Смъртоносна академия

Глава 5 Паякосирени

След изпълнението ми на обяд беше сигурно, не приятелите на Орион от анклава му ще го дръпнат настрана при първа възможност и ще му теглят едно конско как трябва да престане да се среща с мен, а това вероятно щеше да го пробуди и да го накара да осъзнае, че всъщност сме нещо като двойка. Колкото и да бях раздразнена, виждах как прозорецът ми с възможности се затваря, така че докато връщахме подносите си, попитах Аадхия:

— Може ли да отлеем среброто сега, в рамките на учебния ден?

Струва ми се, че се съгласи, предимно защото намираше за редно да угоди на една откровена лунатичка.

— Да, разбира се — прие и Орион с повдигане на раменете.

Поехме право надолу към работилницата, та никой от Ню Йорк да не успее да го пресрещне.

През деня слизането долу е по-търпимо. Повечето ученици се опитват да избягват работилницата толкова близо до края на срока, но поне стълбите и коридорите са осветени и като стигнахме там, не бяхме единствените: трима дипломанти бяха пропуснали напълно обяда и работеха трескаво върху оръжие, на което сигурно разчитаха за дипломирането. Настанихме се на тезгях в предната част и Орион ме придружи до шкафчето с проекта ми — подадох му ключа и го оставих да го отвори; това винаги е критичен момент. Нищо не се нахвърли отгоре ни, аз взех рамката за огледалото и отнесохме нужните материали до мястото, където Аадхия вече беше запалила малката газова горелка, процес, обикновено отнемащ ми десет минути.

Обикновено не си правеше труд да парадира пред мен, но присъствието на Орион беше стимулът, нужен й да се покаже в пълния си блясък. И се оказа, че е дори по-добра, отколкото бях допускала. Тя нямаше да осъществи самото омагьосване, това би изисквало да вложи от своите резерви мана, нещо, което не вършиш при бартер. Предложи обаче да поддържа периметъра, което е трудната част от изливането. Постави бариера около ръба, а Орион забърка среброто с комфортна увереност, нищо че работеше с огромен асортимент от мъчително трудни за набавяне и скъпи съставки, които бях прекарала седмици да събирам грижливо от хранилищата на лабораториите — приблизително също толкова приятно занимание, като да се сдобиеш с нещо от работилницата. Действаше, все едно би могъл да забърше от рафта буркан лунна вратига или торбичка платинени стърготини, когато му потрябваха. Вероятно случаят беше точно такъв.

— Добре, Орион, моля те, излей го право в средата, отвисоко, колкото можеш да достигнеш — поръча Аадхия, а после се обърна към мен с наставнически тон, който аз преглътнах примирено. — Ел, внимавай да не накланяш повърхността на повече от двайсет градуса. Струята трябва да попадне в средата и после внимателно да я разстелиш навън в спирала. Ще ти кажа, когато е готова за магическата формула.

Да наложиш магия на физически материал — който да запази вълшебството за постоянно, а не за кратък период, — е трудната част за повечето хора, защото физическата реалност на материала се противи на опитите ти да си играеш с него, и се налага да си послужиш с много сили. За мен това не беше проблем, но имаше подробности, които трябваше да бъдат изпипани. В мига щом заклинанието ми подействаше върху среброто, то щеше да започне да бълбука. И ако среброто се втвърдеше с мехури, нямаше да се получи точно огледало. Би се наложило да изчистя рамката, да събера нови материали и да пробвам отново, но без цялата тази ценна подкрепа. Верният способ е да спуснеш заклинанието върху материала съвсем гладко; така действат добрите майстори. Трябва обаче да притежаваш усещане как реагират веществата, а също и способността да ги придумваш. Придумването като цяло далеч не ми е силната страна.

Така че вместо това щях да насоча енергия към проблема — по-специално възхитително заклинание, съставено от някакъв римски злодей, за да обърне на пихтия цяла яма, пълна с живи жертви. Очевидно му е било по-трудно, отколкото на мен, да извлече жива сила от хората. От друга страна, неговото заклинание беше най-доброто, известно ми за създаване на нещо като барокамера. Бяха цели сто и двайсет строфи на древен латински и костваха възмутително много мана, но някак трябваше да се получи огледало и заради Аадхия бях твърдо решена да го накарам да изглежда като нещо, постигнато напълно без усилия.

Когато Орион най-накрая решеше да ме разкара, исках да се измъкна от тази бъркотия с нещо повече от всеобщо огласена репутация на шафрантия. Да имам Аадхия на борда като основен съюзник би било отлично. Тя разполагаше с обширна мрежа от приятели из цялото училище, еклектична банда от американци и говорещи хинди и бенгалски, плюс партньори майстори, а освен това я беше разширила дори повече, включвайки хора, желаещи да сътрудничат с нея в ролята й на търговец или майстор. Миналата година стана посредник в голяма сделка между членове на анклав в академичната пътека по алхимия, група майстори и ученици от секцията по поддръжка; именно заради това таванът в лабораториите беше поправен по-малко от година след като Орион и химерата го стовариха върху главите ни. Ако й демонстрирах, че съм способна да й предложа билет за директно дипломиране и тя се съгласеше да се съюзи с мен и да ме промотира, достатъчно хора биха си дали сметка, че тя не е глупава или отчаяна, нито пък лъжкиня. Със сигурност бихме получили покани да се присъединим към някой по-голям екип.

Когато Орион започна да излива, аз наклоних огледалото с кръгови движения, за да разпределя среброто равномерно. Аадхия поддържаше периметъра наистина чист и стегнат, нито капка не изтече навън. Когато последната капка червено изчезна — бях боядисала повърхността червена, та да ми е по-лесно да видя кога всичко ще е покрито — и Аадхия обяви, че е готово, аз върнах огледалото обратно на платформата, рецитирах магията — само за тази част отиде половин кристал — и поставих ръцете си от двете страни на огледалото, за да дефинирам пространството. Прочистих гърло и се подготвих за произнасянето на финалното заклинание.

В този момент зад мен се разнесе ясен звънтящ звук, също като меланхолични вятърни камбанки: върху един от металните тезгяси се стичаше паякосирена. Дипломантите в дъното трябва да я бяха видели да се спуска: вече се бяха втурнали към вратата, понесли проекта си с тях. Много разумно от тяхна страна да не ни предупредят. Прозвуча второ дрънчене, не в хармония с първото, а Аадхия пое рязко въздух и изруга:

— Мамка му!

Две паякосирени. Това беше почти абсурдно лош късмет: обикновено дори не виждахме такива през цялото второ полугодие, след третото или четвъртото им линеене. Досега вече обикновено бяха долу в залата за дипломиране, плетяха мрежи, поглъщаха по-дребните зловредни и се настройваха за голямото пиршество.

Подготвих се да се обърна и да сменя мишената си — бях склонна да направя наново огледалото си, само и само да не застина в парализиран ужас от песните на сирените и цялата ми кръв да бъде изсмукана деликатно от мен — но в този момент Орион сграбчи ковашки чук, оставен от някого на близък тезгях, метна се над масата и ги погна, че как иначе? Аадхия изпищя, пъхна се под плота и запуши уши. Аз само проскърцах със зъби и се впуснах в моето заклинание, докато Орион и паякосирените дрънчаха и звънтяха зад мен, подобно на грохващ тръбен орган.

Повърхността на огледалото трептеше като гореща мазнина и аз, без да нарушавам ритъма на заклинанието си, я доведох до пълно изглаждане, не се пресякох дори когато над главата ми прелетя голям крак от паякосирена и се блъсна в стената, а после, все още потрепващ, падна на тезгяха точно до мен. Продължаваше да припява откъслечни строфи от песен, разказваща за неземни ужасии и разни такива.

По времето когато Орион приключи и приближи задъхано към нас, за да попита „Добре ли сте момичета?“, всичко беше готово, среброто се беше втвърдило без нито едно мехурче в лъскава зеленикаво черна повърхност, която умираше да започне да бълва дузини мрачни пророчества.

Аадхия изпълзя разтреперана изпод масата и благодарение на Орион изпълни своя ритуал съвсем от сърце.

Не се вкопчи в ръката му, докато напускахме работилницата, то не беше, защото не го желаеше. За да съм честна към нея, по средата на пътя се взе в ръце и ме попита:

— Ще можеш ли все пак да получиш оценка? Колко е зле набраздяването? — Свалих обвивката за миг, колкото да й покажа повърхността, и още преди да отвори уста и да заговори възхитено, знаех какво следва. — Не мога да повярвам! Орион, какво направи със среброто, та да се втвърди така гладко?

Отнесох огледалото в стаята си и го окачих върху особено зле овъглен участък на стената, оставен там от въплъщението. Щом го окачих, обвивката падна и преди да съм успяла да го покрия отново, сякаш изплуващо от басейн врящ катран от дълбините изникна призрачно флуоресциращо лице и ми заяви с гробовен тон:

— Привет, Галадриел, носителко на смърт! Ще сееш гняв и ще жънеш разрушения, ще гнетиш анклави и ще изравняваш стени със земята, ще откъсваш деца от домовете им и…

— Да, добре, стари новини — отсякох и го покрих. Цяла нощ мърмори изпод покривалото и от време на време надаваше призрачен вой, придружаван от ярко светлинно шоу в лилаво и неоново синьо. Раната на корема ме болеше достатъчно, та да остана будна за цялата програма. Наблюдавах сърдито миниатюрните шаващи зловредни по тавана и се чувствах крайно изтормозена. До сутринта вече бях толкова бясна, че си измих зъбите, закусих и минах часовете си по езици, троснах се на нещо, казано ми от Орион в часа по история, и чак тогава забелязах, че той още е наоколо. Спрях да го хуля за достатъчно дълго, та да му хвърля кос поглед. Нямаше начин на приятелите му още да не им е паднала възможност да го умоляват настоятелно да ме зареже. Какво изобщо правеше той?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — Заговорих раздразнено, докато отивахме на обяд, защото се беше задържал с мен дори след часовете, — стана ли някога черна вещица, обещавам ти, че ти ще си първият, дето ще го узнае.

— Ако щеше да ставаш злодей, досега да си го направила само за да избегнеш помощта ми — промърмори той. Много точно наблюдение и аз, без да искам, се разсмях. От противоположната посока се зададоха Клои и Магнъс и ме огледаха с мрачни изражения на лицата, които обикновено са пазени за наистина ужасния финален изпит.

— Орион, надявах се да те засека — заговори Клои. — Срещам известни затруднения с отварата ми за фокусиране. Би ли погледнал рецептата по време на обяда?

— Разбира се — съгласи се Орион. Идеално изпълнено и не ми остави друг избор, освен да се потътря след Орион като досадно гадже или да отнеса подноса си на празна маса и да седна сама, както всъщност постъпих. Той ме беше разсеял достатъчно, та да пропусна да обърна внимание, така че бях дошла рано и нямаше към кого дори плахо да се пробвам да се присъединя. Оставих подноса си по средата на празната маса — поне беше относително добра — и проверих отдолу, както и всички столове. Направих почистващо заклинание на повърхността — имаше няколко подозрителни петна, вероятно просто останали от обяда на дипломантите, но ако почистващото заклинание не им беше подействало, биха могли да са белег за нещо по-лошо — и изгорих малко количество тамян, който вероятно би прогонил нещо спотайващо се на тавана над мен. Когато приключих и седнах, от опашката вече излизаха повече хора, всички до един забелязваха Орион да седи на масата на нюйоркския анклав, а аз сама на моята.

Бях с гръб към опашката. Така е най-безопасно — ако си без приятели, — тъй като те поставя много по-близо до движещата се маса ученици и с по-добър изглед към вратите. Започнах да се храня с отворен пред мен учебник по латински. Не се канех да следя за хората, към които бях помахвала да седнат при нас с Орион през изминалите дни. Сами щяха да решат как искат да постъпят. Никак не беше зле, че днес не седях с него: щях да установя позициите си. Бях доволна от това.

Почти успях да убедя сама себе си. Почти. Не исках помощта на Орион, не исках да седи с мен, не исках до мен да се настаняват нагаждани, наистина не го исках — но също така не исках да умра. Нямах желание да ми скочи някоя лепка, нито от пода под мен да изригнат отровни спори или от панелите на тавана върху главата ми да се свлече хлъзгава пихтия, а това се случва с хората, които седят сами. През последните три години ми се налагаше да чертая стратегии как ще оцелея по време на абсолютно всяко хранене и съм толкова уморена от всичко това, до гуша ми дойде всички да ме мразят без причина, без да съм сторила абсолютно нищо. Никога не съм наранила някого от тях. Връзвах се на възли и се трудех до пълно изтощение, за да си попреча да ги нараня. Тук вътре е ужасно тежко във всеки момент и ми беше наистина приятно за половин час по три пъти на ден да мога да си поема въздух, да съм в състояние да се престоря, че съм като всички останали, не чак популярна кралица като някое момиче от анклав, но все пак да мога да седна на добра маса, да уредя приличен периметър и хората да се присъединят, вместо да кривнат в противоположна посока.

И причината днес да не планирам обяда си беше, че Орион вървеше с мен, така че приех възможността да се преструвам още веднъж, а това беше ужасно глупаво от моя страна. Сама си го изпросих. Ако бях изостанала и изчакала, можех да се присъединя към масата на Аадхия или Нкойо. Може би. Или пък те щяха да сторят същото, което правеха хората, щом ме видеха да се задавам: да поканят най-близкия не заел място човек да запълни масата им, преди да съм стигнала. Щях да съм си го изпросила, като подхванах вражда с членовете на анклава вчера, все едно се смятах за добра колкото тях. Не бях. Всички сме заедно на това скапано място, но те ще излязат. Пълни са с могъщи артефакти и най-добрите заклинания, пазят си взаимно гърбовете и се помпат със сили; ще оцелеят, освен ако не ги споходи лош късмет. А щом излязат, ще се върнат у дома в красивите си анклави, ограждани с вековни заклинания и с усърдни ново наети, действащи като техни стражи. Там можеш просто да влезеш в спалнята си и да заспиш, а не всяка вечер да прекарваш един час да помагаш на майка си да полага защита около едностайната ви шатра, та да не се вмъкне нещо и да ви разкъса на парчета.

Първия път, когато преживях нападение, бях едва на девет. Обикновено зловредните не атакуват магове в пикова форма като мама, и също така не се захващат с малките, които още нямат достатъчно мана. Но тогава мама беше болна от цяла седмица; имаше висока температура и като изпадна в делириум, някой от комуната я заведе в болница, а аз останах сама. Нахраних се с останалото от предишната вечер и се сгуших в леглото ни, пеех си приспивните песни на мама, за да се преструвам, че тя е с мен. Когато започна дращенето по преградите, а пред входа запрехвърчаха снопчета искри, подобни на стоманени ножове, взех кристала, който тя бе носила тази есен при заниманията с нейния кръг. Стисках го в ръце, когато дращещото зловредно започна да прониква, първо с пръстите си, дълги и възлести, с нокти като смъртоносни остриета.

Като се показаха вътре, се разкрещях. Тогава все още таях някъде у себе си идеята, че писна ли, някой ще дотича. Намирах се в сериозно неведение и ме вълнуваше предимно дали аз харесвах някого, или по-често не харесвах, но още не бях схванала как хората всъщност не харесват мен. Освен това не си бях изяснила, че ако околните не ме харесват, не биха седнали да се хранят при мен дори на някоя от добрите маси в салона за хранене, или че биха ме оставили сама и гладна в шатрата в отсъствието на мама и не биха дотичали, щом ме чуеха да крещя през нощта, както крещи ужасено дете. Никой не дойде дори след като извиках за втори път, щом и другата ръка на дращещото създание проникна вътре, а пръстите му ножове раздраха преградите, също както мишка прегрява чувал. И околните ме чуваха, знаех, че ме чуват, защото виждах през входа съседни шатри и силуетите на още будни хора, насядали около огъня.

Всъщност беше добре, че ги виждах да не се надигат от местата си, да не приближават към мен. Като спрях да крещя и дращещият вече беше вътре при мен, схванах, че съм сама на моята маса и имам да спасявам единствено себе си, защото никого не го беше грижа. Да не ги е грижа беше проява на глупост, само дето те не го знаеха. Имаха късмет, че държах в ръката си кристала на мама, защото в противен случай щях да си набавя сили от тях.

Дращещите не са трудни за убиване, всеки относително умел първокурсник е способен да се справи с основната магия за изтъпяване, която учим на втория ни месец в часа по зловреднология, но аз бях на девет и владеех единствено готварското заклинание на мама. Бях го запаметила само защото го чувах толкова често. Може би щеше да подейства на звероидно зловредно, но дращещите не са подходящи за сготвяне: почти изцяло са от метал. Подобен тип зловредни са дело на някой майстор, който нарочно или по грешка е предоставил на творенията си достатъчно мозък, та да искат да се развиват; после са му се изплъзнали да ловуват за мана и в процеса да градят оръжия. Ако изпаднал в паника средностатистически деветгодишен маг произнесе готварско заклинание към дращещ, би го загрял хубавичко и би умрял от горещи остриета вместо от студени. Аз употребих енергията до последната капка и го накарах да се изпари напълно.

Мама се върна скоро след това. Тя не обича да използва лечебна магия или лекарство за обикновено заболяване; смята, че да си болен е част от живота и в повечето случаи просто трябва да дадеш на тялото си покой и здравословна храна и да проявиш уважение към жизнения цикъл. В болницата обаче й бяха включили системи с антибиотик, тя се събудила посред нощ вече по-добре и осъзнала, че съм сама. Като дотича до шатрата, аз стоях отвън насред пръстен от тлеещи пламъци. Металът от дращещия се беше втечнил обратно почти веднага и беше потекъл в дълга оттичаща се вада, по краищата на която се виеха пламъци. Аз крещях към тълпата от хора, които най-сетне бяха дошли, та да попречат на огъня да се разпростре, виках им да се махат до един, казвах им, че не ме е грижа, ако изгорят, и че се надявам да измрат, обещах им, че доближи ли ме някой, лично ще го подпаля.

Мама си проправи път между тях и ме прибра вътре. Вече бях висока колкото нея, та й се наложи да ме завлече. Плака дълго, стиснала ме здраво в парещите си и потни ръце, а аз се мятах и ритах в опит да се освободя, докато най-накрая не се предадох и аз самата не избухнах в сълзи, вкопчила се в нея. След като се строполих на леглото от изтощение, тя си запари чай и се излекува. За да ме приспи, ми изпя заклинание, което накара случката да изглежда като сън на следващата сутрин, нещо не съвсем реално.

Все пак обаче пред шатрата ни още имаше пътека, направена от сварен дращещ. Беше се случило в действителност и след това не спря да се случва, защото дори на девет аз бях хубава и питателна закуска за всеки изгладнял зловреден. През лятото, когато навърших четиринайсет, вече прииждаха най-малко по пет на нощ. Мама вече не беше закръглена и розова; по-суетните жени в комуната започнаха да й опяват, че не си почива достатъчно и се караха на мен, че нося повече ядове, отколкото друго, макар да не знаеха какво представлявам в действителност. Когато мама поиска да ме задържи навън от Магьосническата академия, онова, което всъщност предлагаше, беше да ми позволи да гледам как я изяждат, преди самата аз да бъда изядена.

Така че за мен няма безопасност. Не ми се полага да си поема дълбоко въздух. Не мога дори да си позволя да се залъжа, че като изляза оттук, ще бъда добре. Няма да бъда добре и мама също няма да е добре, ако остана при нея, защото зловредните ще продължат да прииждат за мен, а хората не ме харесват достатъчно, та да ми помогнат дори когато крещя. Така че не си правя труда да крещя, но в онзи момент в столовата ми идваше да се изправя на масата и да им се развикам, както се развиках на онези мръсници в комуната; исках да заявя на всички им, че ги мразя и с радост бих ги подпалила, та да получа пет минути покой. И защо не, при положение че в аналогичен случай те биха стояли отстрани и биха гледали как изгарям. Откакто бях на девет, носех този вик у себе си, здраво завързан от обичта на мама, само това го задържаше вътре и то не стигаше. Мама не беше достатъчна. Нямаше как да ме спаси съвсем сама, дори да бе готова на всичко да го стори. За няколко дни на глупави преструвки бях имала около себе си и други хора, нужното ми да оцелея, а това се беше оказало достатъчно дълъг период за мен, та да забравя, че не е нещо истинско.

Бях се привела над подноса и учебника си и едва се удържах да не се развикам. С ъгълчето на окото си видях Ибрахим да сяда заедно с няколко приятели и да хвърлят поглед към мен, а за момент устата му придоби много доволен вид. Радваше се, че Орион ме е зарязал, и това също си го бях изпросила сама, нали така? Сама си измолих това самодоволно подсмихване, защото го скастрих здраво, но и бездруго майната му на него. Сара и Алфи седяха на масата на лондонския анклав и много внимаваха дори да не насочват очи в моя посока, сякаш внезапно бях станала невидима.

И после Аадхия сложи подноса си срещу мен и седна. За секунда ми беше трудно да схвана; само се взирах глуповато в нея.

— Ще размениш ли нещо за мляко? — попита тя. — Долният ред изглеждаше малко съмнителен, та го избегнах.

Гърлото ми остана блокирало за момент, бях задавена от голяма буца също като от залък сух хляб.

— Да, имам допълнителна опаковка — произнесох най-накрая и й я подадох.

— Благодаря — отвърна тя и ми върна хлебче. Тогава вече до мен беше седнала Лиу с приятелка от часовете по писане. Две деца от поддръжката, хинди и англоговорящи, родом от Делхи, се настаниха до Аадхия и поздравиха по начин, който не ме изключваше изрично. Отговорих със „здравейте“ и за моите уши прозвуча нормално, и аз не знам как. Наблизо минаваха няколко хлапета от средна категория загубеняци, които не познавах, но на чиято маса бях седяла миналата седмица — миналата седмица ли, само седмица ли беше минала? — поколебаха се и едното попита дали местата са заети, сочейки към пейката, а като поклатих глава, не се плъзнаха чак до мен, оставиха малко пространство, но все пак седнаха в съседство.

— Здрасти — поздрави Нкойо, която се насочи заедно с Кора и още няколко приятели към съседна маса.

Наложи ми се да се потрудя здраво, та да попреча на ръцете си да треперят, докато ядях хлебчето си, внимателно го чупех на залчета и ги мажех с крема сирене. Не че не разбирах. Именно към това се бях стремила, когато се погрижих да поканя Лиу да седне с мен, и когато предложих на Аадхия да работим върху огледалото. Бях им демонстрирала, че съм надеждна, че ще поделя споходилия ме късмет с хора, подхвърлили ми троха, а сега те показваха, че са го разбрали и са склонни да ми подхвърлят още от въпросните трохи. И това беше проява на здрав разум от тяхна страна, макар да не бяха наясно, че съм добре снабдена. Не ставаше въпрос за някакво чудо, не бяха решили просто така изведнъж, че ме харесват. Това си го знаех. Но вече нямах желание да крещя, исках да заплача като някоя първокурсничка, която лее сълзи и сополи върху храната си, докато всички останали на масата се преструват, че не забелязват.

Успях да преживея обяда, без да се изложа порядъчно. Аадхия попита дали може да намине и да погледне огледалото, а аз й отговорих, че може, но съм доста убедена, че се е получило прокълнато.

— О, наистина ли? — учуди се тя.

— Да, съжалявам — добавих. — Снощи се опитваше да ми каже нещо, без да съм задавала въпроси.

Когато даден артефакт се опитва да изпълнява свои си неща, това е доста сигурен белег, че не ти цели доброто. На Аадхия й бе добре известно и тя изглеждаше ядосана, което не беше чудно, защото това значеше, че си е рискувала живота да ми помогне за онзи, дето клати гората. — Прибрах крак от паякосирена — добавих; бях го забърсала, като излизах от работилницата с идеята именно за този момент. — Според теб дали ще ти е от някаква полза?

— Да, би било чудесно — отговори Аадхия, мигом укротена. Краката от паякосирени са много добри за изработването на вълшебни инструменти, стига да схванеш как да боравиш с тях, което сигурно й се удаваше предвид наклонността й. Обсъдихме накратко за какво би могла да го употреби и аз предложих да изпълня частта със заклинанието, което щеше да изравни сметките ни. С Лиу поговорихме за финалните ни есета по история, тъй като и двете бяхме в почетния клас — никой не иска да бъде в почетните класове, освен ако не се стреми към позицията на завършил с почести, училището ни включва в тях против волята ни — и всяка от нас имаше да напише двайсет страници за древна вълшебна цивилизация, но със специалната подла уловка да е такава, чийто език не владеем. Съгласихме се на замяна: моето есе щеше да бъде за двата анклава на династията Чжоу, а тя щеше да работи върху анклава Пратиштхана, и всяка щеше да преведе източниците за другата.

Довършихме обяда си в синхрон и разчистихме чиниите по едно и също време, та никоя да не остава сама на масата. Като отидох да транспортирам подноса си, още се чувствах странно и малко разтреперена вътрешно. Бях доволна, че Ибрахим се падна точно пред мен: вгледах се сърдито в тила му и се замислих за самодоволното му подсмихване. Отчаяно исках отново да съм ядосана, само мъничко ядосана. Но той ми хвърли бърз поглед, докато отминаваше и не се подсмихна; вместо това се умърлуши. Втренчих се объркано в него, а в този момент Орион тръсна подноса си точно зад мен.

— Хей, какво беше всичко това? Да не би да имаш проблем с Клои и Магнъс? — произнесе раздразнено той, точно все едно беше очаквал да отида да седна с тях.

Вероятно беше очаквал именно това. Кой не би седнал на нюйоркската маса, отвори ли му се и най-бегъл шанс; що за глупак не би избрал това пред седенето сам, чудейки се дали някой ще се присъедини?

— О, нима се очаква просто да подтичвам зад теб? — троснах се в отговор. — Извинявай, не бях осъзнала, че съм се сдобила със статута на член на свитата ти. Представях си, че първо ще се наложи да се подмажа подобаващо. Най-добре да раздаваш значки или нещо от тоя род на хората. Така ще можеш да ги гледаш как се боричкат за тях.

Чувствах се точно толкова жестока, колкото звучах. Орион се поизвъртя леко, та да се вгледа в мен, изражението му стана едновременно ядосано и изненадано. Под зелените точки на бузите му, явно от нещо напръскало го в лабораторията, избиха червени петна.

— О, върви в ада — процеди малко дрезгаво и се отдалечи забързано с прегърбени рамене.

Между нас и вратите имате разпръснати около пет различни групички деца и те всички се обърнаха към него, а по лицата им се изписаха надежда и пресметливост. Всеки от тях прехвърляше в главата си съвсем същото уравнение, което се въртеше в моята във всеки час от всеки ден. И тъй като те не бяха тъпи упорити малоумници, до един бяха съгласни да са мили с Орион Лейк в замяна на това да оживеят; биха се борили за шанс да станат част от свитата му. И той го знаеше, но вместо това полагаше усилия да се намира около мен. И ако вече не чакаше да се превърна в черна вещица, това значеше, че иска да се намира в компанията на някого, който не коленичи пред него.

Намерих идеята за противна; това го правеше прекалено свестен човек, а какво право имаше да е свестен човек отгоре на факта, че минаваше за монументално глупав супергерой? Но малко или много, това беше единственото логично обяснение. Лоша идея е просто да стърчиш насред столовата, докато всички останали се изсипват навън, но аз правих точно това в продължение на почти цяла минута, взирах се след него с длани, свити в юмруци, все още не на себе си: бясна на него, на Клои и на всички заобикалящи ме, бях ядосана дори на Аадхия и Лиу, задето ме накараха да ми се доплаче само с благоволението си да седнат при мен.

И после го последвах. Той беше тръгнал към стълбите като всички останали, но вместо да поеме нагоре към библиотеката като тях, се движеше сам надолу, подобно на някой лунатик, вероятно да поработи в алхимичната лаборатория или нещо такова. Или като някой, който предпочита да бъде нападнат от зловредни, вместо да търпи излияния. Проскърцах със зъби, но не беше от кой знае каква помощ. Догоних го по средата на първото рамо.

— Може ли да изтъкна как само преди четири дни ти ме обвини, че съм серийна убийца — заговорих. — Простено ми е да не съм загряла, че искаш да седна с теб на обяд.

Той не ме погледна, а само побутна раницата си по-високо на гърба.

— Сядай където искаш.

— Така и ще постъпвам — уверих го. — Но като правиш чак такъв въпрос, другия път ще те предупредя, че не искам да седя с приятелите ти от твоя анклав.

Това вече го накара да ми отправи сърдит поглед.

— Защо не?

— Защото искат да им се коленичи.

Раменете му ставаха все по-малко прегърбени.

— Казва му се седене заедно произнесе, като провлачи раздразнено думите. — Около маса. На столове. Повечето хора са в състояние да преживеят обяда, без да се превърнат в акт на война.

— Аз не съм повечето хора — заявих. — Също така разпределянето по маси си е чист акт на война и ако не си го забелязал, направо е срамота. Нима мислиш, че всички вечно се стремят да седнат с теб заради изключителната ти особа?

— Предполагам, че ти просто си имунизирана — заключи той.

— Точно такава съм — отсякох, но той ми се подхилкваше предпазливо изпод пораслата си коса и както ставаше ясно, аз лъжех.