Смъртоносна академия

Глава 4 Неща, които правят „Бум“ нощем

Когато Орион падна на колене до мен, стаята беше изпълвана от смущаващо привлекателна миризма на обгорена плът.

— Добре ли… — подхвана и после замълча, защото очевидно отговорът беше отрицателен.

— Сандъчето за инструменти — отроних. — Долу вляво. Пакет.

Той зарови в сандъчето — като го отвори, дори не хвърли поглед да огледа съдържанието — и извади белия плик. Разкъса го и измъкна парче тънък ленен плат. Мама го беше изработила за мен от начало до край: беше преорала полето, беше засяла лена, беше го ожънала на ръка, беше го прела и изтъкала, като през цялото време беше редила лечебни заклинания.

— Обърши кръвта ми с едната страна — прошепнах. Лицето му беше изопнато от тревога, но погледна към пода със съмнение. — Няма проблем, ако се изцапа. Измъкни ножа, и положи другата страна върху раната.

За щастие, един вид припаднах, когато измъкна ножа, та следващите десет минути ми се губят, а като се съвзех, превръзката вече беше положена. Ножът на Джак не беше достатъчно дълъг, та да ме прободе цялата, така че имаше само входяща рана и тя не беше много широка. Лечебната превръзка сияеше с бледа бяла светлина, от която ме боляха очите, но усещах, че действа на пострадалите ми карантии. След още десет минути вече бях готова да позволя на Орион да ми помогне да се преместя на леглото.

След като ме настани там, Орион изтика овъгления труп на Джак в коридора. После отиде до мивката ми и отми кръвта. Като седна на леглото, ръцете му трепереха. Той се взираше надолу към тях.

— Кой… Кой беше това? — Изглеждаше по-шокиран, отколкото се чувствах аз.

— Значи не си даде труда да научиш името на никого тук — отбелязах. — Това беше Джак Уестинг. Той е този, който изяде Луиза, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Ако не ми вярваш, можеш да надникнеш в стаята му и сигурно ще намериш някакви останки.

Това го накара да вдигне глава.

— Какво? Защо не ми каза?

— Защото се тревожех да не бъда наръгана от злодей социопат, както, струва ми се, е очевидно при тези обстоятелства — отвърнах. — Между другото, благодаря, задето обикаляше наоколо и задаваше въпроси във връзка с Луиза. Това никак не го настърви.

— Да знаеш, че е почти впечатляващо — заяви той след момент и вече звучеше малко по-спокойно. — Едва си жива и пак си най-грубият човек, когото познавам. Между другото, още веднъж няма защо да ми благодариш.

— Като се има предвид, че си поне наполовина отговорен за ситуацията, отказвам да ти благодаря — отсякох. Затворих очи за момент и изведнъж зазвъня звънецът, предупреждаващ, че до вечерния час остават пет минути. Нямах усещането да е изтекло толкова много време. Снижих ръце и заопипвах внимателно превръзката. Още дълго време нямаше да ми се прииска да се надигна до седнало положение. Кръвта се беше пропила обратно в мен и се чувствах много по-добре, но дори най-качествената работа на мама не можеше да накара надупчените ми вътрешности да зараснат мигновено. Протегнах ръка към кристала и го окачих обратно на шията си. Тази вечер можех да забравя за спането и щеше да ми се наложи да си послужа с малко истински сили. Не само че аз не се бях дала, но и Джак беше мъртъв, нетната загуба за зловредните беше сериозна. Вероятно щяха да се разбуйстват.

Орион все така седеше на ръба на леглото ми, сякаш е бил там през цялото време, и не понечваше да се надигне.

— Какво правиш? — попитах раздразнено.

— Какво?

— Не чу ли предупредителния звънец?

— Няма да те оставя — заяви, като че беше напълно очевидно.

Стрелнах го с очи.

— Изобщо ли не схващаш принципите на баланса?

— На първо място, това е само теория, а дори и да е вярна, няма да живея съобразно с нея.

— Значи си един от онези — заключих с неподправено отвращение.

— Да, съжалявам. Та ще приемеш ли да остана, или да те зарежа ранена да бъдеш нападана цялата нощ? — Както ставаше ясно, бях го докарала дотам, че дори той беше открил сарказъм у себе си.

— Разбира се, че приемам. — В крайна сметка това не би влошило нещата за мен. Съществува практически лимит колко зловредни могат да нахлуят в стаята ти наведнъж и аз вече бях в менюто като специалитета на вечерта. Да имам Орион около себе си само би помогнало. Съвсем общо погледнато, това е същият принцип, който прави по-добре да се намираш в училището по време на пубертета вместо извън него.

Няколко минути по-късно звънецът за вечерния час би съобразно с графика. Каквото и да спираше зловредните да атакуват Орион, то не можеше да се пребори с мириса на кръв, който явно излъчвах, без да се споменава изкушението от двама ученици, събрани в обща килия. Пред вратата се чу боричкане за тялото на Джак, явно пиршеството започваше, разнесоха се звуци от схватка и ужасяващо ръфане. Орион стоеше насред стаята с ръце в готовност и ги слушаше.

— Защо пилееш енергия? Просто лежи, докато не дойдат — промърморих.

— Нищо ми няма.

Шумът отвън най-сетне утихна. Малко след това дойде първото потракване на вратата ми. После изпод нея се процеди гъста като катран, проблясваща черна слуз. Орион я остави да навлезе до средата, а после я обгради с вдигнати длани и оформи помежду им отвор с формата на диамант. Произнесе на френски заклинание за водна струя от една строфа и духна, свирейки между пръстите си. От другата страна бликна стремителен поток, сякаш от маркуча на пожарникар, и разреди слузта до рядка тиня, която се стече във фугите между плочките на пода и се вля шумно в кръглия сифон в средата на килията.

— Ако го беше замразил, можеше да блокираш входа — отбелязах след момент.

Той ме изгледа ядосано, но преди да е успял да отговори, внезапно усетих в ушите си силно вакуумно пукане: нещо беше дошло през Вентилационния канал. Той скочи пред леглото ми и разстла над нас предпазно заклинание точно навреме, преди в далечния край на стаята, само на сантиметри от празнотата, да избухне самото въплъщение на пламък. Изблъска бюрото ми от пътя си и започна да размахва огненото си пипало към нас като камшик, а по повърхността на предпазния щит се плъзнаха искри.

Орион забърса ивица прах върху горния ръб на таблата и тъкмо се канеше да си послужи с магия за прашен вихър, когато аз го стиснах за ръката.

— Ако продължаваш така, аз лично ще те убия! — кресна ми той.

— Млъквай, това е важно! Не можеш да го потушиш, трябва да го изгориш с по-горещ огън, за да го изпепелиш.

— Преди виждала ли си такъв?

— Имам заклинание за призоваване, което създава дузина такива — отвърнах. — Използвано е да опожари Александрийската библиотека.

— Защо би поискала подобно заклинание?

— Поисках магия да си осветя стаята, загубеняко. И получих това. Честно казано, въплъщението на огън вършеше отлична работа да освети стаята ми. Височината на помещението се удвои, когато един второкурсник се премести — в края на срока училището заличава стаи, които вече не се използват, — и оттогава не бях виждала горните ъгли на стената зад леглото ми. Цяла банда събирачи се суетяха там горе и се влачеха слепешката в кръг в опит да избягат от светлината, но биваха изпарени във вид на яркосини проблясъци. — Искаш ли да продължаваш да спориш с мен, докато той пробие защитната преграда?

Орион изръмжа нещо нечленоразделно и после запрати към въплъщението великолепно изпепеляващо заклинание, състоящо се едва от четири думи — май всичките му бяха такива, идеални за битка, — а то нададе писък и прерасна в извисяващ се стълб от огън, който изтля заедно с магията. Орион седна на леглото ми, дишайки тежко, а от кожата му почти се излъчваше статично електричество: беше напът да се пръсне от мана. Дори не се изпоти, докато изтребваше следващите пет зловредни гадини, проникнали в стаята, в това число безплътна твар, вмъкнала се през процепа под вратата, който не беше запушил и шайка пищящи месести неща, наподобяващи голи плъхове, които изскочиха изпод леглото явно с надеждата да ни изгризат до смърт. Когато се отърва от последните, почти искреше.

— Ако си се сдобил с повече мана, отколкото си в състояние да понесеш, можеш да сложиш малко в кристалите ми — посочих като начин да преборя потребността просто да издера от завист неговите и собствените си очи.

Той взе, че наистина хвана полупразния кристал, който висеше от леглото ми, огледа го добре и после се втренчи в онзи на шията ми.

— Я почакай… Мислех… Ти от кой анклав си?

— Не съм в никой анклав.

— Как са попаднали в ръцете ти кристали от Лъчист ум?

Стиснах здраво устни и съжалих, задето лично бях подхванала този разговор. Понякога мама дава кристалите си на други магове, ако й създават хубаво усещане, и тъй като преценката й за тези неща е сравнително непогрешима, кристалите й си бяха изградили малко допълнителна репутация, която не беше пропорционална на побираното количество мана.

— Имам петдесет — отвърнах кратко. — Кристалите бяха онова, което сложих в багажа си вместо дрехи, канцеларски материали, инструменти и всичко друго, без което можех. — На майка ми са.

Той ме зяпна.

— Гуен Хигинс ти е майка?

— Да, и всъщност никак не възразявам на смайването. Тъкмо затова го тръбя наляво и надясно.

Мама е класическа английска роза, дребна, бяла и руса и с навлизането в средна възраст се закръгля леко. Татко — мама има една негова снимка отпреди постъпването му в училището, дадена й от майка му, — е бил висок метър и осемдесет и нещо, слаб и с черна като въглен коса, имал е сериозни тъмни очи и интересен клюнест нос. Тя постоянно ми повтаря най-искрено колко е прекрасно, задето приличам на него толкова много, защото така успява да го съзре в мен. От моя гледна точка това значеше, че никой не осъзнава как съм нейно дете, освен ако не му бъде казано. Веднъж посетител в шатрата ни прекара цял час да намеква как е най-добре да си вървя и да спра да досаждам на великата духовна лечителка, все едно аз не живеех там.

Но не заради липсата на физическа прилика на Орион му беше трудно да повярва. При положение че през формиращите ни години всички сме тук вътре заедно, за маговете не е странно да се смесват и същественото отличие е дали принадлежиш към анклав, или не. Орион просто беше шокиран, че от великата духовна лечителка съм се пръкнала аз, противният прототип на черна вещица. Това е основната причина да внимавам да не казвам на никого.

— О — отрони смутено Орион, а после скочи и по рефлекс унищожи нещо сенчесто, на което дори не му се отвори възможност да придобие форма достатъчно, та да разпозная от кой вид е. Но после сложи мана в кристала ми, вероятно като някакъв вид извинение или просто защото беше напът да се пръсне по шевовете: допълни го догоре с лекота, след което простена облекчено. Аз сдържах чувствата си, закачих го на шията си при другите и извадих празен кристал.

Успях да поспя малко към края на нощта. Или зловредните се бяха обезкуражили, или Орион беше изтребил всичките в близост до стаята ми; имаше половинчасови периоди, когато не влизаше нищо. Също така напълни още два от кристалите ми. С неохота му подарих един от тях. Започнах да се чувствам вбесяващо виновна във връзка с това, макар той да не беше поискал нищо в замяна, както би постъпил всеки нормален човек.

Последният път, като се събудих, беше от будилника ми. Беше сутрин, а ние бяхме живи. Орион не беше спал изобщо и изглеждаше посърнал; стиснах зъби и се надигнах с мъка, та да му направя място.

— Легни, аз ще оправя нещата.

— Какво ще оправиш? — попита той и се прозя широко.

— Това — заявих. Всъщност няма как да замениш съня, но мама си има техника, която използва при хора с наистина тежко безсъние, та да им помогне да затворят третото си око — да, не е научно или нещо такова — и обикновено това ги кара да се чувстват по-добре. Не умея да изпълнявам особено добре повечето от магиите на мама, но тази е достатъчно проста, та да се справя с нея. Накарах го да легне на леглото и да държи кристала, който му бях дала, а после положих длани върху очите му, опрях палци между веждите му и изпях над него седем пъти нейната „приспивна песен за вътрешното око“ Подейства по начина, по който действаха всички нелепи неща, упражнявани от мама. Той мигом заспа.

Оставих го да дремне двайсет минути, докато не би звънецът за закуска, и като се надигна, той изглеждаше като отспал си поне пет часа.

— Помогни ми да стана — наредих му. Тук не съществува такова нещо като отсъствие по болест. Да прекараш в жилищната секция цял ден значи, че нещата, които се промъкват горе, за да пируват нощем, ще се облажат с дневно похапване. Никой не остава, освен ако вече и бездруго не е умрял. Както може да си представи човек, вечно пипваме някоя настинка или грип. Повече от четири хиляди сме тук вътре и прясно постъпилите внасят в началото на всяка година възхитителен асортимент от вируси и инфекциозни заболявания от всякакви кътчета на света. И дори когато те хубавичко ни обиколят, напълно необяснимо се появяват нови зарази. Възможно е просто те да са зловредни гадории в по-малки мащаби.

Както бях изтощена и смазана, изобщо не калкулирах ефекта, който ще произведем с Орион, като излезем заедно от стаята ми с изтощен и смазан вид. Но няколко други ученици, които също бяха спали до звънеца за закуска, се показаха навън по същото време като нас и то се знае, че като стигнахме в столовата, вече всички бяха чули. Мълвата достигна такива мащаби, че след закуска едно от момичетата от нюйоркския анклав завлече Орион настрана и настоя да узнае какви си ги въобразяваше той.

— Орион, тя е черна вещица чух я да му заявява. — Джак Уестинг е изчезнал снощи. Хора са открили части от обувките му пред нейната врата. Сигурно го е убила.

— Аз го убих, Клои — заяви Орион. — Той беше черният вещер. Убил е Луиза.

Тази новина я разсея достатъчно, та да се откаже от лекцията на тема неудачния му избор на компания, така че до края на деня Орион беше единственият човек в училището, който не беше наясно как вече несъмнено сме двойка, при това изгубила ума си двойка, прекарала нощта заедно. Хлапетата от нюйоркския анклав мигом станаха тревожни: забелязах, че тези от нашия випуск отделиха време на обяд и отидоха да съобщят на по-големите за това. Междувременно достатъчно ученици от лондонския анклав започнаха да ми говорят мило, та да ми стане ясно как налице са координирани усилия от тяхна страна.

Естествено, в дъното на всичко това бе опасението, че ако Орион е действително завладян от мен, аз бих могла да го избракониерствам. Преди това бях дала ясно да се разбере пред учениците от лондонския анклав, че проявявам интерес към покана. Не бях помолила открито, разбира се, тъй като не ми беше притрябвало презрителното отхвърляне, което би последвало. Изтъкнах все пак, че майка ми живее сравнително близо до Лондон, и споменах как обмислям аз самата да кандидатствам за анклава. Достатъчно, колкото да посея семенцето, та като наближи дипломирането, да демонстрирам огневата си мощ. Хората винаги са по-склонни да отправят предложение, ако мислят, че ще бъде прието.

Разбира се, беше абсолютно нелепо за всички замесени да тръгнат да изпадат в паника или пък да ме ухажват по повод предполагаема двудневна връзка през предпоследния курс в академията, но такова беше нивото на идиотизъм по отношение на Орион. Щях да съм искрено развеселена, ако ситуацията не се явяваше като поредното напомняне колко малко ме ценят заради самата мен. А също и ако нямах недозаздравяла рана в корема, която значително допринасяше за вкиснатото ми настроение.

Все пак не допуснах това да ми попречи да се възползвам от предлаганите ми през целия ден добри места за сядане и дребни услуги. В рамките на срока бях успяла да напредна малко с работата си с идеята да използвам натрупаното време да преговарям за финалните изпити, но вместо това се налагаше да го профукам цялото, за да почивам кротко, докато всички около мен се правеха на малко по-привлекателни мишени. Дори не се опитах да свърша някаква работа в час; просто си пестях енергията и през нощта използвах още малко сили от кристала за свръх стабилна защита, та да се тръшна в леглото и да спя все едно пред вратата ми пазеше елитна стража.

На следващата сутрин лечебната превръзка падна и ме остави с много избледнял белег, бегла болка и сериозни размисли за надвисналия краен срок за задачата ми в работилницата. Ако не изпълниш задание в работилницата навреме, незавършената ти работа оживява на съответната дата и те погва с каквато сила си вложил в нея. А ако се опиташ да се измъкнеш, като не вложиш никакви сили или я изпълниш погрешно, суровият материал, който е трябвало да бъде използван, оживява самостоятелно и пак те погва. Доста солидна техника за обучение е. Получаваме нови задания на всеки шест седмици. Последното ми за тази година е да избера между хипнотична сфера, превръщаща група хора в обезумяла тълпа, която да се избие взаимно; прекрасен часовников червей, който да се вмъкне в нечие въображение и всяка вечер да изравя най-ужасните му кошмари един след друг, докато човекът не полудее; или пък третия вариант — вълшебно огледало, което да те съветва и да ти позволява да надникваш в бъдещето.

Колкото вие се сещате какви съвети ще ми предложи огледалото, толкова и аз. Освен това то е около десет пъти по-трудно за изработване от останалите две. Ако пък конструирам тях, те със сигурност ще бъдат използвани. Ако не от мен, от друг.

Вече бях изковала рамката от просто желязо и бях поставила гърба, който да бъде покрит с вълшебната сребърна амалгама. Но налице бе много силна вероятност леенето на среброто да се обърка поне при първите дузина опити. И тази дейност щеше да включва алхимия и заклинания освен ремонтна магия, а като се опиташ да смесиш две или повече дисциплини, нещата се усложняват значително, освен ако не си уредиш помощта на някой специалист. Което по принцип не ми беше възможно.

Само дето след закуска днес Аадхия ме придружи до работилницата по своя собствена инициатива и седна до мен край един от дългите тезгяси.

— Прекалено съм уморена, за да върша нещо, но не мога да си позволя да изоставам с това — обясних й и й показах заданието си.

— Ох. Това ли си избрала? — ахна тя. — Вълшебните огледала са за дипломанти от академичната пътека за ремонтна магия.

— Другите са по-лоши — обясних, без да уточнявам в какъв смисъл. Бих могла да спретна безумната орбита за един сеанс с шепа строшено стъкло. О, сигурно щеше да ми е нужна и жива кръв от някой от съучениците ми, но какво толкова има да му придиряш? — Ти върху какво работиш?

Нейното задание беше ръкохватка за личен предпазен щит — това е амулет, който слагаш на шията си или връзваш на китките си. После прикрепяш щита към него и можеш да използваш ръцете си за други неща, вместо да стискаш щита с едната. Изключително полезна вещ и относително бърза за изпълнение; като надникнах в работната й кутия, установих, че изработва половин дузина от тях. Със сигурност щеше да изтъргува резервните с максимална облага. Вярно, че тя специализираше ремонтна магия, но все пак беше впечатляващо постижение.

Аадхия ме изгледа с присвити очи и каза:

— Леенето ще се получи много по-лесно с майстор и алхимик.

— Мразя да моля някого за помощ, а и до края на срока остават по-малко от три седмици. Всички са заети.

— Аз мога да отделя малко време, ако откриеш алхимик — предложи Аадхия безспорно с идеята да получи шанс да работи с Орион. — Стига да си склонна да ми позволиш да го използвам.

— Когато пожелаеш — обещах. Сделката беше изключителна и в действителност сигурно щеше да се наложи да издиря друг начин да я компенсирам или да понеса гнева й, тъй като беше почти сигурно, че след първия опит нямаше да й хареса да използва огледалото, освен ако не се окажеше типът огледало, което те насърчава да мислиш как всичките ти планове са гениални и колко умна и красива си, докато не се събудиш в руини.

Разбира се, все още предстоеше да помоля Орион за помощта му, което сторих с неохота по време на обяда. Реших, че е най-добре да се възползвам от шанса си, преди той най-накрая да се усети, че в очите на другите минаваме за двойка, и да започне да ме избягва, вместо да прекарва дните си в ролята на бял рицар. Вчера ме проверяваше намусено при всяко хранене и дори допусна да бъде придърпан на масата ни първо от Аадхия, а после от Ибрахим. Беше жестоко дразнещо до степен, че почти позволих на Ибрахим да му досажда по време на вечеря — неспирно повтаряше: „Още не мога да повярвам, че си убил душеядец съвсем сам“ и „Злато или сребро би предпочел като активиращ агент за химическо съединение? Наистина ще съм ти благодарен за съвет“. Само дето това преклонение пред героя беше дори по-дразнещо, та накрая се троснах на Ибрахим да замълчи и да спре да се държи като преследвачите на знаменитости или да си намери друга маса. Той млъкна и изглеждаше засрамен, дори се пробва да ми отправи кръвнишки поглед, но аз просто се взирах в него и до голяма степен съм убедена, че той придоби силното усещане как всеки, пробудил гнева ми, го очаква ужасяваща съдба. Потрепна и се престори, че е гледал в празното пространство до мен.

Така или иначе, докато се редях на обяд, се погрижих да докосна корема си с неприкрита гримаса, и то се знае, Орион си проправи път до мен — ако може да се определи така, при положение че момичетата зад мен с радост му позволиха да го стори, — и ме попита:

— Как си?

— Подобрявам се — отвърнах, което беше вярно, а също така можеше да мине за флиртуване за любопитно надалите ухо. — Изоставам в работилницата обаче. Аадхия обеща да ми помогне, но ни е нужен и алхимик. Проектът засяга трите дисциплини.

Ако ви е прозвучало като трагично директна покана, ами, същото важи и за мен, но явно заобикалки не бяха нужни.

— Аз ще помогна — мигом отсече той.

— Чудесно — възкликнах. — Днес след вечеря? — Той кимна и за пореден път не поиска нищо в замяна, с което осигури още материал за чесане на езици. Почувствах се едновременно ядосана и великодушна, така че добавих: — Всичко е наред, но не и със сутляша.

Той завъртя глава и незабавно се залови с лепкавите ларви, които чакаха в купата — тикнеш ли лъжица между тях, започват да кипят и изгряват пръстите ти до костта, освен ако не я метнеш достатъчно бързо, в който случай те попадат върху дузина различни ученици на опашката и мигом започват да поглъщат наличната плът и да се разрояват на нови гъмжила.

Орион излезе от опашката десет минути след като аз си бях тръгнала с моя поднос. Следваше го блед синьо-сивкав дим и подносът му беше полупразен. Всички останали зад него също бяха взели сравнително малко храна, така че явно унищожаването на ларвите беше коствало повечето от обяда. Нямаше да бъде заредено отново, докато не си тръгнехме ние и не дойдеше редът на второкурсниците. Завъртях очи наум и сложих втората си опаковка мляко и второто си хлебче на неговия поднос, когато Орион седна до мен: шумът и бъркотията зад мен по изключение ми бяха позволили да се заредя добре.

Сара и Алфи ме бяха поканили да седна при тях на масата на лондонския анклав. Аз обаче не бях толкова глупава, та да зарежа Лиу и Аадхия заради тях, така че двамата размениха няколко думи насаме и вместо това те последваха мен — внушителна отстъпка, която означаваше, че изведнъж аз се бях озовала на изненадващо могъща маса. Нкойо заедно с Кора и Джовани са свързани с много от другите ученици от Западна и Южна Африка, а Аадхия разполага със солидна група съюзници от нейната академична пътека. Позициите им са приблизително толкова добри, колкото е възможно, когато не си част от анклав, а сега бях придърпала и двама такива ученици.

И така, Орион отново седна до мен — Аадхия прецизно си беше оставила достатъчно място, та да се премести, щом той доближи и намеренията му станаха ясни — и отведе нещата на напълно ново ниво. Досега за всеки наблюдаващ най-очевидното обяснение беше как старателно съм заплела Орион в мрежите си, а сега си служех с този факт, та да се установя трайно сред хора, които доскоро едва са ме понасяли, вероятно с намерението да го тласна да уреди всички нас в някой водещ анклав. И Лондон активно показваше интерес. Това би било великолепна стратегия от моя страна, стига да бях такава сметкаджийка.

Клои и Мангъс — от Ню Йорк — излязоха от опашката само минута по-късно. Около тях бяха около половин дузина от обичайно следващите ги по петите, плюс четирима други, които пазеха хубава маса и ги очакваха, но като видяха, че Орион отново е до мен, явно промениха решението си. Прошепнаха си нещо, а после приближиха, заеха четирите последни места на нашата маса — двама от следващите ги седнаха на крайните места — и оставиха другите четирима да се затътрят разколебани към масата си без тях.

— Сара, ще ми подадеш ли солта? — попита благо Клои, с което имаше предвид „умри в пламъци, няма да позволим на Лондон да ни задигне Орион“. После се обърна към мен. — Галадриел, по-добре ли се чувстваш? Орион каза, че Джак едва не те убил.

Не бих могла да си пожелая да е по-добре. Само дето онова, което всъщност исках да сторя, беше да стоваря подноса си върху незаслужаващата го глава на Орион, да скастря хубавичко Сара, Алфи, Клои и Мангъс и евентуално да ги възпламеня. Никой от тях не беше тук заради мен. Клои трябва да се беше осведомила за името ми от някого другиго. Това важеше донякъде дори за Аадхия, Нкойо и Лиу, но за тях поне знаех, че биха ме приели на своята маса. Бях им демонстрирала, че падне ли ми възможност, си плащам дълговете, а те бяха достатъчно умни да ценят доказаната надеждност повече от всичко друго. Но в мига щом Орион се прехвърли от мен към по-зелени и не така населявани от зло пасища, дори те ще ме понижат до едва толерирана. А анклавите ще дадат ясно да се разбере, че за тях не съм нещо повече от прахта по подметките на представителите им и съм била късметлийка да преживея минута, кога то съм си представяла нещо различно.

— Прекрасно, много благодаря — произнесох ледено. — Клои, нали? Съжалявам, не мисля, че се познаваме.

Нкойо ме стрелна невярващо с поглед през масата — не се подиграваш с деца от анклавите и всички знаем имената им, — но Орион отметна глава и каза:

— Извинявай, това са Клои Расмусен и Магнъс Тибоу. Те са от Ню Йорк. — После намери за нужно да представи и мен на приятелите си. — Това е Галадриел.

— Много ми е приятно — кимнах хладно.

Явно Алфи го прие като знак, че предпочитам Лондон пред Ню Йорк и се включи с усмивка.

— Живееш близо до Лондон, нали, Ел? Възможно ли е да познаваме семейството ти?

— Идвам от насред нищото — отговорих и не уточних повече от това. Ако им го бях казала, разбира се, че биха отгатнали името на мама. Всички до един. А имах още по-малко желание да се възползвам от нейното име дори отколкото от заблудата, че съм приятелката на Орион. Всеки, който би пожелал да е приятел с дъщерята на Гуен Хигинс, не би искал да е приятел с мен.

Така че през целия обяд бях груба към някои от най-популярните и могъщи деца в цялото училище, игнорирах ги, за да обсъждам огледалото си с Аадхия и Орион, и разговарях на латински с Нкойо. Онзи ден осъществихме много добра размяна на магии. Аз й дадох копие от заклинанието за пламъка на простосмъртните. Може да звучи екстремно, но не се иска класическа магия да призовеш пламъка на простосмъртните, а заклинание тип прищявка, за да получиш магически огън. Повечето хора обичат тези заклинания, защото буквално всеки е способен да ги направи успешно и просто получава различни резултати в зависимост от наклонностите си и колко мана е вложил. Дори да си от смотаните деца, пак можеш да го използваш, за да запалиш клечка кибрит, а и с времето задобряваш. Или, ако си като мен, можеш да изсмучеш жизнените сили от дузина деца и после да изпепелиш половината училище, барабар с теб в него. Крайно ефективно!

Но за Нкойо сигурно щеше да бъде супер полезно заклинание за получаване на стена от пламък и тя сметна, че е редно да ми върне с нещо съответстващо — аз не спорих, — така че ми даде да си избера две. Спрях на две по-незначителни магии, които не изискваха почти никаква мана: заклинание за дестилиране на чиста вода от мръсна, та да не ми се налага да ходя толкова често до банята, и друга, която извлича свободни електрони от заобикалящата те среда, та да предизвикаш хубавичък силен електрошок. В мига щом прочетох първата строфа, разбрах, че приляга на наклонностите ми — представих си, че ще е много уместна за целите на изтезаването, — и ще ми предостави известно предимство по време на битка, или да имам възможност да избягам, или да направя някоя по-внушителна магия.

Кажи-речи, аз съм единствената в училището, която заменя значими чародейства за по-маловажни такива. Разделението е доста мъгляво, не е нещо, което усвояваме в часовете, а просто какво смяташ ти за могъщо. Можеш да спориш колкото си искаш дали едно средно силно заклинание е сериозно, или незначително. И хората го правят! Но стените от пламък категорично са нещо голямо, докато магиите за дестилирането на вода и евтини на мана електрошокове са категорично незначителни, така че след като ги избрах, Нкойо добави няколко персонални вълшебства — сплитане на коса, мъничко обаяние и заклинание за дезодорант, което, предполагам, беше любезен начин да намекне как няма да ми се отрази зле да се мия по-често. Не ми бяха нужни намеци, знаех си го, но като опира да избираш дали да вониш, или да оцелееш, аз избирам да воня. Откакто дойдох в училището, никога не съм си вземала повече от един душ седмично, а понякога дори по-рядко.

Ако си мислите, че заради това нямам приятели, нещата стоят малко като с кокошката и яйцето: всеки без достатъчно приятели, които да му пазят гърба, не може да си позволи да поддържа хигиена, а това дава на хората да разберат, че нямаш приятели и те приемат, че не си ценен съюзник. Така или иначе, никой от нас не прекарва много време под душа, а като поискаш да се изкъпеш, в общи линии каниш някого, който видимо също се нуждае от миене, да те придружи и така сте наравно. Но мен никой никога не ме кани. При всички случаи не ми идваше зле да разполагам с други варианти да се привеждам във вид. Не бих посмяла обаче да изпробвам вълшебството за обаяние, иначе ще се окажа следвана от дузина от по-слабоумните, които ще отправят безнадеждни погледи към мен и ще хленчат как копнеят единствено да им бъде разрешено да ми служат.

И двете останахме доволни от сделката и се съгласихме да продължим да търгуваме и в бъдеще. Но Нкойо и Аадхия никак не държаха да дразнят Лондон или Ню Йорк. Докато говорех с тях, те не спираха да отправят смутени погледи към хлапетата от анклавите. Те пък от своя страна нямаха представа как да тълкуват факта, че аз не им се подмазвам. Естествено, че никак не бяха доволни, но до мен седеше Орион с рошавата си глава, сведена над чинията, и лапаше допълнителната храна, която му бях дала.

Сара и Алфи решиха да се върнат в ролите си на изискани британци и започнаха да описват в самокритичен маниер колко трудна намират работата по отделните дисциплини и колко са обезнадеждени. Истината беше, че и двамата бяха на топ ниво, както би могло да се очаква, ако си бил обучаван от раждането си в един от най-могъщите анклави в света. Междувременно Клои реши да играе в отбрана и не спираше да се пробва да поведе разговор с Орион за разни забавни неща, които бяха вършили в Ню Йорк. Той й отговаряше разсеяно между хапките.

Магнъс изобщо не говореше. Той очевидно не беше усвоил така добре изкуството да демонстрира вдървена вежливост в лицето на някой, който се държи ужасно. А освен това съм убедена, че никак не му допадаше вечно да е втора цигулка в собствената му социална група: ако не беше Орион, той лично би се кандидатирал да доминира във випуска ни. Забелязах, че кипи, но самата аз бях прекалено заета да кипя, че да ме е грижа. Гневът ми е лош гост, както обичаше да казва мама: идва без предупреждение и се задържа задълго. Тъкмо бях започнала да дишам дълбоко в опит да се върна до състояние на по-рационална цивилизованост, казах си как е редно да разменя няколко любезни думи с учениците от анклавите на масата, когато Магнъс достигна лимита на търпението си и се обърна към мен.

— Та, Галадриел, наистина умирам, да разбера как задържахте зловредните цялата нощ навън? — попита.

Намекваше, че съм придърпала Орион, като съм открила някакво предпазно заклинание, което ми е позволило да превърна стаята си в убежище за чукане през цялата нощ, предложено от мен в замяна Орион да ме удостоява с вниманието си. Заключението му беше напълно логично, разбира се. Това обаче не направи забележката му по-приемлива за мен, особено след като бе изречена достатъчно силно, та да я дочуят и от съседните маси. Отново паднах във властта на гнева, погледнах го от упор и просъсках — като съм наистина ядосана, получава ми се дори да не участват съскащи звуци.

— Не го направихме.

Думите ми притежаваха силата на чистата истина, но излезли от моята уста само потвърдиха впечатлението, че сме лудували със зловредните. Което Орион всъщност наистина правеше, така че в известен смисъл дори това бе вярно. Всички се дръпнаха инстинктивно от мен, а Магнъс, който тъкмо беше получил между очите си пълноценна доза от яростта ми, пребледня силно.

Беше наистина прелестен обяд.