Смъртоносна академия

Глава 3 Черна вещица

Бях изтощена, но посветих още половин час да изпълнявам коремни преси в стаята си и да трупам мана, та да призова защитна преграда над леглото си. Не мога да си позволя да го правя всяка вечер, но тази вечер бях с изчерпани сили и имах нужда нещо да попречи да бъда най-достъпният плод на дървото. Щом я осигурих, сгуших се в леглото и спах като пън, като се изключат трите събуждания от предупредителните подръпвания на жиците, които бях опънала около вратата си: нещо само се пробваше, но не напъна да влезе.

На следващата сутрин Аадхия почука на вратата — повика ме като компания за душа и закуската, което беше мило от нейна страна. Учудих се защо ли. Бормашината беше нещо ценно, но не чак толкова. Благодарение на нейната компания бях в състояние да взема първия душ за седмица и да си напълня каната, преди да се запътим към столовата. Дори не се опита да ме кара да си платя, като се изключи, че я пазих, докато тя също си вземаше душ.

Всичко се изясни, като тръгнахме по коридора.

— Значи при вас с Орион всичко мина добре в работилницата снощи — отбеляза свръх нехайно, сякаш просто за да поведе разговор.

Не се заковах на място, макар че имах желание.

— Не беше среща!

— Той поиска ли ти нещо? Дял например? — Аадхия ме стрелна с очи.

Проскърцах със зъби. Това беше обичайното правило да бъде отличена среща от съюзяване, но в случая изобщо не важеше.

— Изплащаше дълг.

— О, ясно — отвърна Аадхия. — Орион, на закуска ли отиваш? — провикна се. Той тъкмо затваряше вратата си. Осъзнах, че явно беше монтирала сензори за движение на неговата врата, та да бъде предупредена, когато той тръгне да си мие зъбите. Опитваше се да се сдружи с него чрез мен, което би било забавно, ако не пробуждаше желание да я фрасна по главата. Никак не ми беше притрябвало да затвърждавам мнението на хората как имам нужда той да се грижи за мен. — Да вървим ли заедно?

Той ми хвърли бърз поглед, а аз му се опулих в опит да му намекна да откаже.

— Разбира се — отговори най-нелогично. Не е като на него да му беше необходима компания, така че явно го правеше напук на мен. Тръгна от другата страна на Аадхия, а междувременно аз обмислях всевъзможни форми на възмездие. Нямаше как просто да се отделя от тях, щях да бъда уязвима. Закуската не е и наполовина толкова опасна като вечерята, но все пак никога не е добра идея да се движиш сам. Надеждата в сърцето ти не се брои.

— Нещо необичайно в работилницата снощи? — попита го тя. — Тази сутрин имам металообработване.

— Хм, всъщност нищо кой знае какво — отговори Орион.

— Какво не ти е наред? — ахнах. Не сме задължени специално да предупреждаваме останалите, всеки се грижи сам за себе си, но започнеш ли да подвеждаш хората, загазил си. По мнението на повечето ученици това те принизява под злодеите. — Имаше пет мимикриращи под формата на столове — уведомих я.

— Мъртви са! — изтъкна отбранително той.

— Това не означава, че няма други, които чакат за нещо недоядено. — Поклатих отвратено глава.

Аадхия не изглеждаше никак доволна от чутото. И аз нямаше да съм доволна, ако щях да съм първата в работилницата с някой и друг потенциален мимикриращ наоколо. Но при наличието на информация поне можеше да внимава да не е буквално първата, прекрачила прага, и евентуално да сложи на гърба си щит или нещо.

— Аз ще запазя маса, ако вие вземете подноси — обяви при влизането ни в столовата Аадхия, хитрушата недна. В действителност не можех да я виня. Никак не беше глупаво да искаш да се сприятелиш с Орион, ако ти падне такава възможност. Семейството на Аадхия живееше в Ню Джърси и ако тя се наместеше в нюйоркския анклав, вероятно щеше да успее да ги изтегли всичките в него. А аз не можех да си позволя да си обтягам отношенията с нея, при положение че беше от малцината, склонни да търгуват с мен. Наредих се намусено на опашката и започнах да зареждам един поднос за мен и един за нея с беглата надежда Орион да зърне приятелите си от анклава и просто да ни зареже.

Вместо това той сложи няколко ябълки на допълнителния поднос, а после се пресегна пред мен и изпържи пипало, тъкмо показало се изпод плато с димящи и крайно апетитни на вид бъркани яйца.

— Ç‘est temps dissoudre par coup de foudre[1] — произнесе.

Пипалото се разпадна и изпусна миризма, от която да ти се догади. Изпод платото се издигна зелен облак и надвисна директно върху яйцата.

— Това е най-глупавата магия, която съм чувала някога и произношението ти е ужасно — промърморих носово.

Пропуснах вече вонящите яйца и отидох при овесената каша.

— „Благодаря, Орион, не забелязах кръвосмучещия, който беше на косъм да ме докопа“ — избъбри той. — Няма нищо, Галадриел, не е проблем.

— Забелязах го, но понеже се беше показал само един сантиметър, щях да имам време да си сервирам яйца, ако ти не се беше набутал пред мен. И ако съм така глупава в края на предпоследната си година тук да посегна към прясно приготвени бъркани яйца, без да огледам периметъра, дори твоето цялостно внимание не би помогнало да изляза жива от училището. Ти мазохист ли си, или какво? Защо продължаваш да ми правиш услуги? — Хванах купата със стафиди, покрих я с малка чинийка и я разклатих, така че наведнъж изпаднаха две дузини. Набодох ги внимателно с вилицата си и се насочих към шейкъра с канела, но леко подушване отдалече ми даде да разбера, че днес не беше на дневен ред. Сметаната също беше изгубена: ако човек я наклонеше леко, на повърхността й се виждаше светлосин филм. Поне кафявата захар ставаше.

След като излязох от опашката, се озърнах в двете посоки и понесох двата подноса към хубавата маса пред три от вратата, на която ни беше настанила Аадхия: достатъчно близо, та да излезем, ако започнат да ни затварят, и достатъчно далече, та да не сме на първа линия, ако влезе нещо. Беше положила периметър и беше направила заклинание за безопасност на приборите, дори ни беше уредила с една от по-сигурните кани за вода, с прозрачни стени.

— Без яйца благодарение на господин фантастичен — обявих и оставих подносите.

— Кръвосмучещ ли беше? Преди да дойдем, дипломант пострадал доста зле от такъв — сподели Аадхия и кимна към близка маса, където едно от по-големите момчета се беше облегнало полуприпаднало на двама свои приятели, а на ръката му се виждаха поредица белези от кръвосмучещ, наподобяващи двойка гривни. Опитваха се да му дадат нещо за пиене, но той имаше отнесения вид на изпаднал в шок, и приятелите му вече разменяха тревожни, но примирени погледи над главата му. Не мисля, че някой привиква някога, но по времето, когато вече са изправени лице в лице с дипломирането, само най-чувствителните цветенца избухват в сълзи заради загуби. Но пък, от друга страна, сигурно градят съюзи и планират стратегии, и колкото и критична да е била ролята му, сега щеше да им се наложи да открият начин да пренаредят нещата — трудна работа с три седмици до края на срока.

Разбира се, звънецът би за учениците от последния клас — тръгваме си от столовата на етапи, първо най-големите деца, и ако си мислите, че е лошо да си сред първите, прави сте — и двамата го оставиха внимателно да се свлече върху плота. Ибрахим седеше в края на съседната маса заедно с Яков, най-добрия му приятел тук, в нашия аквариум за златни рибки. Един от дипломантите се обърна към тях и им каза нещо, вероятно ги подкупваше да останат с ранения до края. Трябва да имаха тренировка долу във физкултурния салон, която не можеха да си позволят да изгубят: особено сега, когато отборът им беше с един по-малко. Ибрахим и Яков размениха погледи, кимнаха и смениха масата си, приемайки риска. Не е безопасно да кръшкаш от часовете при тъй краткото време до финала, но уроците не са толкова важни, колкото тренировките за дипломирането.

— Още ли съжаляваш, че го очистих? — попита ме Орион. Гледаше към тях с изопнато лице, макар да бях склонна да заложа, че дори не познаваше момчето. Никой друг не беше насочил очи в тази посока. Нужно е да ограничаваш състраданието и скръбта си по същия начин, както си пестелив с учебните си пособия, освен ако не си герой от анклав с цяла цистерна мана на разположение.

— Още съжалявам, задето бях лишена от яйцата си — отговорих студено и се залових да ям овесената си каша.

Сделката на Ибрахим се оказа добра: дипломантът умря, преди да е бил първият ни звънец. Ибрахим и Яков оставиха тялото му там, с ръце, скръстени на масата, и глава, захлупена отгоре, все едно беше полегнал да дремне. Нямаше да е тук, когато дойдем за обяд. Отбелязах наум масата и тези около нея. Някои от нещата, които почистваха подобни бъркотии, щяха да продължат да се навъртат наоколо с надеждата да им падне още нещо за похапване.

Всяка сутрин имам часове по езици: изучавам общо пет на брой. Звучи сякаш съм някой побъркан лингвистичен виртуоз, но тук имаме само три академични пътеки: чародейство, алхимия и ремонтна магия. От тези трите чародейството е единственото, което можем да упражняваме в собствените си килии, без да се налага да посещаваме лабораториите или работилницата повече от минималното. Алхимията или ремонтната магия са логичен избор за някого като Аадхия, притежаващ съответната наклонност. Така предимствата ти са двойни, залагаш на собствените си силни страни и на относително малкия брой хора, които избират това. Ако тя излезе жива оттук като умен и обучен майстор с наклонност да си служи с необичайни материали и наличие на многобройни добри съюзници, като нищо може да влезе в нюйоркския анклав. Ако ли не, има добри шансове за Ню Орлиънс или Атланта. В колкото по — добър анклав попаднеш, толкова повече сила ще можеш да извличаш. Майсторите в Ню Йорк и Лондон са имали мощта да изградят Трансатлантически портал, а това значи, че ако все пак попадна в Ню Йорк, бих могла да се върна на Ню Стрийт в Бирмингам, откъдето домът ми бе леснодостъпен с влак.

Естествено, попадането в Ню Йорк не стоеше на дневен ред за мен, освен ако не предложех нещо наистина изумяващо. И може би дори и тогава не, при положение че обмислях убийството на скъпоценната им звезда, но в Европа имаше предостатъчно солидни анклави. В никой от тях обаче не биха ме взели, освен ако не изляза оттук със сериозна репутация и внушителен списък от магии. Ако избереш чародейство, трябва да посещаваш часове по езици, за да натрупаш наистина добра колекция от магии или пък да се покажеш находчив и да пишеш и изобретяваш свои собствени. Пробвах се с креативно писане, но наклонността ми е прекалено силна. Ако седна скромничко да съставям полезни заклинания, те не действат. Всъщност в повечето случаи избухват в лицето ми по разни опасни начини. Единственият път, когато позволих на потока на съзнанието ми да се лее свободно по начина, по който мама съставя нейните магии, се получи свръх ефикасно заклинание за изригване на супер вулкан. Мигом я изгорих, но веднъж щом си изобретил магия, тя си остава някъде там и току-виж някой друг се добрал до нея. Да се надяваме, че не съществува чак такъв боклук, та да поиска от училището магия за изригване на вулкан, но при всички случаи — без повече писане на магии за мен.

Това означава, че основният ми източник на уникални заклинания е идващото от празнотата, формално погледнато, мога да искам магии непрестанно, но ако поне не чешеш получаваното, като се върнеш на него, то вече е станало на нищо, не е онова, което си поискал, или е просто празно пространство. Ако пък четеш прекалено много магии, без да ги научиш достатъчно добре, та да ги изпълняваш, смесват се в главата ти и е сигурно, че ще се самовзривиш. Да, способна съм да усвоя сто пряко свързани заклинания за почистване, но лимитът ми за полезни магии е девет или десет на ден.

Все още не съм установила какъв е лимитът ми за магии за масово разрушение. Способна съм да запомня сто само като им хвърля един поглед и никога не забравям дори една. Което, предполагам, е късмет, защото ми се налага да прехвърля сто, та да се добера до полезната сред тях.

Ако колекционираш магии, вместо да пишеш свои, езиците са критично важни. Училището ти предоставя магии само на езици, които поне на теория владееш, но както беше демонстрирано преди, не е особено склонно да отговори на нуждите ти. В случай че владееш дузина езици и оставиш училището да направи избор, по-вероятно е да получиш точно магията, която искаш. И колкото повече езици знаеш, толкова по-лесно е да разменяш заклинания с другите, та да се сдобиеш с такива, които не можеш да изкрънкаш от празнотата.

Основните езици са мандарин и английски: един от тези ти е нужен, за да те приемат изобщо, тъй като общите уроци са преподавани на тях. Ако си достатъчен късметлия да знаеш и двата, вероятно би могъл да използваш поне половината магии, циркулиращи из училището, и да планираш изискваните часове, както ти е удобно. Лиу учи история и математика на английски, та да спази нормата, и използва празнината в графика си за семинари по писане на двата езика. Както можете да си представите, родителите на магове наемат частни учители за децата си за единия или другия език от мига щом се родят. Вместо това — заради татко — мама, разбира се, ме записа на маратхи. Благодаря, мамо. Само да можеше всички деца от Мумбай да не се отнасяха към мен като към прокажена заради слухове за пророчеството на прабаба ми.

За да съм честна към мама, когато ме накара да го започна да го уча, бях на две и тя още се надяваше да отиде да живее със семейството на баща ми. Нейното собствено семейство не влизаше в картинката. Точно преди да постъпи в училището — не го обсъждаме много, но до голяма степен съм убедена, че това е причината да дойде в Магьосническата академия, — се сдобила с пагубен пастрок в буквалния смисъл на думата, един от онези предпазливи професионални злодеи на ръба на съсухрянето. Почти е сигурно, че е отровил баща й — няма доказателства, но моментът е бил прекалено удобен — с цел да се възползва от скръбта на баба ми, която също така била много добър лечител, и да й се лепне. Тя прекара остатъка от живота си да се грижи за него, а после умря от неочакван инфаркт, когато аз бях някъде на три.

Пастрокът на мама още си е съвсем добре, но не е като да речеш, че сме близки. Преди пращаше от време на време тъжни писма, скрити в невинни на вид пощенски пликове. Мъчеше се да улови и мама в мрежите си, но като бях на шест, отворих един по грешка, долових заклинанието за контрол върху мислите и инстинктивно го запратих обратно към него. Сигурно го е почувствал като треска, забила се право в окото му. Оттогава не се е пробвал.

След като нещата не проработиха кой знае колко добре със семейството на татко, мама все така остана вкопчена в идеята, че на някакъв неопределен по-късен етап езикът ще ми предостави чувство за свързаност с баща ми. В онзи момент беше просто още едно нещо, което ме правеше различна, а дори като дете аз осъзнавах, че си имам в излишък от това. Не е да кажеш, че живеем в Кардиф; началното ми училище не можеше да бъде определено като оранжерия за мултикултурализъм. Веднъж едно от момичетата ми заяви, че кожата ми е с цвета на безнадеждно слаб чай, което дори не е вярно, но оттогава чутото обитава ниша в съзнанието ми, настоятелно като злонамерен призрак. В комуната не беше много по-добре. Там няма да ти прошепнат расистка обида на детската площадка, но пък възрастни хора изискваха от мен, едва десетгодишна, да присъствам на деколонизираната им сесия по йога и да им помогна да преведат текстове на хинди, който не владеех.

Естествено, редно е да съм им благодарна: именно това ме пробуди за идеята, че хинди е по-популярният език. Когато пораснах достатъчно, та да схвана, че езиците ще ме запазят жива, престанах да мрънкам срещу ходенето на уроци и поисках да уча и хинди. Случи се точно навреме, та да го усвоя гладко преди въвеждането в академията. Хинди не е добър от гледна точка на гъвкавост, защото децата, които го владеят, знаят и английски, така че обикновено искат магиите на английски, та да имат по-надежден материал за размяна. Наистина са ви нужни езици от по-широк спектър. При редките или мъртвите езици е много по-трудно да се намери с кого да се търгува, но пък е по-вероятно да се добереш до истински уникални магии или до по-близко съвпадение с исканото като глупавите ми магии за чистене на староанглийски. Хинди е достатъчно разпространен, та да набележиш много партньори за търгуване, и не е един от големите два езика, хората не искат магии на хинди, просто ги получават във вид с достатъчно добро качество. Запознах се с Аадхия посредством размяна на заклинания на хинди.

В момента уча санскрит, латински, немски, средноанглийски и староанглийски. Последните три се припокриват чудесно. Миналата година учех френски и испански, но ги усвоих достатъчно, та да преджапам някак през магиите, които получавам сега, а и популярността им е като на хинди. Затова се прехвърлих на латински — архивът с магии на този език е огромен. Бях се замислила да добавя староскандинавски, та да мога да се похваля с нещо наистина необичайно, но после се отказах. Не е разумно да започваш нов език, когато няма да ти стигне времето да го усвоиш достатъчно — иначе рискуваш да получаваш заклинания, които не можеш да прочетеш.

Орион ме изпрати до класната ми стая. В началото не забелязах, че го прави, защото бях ангажирана да държа под око групата, с която обикновено се движа сутрин: Нкойо и най-добрите й приятели Джовани и Кора. И те като мен наблягат сериозно на езиците, та сме с почти еднаква програма. Не сме приятели, но ако тръгваме по същото време, ми разрешават да вървят до класната стая с тях, за да имат четвърти за гръб. Мен ме устройва.

Като ги забелязах на масите, те вече бяха преполовили закуската си, та се наложи да излапам моята набързо, за да ги настигна.

— Трябва да тръгвам след пет минути — заявих на Аадхия, за да е справедливо предупредена. Тя махна на двама от приятелите си от нейната академична пътека, които тъкмо се бяха задали с подносите си: след получената информация за работилницата и бездруго нямаше да бърза да се озове там.

Успях да изляза от столовата заедно с Кора, която с неохота ме остави да я догоня, преди да сме минали през вратите — толкова великодушно от нейна страна. Вече бяхме отвън и Нкойо надзърна още веднъж над рамото ми, когато аз осъзнах, че Орион е точно зад мен.

— Ние отиваме на езици! — просъсках му. Неговата академична пътека е алхимия. Истината беше, че тази година курсът по алхимия беше два пъти по-голям, защото децата се опитваха да се придържат близо до него, дори да нямаха наклонност. По мое мнение допълнителното време в лабораториите бе направо пропиляно за такива. Той все така имаше часове по езици от време на време, точно както на нас се налагаше да учим малко алхимия — имаме възможност да поискаме промяна на програмата в първия ден от годината, но ако избереш твърде много лесни дисциплини или се пробваш да си прекален индивидуалист, училището те разпределя в часове, избягвани от останалите деца. В понеделник сутринта обаче в залата за езици са единствено учениците от нашата академична пътека: един от големите бонуси да си на толкова високо ниво, когато си в първа и последна година.

Той ме изгледа упорито.

— Отивам в склада за канцеларски материали.

Набавяме си строителни материали от работилницата и химически вещества от лабораториите, но за всичко по-малко екзотично като химикалки и тетрадки трябва да се ровим в големия склад в далечния край на секцията за езици.

— Може ли да дойдем с теб? — мигом попита Нкойо. Кора и Джовани зяпаха безмълвно, но на нея й сече мозъкът. И очевидно бе оправдано да влезеш в час по-късно, само и само да си част от голяма група, отиваща за канцеларски материали, дори Орион да не влизаше в сметката — ах, де да можех да го изключа от сметката, — така че се присъединих, макар вътрешно да кипях. Взех хартия и мастило, плюс малко живак за търговия и перфоратор, дори си намерих огромна папка класьор за растящата ми камара магии. Забелязах в нас да се взират три очи от пролука на тавана, но сигурно беше просто плювач, а бяхме прекалено много, та да се пробва.

После Орион ни придружи до най-близката класна стая за езици, макар да нямаше причина за това. Тясното стълбище близо до склада изчезва понякога — няма го на чертежите, добавено е със закъснение, когато осъзнали, че е неудобство да се налага да се връщаш четиристотин метра до най-близкото стълбище, — но днес не просто присъстваше, а вратата беше широко отворена и лампата вътре работеше.

— Какво правиш? — попитах, поела риска да остана в коридора, останалите вече се бяха втурнали вътре да заемат свестните кабини. — Моля те, кажи ми, че не се опитваш да ме сваляш.

Не изглеждаше особено вероятно: никой никога не е проявявал подобно желание. Не че бях грозна; дори напротив. Ставах все по-хубава по смущаващ начин, както подобава на черна магьосница, каквато беше писано да бъда. Или поне докато не грохна като гротескна вещица. Момчетата често си въобразяват за около десет секунди, че е възможно да искат да се срещаме, но после ме поглеждат в очите или говорят с мен и явно придобиват натрапчивото впечатление, че е вероятно да погълна душите им или нещо от този род. Освен това в случая на Орион се показах агресивно груба към него и заради мен едва не беше убит от мимикриращи.

Той изсумтя.

— Сякаш бих пожелал да се срещам с черна вещица?

Преживях момент на възмущение и тъкмо се канех да изръмжа, че не съм такава, когато си изясних нещо.

— Значи ме държиш под око? За в случай че започна да върша злодеяния? И тогава какво? Ще се наложи да ме убиеш?

Той скръсти ръце пред гърдите си и ме изгледа със студени добродетелни очи: достатъчен отговор. Бях жестоко изкушена да го сритам в тестисите. Едно от нещата, в които вярват хората от комуната, са седемнайсетте различни форми на повлияните от Запада бойни изкуства. И макар да е придружавано от купища дрънканици на тема вътрешния ти център, откриване на личния баланс и канализиране на духовната енергия, учиш се и на самото ритане. Не бях супер изкусна, но определено можех да направя Орион Лейк изключително нещастен, предвид че той стоеше, без изобщо да се предпазва.

Но зад нас имаше класна стая, пълна с хлапета, които ни наблюдаваха. Повечето от тях биха се радвали на каквото и да е правдоподобно извинение да ме отлъчат напълно, а и звънецът за закъсняващи щеше да бие всеки момент, на който етап вратата щеше да се затръшне и да ме остави блокирана в коридора за целия учебен час. Никой не би ме пуснал вътре. Така че просто ми се наложи да си тръгна ядосана и да заема една от празните езикови кабини.

В Магьосническата академия няма никакви учители. Капацитетът е напълно запълнен от деца; дори така за всяко място има по две молби, а спалните ни са широки само два метра. Всеки, попаднал тук, не се нуждае от външна мотивация. Да знаеш как да приготвиш отвара, за да излекуваш лигавицата на стомаха си, след като по грешка си пил ябълков сок, примесен с луга, наистина само по себе си е награда. Дори математиката става необходимост за много от по-сложните еликсири, а историческите проучвания ти осигуряват купища полезни магии и рецепти, които не би получил в другите курсове.

И тъй, в часовете по езици просто отиваш в някоя от осемте зали на третия етаж и влизаш в една от кабините. Трябва да избираш мъдро; ако се пробваш с най-близката зала до тоалетната или наистина добрата до стълбището, та да можеш да слезеш на обяд за по-малко от десет минути, ще ти е по-трудно да се уредиш със свястна кабина или изобщо с такава. Ако се приеме, че все пак се сдобиеш със своя кабина, седиш в звукоизолирания пашкул и се надяваш, че не пропускаш стъпките на нещо, приближаващо те в гръб, четеш от учебниците и правиш упражнения, а безплътни гласове шептят на езика, който изучаваш този ден. Обикновено ми разказват ужасни кръвопролитни истории или ми описват с живописни подробности собствената ми смърт. Възнамерявах да работя върху староанглийския си, за да се опитам да извлека повече полза от книгата с домакинските заклинания, но прогресът ми не беше кой знае какъв. Седях приведена все над същата страница от тетрадката ми и кипях от възмущение, а гласът рецитираше нежно епическа алитерационна поема за това как Орион Лейк, „героят от сенчестите зали“, ще ме погуби в съня ми.

Което значи, че като го убия, ще е при самозащита, а това ме накара да обмисля отново изпълнението: започваше да изглежда, че май наистина щеше да се наложи да го сторя. Хората явно никак не намираха за трудно да убедят сами себе си как аз съм опасно зло. То се знае, че можех да го убия само като му изсмуча маната, но всъщност не желаех да се превръщам в злодейска гадина, а после да изскоча от това място като излюпила се от гигантски пашкул чудовищна пеперуда, която съобразно с пророчеството да сее по света опустошение и мъка.

Изведнъж осъзнах, че проблемът беше Луиза. Той не беше приел отговора ми във връзка с нея. Точно както аз притежавах отличен усет за това кой си служи с малия и какво точно върши, беше почти сигурно, че той има чувство за… дори не знам какво. Справедливост? Пощада? Жалките и уязвимите? Така или иначе, знаеше, че го излъгах за Луиза, без да му е ясно точно коя част е лъжа, и явно беше решил, че наистина съм я убила. Аз бях приела въпросите му по темата за нещо незначително, но явно не беше така. Не знаех много за нея, с изключение на това, че беше сред изключително онеправданите да нямат родители магове. От време на време у обикновените хора се проявява способност да съхраняват мана, но те не попадат тук, а просто биват изяждани. Сигурно някое дете, което е живяло близо до нея, е било прието тук, изяли са го преди въвеждането и тя е била засмукана вместо него, а родителите не са си дали труда да уведомят училището, представа си нямам защо. Така че в известен смисъл тя е била късметлийка, но от нейна гледна точка една сутрин просто е била изсмукана от нормалния й живот и без никакво предупреждение е била пусната в пансион, носещ се в пространството. Била е заобиколена от непознати, без начин да се свърже със семейството си, без изход навън и постоянно преследвана от неща, които искат да я убият. Убедена съм, че тежкото й положение е било калкулирано да докосне така фино настроената нежна душа на Орион.

И благодарение на избухливостта ми онази вечер, той също така установи, че съм потенциална черна вещица от апокалиптични мащаби. С всичко това, събрано накуп, сега сигурно инстинктите му до един бяха подвластни на желанието да заличи моето още невъзникнало царство на терора.

Естествено, това ме караше да искам да се втурна и мигом да вкарам в ход гореспоменатото, но първо трябваше да минат двата часа по езици, а после един час от любимите на всички зловредни науки. Това занятие се провежда в огромна зала на етажа на столовата. Всички се струпваме вътре без значение от езика, тъй като няма лекция. Стените са покрити с огромен и много подробен стенопис, представящ церемонията по дипломирането и по-точно момента, когато залата на дипломантите слиза надолу. Стълбищната площадка тъкмо се е показала и мраморът е гъсто населяван от всевъзможни прелестни създания, които чакат лакомо да започне пиршеството. Всеки взема учебник на майчиния си език и четем, докато зловредната гадина, която изучаваме в момента, оживява, слиза от стената и се разхожда по сцената, демонстрирайки всички начини да ни убие. Периодически анимираният вариант прави опити да се доразвие от временния си статут на съществуване, като убие някого от първите редове и погълне маната му.

Аз почти винаги седя на първите редове. Това държи вниманието ми забележително фокусирано.

Днес обаче успях да седна приблизително в средата и никой наоколо не каза о, съжалявам, но мястото е запазено. Това помогна до обяд да се поуспокоя до състояние на намусена раздразнителност. Първоначалните щети вече бяха нанесени, в смисъл че хората бяха приели как Орион ме е избавил от явна смърт. Беше време да поема дълбоко въздух и да спася ситуацията. И в мига когато си наложих да сторя това преработената ми стратегия стана повече от ясна.

На обяд се погрижих да седна до Аадхия и й прошепнах:

— Той ме изпрати до класната стая! — После добавих: — Няма как обаче наистина да ме харесва.

В този момент той излезе от опашката и ме забеляза, приближи до нашата маса и седна срещу мен с присвити очи.

Орион никога не се беше срещал с някоя или поне аз бях приела така, защото не бях чувала за такова нещо. Никак не бе изненадващо как новината, че е хлътнал по мен, се разпространи из цялото училище дори по-бързо от историята как ме е спасил. Когато слязох в лабораториите по алхимия за последния ми урок за деня, момче на име Мика, с което никога не бях разменяла и дума — мисля, че е финландец, — беше запазило две места на главната маса.

— Ел, Ел — извика ме, като влязох, и посочи към мястото до себе си.

Това беше ново. Винаги бързам да се добера рано до лабораторията въпреки по-високия риск да съм една от малкото вътре, защото ако не пристигна, когато има свободни свестни маси, всички са запазили места за приятелите си, а на мен ми се налага да седна на някоя от лошите, директно под вентилационната тръба или на най-близката до вратата. Не мога да се пазаря за място, това ме вбесява прекалено, а заплахата ме прави също толкова ужасена просто в противоположната посока. Така че беше приятно да вляза в полузапълнилото се помещение и все пак да се сдобия с място на най-добрата маса, без да се налага да търгувам за него.

Разбира се, това блажено състояние на нещата зависеше изцяло от Орион, който трябва да играе своята роля. Но той влезе малко преди звънеца, озърна се и дойде да седне от другата ми страна. Мика проточи шия покрай мен да надникне към него и му се усмихна с надежда. Това убегна на Орион, защото беше прекалено ангажиран да изучава съставките ми и реакцията, върху която работех.

Повечето хора получават алхимични задания за производство на антидоти и предпазни еликсири или добрия стар резервен вариант да произвеждат злато от по-евтини елементи. На мен никога не ми се падат рецепти за нещо толкова полезно, налага ми се да търгувам за тях. Тази седмица вече бях отхвърлила няколко задания — да превърна олово в радиоактивен паладий, да произведа смъртоносна контактна отрова и да трансформирам плът в камък, — преди да получа настоящото си задание да произведа струя от супер гореща плазма, която може да бъде използвана поне при някои обстоятелства. Например би била идеална за овъгляване на кости до пепел, за което не бихте допуснали, че ще е първото, хрумнало на някого. Ала Орион само погледна и мигом заяви с осезаема подозрителност:

— Това няма да е достатъчно да се разпадне кост.

— О, изпълнявал ли си го вече? — учудих се неискрено. — Не ми казвай. Искам да се науча сама.

Той прекара по-голяма част от часа да ме гледа, вместо да върши своята работа. Това ме ядосваше, но като съм ядосана, винаги съм по-добра в онова, което върша. Съставките ми бяха желязо, злато, вода, парче полиран лазурит и половин чаена лъжичка сол, които трябваше да бъдат подредени на разстояния, пропорционални на относителните им количества. Горко ти, сбъркаш ли и с милиметър. Аз обаче ги строих правилно още от първия път. Нямаше как да се захвана с физически упражнения насред часа, та вместо това изпях три дълги и сложни песни, за да призова мана, две на английски и една на маратхи. Пламъкът лумна в притворените ми шепи и успях да побутна ритуалната си табла по-близо до Орион, преди да пусна искрата върху съставките и да отскоча. Тънкият син пламък ги погълна от раз и изфуча гръмко, като прати гореща вълна през цялата класна стая. От въздухопроводите дори се чуха няколко стреснати изписквания и над главите ни прозвуча дращене.

Инстинктивно всички се скриха под масите, с изключение на Орион. Хартиените фунийки, които използваше за съставките си, се бяха подпалили заради близостта и той отчаяно се бореше с пламъците. Това ме накара да се почувствам много по-добре.

Също и фактът, че на излизане от лабораторията Нкойо ме покани на вечеря.

— Обикновено се срещаме в шест часа без тринайсет минути, ако имаш желание да се присъединиш — уведоми ме. Не си направих труда да се уверя, че Орион е чул. Тя лично го стори.

— Стига да мога да доведа Йи Лиу.

Надявах се на някакъв етап на Орион да му доскучае заради липсата на реални злодеяния от моя страна, а в мига щом се случеше, нямах съмнения как всичките ми нови приятели щяха да ми обърнат гръб. Но Лиу щеше да се радва да поразшири кръга си — няма същия ефект върху хората като мен, но все така не е царица на популярността като Джак; много време е нужно, та малията да се скрие — и би си спомнила, че съм й направила услуга, когато съм имала възможност.

Хванах Лиу по път към стаята й след часовете и й казах; тя самата беше прекарала целия следобед в секцията за семинари. Кимна, вгледа се в мен и произнесе:

— Орион задаваше въпроси за Луиза по време на семинара по писане след обяда.

— Не се съмнявам, че го е направил — отговорих с гримаса. При положение че Орион постоянно ми беше по петите, Джак със сигурност щеше да вини мен за това. — Благодаря. Ще се видим в шест без тринайсет минути.

Не забелязах Джак никъде, но проверих вратата на килията си за злодейски магии и осъществих особено задълбочен преглед на стаята си, щом влязох вътре, просто за в случай че се е обадило честолюбието му. Нямаше нищо, така че се захванах с поредицата си от упражнения за съхраняване на мана, докато стане време за вечеря.

Планът ми беше през тази година да запълвам кристали, освен ако не възникне спешна ситуация или не се отвори наистина златна възможност — както можеше да се случи с онзи душеядец! — а после да използвам няколко от тях разумно, та да затвърдя репутацията си преди края на срока и в началото на следващата година да попадна в солиден съюз на дипломанти. Между почти смъртоносните преживявания ние всички трупаме мана, доколкото ни е възможно; дори онези от анклавите. Кажи-речи, това е единственото, което не можеш да внесеш със себе си, дори складирано спретнато в енергийни контейнери като кристалите на мама.

Или, по-скоро, добре дошли сте да си донесете, колкото искате пълни енергийни контейнери, но те ще бъдат напълно опразнени при заклинанието по въвеждането, което ни вкарва тук, защото то е свирепо гладно за мана. В замяна получавате допълнително тегло позволен багаж. Не кой знае колко обаче, така че не си струва, освен ако не си някой от анклавите и не можеш да си позволиш да профукаш трийсет пълни енергийни контейнера за допълнителен четвърт килограм. Но през целия ми живот мама никога не е притежавала повече от десет пълни кристала, а през последните няколко години имахме дори по-малко. Пристигнах тук с една малка раница и празните ми кристали.

И в това отношение съм с едни гърди напред. Почти всички енергийни контейнери са значително по-големи от кристалите на мама, така че много от децата не могат да си позволят да внесат празни, а и повечето не действат толкова добре, особено пък ако са конструирани в работилницата от четиринайсетгодишен. В прилични позиции съм, но никак не е лесно, когато към мен непрестанно се хвърлят зловредни. И става все по-трудно да ги запълвам с упражнения, защото, като раста и влизам във все по-добра форма, упражненията стават все по-лесни. Маната умее да е вбесяваща по този начин, физическият труд не се брои. Онова, което се превръща в мана, са усилията, които влагам.

Отчаяно се нуждая през следващата година да разполагам с хора, които да ми пазят гърба и да ми помагат да пълня кристалите. Ако само успея да го докарам до дипломирането с петдесет пълни кристала, уверена съм, че еднолично ще успея да прогоря пътека до портите и навън за мен и съюзниците ми. Друга стратегия няма да се изисква. Това е една от малкото ситуации, в която може да е необходима стена от огъня на простосмъртните: в действителност именно така училището почиства столовата и обгаря залите два пъти годишно. Но всичко това няма да се случи, ако се отпусна и забавя темпо. А в настоящия момент това значи двеста лицеви опори преди вечеря.

Ще ми се да можех да заявя, че през главата ми и веднъж не е минала мисъл за Орион, но в действителност пропилях сериозна част от времето си за лицеви опори да калкулирам напълно безполезно шансовете той да ме последва на вечеря. Спрях се на шанс шейсет на четиресет, но признавам, че бих се разочаровала, ако не бях зърнала сребристо сивата му коса на мястото на срещата, когато излязох. Той ме чакаше. Нкойо и Кора също чакаха и не успяваха да се въздържат да не го зяпат. Чувство на ревност и объркване водеха усилена битка по лицето на Кора, а това на Нкойо беше напълно безизразно. Лиу се присъедини към мен около средата на коридора, а Джовани се показа от стаята си и побърза да ни догони точно навреме за прехода.

— Да познавате някой, който учи староанглийски? — попитах, като тръгнахме.

— Май има един второкурсник — обади се Нкойо. — Не мога да си спомня името му. Нещо добро?

— Деветдесет и девет заклинания за почистване — отвърнах и трите момичета издадоха звуци на съчувствие. Сигурно аз бях единствената ученичка, която с радост е заменила сериозно бойно заклинание за прилично призоваване на вода. Разбира се, никой не се справя с бойните заклинания, които получавам аз.

— Джеф Линдс — произнесе неочаквано Орион. — От Ню Йорк е — добави, когато ние всички погледнахме към него.

— Е, ако иска да научи деветдесет и девет начина да си почисти килията, прати ми го — избъбрих сладко, а Орион се намръщи към мен.

По време на вечерята продължи да се мръщи, а аз се показах крайно мила към него. Дори му предложих десерта, до който се бях докопала. Тарта с меласа, каквато мразя, така че саможертвата ми не беше голяма. Той очевидно искаше да я откаже, но после си спомни, че е шестнайсетгодишно момче, което се нуждае от калории. Така че произнесе намусено:

— Благодаря.

Взе тартата и я изяде, без да среща погледа ми.

После ме последва плътно по петите, когато отнесохме подносите си до конвейерната лента под гигантска табела, на която пишеше „Превозете подносите си“. Дори след три години намирам фразата за налудничава и нелогична. Трябва да призная обаче, че това е по-малката ми грижа, отколкото самият процес на превозване, включваш запращане на мръсния поднос в тъмен процеп на огромна метална скара, която се върти бавно движена от конвейерната лента. Най-безопасното място е в далечния край, тъй като чиниите и подносите са почиствани с огъня на простосмъртните, а той плаши зловредните, но е почти невъзможно да намериш свободно място, а не си струва да се излагаш на опасност за допълнителни минути. Обикновено се стремя към средната зона, където опашката е по-малка.

Орион прие мястото като идеално за личен разговор.

— Добър опит — произнесе над рамото ми. — Но закъсня. Няма да го забравя само защото започна да се преструваш на дружелюбна. Искаш ли да се пробваш още веднъж да ми обясниш какво се случи с Луиза?

Дори не беше осъзнал как е убедил всички в училище, че ние двамата се срещаме. Завъртях очи — само метафорично; не бях такава глупачка, та да отделя поглед от скарата дори за миг.

— Да. Горя от ентусиазъм да споделя още информация с теб. Демонстрираните от теб здрав разум и добра преценка ме изпълват с увереност.

— Какво трябва да означава това? — поиска да узнае той, но в този момент от празната транспортираща скара се изстреля шестръко нещо, бегло напомнящо кръстоска между октопод и игуана, което се прицели в главата на първокурсничка с тъжни очи. Орион се извъртя рязко, сграбчи нож от подноса на момичето и се хвърли към нещото, а заедно с това направи магия за напомпване. Аз видях надписа на стената, а също така празна пролука, отървах се от подноса си и бързо се отдалечих, преди нещото да се раздуе и да се пръсне върху всички наоколо.

Прибрах се в стаята си непокътната, с планове сутринта да закусвам с три деца от лондонския анклав — до този момент ме бяха игнорирали напълно — и предложение от Нкойо да разменим заклинания на латински в часа по езици утре. От Орион се носеше отвратителна воня и той се насочи към душовете. Нещата се подреждаха добре. Когато десет минути по-късно на вратата ми се почука и до носа ми достигна противната смрад, проявих достатъчно великодушие да отворя и да кажа: „О, добре, какво ще ми дадеш за информацията?“.

Не стигнах по-далече от „О“ обаче, защото не беше Орион. Беше Джак с размазани по него вътрешности от октопода заради миризмата — хитро от негова страна. Той заби в корема ми наточен нож за хранене. Бутна ме да падна назад и затвори вратата след себе си, ухилил ми се с всичките си зъби на показ, докато аз стенех в агония и си крещях наум „глупачка, глупачка, глупачка“. Вече се бях приготвила за лягане и бях окачила кристал с мана над таблата на леглото, та да мога да го достигна през нощта, но в момента той беше напълно безполезно извън обхвата ми. Той коленичи над мен, отметна косата от лицето ми и обхвана бузите ми с длани.

— Галадриел — произнесе напевно.

Неволно бях обвила пръстите на двете си ръце около дръжката на ножа и се опитвах да му попреча да помръдне. Наложих си обаче да го пусна с едната и се помъчих да достигна другия кристал с мана, полупълния, върху който се бях трудила следобеда. Висеше отстрани на леглото ми, точното където се намираше главата ми, когато правех лицеви опори, на няколко сантиметра от пода. Само да го достигнех и щях да успея да се свържа с цялата ми складирана мана. Изобщо нямаше да ме загризе съвестта да втечня костите на Джак.

Просто не го достигах. Бях протегнала максимално пръсти. Пробвах да се поместя мъничко, но болеше наистина много. Джак погали лицето ми и това ме подразни почти колкото ножа.

— Престани с това, колосална отрепко — прошепнах с огромно усилие.

— Защо не ме накараш? — прошепна в отговор той. — Хайде, Галадриел, просто го направи. Толкова си красива. Би могла да бъдеш толкова красива. Аз ще ти помогна. Ще сторя всичко за теб. Толкова много ще се забавляваме. — Усетих цялото ми лице да се сгърчва като парче евтино метално фолио. Не можех да го понеса. Не исках да знам, че ще отговоря с „не“. Не исках да знам, че щях да откажа, дори с тази торба воняща пихтия, плъзгаща пръсти надолу по гръдния ми кош към ножа, който беше забил в корема ми, та да го докопа и да ме дозаколи като прасе.

Бях си казвала, че е просто въпрос на здрав разум — да станеш злодейска гадина означаваше гротескна смърт в млада възраст. Все пак би трябвало да е по-добро от това да умра сега, само дето не беше. И ако не беше вариант сега, никога нямаше да бъде вариант, и дори да оцелеех този път, следващия или по-следващия път нямаше да оцелея. В главата ми винаги е имало предпазен клапан: винаги съм си повтаряла ако всичко друго се провали, но всичко друго се беше провалило и аз пак нямаше да го сторя.

— Майната ти, прабабо — прошепнах така ядосано, че бях способна да се разплача. Подготвих се да се надигна, въпреки ножа, та да се добера до кристала с мана. И в този момент дочух почукване на вратата. Чукане на вратата в делнична вечер, когато всеки вменяем се намираше в собствената си килия или учебна група…

Да говоря беше трудно. Вирнах пръст към вратата и си помислих „Сезам, отвори се“ Глупаво детско заклинание, но си беше моята врата и още не я бях заключила за през нощта, така че се отвори, а на прага стоеше Орион. Джак се завъртя с ръце, обагрени от моята кръв. Дори беше размазал малко по устата си като страховит завършващ щрих.

Отпуснах глава назад и оставих всемогъщият герой да се справя сам.