворена.

След това нещата се задвижиха по-бързо. Позволих си за момент да изпитам самодоволство, защото бях победила библиотеката. Накарах я да ми даде нещо добро и сега щеше да й се наложи да ме пусне, тъй като нямаше да пожелае да ми позволи да отмъкна още някой трофей. И не пожела, но все пак аз бях идиотка. Никога не вземаш нищо оттук, без да платиш. Ама никога.

Придвижих се скоростно през по-модерните езици, а при следващия залп от магията на Орион библиотеката вече не успя да ме спре да зърна колко е разстоянието между мен и основния ред със заклинания. Затичах бързо и това ме отведе достатъчно близо, че да мога да виждам края на реда дори след като заревото от заклинанието избледня. Отне ми най-малко два пъти повече време да се добера, отколкото на Орион. Виковете бяха по-силни, а също и останалите шумове: като завих към главната пътека, чух тънко пищене, бегло напомнящо птича песен и после по-глухо ръмжене. След няколко предпазливи крачки долетя и трети звук, наподобяващ свистене на вятър сред сухите листа в началото на зимата.

Беше възможно първите два да са произведени заедно. В звероподобната и хибридната категория се срещат какви ли не нелепи кръстоски, зловредни, създадени, когато някой крайно умен алхимик е съчетал за смях и печалба две несъвместими същества — ако под печалба разбираш в крайна сметка да бъдеш изяден от собствените си творения, както май се случва с почти всеки злодей, отклони ли се по тази конкретна тангента. Да кръстосаш вълк с ято врабчета може да звучи като глупава идея, но никак не е невероятно. Третият звук обаче беше нещо друго. Не беше точно като материализацията, с която се пребори мама на Бардси Айлънд през онова лято, когато ме влачи пеша през цял Уелс по някакъв стар поклоннически маршрут, това прозвуча по-скоро като звъненето на камбана, но беше достатъчно сходно, та да не може да се сбърка.

Ако в училището някак се беше формирала материализация, мястото й беше точно в библиотеката. Но се изненадах, че се беше отбила в читалнята. Защо не се е задържала в тъмното между стелажите, където би се хранила с изгубили се ученици? И защо в същия момент с нещо друго — с две други неща, поправих се наум, защото сега беше ясно, че пищенето и ръмженето идват от различни части на читалнята, прекалено раздалечени една от друга, та да са двете глави на едно същество. В това нямаше никаква логика, а тя съвсем се изгуби, когато чух Орион да изкрещява:

— Магнъс, постави хлъзгав щит!

Тези са използвани само срещу тинести, а те не издават друг звук освен джвакане. Това правеше зловредните в библиотеката четири наведнъж. Щеше да се получи същинско преддипломантско парти.

И ако Магнъс беше още тук и изпълняваше защитни магии, вместо да побегне, това значеше, че поне едно зловредно държеше под контрол изхода и много от учениците не можеха да излязат. Беше поднесена на тепсия възможност да се представя точно както бях искала. Основната алея дори беше цялата осветена, също като писта на летище.

Не се втурнах по нея, та да се включа в идеално видимата битка. Малко се бях позабавила покрай прибирането на книгата, но никога не съм чак толкова бавна. Библиотеката бе желала да ме задържи на реда за санскрит, а сега ме искаше в читалнята. Това значеше, че не се опитваше да ми попречи да спася Орион. Просто не ме искаше на тази пътека. И така отчаяно целеше да се махна, че предлагаше неща, за които бях мечтала, седнала на бюрото си в нишата, такива, за които бях копняла.

Така че спрях на място, обърнах се и се вгледах в тъмното.

Отворите на вентилацията тук са стари потъмнели пиринчени решетки, монтирани на пода. Ръбовете им улавят светлината, като се движиш през библиотеката, тънки искрящи линии, които отразяват дори бледото осветление. Не можех да видя онази, която трябваше да се намира зад мен. Нито пък чувах вбесяващото стържене на старите и мърляви вентилатори или дори вездесъщото шумолене от помръдването на страниците: сякаш книгите по рафтовете бяха застинали подобно на врабчета, когато отгоре кръжи ястреб, фоновият шум не беше просто погълнат от трясъците на битката зад мен. Сдържах дъха си и се вслушах. Дочух едва-едва звука от дишането на множество други хора, притаено и мъчително. Лампите бяха напълно угаснали, но със следващия магически залп на Орион щеше да дойде нова светлина. Цялото ми тяло се беше напрегнало в очакване и при поредното яркочервено проискряване срещнах половин дузина човешки очи, които ме наблюдаваха. Бяха разпръснати по дебелите гънки на прозрачната лъскава маса, процеждаща се от вентилационния отвор. Много усти се отваряха жадни за въздух.

Тъй като в часовете по зловредни науки ми се налага да седя на предните редове, имам особено добър изглед към стенописа с дипломирането, на който са изобразени две гигантски зловредни пасти, гордо стоящи от двете страни на училищната порта. Те са единствените зловредни с имена: много отдавна ученици от нюйоркския анклав започнали да им казват Търпение и Кураж и имената се запазили. Предназначението им обаче е чисто декоративно; тук не изучаваме зловредните пасти. Няма смисъл. Не съществува начин да попречиш на зловредна паст да те убие. Ако излезеш достатъчно бързо през портите, не те докопват. Или ако първо не те усмърти нещо друго. Съществува само един практически съвет, предлаган от учебниците: ако можеш да избираш, предпочети другото. Но щом те заловят, дори да е пипало, обвито веднъж около глезена ти, няма измъкване. Не и ако си сам.

Светлината зад мен от заклинанието на Орион угасна и аз останах на място, устремила взор към непрогледната тъмнина, докато стане време за следващата — издължено зарево в яркозелено и синьо. Зловредната паст още беше там. Примигна към мен с някои от взетите си назаем очи: кафяви очи с много различни нюанси и форми и тук-там сини и зелени, плъзгаха се бавно по повърхността в противоположни посоки или редом, докато зловредното продължаваше да изпълзява от вентилацията, някои от тях потъваха и други се показваха на светлината, а зениците им се свиваха заради яркостта. Част от очите се взираха широко разтворени, други мигаха учестено, а трети изглеждаха оцъклени или мътни. Половинката страница на тема зловредни пасти в учебника за втори курс също така ни информираше в цинична проза, че никой не знае какво се случва с консумираните от зловредна паст и че съществува сериозна школа, която вярва как съзнанието им всъщност продължава да съществува и просто се изтощават в мълчанието. За допълнително четиво ни насочваха към литература от Абернати, Кордин и Ли в „Журнала за зловредни учения“, които бяха установили, че е възможно да бъде насочено комуникационно заклинание дори към отдавна погълнати жертви на зловредна паст и да се получи отговор, пък макар и под формата на нечленоразделни крясъци.

Като бях на девет, накарах мама да ми разкаже как е умрял татко. Тя не искаше. Преди това все казваше:

— Съжалявам, мила, не мога да говоря за това.

Но на сутринта след дращещия аз седях на леглото с ръце, обвити около треперещите ми колене, взирах се в металната пътека, получила се от първото гладно нещо, изскочило от тъмнината за мен, и промълвих:

— Не ми казвай как не можеш да говориш за това. Искам да науча.

Така че мама разкри историята пред мен, а после прекара остатъка от деня да хлипа силно, докато боса, както почти винаги, обикаляше наоколо, изпълняваше ритуалите си, разтребваше и готвеше. Виждах белега на глезена й, представляващ пръстен от миниатюрни точки, така познатия пръстен. Преди го бях харесвала, запленяваше ме. Когато бях малка, все се опитвах да го докосна. И разпитвах за него далеч повече, отколкото за татко. Отговора на този въпрос също го отбягваше, но аз не бях осъзнала, че въпросът всъщност е един и същ.

Единственият начин да спреш зловредна паст е да предизвикаш лошо храносмилане. Ако сам се втурнеш в зловредната паст с достатъчно могъщ щит, имаш шанса да влетиш вътре, преди да е започнала да те яде. На теория, ако успееш да достигнеш вътрешността, оттам би могъл да я накараш да се пръсне. Но обикновено хората не стигат толкова далече; съществуват само три известни случая някога да е изпълнявано, и то от кръг от магове. Единствената реалистична цел за сам маг е да я разсее. Това е всичко, което е сторил татко. Сграбчил пипалото и го дръпнал настрани от мама и обратно в масата, съставяща зловредната паст. Имал време да се обърне и да й каже, че обича нея и мен, бебето, за което тъкмо били осъзнали, че е на път. После зловредната паст пробила предпазния му щит и го погълнала.

Може да е била точно тази. Знаех, че не са били Търпение и Кураж. Те са толкова големи, че вече не шават много наоколо, а и рядко ядат ученици, освен ако не се случи по грешка. Прекарват деня на дипломирането да поглъщат всяка друга зловредна паст, попаднала в обхвата на пипалата им, както и всевъзможни други едри зловредни. Тази тук очевидно е по-енергична. Преди никога не е имало зловредна паст в помещенията на училището. Разбира се, доколкото ми е известно на мен, но те не са от типа зловредни, на които някой се изплъзва, та да разкаже. Получаваш доста предупреждения от хората, които крещят и се мятат, докато биват преглъщани. Но подвизаващите се в училището чудовища винаги са били склонни да чакат долу за годишното си пиршество.

От читалнята дойде следващото проблясване точно когато зловредната паст измъкна последната си част от вентилацията, масата вещество за кратко запази ъгловатата форма, в която е била сплескана, и после се превърна отново в буца. Просто седеше там, а безмълвните усти по нея се движеха и поемаха дълбоко въздух, все едно се възстановяваше от сериозни усилия, положени да се изкачи тук и да ловува. Не побегнах, нямаше нужда. Дори по-дребна паст не яде само един наведнъж. Ако ме излапа, ще й се наложи да остане тук и да храносмила, преди да може да помръдне наново, а през това време всички ще са се разбягали. Заради това библиотеката се беше опитвала да ме задържи настрана: та да не отправя предупреждение. Искала е да предостави на зловредната паст добри шансове да изяде не само Орион, но и всички в читалнята. А да не споменавам четирите мощни зловредни, които вероятно са дошли, самите те бягайки от зловредната паст.

Направих заднешком първата си бавна и предпазлива стъпка към тъмната читалня. И после още една, когато зад мен се задейства следващото заклинание на Орион. Зловредната паст издаде дълбока въздишка от всичките си усти и се задвижи — в другата посока. Замръзнах и се зачудих дали бях видяла погрешно, но явно Орион си беше послужил с някаква вариация на магия за спускане на затворнически купол и бях обгръщана от неоново розова светлина, отразявана от лъскавите гънки на зловредната паст, която се придвижваше с изумителна скорост, а очите и шепнещите усти се показваха и потъваха сред вълните.

Не се беше насочила към читалнята, а в другата посока, директно към стълбището в далечния край на коридора, отвеждащо от библиотеката към общежитието на първокурсниците. В момента най-малките ученици бяха по стаите си, всички онези, които нямаха анклав да ги прибере на някоя от масите в читалнята, подготвяха домашните си по двойки или дори тройки. Зловредната паст щеше да се разстеле по коридора и да блокира възможно най-много врати, а после щеше да започне да вмъква пипала вътре и да вади крехките стриди от черупките им.

И нямаше какво да сторя, за да ги спася. Най-бързият друг начин да се достигне до общежитията, беше да притичам през читалнята и по другата половина от коридора до стълбището там, така бих се озовала в противоположния край на общежитията. Докато заобиколя, вече нямаше да е необходимо предупреждение. Учениците от другия край щяха да крещят достатъчно силно.

Но това беше единственото, което можех да сторя, единственото, което изобщо някой можете да стори, защото няма как да убиеш зловредна паст. Когато зловредна паст погне анклав, дори тяхната единствена цел е отбрана: укриват се, затварят входове, прогонват останалите зловредни, та пастта да избере да ловува другаде. Дори най-великите магове на земята не са в състояние да погубят зловредна паст. И изобщо не би им минало през ум да се пробват, защото ако опиташ и не успееш, тя те изяжда и продължава да те яде вечно. По-лошо е, отколкото да бъдеш убит от душеядец, по-лошо е, отколкото да бъдеш заловен от харпия и отнесен в гнездото й, та малките й да те изядат жив, по-лошо е, отколкото да бъдеш разкъсан от гигантски стоножки. И никой с мозък в главата не би се опитал, абсолютно никой, освен ако момичето, с което си започнал да се срещаш преди няколко месеца, не е напът да умре, и тя, и мъниче, което дори не познаваш, още дори не истински човек, ами група клетки, едва започнали да се делят. Но ти глупаво държиш на тях прекалено много, та да спасиш живота им с цената на милиони години агония за себе си.

Тази зловредна паст не се канеше да погне обичан от мен човек. Дори не познавах някого от първокурсниците. След като се нахранеше с няколко дузини от тях, щеше да кротне, та да храносмила и да се възстановява от усилията. Вероятно щеше да се задържи в техния коридор и да се придвижва надолу година след година, чак до дипломирането. Когато огладнееше отново, просто щеше да се примъкне малко по-нататък и да излапа още няколко пъровокурсници, които не е имало къде да избягат. Поне щяха да са предупредени. Учениците, които погълнеше днес, щяха да продължават да умоляват, да плачат и да шептят още дълго време или поне устите им щяха да го правят.

И после противно на волята ми осъзнах нещо — ако някак успеех да спра зловредната паст, никой дори нямаше да узнае. Сред стелажите вече не беше останал нито един човек, не и при цялото това крещене и зарево в читалнята. А първокурсниците не биха излезли от стаите си, ако чуеха нещо в коридора. Беше краят на учебната година и досега вече са се научили, че просто трябва да барикадират вратите си като всеки разумен човек. Никой освен мен няма да знае, че тук горе е имало зловредна паст, и абсолютно никой не би ми повярвал, ако заявях, че съм се справила с някоя от тях. И щеше да се наложи да пропилея кой знае колко трудно набавена мана. После нямаше да има как да се изтъкна. Репутацията щеше да ми е последна грижа. Щях да прекарам цялата си последна година да кътам отчаяно всяка капка мана, която ми попадне, та да се опитам да преживея дипломирането.

Не желаех да осъзнавам нищо от това. Не желаех да го осъзнавам, защото значеше прекалено много за мен. Тук никога не получаваш нищо безплатно. Но на мен току-що ми беше връчена изключително ценна книга и в читалнята зад гърба ми се случваше точно онова, на което се бях надявала, това беше най-добрият ми шанс за оцеляване и бъдеще. Вече ми беше ясно, че училището не ми предоставяше всичко това срещу нищо — а пред мен се намираше точно обратното. Вече два пъти ми беше предлаган подкуп. Но защо ще подкупваш някого, ако не ти е нужно? Училището не би си давало труда да ме пази от зловредната паст, освен ако не намираше, че имах шансове. Ако не смяташе, че магьосница, сътворена за кръвопролития и разрушения, може да съумее да погуби чудовище, което никой друг не може да убие.

Озърнах се точно навреме, та да видя Орион да профучава покрай вратата към коридора, а първокласната му стойка за предпазен шит произведе бял пламък, когато той се блъсна в намиращото се насреща му. Последваха го ято хвъркати, а крилете им издадоха оня цвърчащ птичи звук. От тях валеше кървав дъжд. Можех да затичам и да ги втечня с мана от един кристал, както се случи с дращещия. Да се изправя там героично пред зяпналия Орион и тълпата от анклава. И никой нямаше да подложи на съмнение вестта за зловредната паст. Дори нямаше да се налага да се преструвам, че не съм я видяла. Можех да разкажа за нея на всички и пак да си остана герой. Дори героите не се пробват да спрат зловредна паст.

Обърнах се и тръгнах след зловредната паст. Исках да се чувствам ядосана, но вместо това ми се гадеше. Мама дори нямаше да узнае какво ми се е случило. Никой нямаше да ме види да умирам. Може би някои от тях щяха да чуят през вратите си приглушените ми крясъци, но нямаше да знаят, че съм аз. И всички, които ме чуеха да крещя, много скоро също щяха да крещят. Мама нямаше да узнае, само дето всъщност щеше да знае по начина, по който би разбрала, ако си служа с малия. Вероятно в този момент водеше кръг по медитация в хубава лятна вечер насред гората, със затворени очи и мисли за мен, както прави винаги, и ще знае какво ми се е случило, какво ми се случва в момента. Ще й се наложи да живее с това у себе си до края на живота й, редом със смъртта на баща ми.

Плачех по единствения начин, по който някога си позволявах тук, вътре: с очите ми широко разтворени, мигах учестено и оставях сълзите да се стичат по лицето ми и да капят от брадичката ми, та да не замъгляват зрението ми. При входа към стълбището имаше ярка светлина. Успявах да зърна лъскавата повърхност на зловредната паст, по нея личаха искрящи отражения, докато се изливаше навън. Не оставяше нищо след себе си, нямаше слузеста диря или друго. Не оставяше дори прах: вместо това последвах гладката и чиста пътека надолу по стълбите и на етажа на първокурсниците. Тук осветлението беше по-добро. Виждах ясно зловредната паст, вече разгръщаше крайниците си пред вратите като пародия на разтворени за прегръдка ръце. Разпростря се на обширна повърхност и ме погледна с дузина от очите си, някои усти издаваха хленчещи звуци, а други просто дишаха тежко. Една от тях произнесе нещо като „Нйег“, все едно беше дума.

Стиснах кристала си в ръка и го свързах с всички други кристали, които чакаха в сандъчето в стаята ми, а после тръгнах към зловредната паст. Не бяха сигурна, че наистина ще успея да се накарам да я докосна, но не се наложи. Като стигнах достатъчно близо, тя най-накрая протегна едно пипало специално за мен, обви го около китката ми и ме придърпа, ужасно усещане, дори през щита: страшно едър и потен мъж ме беше сграбчил здраво и ме притискаше към тялото си. Устите близо до мен започнаха да шепнат неразбираеми думи, които излизаха с фъфлене и влага, сякаш пияница дишаше в ухото ми, само дето и от двете страни едновременно. Не можех да се отделя от него, това нещо ме искаше, настояваше да се вмъкне в мен и да ме отвори. Опитах се. Не можех да си попреча да не се опитам. Не беше въпрос на избор. Не бях в състояние да си попреча да пробвам да се изтръгна от него, да се извъртам и да се боря, но не подейства. Бях напълно безпомощна в хватката му.

Единственото, което постигаше щитът ми, беше да попречи на зловредното да проникне в мен, поне засега. Също като език, който се опитваше да се вмъкне между устните ми, но аз успявах да ги задържа здраво стиснати, не успяваше да разтвори и краката ми. Но в крайна сметка се уморих и се наложи да се предам. Не можах да издържа повече от него. Ужасът и гневът от осъзнаването, че няма как да устоявам вечно, ме направиха способна да предприема нещо друго. Напреднах малко навътре и вълна от масата на зловредната паст се спусна върху главата ми. Усещането престана да бъде като че съм държана от човек, пък бил той и отвратителен. Вече не бях обгръщана от усти, очи и ръце, а от вътрешности, органи, и нещото още се опитваше да проникне в мен без всякакви граници помежду ни. Искаше да ме разтвори и да ме превърне в част от себе си, да ме примеси в себе си. Вътре беше отвратително, противна пихтия от умиращи неща, които така и не бяха успели да умрат напълно, гниещи и все още с бълбукаща кръв. Започнах да крещя, само заради това че го усещах около себе си.

Знаех, че колкото и да крещя, никой няма да дойде, така че в началото просто продължих. Нахлух по-навътре, сграбчвах шепа след шепа от него, подобно на някакво въже, което се изплъзваше от ръцете ми почти веднага, след като го хванех. Все едно се опитвах да плувам в месо. Усещах маната ми да струи през мен като поток, поддържащ защитното ми заклинание, та да пази гладното нещо навън от мен, но нямах представа колко използвам, колко ми оставаше, дали изобщо разполагах с достатъчно, та да унищожа зловредната паст, когато стигнех накъдето се бях запътила. Крещях, хлипах и се придвижвах слепешката, без всъщност да се добирам доникъде, но осъзнавах, че не съм в състояние да понеса повече от това.

Учебникът се оказваше прав, избери какво да е друго, всяка друга възможна смърт, защото наистина бих предпочела да съм мъртва, отколкото да продължавам с онова, с което се бях захванала, дори пазена от щита ми.

Така че не продължих нататък. Спрях и си послужих с най-добрата от деветнайсетте магии за изтребването на стая, пълна с хора, които знам, най-кратката; само три думи на френски са, à la mort, но трябва да бъде изпълнена безгрижно, с отмятане на ръката, което повечето хора грешат, а ако сбъркаш дори мъничко, вместо това убива теб. Това прави трудно да си безгрижен. Аз обаче не давах пет пари. Дали тук вътре бих могла да отметна ръка както трябва? Не знаех. Нямаше значение. Просто изпълнявах нещо, което ми дойде естествено, заклинание, което се откъсна от устните ми леко, колкото издихание, и отметнах ръка или пък само си въобразих, че го правя. Ужасията около мен се влоши дори повече, превърна се в гниеща тиня, но този един момент на хвърляне на магията ми донесе усещане на така приятна лекота, че я повторих, а после отново и отново, само заради изпитваното облекчение. Направих и други убийствени заклинания, всяко от дузините, които владеех, за в случай че някое би подействало и би прекратило всичко това. Не се случи обаче. Гнилочта и разложенията просто продължиха да се стелят около мен, органи се носеха в тресящата се маса, очи изскачаха от орбитите си, за да се притиснат към щита ми и се взираха в мен, но като ги прокълнях, поне се замъгляваха и съсухряха, така че продължавах. Убивах и убивах, докато внезапно от един момент до следващия зловредната паст се разпадна върху главата ми и се стече в локва около мен, беше просто празен чувал в краката ми, който продължи да се разлага, последните няколко очи също вече бяха мъртви и празни, преди да се спаружат и да се разпаднат.

Мислех си, че съм пълзяла вътре с километри, но се намирах едва на две крачи от мястото, където ме сграбчи зловредната паст. На пода на около метър от мен се валяше нещо, гротескна буца, която изглеждаше като обезкостено пиле, само дето беше човек, тяло свито в ембрионална поза. После то също се разпадна до буци и тиня и остави коридора покрит с кръв и последни късове гниеща плът.

Вече всичко се стичаше в подовите сифони, поставени съобразително на леко наклонения под, замислен така именно заради подобни ситуации, та ефективно да бъдат източени всякакви доказателства за неприятни случки, евентуално изпоцапали пода. Започваха да се давят просто заради количеството и реших, че е възможно тръбите да върнат, но пръскачките на тавана се задействаха автоматично със стържещ звук и ти да видиш, оказа се, че са в състояние да се справят със задачата да разчистят следите от убийството дори на зловредна паст. Не знаех колко души бях избила вътре в нея. Бях загубила бройката на убийствените заклинания. Убедена съм, разбира се, че всички са ми били признателни.

Трябваше да сваля заклинателния щит, който все още носех. Вече не ми беше необходим и щях отчаяно да се нуждая от всяка капка мана, която изразходваше в момента. Но не успявах да се накарам да го сторя. Външната му повърхност беше подгънала от гнусна тиня. Пръскачките бяха спрели и кръвта и другите течности се оттичаха, като оформяха червени и жълтеникави вадички около обувките ми на десет сантиметра дистанция от щита ми. Не исках да протягам ръце извън него.

Просто стоях на мястото си и треперех, все още ронех сълзи, така и не бях спряла, а когато на лицето ми капна слуз, исках да повърна; стомахът ми се стегна на възел. И после чух някой да крещи от стълбите.

— Ел! Галадриел! Долу ли си?

Това ме освободи. Пробих с ръце горната част на щита си и го разтворих чак до долу. По този начин прахосах още няколко секунди мана, но мръсотията се стече на пода.

Орион се показа от стълбите в коридора, беше задъхан и опърлен, косата му беше изгоряла от едната страна и сега беше къса. Спря и въздъхна дълбоко, както прави човек, когато се е тревожил, че си се забавил навън, а като види, че си добре, хваща го яд на теб.

— Радвам се, че си в безопасност — заяви ми натъртено. — Между другото, свърши се.

Аз избухнах в ридания и зарових лице в ръцете си.