Смъртоносна академия

Глава 10 Омаломощител

Не се опитах да си намеря друго място, където да работя. Знаех, че няма да свърша нищо. Промуших се покрай Клои и се насочих към стълбите, тичах по остатъка от коридора, макар да знаех, че е неразумно. През уикенда всичко беше започнало да загрява за дипломирането, изпомпваше се масло, та да смаже големите зъбни колела в сърцевината; те се разхлабваха с леко предварително разклащане. Стълбището се движеше заедно с тях, подобно на супер муден ескалатор, който можеше да обърне посоката си във всеки момент. И аз си платих, задето бях толкова разсеяна: на няколко стъпала нагоре от площадката имаше участък, покрит с нещо противно, многоцветно и хлъзгаво, остатък от създание убито неотдавна. Нагазих прекалено бързо в него, изпързалях се и ми се наложи да се хвърля на площадката, та да не полетя с главата надолу по стълбите.

Куцуках по коридора към стаята си, когато осъзнах, че наближавам вратата на Аадхия. Поспрях и след момент почуках леко.

— Ел е — обадих се и тя открехна вратата, за да се увери, че съм аз, но в този момент зърна кръвта.

— Какво е станало? — попита. — Искаш ли парче марля?

Гърлото ми се беше стегнало. Едва ли не бях доволна, задето паднах. Кого го беше грижа да променя гледната точка на Клои?

— Не, не си струва, само драскотина е — отвърнах. — Просто проявих глупост. Паднах на стълбите. Ще дойдеш ли с мен до тоалетната?

— Да, разбира се — съгласи се Аадхия и тръгна с мен. Стоя на пост, та аз да изплакна окървавените си лакът и коляно. Раната на корема пак ме наболяваше. Не ме интересуваше.

Пиу се бърна малко след като свършихме и трите изкачихме стълбите — този път по-предпазливо — до столовата. Главната линия за храна и масите бяха заключени зад подвижна стена и успявахме да подушим дима от хигиенизиращите огньове — самопочистващите се фурни не бяха с нищо по-добри от пламъка на простосмъртните, — но вътре имаше няколко дузини ученици, чакащи реда си на снекбара. Леко превъзнасяне на онова, което представляваше всъщност, редица автомати, които приемаха жетони. Всички получавахме по три седмично. Аз имах двайсет спестени: рискът да дойдеш сам не си струва допълнителните калории, освен ако не си имал поредица от няколко дни без късмет по време на основните хранения и не започнеш да се чувстваш замаян и летаргичен.

То се знае, че нямаш избор какво ще излезе. Артикулите рядко са заразени, защото са в опаковки, но обикновено са стари, а понякога дори неядимо древни. Веднъж ми се падна войнишка дажба от Първата световна война. Тогава се бях качила, защото наистина ми се виеше свят от глад, та се прежалих да я отворя, но не рискувах с друго освен с бисквитите и под бисквити имам предвид сухарите, които пращат на едногодишни пътувания по море. Днес получих пакет чипс с неизвестна марка, опаковка надробени крекери с фъстъчено масло и голямата награда, шоколадче „Марс“ със срок на годност, изтекъл само преди три години. Лиу се сдоби с пакетче солена лакрица, което е нещо неописуемо противно, но можеш да го обмениш със скандинавските ученици за почти всичко, друг пакет чипс и леко съмнителна кутия осолено месо. Аадхия получи малка опаковка халва, съвсем прясно онигири със сьомга, приготвено едва днес сутринта, направо изумително, и цяла консерва пюре от кестени, толкова голяма, че едва не задръсти машината.

— Нека се пробвам да се сдобия с нещо, на което да го намажем — предложих и пуснах нов жетон. Когато използваш жетон, пазен известно време, получаваш или нещо особено добро, или нещо трагично лошо. На мен този път ми излезе късметът: навън се показа яркооранжев пакет овесени бисквити „Хобнобс“.

Наляхме си в картонени чаши хладки чай и кафе от самоварите и се върнахме в стаята на Аадхия, та да поделим храната. Тя беше направила отклонение на газопровода до лампата в стаята й, та да си изработи малка бензинова горелка, с която сварихме месото в алхимична мензура, а през това време ометохме онигирито и бисквитите, намазани с кестеновото пюре и гарнирани с халва и натрошените крекери с фъстъчено масло. Когато месото се беше готвило достатъчно дълго, го изядохме заедно с чипса и пиршеството ни завърши с празнични парченца от шоколадчето „Марс“. Аадхия седна до бюрото си и се захвана да работи върху корпуса на лютнята си, а ние с Лиу се настанихме на леглото и продължихме с есетата си.

Не говорехме много: никоя нямаше време за пилеене. Но си казахме достатъчно и си стиснахме ръцете. Докато готвехме месото, аз бях отишла до стаята си и се върнах с по кристал за всяка. След като се нахранихме и починахме малко, аз се заех да произвеждам мана с плетене, Лиу седна на пода и започна да изпълнява йога, а Аадхия да решава судоку. Когато би първият звънец, отидохме заедно до банята и след като се измихме, се насочихме към сектора стена между тоалетните на момчетата и момичетата и записахме имената си там: Лиу на китайски, а аз на хинди и английски. Не бяхме съвсем първата група, но почти: бяха отбелязани три съюза, само че не познавах никого от тях. На връщане Лиу изчака до нейната врата да стигна до стаята си, а после двете поседяхме, докато Аадхия стигне до нейната, помахахме си и се прибрахме.

Спах наистина добре. Обикновено не помня сънищата си, което вероятно е за добро предвид ситуацията, но тази сутрин се събудих точно преди звънеца и както лежах в леглото си, видях в полусън майка ми да седи в гората и да ме гледа тревожно.

— Всичко е наред. Добре съм, мамо, няма да се присъединявам към анклав. Ти беше права — произнесох на глас и дори нямах нищо против да го изрека, защото не исках тя да се тревожи. Тя обаче все така беше тревожна, протегна ръце към мен и устата й се движеше, но не излизаше звук. Мъчеше се да ми каже нещо. — Мамо, имам приятели. Аадхия, Лиу и Орион. Имам приятели.

В съня очите ми бяха замъглени и се усмихвах. Събудих се още усмихната. Предполага се, че е невъзможно да комуникираш с някого вътре в Магьосническата академия, защото ако заклинание за съобщение е в състояние да проникне, значи същото би важало и за някакъв вид зловредни, та не бях сигурна дали наистина съм видяла мама, но се надявах да е така. Исках тя да знае.

Не че изведнъж бях започнала да показвам великодушие към целия свят или нещо такова. Като се връщах от банята, зърнах Клои да излиза от стаята си и отново успях да се ядосам. Орион го нямаше на сборния ни пункт и Ибрахим каза, че днес сутринта не го е видял в банята. Преди бях категорична пред себе си, че никога няма да се случи аз да го чакам, но с надигащо се възмущение поръчах на Аадхия и Лиу да ни запазят две места, отидох до неговата врата и задумках силно. Наложи се да повторя, преди да дочуя трополене и после той отвори, без да прояви грам предпазливост. Беше гол от кръста нагоре и косата му стърчеше, примигна към мен с мрачен и измъчен вид.

— Хайде, Лейк, закуската няма да се изяде сама — подканих го и той промърмори нещо неразбираемо. Обърна се, нахлузи маратонките си, вдигна тениската от пода, пусна я обратно долу — на предницата й имаше огромно синьо петно — взе друга тениска от пода и се запрепъва към тоалетната.

— Снощи да не си се надрусал? — попитах с любопитство, когато най-сетне се изкачихме по стълбите: наложи ми се да го хвана и да го побутна на нивото на столовата, след като преди това се беше опитал да завие на етажа на лабораториите по алхимия и на този със спалните на второкурсниците.

Забъркването на рекреационни субстанции е доста популярно сред учениците от академичната пътека по алхимия, но Орион каза:

— Не! — Прозвуча, все едно съм го обидила. — Не спах много. — Подчерта изявлението си, като се прозя толкова широко, че изглеждаше, сякаш ще му се откачи челюстта.

— Ясно — отвърнах скептично. — До края на първата година всички се научаваме да търпим недостига на сън, защото онези, които не са, вече са елиминирани. — Прекалено много работа по спасяването на света? Върви да седнеш с Аадхия и Лиу, аз ще ти донеса храна.

Благодарение на пиршеството ни снощи днес дори не бях толкова гладна, така че задържах овесената каша за себе си, а на него дадох сандвича с яйце и бекон, който успях да забърша. Но се налагаше да бъде ръчкан и накрая го изяде с полузатворени очи. Не отговори дори когато Ибрахим му зададе директен въпрос. Положи обратно глава на масата, след като излапа сандвича.

С Аадхия обсъждахме демонстрацията, която щях да изпълня днес в работилницата. Тя направи пауза, погледна го и попита:

— Надрусал ли се е, или какво?

Този път Орион не се включи с протести.

Повдигнах рамене.

— Каза, че не. Не бил спал.

За късмет, тази сутрин той имаше езици, та успях да го подбера към залата и го настаних в кабина, съседна на моята. Той незабавно положи глава на чина и заспа под сладкодумното мърморене на гласове, припяващи на френски за жестока смърт. В папката му имаше само едно свръх лесно задание, така че го изпълних вместо него. Когато го разтърсих да се събуди в края на часа, той изглеждаше малко по-функциониращ.

— Благодаря — произнесе несигурно, когато видя попълненото упражнение. Отнесе ги заедно с моето до процепа и успя да ги пусне, без да си среже пръстите или да пострада по друг начин.

— За нищо — отговорих. — Ще се справиш ли да стигнеш до следващия си час?

— Да — отговори той с още повече съмнение в тона си.

— Имаш ли нужда да бъдеш изпратен? — попитах и го огледах подозрително.

— Не, нямам нужда… Какво правиш? — избухна.

— Какво?

— Защо си толкова мила? — поиска да узнае. — Ядосана ли си ми за нещо?

— Не! — отсякох и тъкмо се канех да го информирам, че аз съм свястно човешко същество, че редовно се случва да съм мила или пък най-малкото от време на време, че това изобщо не е белег за гняв, но после осъзнах, че той има право. Само дето бях гневна на безполезните му приятели от анклава, за него ми беше жал. Което лично аз бих мразила със свирепа страст. — Не ми ли е позволено периодически да съм в добро настроение, или подобна проява на лудост първо трябва да бъде регистрирана пред властите? — троснах се вместо това. — Ако искаш върви и падни в шахтата за боклук. Аз отивам в работилницата. — Орион придоби облекчен вид, когато се отдалечих намусено.

Никак не е приятно да си в работилницата толкова близо до дипломирането и днес не беше изключение: подът потреперваше приблизително на всеки петнайсет минути и беше толкова горещо, че момчетата си съблякоха тениските. Почти всички, които бяха успели да завършат финалния си проект, пропускаха часове, така че обикновено компанията беше рехава, но за моята демонстрация се беше струпала сравнително голяма тълпа. Аадхия подреди всички, така че да получат добра видимост, като отдаде приоритет на дипломантите: онова, което целеше, беше петима от тях да направят високи залози, а догодина, когато първоначалните купувачи нямаше да ги има, да организира втори аукцион.

Междувременно аз изпълних внимателно малко упражнения за разтягане, та да натрупам малко мана — слабата болка беше от помощ — и после взех парчето дърво, върху което щях да работя. Не желаех да влагам напразен труд, така че използвах демонстрацията, за да започна с ковчежето, обещано на сутрите. Щеше да е достатъчно голямо да побере една книга: освен че така щях да покажа колко са важни за мен, то трябваше да е достатъчно леко, та догодина да мога да го нося със себе си в залата за дипломиране. С Аадхия подготвихме проект, формата му щеше да е същата като на книгата, но с малко по-големи размери и издялана от дърво. И тя ми даде хубаво парче амарантово дърво за гърба.

— Ще си послужа със заклинание, за да втечня лигнина в дървесината и да получа извивка — обясних пред всички и подадох дървото, та да се уверят, че е истинска и съвсем права и солидна дъска с дебелина сантиметър и нещо. Като се върна при мен, задържах го в ръце, представих си резултата и зарецитирах заклинанието. Аадхия ме беше научила как лигнинът е онова в клетките на дървесината, което я прави твърда, и допусках, че материалът, нужен да бъде променен, не беше голямо количество, но дори така се изумих колко малко мана беше нужна. Магията не консумира дори половината от подготвената и дървото буквално стана еластично в ръцете ми. Огънах го на широката стоманена тръба, която използвахме да му придадем форма, и Аадхия го захвана на място; после си послужих със заклинанието, та да втвърдя лигнина отново. Откачихме го и ето ти на, дъската беше оформила дъга; гърбът на сутрите пасна идеално. Цялата работа отне едва няколко минути.

Всички бърбореха развълнувано, докато си прехвърляха един на друг извитата дъска. За втората демонстрация Аадхия си послужи с инструмент за гравиране и изрисува малка шарка в най-горния край на дъската, после постави на мястото малка фуния с ивица сребро, извадена от запасите й с материали. Аз втечних среброто и тя го изля в гравираната шарка. Дори си позволих да експериментирам малко: пробвах да го върна към твърдото му състояние в рамките на един непрекъснат процес точно в момента когато попадна в гравюрата, та да не прелее над ръба. Получи се идеално.

Хората взеха да разпитват дали мога да им покажа още нещо и аз не виждах причина защо не: все още разполагах с много мана. С Аадхия се мъчехме да решим какво да направим, а в този момент една дипломантка от академичната пътека по алхимия излезе с предложението да се пробваме да получим течен азот директно от въздуха около нас. Очевидно това би било нещо изключително полезно, макар да не бяхме сигурни какво щеше да се случи с азота след това: дали просто мигом щеше отново да се изпари? Но всички бяха толкова въодушевени от идеята, че двама дипломанти дори си предложиха услугите да се покачат на тезгях, та да свалят от висок рафт един метален контейнер, ако после им позволим да задържат останалото вътре. Съгласих се; беше честно, при положение че те щяха да са тези с глави толкова близо до тавана, без да са сигурни дали ще има реална възвръщаемост.

Първият се покатери и тогава придойде поредната вълна вибрации, само дето този път не спряха; вместо това се усилиха, ама много се усилиха, почти толкова, колкото в деня на дипломирането. От рафтовете започнаха да падат неща, а после започнаха да се гътат и столове. Момчето върху тезгяха беше приклекнало, за да запази равновесие, но му се наложи да скочи и да се хване за ръката на приятеля си, в мига преди трите метални контейнера да се строполят върху плота. Единият се отвори и отвътре се изсипа гърчеща се маса от бебета гризачи, също като нежелан приз в игра на „Тука има, тука няма“.

Тогава вече всички бяхме хукнали към вратата. За щастие, не бях сваляла превръзката с книгата от тялото си.

Стиснах прясно огънатата дъска на моето ковчеже, сграбчих Аадхия за ръката и изскочихме в коридора, накуп с останалите бягащи ученици. Всички се втурнахме към стълбището. Да се добереш до по-високо ниво е мъдрият ход, когато долу се случва нещо смущаващо, така че, естествено, Орион ни отмина, устремил се надолу под нас се намираше единствено общежитието на дипломантите и стълбите покрай него бяха онези, които скоро щяха да се отворят към аулата за дипломиране.

— Лейк, тъпако, върви нагоре! — креснах, но той вече беше отминал; дори не беше забавил крачка. Стегнах челюст и погледнах към Аадхия, която се взря в мен. — Можеш ли да вземеш това? — произнесох мрачно и откачих превръзката с книгата от шията си.

— Нищо няма да му се случи! — заяви Аадхия, но още докато го изричаше, пое книгата от мен. Взе дори парчето амарантово дърво.

— Напротив, ще му се случи, ще го фрасна с тухла по главата — отсякох и тръгнах надолу след него, като си запробивах път сред движещия се нагоре поток. Като се откъснах от тълпата, скърцането се усещаше по-силно; стените на стълбището вибрираха толкова много, че всъщност издаваха силен звук.

— Орион! — изкрещях отново, но от него нямаше и следа, а и нямаше как да ме чуе заради шума.

Тъй като аз самата не бях възвишен герой с безгранични запаси от мана, а и нямах здрав разум дори колкото у небоядисан палубен шезлонг, поех надолу бавно и предпазливо. Не срещнах никого да се качва нагоре: беше средата на учебния ден и толкова близо до края на срока дипломантите се намираха в спалните си единствено след вечерния час. След като отминах техния етаж, скърцането стана още по-силно: явно идваше от дъното на стълбището и аз бях ужасяващо сигурна, че тъкмо там щях да открия и Орион.

Почти бях стигнала до следващото рамо, когато той буквално полетя към мен: тялото му беше запратено във въздуха. Блъсна се в стената и се свлече в краката ми със стон. Втренчи се озадачено нагоре към мен, а после иззад ъгъла се показа гигантски израстък, прозрачен като медуза и заопипва за него. Орион се надигна и заби в него тънкия метален кол, който стискаше в ръка. Ако бихте желали да си представите драматичния резултат, вземете много голяма купа, напълнете я с желе, хванете клечка за зъби, притиснете я леко към повърхността и после я дръпнете. Ако вдлъбнатината се задържи за по-дълго от секунда, оказали сте по-сериозен ефект от Орион.

Орион погледна кола с объркано и разочаровано изражение: трябва да беше някакъв артефакт, който се беше изключил. В ответна реакция пипалото се беше насочило право към ръката му. Наложи се да се протегна и да го докосна — използвах само върха на лявото си кутре, — за да си послужа със заклинанието за електрически заряд, което имах от Нкойо. То се отдръпна достатъчно задълго, та да сграбча Орион за ръката и да му помогна да стане на крака, а също така да го завлека с няколко стъпала нагоре. След това се сблъсках със съпротива.

— Не, трябва да… — заупорства.

— Да видиш мозъка си размазан на стената ли? — изръмжах му и притиснах главата му надолу, когато пипалото изплющя над нас.

— Запали се! — произнесе той на френски и металният кол между нас избухна в нагорещени до бяло пламъци. Едва не обгори миглите ми. Паднах назад по дупе и се изпързалях надолу. Отвори възможност да зърна прелестна гледка — потресаваща маса от гърчещи се желеобразни пипала на самото дъно на стълбището. Бяха се обвили около всичко, което можеше да бъда захванато, всеки сантиметър от перилата и въздуховодите. Напрягаха се до максимум да изтеглят останалата част от каквото и да беше това зловредно през миниатюрен отвор, достатъчен колкото да пропълзи хлебарка, в долния ъгъл на стълбите. Което значеше, че в общи линии, нещото се опитваше да отвори дупка към стълбите. Значи въпреки всички прегради и бариери съществуваше пътека, по която зловредните да дойдат от залата, и стълбището се явявате последната ни отбранителна линия. Ако това тук проникнеше, приятелите му щяха да го последват. На практика дипломирането щеше да започне по-рано. Ала при положение че залата на дипломантите още не беше отделена от останалата част от училището, очакващите зловредни мигом щяха да погнат всички ни.

След първия ми момент на неподправено изумление забелязах спаружените парчетии, осейващи дъното на стълбището, и ревнах:

— Не, почакай!

Но беше прекалено късно. Орион тъкмо беше прерязал пипалото, което продължаваше да замахва към главата му. Огромен къс от върха му падна с цвъртене, а останалата част се прибра към общата маса, където притисна отрязания участък към сърцевината на възела, оформи издатина и елегантно се раздели на четири пипала, всяко вече издуващо се до размерите на оригиналното. И всички до едно търсеха за какво да се захванат.

Орион изтича до долу и ме дръпна за крака.

— Махай се оттук! — нареди ми и се канеше да се спусне право към зловредното. Наложи ми се да стисна косата му и да дръпна здраво. — Ох! — изкрещя той и за малко не ми отсече ръката с пламтящата си шпага. — Какво…

— Омаломощител е, безмозъчна скаридо! — креснах му.

— Не, всъщност е хидра… О, мамка му, наистина е омаломощител — съгласи се Орион и за един миг на зашеметеност остана на мястото си със зяпнала уста. Какъвто ни се отвори по случайност, защото омаломощителят ни пренебрегваше в момента и вместо това се мъчеше да разкъса опаковката на вкусната и суперголяма закуска за себе си и останалите зловредни долу.

— Как така още не си покойник? — попитах заядливо. Ако трябваше да съм честна към Орион, а никак нямах желание за такова нещо, омаломощителят беше толкова голям, че нямаше как да бъдат забелязани тънките розови струни в центъра на пипалата или големия червен възел, който явно беше в средата на цялата тази маса. Вероятно беше прекъснал милион пипала само да ги блъска в разни неща, още преди Орион да слезе тук. Омаломощителите не са известни с голямо търпение или чертането на дългосрочни стратегии, но, както ставаше ясно, силният глад предизвикваше също толкова силна мотивация.

— Е?

— Мисля — отговори той.

— За какво? — попитах. — Защо не го замразиш?

— Не притежавам добра магия за замразяване.

— Как така нямаш добра магия за замразяване? — изумих се и го изгледах сърдито. — От Ню Йорк си.

Той придоби виновен вид и измънка:

— Ако ги замразя, не мога да извлека мана от зловредните.

Цялото стълбище около нас се разтресе.

— Кого го е грижа! — възкликнах. — Извлечи мана от следващото.

— Не съм усвоил нито една! — кресна той.

— О, велика майко богиня — произнесох с цялото отвращение, което успях да вложа, каквото тази фраза поначало предизвиква у мен. Хванах кристала си, за да се позова на вече и бездруго изчерпаните ми запаси от мана и започнах да рисувам картина в главата си. Като бяхме в работилницата, дипломантката ми обясни, че над половината от въздуха всъщност е азот. Представих си го да се кондензира до твърда черупка с дебелина само няколко милиметра върху кожата на омаломощителя.

— Какво правиш? — попита Орион. Пренебрегнах го напълно; раната на корема ме болеше жестоко заради падането по стълбите, достатъчно, та да извика сълзи в очите ми. Ожулените ми лакът и коляно също щипеха, така че се изискваше огромно усилие да остана фокусирана. Орион се затича надолу и започна да хваща пипалата едно след друго, отделяше ги от онова, което стискаха, и им правеше обвързващо заклинание, мъчеше се да сплеска нещото до топка, а то се отклонявате в една или друга посока, подобно на амеба.

— Готова съм — изграчих.

— Какво? — попита той през стиснати зъби и набута поредното пипало в общата маса.

— Отдръпни се от него! — изрекох по-силно, също през стиснати зъби. Орион хвърли бърз поглед назад към мен, а пипалото се освободи, перна го и го запрати към средата на стълбището. Мен ме устройваше, а и Орион си го заслужи. Започнах да редя заклинание за контрол на фазата и се постарах във въображението си да придам течна форма на азота.

До голяма степен съм сигурна, че се получи успешно, при положение че маната беше отишла все някъде: половината от напълнения ми с труд кристал се опразни на една глътка. Предполагам, че азотът е изврял мигом, защото не се забелязваше визуален ефект; може би само бегъл повей от по-хладен въздух, но това беше всичко. С изключение на една дребна подробност: кожата на омаломощителя мигом замръзна и после цялата се напука, също като повърхността на езеро през пролетта. Цялото чудо рухна, течните му вътрешности се оттекоха през решетката в долния край на стълбището, оформиха за кратко водовъртеж и изчезнаха с едно финално шумно засмукване. Остана единствено мъничката сърцевина пипало, която поначало се бе обвила покрай завоя на стълбището, подобно на вейка асперж. Изглеждате точно като класическата илюстрация в трета глава от учебниците ни за първи курс — прозрачно желе около искрящо розова вена. Отдръпна се назад през дупката, все едно някой беше засмукал спагета.

Орион се надигна.

— Ха! — изграчи, все едно той беше свършил всичко, и погледна триумфиращо към мен.

— Лейк, мразя те повече, отколкото би могло да се опише с думи — уведомих го разпалено, облегнах се на стената и притиснах длан към корема си. Той се изправи малко смутено и запълни дупката в стената с топка маджун от джоба си, произведе бърдо заклинание за ремонт и после дойде при мен. Май се канеше да се пробва да ме носи. Отправих му убийствен взор и го накарах просто да ми помогне да стана.

И след всичко това взе, че отново се прозя, още преди да сме стигнали на етажа на дипломантите, все едно в тялото му не се съдържаше капка адреналин. Аз изпитвах доста сериозна болка и пак се чувствах поне десет пъти повече нащрек, отколкото изглеждаше той. Изгледах го, докато куцукахме по пътя си.

— Защо си толкова смазан? Да не би да те спохождат ужасни кошмари или… — Но започнах да сглобявам нещата, щом ме стрелна с виновен поглед. — Ти, малоумнико, стоял си буден да патрулираш, нали? Заради мрънкането на онзи жалък убиец, така ли?

Орион отказваше да срещне погледа ми.

— Той не грешеше — произнесе глухо.

— Какво?

— Не беше само омаломощителят. Зловредните от залата долу явно са пробили дупка в защитата и сега се опитват да се вмъкнат в училището. Нощем е по-зле. Вече седем пъти поправям тази стена…

— И не си спал от петдесет и пет часа, което обяснява защо посвети цели десет минути да кастриш пипалата на омаломощителя — допълних.

— Беше два пъти по-едър от обичайните екземпляри! — изтъкна отбранително той. — Реших, че е зловредно от семейството на хидрите!

— Простима грешка до момента, когато си отсякъл първото пипало — отбелязах. — Ти колко отряза? Седем? И като стигнах тук, далеч не се канеше да спираш. Ако зловредното наистина беше разтворило стълбището, безспорно би могъл да се броиш за негов партньор. — Устата му оформи права линия и долавях, че едва се сдържа да не хукне надалече от мен, само дето в този конкретен момент това би означавало да ме помъкне със себе си. — Каква точно е целта на цялото това упражнение? Дори да се стремиш да се къпеш в слава, няма да ти се получи, ако се гътнеш още в началото на потопа.

— Ще престанеш ли? Не ме е грижа за славата! — настоя. — Просто… Вината е моя! Ти сама го каза. Наруших принципите на баланса и…

— О, сега вече си готов да приемеш основните закони на реалността — отбелязах. — Млъквай, Лейк. Всички знаем, че не получаваш нищо безплатно. Никой не е протестирал, когато им спасяваше живота, нали така?

— Само ти — поясни сухо той.

— Ще си спомня да съм особено самодоволна от този факт, когато ме изяжда ордата зловредни от залата за дипломиране — отговорих. — В продължение на три години влагаше всичките си усилия в ролята си на белия рицар. Няма да промениш последствията, ако полагаш още повече усилия в рамките на една-единствена седмица. Това също е принцип на баланса.

— Ами, убеди ме. В такъв случай май ще отида да подремна. Това ще помогне много — обяви с нотка на сарказъм.

Изгледах го сърдито.

— Със сигурност ще е по-разумно, отколкото да сътрудничиш на омаломощител да пробие в училището. — Той се начумери и отново се прозя.