Смъртоносна академия

Глава 8 Пълзящ

Отидохме заедно до банята и се приготвихме, а по път за закуска срещнахме Нкойо и Орион.

— О, прелест — възкликна Нкойо, когато й показах книгата. Държах я плътно до тялото си, както вероятно щях да правя до края на живота си. Бях стъкмила калъфче от плат, което преметнах върху гърдите си, та да я нося отделно от другите си книги. — Склонна ли си на сделка? Познавам няколко сомалийки, които владеят санскрит.

Бях толкова щастлива, че когато Клои се изстреля от банята на момичетата с недооправена коса — явно беше бързала да ни догони — и извика: „Изчакайте ме, идвам след секунда“, отговорих: „Разбира се“ като нормален цивилизован човек. Чувствах се великодушна и показах книгата и на нея, докато вървяхме. Тя й се възхити подобаващо, макар да съсипа петте ми секунди на дружелюбност, като стрелна Орион с поглед, лесен за разтълкувана. Мислеше, че той ми я е набавил. На този етап вече не можех да я изритам от масата ни, както и тя не би могла да ме избута, когато вървях редом с Орион, просто не стоеше на дневен ред, много бих се радвала да го сторя обаче.

Все така очаквах закуската с нетърпение. Веднъж щом с Аадхия разпространяхме сред опашката за храна мълвата, че имам да предложа нещо наистина добро, хората щяха да започнат да се отбиват на масата ни, та да хвърлят поглед. Щеше да е добър начин да осъществя повече връзки, особено с други ученици, които учат санскрит; можех да си осигуря дори нови сделки за в бъдеще. Само дето като стигнахме в столовата, мигом ми стана ясно, че книгата ми няма да е голямата новина за сутринта: един дипломант седеше сам на първокласна маса, съвсем сам и прегърбен над подноса си.

Дипломантите не седят сами, без значение колко са мразени. Първокурсници и дори второкурсници запълват масите им, просто за да им покрият гърбовете. Дипломантите имат достъп до много по-сложни магии и като наближи дипломирането, обикновено вече се пръскат по шевовете от енергия, особено пък в сравнение със средностатистическия четиринайсетгодишен ученик. Типът зловредни, които се стремят да докопат първокурсници и второкурсници, тях ги избягват. Този дипломант обаче беше изолиран така настойчиво, че дори на съседни маси нямаше други дипломанти: те бяха запълвани от прегърбени и отчаяни първокурсници неудачници.

Не го познавах, но Орион и Клои бяха застинали и се взираха.

— Той не е ли… от Ню Йорк? — попита тихо Аадхия.

— Това е Тод. Тод Куейл — отговори с равен тон Клои. Така нещата ставаха още по-необясними. Ученик от анклав да е отбягван така? И Тод видимо не беше станал отявлен злодей или нещо такова; изглеждаше си съвсем нормален.

Един първокурсник тъкмо дотича обратно от станцията за транспортиране, след като беше успял да тръсне подноса си на конвейера без проблеми. Орион се пресегна и го хвана.

— Какво е направил? — попита го настойчиво.

— Бракониерствал е — обясни хлапето, без да повдига глава; стрелна с тревожен поглед Орион и Клои изпод неподрязания си бретон и забърза нанякъде. Орион беше отдръпнал ръката си и имаше вид сякаш му се гади. Клои клатеше глава в знак на отрицание.

— Няма начин — отсече. — Просто няма начин. — Но това беше почти единственото достатъчно сериозно провинение, та да обясни ситуацията.

Стаите ни са раздавани в деня, когато ни спуснат в тях, и няма как да ги сменим дори някой да умре. Празните стаи са почиствани в края на годината, когато отделните секции се прехвърлят надолу, но Магьосническата академия решава как да размести стените, та да разпредели допълнителното пространство. Единственият начин преднамерено да се прехвърлиш в друга стая е, ако я отнемеш, при това не като убиеш някого. Трябва да влезеш в неговата стая и да го бутнеш в празнотата.

Никой няма представа какво всъщност значи това. Празнотата не е вакуум, внезапна смърт или нещо такова. От време на време някой откача и се пробва да иде сам в празнотата — всъщност е възможно да влезеш в нея. Също така не изглежда да е от значение, че би могъл да изпуснеш нещо отвъд ръба. Като онзи материал от полимери, дето можеш да го сплескаш между пръстите си или да оформиш солидна топка: зависи как притискаш, само че в този случай го правиш с волята си вместо с ръце.

Такива хора обаче никога не стигат особено далече. Изпадат в паника и дотичват обратно, само дето никой досега не е бил в състояние да опише какво е там. Ако някой е наистина твърдо решен и си послужи с летящ старт, засилката му помага да стигне малко по-далече, преди да се обърне кръгом. Като излязат оттам, тези хора вече не могат да говорят, поне не членоразделно. Издават звуци, все едно изричат нещо, но не е език, който друг да знае. Повечето умират по една или друга причина, но неколцина са напуснали училището живи. Все още владеят магия, но никой не схваща заклинанията им. Ако са майстори или алхимици, нещата, които създават, не работят за никого другиго. Все едно някак си са били отместени от линията на реалността.

Това е дълбочината, на която може да навлезе някой сам. Би могъл да блъснеш друг човек обаче — посредством магия, та да го вкараш достатъчно навътре, че да изчезне напълно, макар той да не го иска. И ако сториш това, ако влезеш в нечия стая след вечерния час и го изблъскаш в тъмното, подобно на книга със заклинания, която не искаш вече, след изчезването му можеш да прекараш нощта в стаята му и няма да те погнат, защото ще си сам. После стаята си остава за теб.

Естествено, това не те прави популярен сред останалите, които си имат стаи. И не е, като да можеш да го скриеш. В мига щом хората те забележат да излизаш от новата си стая на следващата сутрин, им е ясно какви си ги свършил. Повече от разбираемо Орион имаше желание да потърси сметка на Тод на мига, затова ми се наложи да го побутна към опашката за храна.

— Вече пропуснахме обяда вчера. Ако имаш желание да научиш повече, можем да седнем при него, след като си вземем храна. Не е като да няма място на масата му.

— Няма да седя с бракониер — отсече Орион.

— Тогава удръж любопитството си — отвърнах. — До обед вече всички ще са способни да ти разкажат историята с пикантни подробности.

— Трябва да е грешка настояваше Клои, а гласът й беше изтънял и немощен. — Няма начин Тод да е бракониерствал. Не му е нужно! Той се движи с Анабел, Ривър и Джесами, все кандидати за дипломиране с отличие. Защо ще бракониерства?

— Няма да се наложи да седим с него задълго. Звънецът за дипломантите ще бие съвсем скоро — вметна практично Аадхия, а Орион стисна дланите си в юмруци и се втурна скоростно към опашката.

Бях подценила силата на клюкарската верига: узнахме грозните подробности още преди да излезем с подносите си. Тод беше видял сметката на момче на име Мика: един от последните останали единаци, самотник, който така и не се беше съюзил с други дипломанти. Ако единаците не са злодеи, в общи линии не излизат живи, а Мика не беше злодей. Беше просто особняк и неудачник без социални умения, а освен това не беше особено талантлив, та останалите неудачници да затворят очи за този му недостатък. Ако намирате, че това не звучи като престъпление, заслужаващо смъртна присъда, бих се съгласила с вас, тъй като догодина ще съм в същата позиция, ако не се уредя с нещо навреме. Но, в общи линии, нещата стояха така. Което значеше, че той е бил идеална мишена.

Орион излезе пръв от опашката, насочи се право към масата на Тод и тръсна подноса си на нея, но не седна.

— Защо? — попита с равен тон. — Имаш си екип, стойка за предпазен щит на колана, устройство за поделяне на енергия, предостатъчно мана. Миналият учебен срок изработи духовен аналог на ятаган! Не ти ли стигаше това? Беше ли ти притрябвала по-хубава стая?

Аз оставих подноса си до този на Орион, седнах и започнах да се храня, докато имах тази възможност. Аадхия се настани до мен и последва примера ми. В крайна сметка Клои не се присъедини към нас. След като чу какво се говори на опашката, се отклони и избра друга маса с хора от Ню Йорк. Всички други ученици от Ню Йорк седяха възможно най-далече от Тод. Беше взела правилно решение. Вече ми беше ясно, че Орион нямаше да получи отговор, който да му се понрави особено. Тод дори не беше реагирал на въпросите му. Седеше прегърбен над подноса си и поглъщаше систематично храната, но ръцете му трепереха и личеше, че се тъпче насила. Той също не беше злодей; дори не беше чак такъв социопат, та да не го вълнува, че е убил някого. Не знаех защо го беше сторил, но не беше заради малия. Беше го направил от отчаяние.

— Къде е старата му стая? — поинтересувах се.

— До стълбите — отговори Орион, все така втренчен надолу в Тод, все едно беше способен да пробие дупка в черепа му и да измъкне навън някакво обяснение. Стаята си беше калпава, няма спор. Стълбището служи за придвижване из училището и зловредните са в състояние да го използват по същия начин като нас, така че да си до стълбите на нивото на дипломантите е като да си първото блюдо на линията с храна.

Заплахата обаче не е непреодолима. Тод принадлежеше към анклав и притежаваше повече от достатъчно мана, та всяка вечер да си позволява добър щит. И в знак на солидарност другите от анклава също биха се въздържали да наемат за услуги свои съседи. Не си струваше да си съсипе отношенията с анклава и вероятно целия си живот — анклавите не приютяват открито убийци и злодеи, а буквално всеки в училището беше научил за постъпката му.

— Отговори ми — настоя Орион и посегна към подноса му, защото явно възнамеряваше да го дръпне или да го шляпне в лицето на Тод, но Тод го сграбчи пръв, заедно с това хвана и този на Орион и запрати всичко към него, а после се пресегна през масата и го блъсна здраво. Тук вътре обикновено не се боричкаме физически, всички го смятат за нещо твърде банално и долно, но не са ти нужни много тренировки, като си над метър и осемдесет и не си се свенил да приемаш допълнителни порции от околните през последните четири години, а насреща ти е дребно момче от по-долен клас. Орион залитна назад и едва не се сгромоляса на съседната маса, а от него се стичаха мляко и бъркани яйца.

— Майната ти, Орион — изръмжа Тод, но в тона му се долови пискливост, която подкопа позицията му на бабаит. — Имаш желание да ме провокираш ли? Големият герой, който е готов да унищожи зловредно в защита на всеки. Познай какво обаче, резултатите ти в изтребването са близки до нула. Те все така са там долу и благодарение на теб са умрели от глад. Няма дребосъци, та да ги хапват като лека закуска. Така че тази година няма да чакат сервирането на вечерята. От цяла седмица всяка вечер ги слушам да вилнеят на стълбите. Толкова са шумни, че не мога да спя. И някой от тях вече проникват. — Опря стегнатите си юмруци в слепоочията си и цялото му лице се сгърчи, все едно беше разстроено дете. По бузите му потекоха сълзи. — Вчера покрай стаята ми мина зловредна паст. Насочи се нагоре. С нея не се справи, нали, геройче?

Около нас се разнесоха мърморене и стъписани ахвания, тъй като всички от околните маси бяха чули. Всички в столовата бяха възбудени и наблюдаваха вихрещата се драма, някои дори се бяха качили на пейките, та да надзърнат по-добре. Тод се изсмя малко истерично.

— Да, чудя се къде ли ще се установи. Препоръчвам на всички да внимават в хранилището за материали! — провикна се, обърна се към цялата столова и разпери широко вирнатите си ръце към навелите се надолу ученици на мецанина. Пародия на приятелско предупреждение. — Но да, Орион, такива сме късметлии, че ти ни пазиш. Какво ли бихме правили без теб?

Казаното се припокриваше почти дословно с моите разсъждения на тема героичната кампания на Орион. И след изминалата седмица беше дори по-очевидно основателно: душеядец на нивото на първокурсниците, мимикриращи и паякосирена в работилницата, материализация и зловредна паст в библиотеката. Тод беше прав: някъде трябва да имаше дупка, през която нахлуваха обезумели от глад гадории.

Орион не отговори нищо. Просто стоеше на мястото си буквално с яйца, размазани по лицето, и бучки овесена каша, полепнали по косата, пребледнял и объркан. Всички наоколо го стрелкаха несигурно с погледи. Изправих се и заговорих към Тод:

— Ти ще напуснеш без проблем, връзкарче. И ще оставиш зловредните да изядат момчето от съседната стая вместо теб. Точно така би постъпил. Но да, отправяй нападки към Орион. Извинявай, пропуснах ли да чуя защо ти имаш повече право да живееш, отколкото спасените от него? Повече право от Мика? Колко време продължи да крещи, след като го изтика в тъмното? Знаеш ли изобщо, или си използвал тапи за уши и си гледал в другата посока, дока то се свърши?

В помещението беше настъпило гробно мълчание и чух Тод да преглъща, докато се взираше в мен с кръвясали очи. Сигурно всички сдържаха дъха си, та да не пропуснат и едничък нюанс от ескалиращите с бясна скорост събития. Хванах подноса си и се обърнах към Орион, който гледаше към мен, все още занемял.

— Хайде. Ще си вземем друга маса. — Кимнах в знак и към Аадхия. Тя също беше зяпнала към мен, но бързо се надигна на крака и тръгна редом с мен, отправяйки ми коси погледи. Орион ни последва с леко забавени движения.

Празните маси бяха все от лошите, по периферията, в близост с вратите или под вентилационните отвори — очевидно никой не би напуснал трапезарията и секунда по-рано, при положение че се случваше нещо толкова вълнуващо, — но като го отминавахме, Ибрахим избъбри във все още пълната тишина:

— Ел, при нас има място.

Махна на насядалите около масата да се сместят и да отворят места за нас. В този момент би звънецът за горния курс и ние се настанихме, заобикаляни от внезапно настъпилата активност и вдигналия се шум заради всички дипломанти, задействали се вкупом да доядат храната си и да съберат вещите си, преди да се втурнат навън. Тод си тръгна с тях, но видимо изолиран, около него се беше оформил пръстен празно пространство.

Орион седеше в края на пейката без нищо пред себе си. Намиращият се точно насреща му Яков хвана салфетката си, поколеба се и я тикна в ръката на Орион.

— Целият си оклепан, Лейк — обадих се аз и Орион започна да се бърше. — Някой може ли да услужи с част от храната си? — Поставих пред него едно от своите хлебчета, а после един след друг всички останали на масата започнаха да му подават по нещо, дори да беше половин мини мъфин или резенче портокал. Дори един ученик от съседната маса се протегна, побутна ме и ми подаде кутийка мляко.

В началото разговорът на нашата маса беше съвсем замрял. В присъствието на Орион никой не смееше да заговори за единственото, което имаше желание да обсъжда. Аадхия беше тази, която отприщи нещата; допи млякото от дъното на купата си със зърнена закуска — тук това е стандарт, а не проява на лоши маниери, — обърса уста и попита:

— Някой от вас работи ли със санскрит? Няма да повярвате с какво се е сдобила Ел.

Почувствах се още по-доволна, задето се погрижих да поглезя книгата си и да я привържа към тялото си, защото в рамките на няколко секунди бях забравила напълно за нея. Ако беше в раницата ми, досега да беше изчезнала.

— Багдадският анклав! — надигнаха глас Ибрахим и двама други в мига щом я извадих. Всички, говорещи арабски, умееха да набелязват книги от багдадския анклав от няколко стелажа разстояние и при положение че нямаше как да обсъждат истинската новина, моята щеше да свърши работа като заместител.

След закуска имах семинар по езици, а Орион по алхимия. Той остави остатъците от сборната си закуска на моя поднос и го транспортира вместо мен, а после, като тръгнахме да си ходим, промълви едва чуто:

— Благодаря, но знам, че не го мислиш.

— Само че го мислех — отвърнах раздразнено, защото сега щеше да се наложи да си разясня причината. — Винаги някой плаща, но защо пагубният Тод да е нещо повече от останалите? Глупаво е от твоя страна да ощетяваш своите, но пък ти си този, който преследва справедливост. Върви в часовете си и престани да си просиш прегръдка. — Раздразних се още повече от признателния поглед, който ми отправи, преди да се насочи към стълбите.

Напълно предсказуемо в мига щом седнах тази сутрин, на чина ми се появи задание на арабски. В него не се съдържаше и една дума на английски; училището дори не ми даде речник. И ако се съдеше по жизнерадостната, почти карикатурна илюстрация — по-специално мъж в автомобил на път да помете няколко злочести пешеходци, — таях сериозно подозрение, че става дума за съвременен арабски. Преди да дойда за часа, трябваше да взема от библиотеката книга на класически арабски. Когато си бил изложен на език, който не си възнамерявал да учиш, най-добре е да се примириш и поне да установиш някакви граници. Просто вчера бях малко заета.

Вече се бях примирила с участта си обаче, а едно момиче от Саудитска Арабия, което беше седяло на масата на Ибрахим същата сутрин, беше в близка кабина, така че заех речника й срещу обещание да редактирам финалното й есе по английски. Първо копирах азбуката в тетрадката си, а после започнах да се бъхтя със заданието дума по дума. И за още повече лукс също така не различавах и една дума от жлъчната тирада, изливаща се в ушите ми между даваните с неохота указания как да произнеса. Представях си, че са описвани особено пикантни ужасии.

През остатъка от деня бях заобикаляна от доста много немагическо шептене, идещо от останалите ученици. Със сериозно закъснение ми хрумна, че днес сутринта от патологично груба кучка бях произведена в такава, мразеща анклавите. Не че на всички не ни е известно как не е честно, просто никой не го изрича гласно, защото дадеш ли му словесен израз, от анклавите няма да те поканят да се присъединиш към по-добрата страна на нечестното. Блясъкът на Орион също можеше да помръкне, ако достатъчно хора бяха преценили, че Тод има право. Може би двамата щяхме да свършим сами и отхвърлени. Това би било нещо епично. Непопулярността ми да е тъй мащабна, та да успея да завлека със себе самия Орион Лейк.

Когато на обед отидох в столовата, нещата не изглеждаха добре. Никой от членовете на анклави, които ми се бяха докарвали по-рано, не каза и дума; днес нямаше покана в групата им за учене от страна на Сара. Но тъкмо излязох от опашката за храна, когато Аадхия пристигна от работилницата заедно с трима други ученици от нейната академична пътека. Помаха ми, докато се нареждаше и се провикна:

— Ел, запази ни места.

Нкойо и приятелите й, които бяха през няколко души зад мен, я чуха. Не знам дали това внесе някаква разлика, или не, но тя каза:

— Ако се погрижиш за периметъра, аз ще донеса водата.

И макар Джовани и Кора да си размениха леко тревожни погледи, последваха примера й.

Докато обезопася периметъра и седнем, Аадхия и нейните хора също се появиха и дори ми бяха взели допълнителен десерт, за да ми се отблагодарят, точно както постъпваш, когато помолиш някой да ти запази място. Не че имах личен опит, защото като съм молила преди, хората все си намираха извинения. Пиу също дойде и седна мълчаливо от другата ми страна. По лицето й все още личеше леко шокирано изражение, несъвместимо с цвета на кожата й, който се беше променил с поне десет градуса по скалата, и от немъртва на вид сега беше станала просто бледа, дори в косата й се забелязваше намек за кестеняво под кварцовата лампа.

— Ултравиолетова отвара ли си ползвала, Пиу? — поинтересува се една от приятелките на Аадхия. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря — отвърна глухо тя и сведе глава над храната си.

Когато Орион и Ибрахим дойдоха от лабораторията, почти нямаше място. Няколко души се поразместиха без коментари, за да му позволят да седне до мен. До голяма степен се бях примирила със ситуацията. След изпълнението ми от сутринта хората щяха да мислят, че сме двойка, дори да излея супата си на главата му. Ако наистина започнеше да се вижда с някоя, всички щяха да ни броят за част от любовен триъгълник.

Тод също беше в столовата. Вече не беше напълно изолиран: група неудачници от първи курс бяха заели местата в края на неговата маса. Вероятно щеше да разполага с нови съюзници навреме за дипломирането, ако старите му просто не преглътнеха злодеянието и не го приберяха обратно, та възрастните да се разправят с него, щом излязат. Може би нямаше да го направят. Родителите му бяха могъщи и значими, след като му бе гарантирано място в групата на кандидатстващите да завършат с отличие. Щеше да им се оправдава как зловредната паст е минала покрай стаята му и те щяха да проявят разбиране, то се знае, че е трябвало да се предпази, а не беше извършил убийство в действителния смисъл на думата. И бездруго до седмица Мика щеше да умре. Имаше логика да бъде заменен за някого от анклав, за човек с реални шансове и бъдеще пред себе си. Само като мислех за това, ме обземаше достатъчно силен гняв, та да поискам да изтикам самия Тод в празнотата.

Нямах конкретен план за работния си период, но без дори да го казвам, до голяма степен бях приела как с Орион ще отидем в библиотеката. Докато транспортирахме подносите си обаче, той произнесе рязко:

— Върви напред, аз ще те намеря.

— Както искаш — отговорих кратко. Не беше нужно да си гений, та да разгадаеш какво е намислил, но не го уведомих, че няма да открие зловредна паст да се спотайва из училището или че е идиот, задето изобщо се пробва да я открие. Просто закрачих сама към библиотеката.

Възнамерявах да отида при моето бюро, но като минах през читалнята, тя беше полупразна. Повечето от масите и меките кресла бяха зле обгорели и във въздуха още се носеше воня на дим, примесена с нещо, което миришеше малко като брюкселското зеле, сервирано в столовата. То е единствената храна, дето никога не бива отровена. Но дори предвид общата ситуация мястото пак беше необичайно пусто. Дори някои от първокурсниците се бяха сдобили с истински места, вместо да седят на пода. След момент осъзнах, че масово се приемаше — и както се оказа, много правилно — че ако си гладна зловредна паст, библиотеката би била идеален терен за ловуване. Сигурно всички, които не бяха достатъчно отчаяни, биха отбягвали и хранилището за материали точно както препоръча Тод.

Нямаше как да пропусна подобна възможност.

— Мръдни — наредих на един по-амбициозен първокурсник, който се беше осмелил да се намести на едно от така желаните кресла в комбинация с бюра в ъгъла, обикновено заемани от представители на дубайския анклав. В момента обаче никой от тях не беше наоколо.

Хлапето се даде без битка; беше му ясно, че се е разпрострял прекалено.

— Може ли да седя до теб? — попита. Това беше нещо ново. Сигурно се надяваше Орион да се появи.

— Щом искаш — отговорих и той се премести на пода до креслото.

Тапицерията на облегалката беше разпорена от единия до другия ъгъл, но точно заради това поисках това кресло. Изрових останките от полуизгоряло одеяло изпод един диван и се залових за работа с малката си кука за плетене. Отне по-голяма част от работния период и няколко слоя от емайла на кътниците ми, но успях да разплета края на одеялото. Сгънах го няколко пъти, привързах го към облегалката с излишни парчета конец и пожертвах събраната мана, за да използвам заклинание за поправка върху креслото. Не пропуснах да надраскам „Ел“ върху ремонтираната част. Неписаното правило гласи, че ако поправиш повредена училищна мебел, имаш права върху нея до края на срока. Ако срещу теб се изправи някой по-влиятелен, правилата отиват на кино, но подозирах, че дори представителите на анклав не биха подхванали разправия с приятелката на Орион Лейк, пък била тя и мразеща анклавите откачалка, и нищо че той спасяваше неудачници за тяхна сметка.

След това извадих сутрите на Златния камък, дарих книгата с няколко ласкави думи и прекарах остатъка от времето да търся речник на класически арабски, за да мога да се захвана с превода на първите няколко страници. Те се оказаха обичаен предговор, който цитираше имената на важни покровители и им отправяше благодарности — в този случай старши магове от анклава, — а освен това описваше колко трудно е било да се създаде прецизно копие. Не бих определила заниманието си като свръх продуктивно, но поне се поупражнявах на арабски, а това не беше никак зле, тъй като бях убедена, че поне четвърт от финалното ми задание по езици ще е на арабски.

Орион така и не се появи. Този следобед дори пропусна лабораторните упражнения. Не го видях отново, докато не отидох в столовата за вечеря. Седеше сам на една маса и лапаше като вълк от претрупания си поднос: явно се беше наредил пръв на опашката, което беше отличен начин да си осигуриш много храна и също така самият ти да бъдеш изяден. За повечето хора де.

Не го питах къде е бил, но не се налагаше. Ибрахим дори не беше в нашата лаборатория и пак беше научил, че Орион е пропуснал часовете; поинтересува се защо още преди да е седнал.

— Не я намерих — произнесе глухо Орион, след като всички приключиха да издават подобаващи възклицания на шок, когато той призна, че е ходил на лов за зловредна паст. Такъв ход беше отявлено откачен дори за нашия герой. Той просто повдигна рамене.

— Проверих хранилището за канцеларски материали, работилницата, цялата библиотека…

Аз се хранех и упорито пренебрегвах чутото, но Лиу, която седеше вдървено до мен и ядеше почти толкова механично, вдигна бавно глава и когато той свърши да говори, вече повече звучаща като себе си произнесе:

— Няма да я намериш. — Орион я изгледа. — Една зловредна паст не би се укривала. Ако се намираше в училището, щеше да нагъва. Досега вече на всички щеше да ни е известно къде е. Което значи, че в училището няма зловредна паст. Тод си го е измислил или е халюцинирал.

То се знае, идеята допадна на всички.

— Той каза, че не бил спал — изтъкна една от приятелките на Нкойо и до края на вечерята за всеобщо облекчение всички в столовата бяха отрекли категорично съществуването на зловредната паст и бяха приписали на Тод временно умопомрачение.

Дори за мое лично облекчение: поне сега щяха да спрат да говорят за това. И след като тази тема бе захвърлена, най-сетна моята находка прерасна в истинска сензация. Докато приключим с вечерята, четиринайсет ученици — осем от тях дипломанти и владеещи санскрит — бяха дошли да погледнат сутрите. Толкова се въодушевиха, че други дипломанти без знания по санскрит също проявиха интерес: предимно хора от магьоснически групировки приблизително като семейството на Лиу, но по-големи, които започваха да трупат ресурси за строителството на анклав. Да се сдобиеш със заклинание за контрол на фазата на относително ниска цена би могло да се яви сериозна икономия.

След вечеря отидох в библиотеката, доволна въпреки камарата работа на арабски, която имах да свърша. Ибрахим предложи помощта си за превода в замяна на помощ по английски, каквато беше наистина наложително да получи. Явно целта му бе да се реваншира, задето преди се беше държал като мръсник. Приех, макар и малко неохотно; все пак бях седнала на неговата маса.

Той и приятелката му Надя, момичето, което ми зае речника си по-рано, дойдоха с мен в библиотеката. Читалнята пак се пълнеше и онези от дубайския анклав никак не останаха доволни, като приближих и казах: „Креслото е мое, благодаря“, на седналия на него. Очевидно това не ме направи първа любимка, най-меко казано. Но бях права, не спориха с мен, нито пък с Ибрахим и Надя, които се разположиха отстрани на пода. Просто се поразместиха съответстващо на йерархията, та онзи, изгубил мястото си, да заеме друго, и ни игнорираха напълно. Не възразявах: все така разговаряха много помежду си. На арабски. Още не успявах да отличавам отделни думи, но дори само да привикваш към ритъма на езика, пак е от помощ. Освен това бе доста по-приятно до ушите ми да достига бъбренето на голяма група хора, отколкото да се налага да слушам звуците, с които училището решеше да ми надува главата.

Поработих върху заданието си на арабски и си направих записки, свързани с граматиката, а после се заех да превеждам бележките под линия на заклинанието за контрол на фазата. Надявах се да попадна на нещо полезно, в идеалния случай насоки за техниката на изпълнението: колкото по-стара е една магия, толкова по-вероятно е подсъзнателното ти допускане за позата и интонацията да е погрешно, а колкото по-могъщо е заклинанието, толкова по-възможно е в резултат да се стигне до ужасни неща. Но вместо това се съдържаха все глупости как заклинанието за контрол на фазата е включено единствено заради цялостност на материала, тъй като тази конкретна магия вече била заменена от нова магия на арабски. Да бе. Доколкото ми беше известно, никой не е осъществявал заклинание за контрол на фазата, което да действа и наполовина така добре като заклинанието на Пурочана; именно заради това продължава да е в относително активна циркулация, макар да е на супер античен санскрит. Таях погрешното подозрение, че този нов арабски вариант е написан от старши багдадски маг, когото преводачът е прехвалил.

Преведох ласкателствата дума по дума с надеждата сред останалото да открия скрито нещо полезно, но не. Поне всички тези усилия помогнаха на книгата да се установи: не спирах да галя корицата и промърморвах всяка дума на глас, а накрая на този процес тя явно започна да се чувства удобно в ръцете ми, все едно беше моя, а не нещо, на което просто съм се натъкнала.

Приблизително по това време се появи Орион, който беше работил в лабораторията. Онези от дубайския анклав направиха малко колебливи физиономии и си размениха погледи, които не успях да изтълкувам напълно. Дори ако в по-общата схема на нещата Орион отнема част от предимствата ти като член на анклав, в по-дребната схема на нещата ти като индивид все така го искаш в своя ъгъл, просто за всеки случай, ако например насред библиотеката пак вземе да се пръсне торба със зловредни. След миг една от дипломантките отметна рязко брадичка към второкурсник, който стана и произнесе нехайно:

— Лягам си. Орион, вземи моето място. Лека нощ на всички.

Останалите също мигом минаха на английски и подхванаха обичайната поредица от благодарности, задето вчера Орион им е спасил живота в библиотеката, докато аз най-сетне не се намесих и не казах:

— Достатъчно с това, той няма нужда от четкане по косъма. Лейк, днес свърши ли някаква работа, или се опитваш да се окажеш първият отпаднал от Магьосническата академия?

Той завъртя очи, тръшна се на креслото — дори не го отбеляза като нещо специално, явно му се случваше редовно — и отговори:

— Благодаря за загрижеността, справих се чудесно. Този път никой не се опита да изгори лицето ми в лабораторията.

Всички, до чиито уши беше стигнало това — включително Ибрахим и Надя, — ме изгледаха някак раздразнено и едновременно изумено. Две дубайки си казаха нещо на арабски, което на практика не се нуждаеше от превод. Да, очевидно Орион беше някакъв вид мазохистичен чудак, щом се срещаше с мен. Наложи ми се да се въздържа сериозно, та да не изръмжа към всички им как не сме заедно, много благодаря, и той всъщност е извадил късмет.

Задържах се още час, предимно напук. Бях натъпкала в главата си толкова арабски, колкото беше възможно да възприема този ден, и повечето от работата ми изискваше приспособления, които се намираха в стаята ми, а да не споменавам, че беше нужно да изработя малко мана. Аз обаче се помайвах, любувах се на красивата си книга и отправях дребни нападки към Орион. Бих искала да твърдя, че не успявах да се накарам да си тръгна, но като опира до вършенето на задължения, имах доста силна воля. Волята ми е недостатъчна само като се отдам на дребнава неприязън: исках да се задържа, докато достатъчно ученици от дубайския анклав си отидат по леглата, та да се освободи друго кресло, а не аз да им правя отстъпки.

По-засрамена съм да призная обаче, че дори не ми мина през ума в колко удобна ситуация изглеждах отстрани, например от ъгъла на Ню Йорк в другия край на читалнята. От тяхна гледна точка явно най-накрая бях приела една от размахваните под носа ми покани за анклав, а Орион беше дотичал подире ми и двамата седяхме сгушени на сигурно място в ъгъла на Дубай заедно с неудачниците, привлечени от мен.

Като стана дума, Дубай не би бил толкова лош избор. Анклавът е относително нов и до голяма степен интернационален. Има първокласна репутация за заклинания на английски и хинди и плюс това приемат много майстори и алхимици. Също така Ибрахим беше изключително логично свързващо звено: по-големият му полубрат вече се намираше в Обединените арабски емирства и работеше за анклава, а самият Ибрахим сигурно също щеше да бъде поканен, ако им помогнеше да придърпат Орион. Беше напълно очевидно заключение, което да си извадят представителите на нюйоркския анклав, и ако се бях замислила над това, реакцията им би била също толкова очевидна. Но тъй като не се бях замислила, просто седях на мястото си, все едно съм в пъб с няколко другарчета. Не обърнах и най-бегло внимание на Магнъс, когато мина покрай нас, та да отиде на реда за алхимия, макар да не му се налагаше, при положение че около него се въртяха шест услужливци, готови да му набавят всяка желана книга.

Съмнявах се, че инициативата беше лично негова. Със сигурност бяха разглеждали варианти: как да се справим с проблем като Галадриел? И се обзалагам, че онова с Тод също бе оказало влияние. Едно е нюйоркчаните да му обърнат гръб, но съвсем друго отхвърлена като мен да го напада така пред всички. И отгоре на всичко да отведа Орион в дубайския анклав в деня, след като е делил енергия с мен, и — както Клои очевидно си въобразяваше — ми е набавил супер могъща книга със заклинания.

Налага се да призная на Магнъс, че пълзящият беше наистина добър. И като нищо щеше да ме спипа; дори не мога да се преструвам за обратното. Беше от хартия, малка намачкана топка, покрита с нещо, на пръв поглед приличащо на математически уравнения вместо оживели заклинания. Поначало библиотеката беше пълна с намачкана хартия, а какво остава след такава грандиозна атака, при която бяха унищожени дузини книги и тетрадките на учениците бяха разпилени във всички посоки, а много от останките си шаваха сами така или иначе. Всъщност го забелязах мимоходом да се движи към мен и дори не се замислих за него. Дори не бях използвала обичайната си основна защита, защото седях в читалнята на място с добра видимост и много хора около мен си отваряха очите, а аз имах нужда да пестя всяка възможна капка мана. Ако седях на обикновен стол или работех усилено, с крака, стъпили здраво на земята, пълзящият би се докопал до голата кожа на глезените ми и секунда по-късно би вкарал като с тирбушон безброй магически фибри в плътта ми. И нямаше да има какво да сторя, та да му попреча да изсмуче живота от мен.

Но тъй като демонстративно се бях сгушила на новото ми удобно кресло със стъпала, прибрани под мен, му се наложи да се изкатери по креслото и да достигне подлакътника. Оказа се, че Орион е гледал към мен в нужния момент, та да ме дръпне здраво и да ме просне на пода пред всичките дубайци. После унищожи пълзящия, но за съжаление, заедно с това си отидоха и три четвърти от прелестното ми поправено кресло.

Почти мигновено си обясних какво се е случило, особено предвид обстоятелството, че Магнъс тъкмо сядаше на мястото си в техния ъгъл. Всички гледаха към нас с Орион по начина, по който го правиш, когато най-неочаквано нещо избухне в пламъци, но той и още неколцина около него малко се позабавиха с поглеждането. И придобиха доста мрачни изражения, заради факта че безспорно бях оцеляла. Не че разполагах с някакви доказателства, разбира се, а и Орион ме наблюдавате самодоволно и с преднамерено дразнещо оживление.

— Станаха осем, нали? — попита и си изпроси да чуе как това не се брои, защото собствените му противни приятели се опитваха да ме убият.

— Много благодаря — процедих през стиснати зъби. — И като стана дума, всъщност отивам да си лягам. Поставих сутрите до гърдите си. — За щастие, бях държала книгата в скута си, — хванах раницата за единствената оцеляла презрамка и напуснах читалнята.

При всички случаи това не беше начин да се отблагодаря или да се покажа груба. Просто трябваше да се махна от библиотеката. Бях бясна на себе си, че се показах толкова глупава и се наложи да бъда спасявана. Също така бях ядосана на дубайците и на всички останали, задето смятаха Орион за извратен глупак, след като харесваше смущаваща особа като мен. Повече от всичко обаче се гневях на Магнъс, Тод и останалите от нюйоркския анклав, задето ми предоставиха основание, оправдание на златна тепсия, че да им причиня зло. Преднамерено се опитаха да ме убият. Според правилата на Магьосническата академия това ми предоставяше право да им сторя нещо. Ако не го направех, те щяха да приемат, че се боя от тях. Щяха да си мислят, че съм съгласна с тях, че им давам правото да гледат на мен като на боклук, който да подритнат от пътя си. Че струвам по-малко от тях.

Като стигнах до стълбите, лицето ми вече беше мокро от сълзи. Извадих късмет, че други ученици също се бяха отправили към стаите си, та успявах да държа пред замъгления си поглед поне един човек, вървящ в моята посока, докато най-сетне стигнах и хлопнах вратата след себе си. Започнах да кръстосвам из стаята, като още притисках сутрите към гърдите си. Беше широка само пет крачки, а после се обръщах в другата посока и поемах обратно, отново и отново. Не можех да медитирам и не бях в състояние дори да се пробвам да свърша нещо. Ако в този момент имах в ръцете си хартия и химикалка, знаех какво би се случило: щеше да се появи заклинание от порядъка на зов за супервулкан.

Резултатът от това точно мама да ми е майка е, че знам как да сложа спирачка на яростта си. Обучена съм на всевъзможни способи за контрол на гнева и те действат. Онова, на което така и не успя да ме научи, е как да искам да го контролирам. Така че се пеня и кипя вътрешно с ясното съзнание, че вината си е моя, защото ми е известно как да сложа край.

И този път е по-лошо, защото не мога да им намеря извинение. През всички тези години, когато някой се възползваше от мен, изтикваше ме от пътя си, оставяше ме изложена на опасност за своя лична облага, поне можех да сторя това. Да убедя себе си как е действал, както би действал всеки друг. Всички искахме да живеем и полагахме максимални усилия да се измъкнем навън, стремяхме се към безопасност, без значение колко жестоки и ужасни се налагаше да се покажем. Аз вършех същото. Изритах първокурсник от креслото и изразходих мана да го поправя, та да се натрапя на хора, които не ме искаха. И защото седях там и се показвах груба и жестока, стреснах онези от нюйоркския анклав. Те се нуждаеха от Орион, от малката джаджа на китката му, която го привиква на помощ, ако загазят, от енергията, която влага в поделяните им енергийни контейнери. Какво право имах аз да си го присвоявам? Вече осем пъти ме беше спасявал. Защо аз заслужавах повече от другите да живея?

Но сега разполагах с отговор: не прибегнах до малия дори с нож в корема и хукнах след зловредна паст, за да спася половината първокурсници, а не се завтекох в друга посока. Междувременно Магнъс се опита да ме убие, защото Орион ме харесва, а Тод беше унищожил Мика, защото е бил уплашен. И тъй като разполагах с този отговор, не можех да си попреча да мисля, че всъщност заслужавах повече от тях да живея. Ясно ми е, че никой не запазва или губи живота си, защото го заслужава, заслугите не се броят за нищо. Ала сега знаех дълбоко в сърцето си, че съм по-добър човек от Магнъс и Тод. Ура за мен, но това не беше от помощ, когато всъщност се нуждаех от добра причина да не ги залича от лицето на земята.

Продължих да кръстосвам сигурно половин час. Раната на корема ме болеше и пилеех време и сили, които можеха да бъдат вложени в нещо полезно, като училищни задания за завършване или мана за натрупване. Вместо това се бях отдала на обстоятелствени фантазии как Магнъс ми иска прошка пред всички останали, хленчи и умолява да не го одера жив, особено пък след като вече съм съдрала малък участък, колкото като за начало. Орион стои отстрани с гневно и разочаровано изражение, скръстил е ръце и не предприема нищо да му помогне, отхвърля всичките си приятели и дома си заради мен. На всеки няколко минути отклонявах мислите си в напълно противоположна посока, възмущавах се от себе си и произнасях на глас:

— Добре, ще крача в едната и в другата посока още три пъти и после ще медитирам.

Мъчех се да извикам посветеност у себе си, но след втория път подхващах фантазиите си отначало и превъртах всичко наново в главата си. Дори произнасях под нос някои от репликите.

Не съм малоумна, знаех, че е опасно: намирах се на ръба да осъществя заклинание. Все пак магията се изразява именно в това. Стартираш с изяснено намерение, уточняваш посоката си; натрупваш енергия; после запращаш тази енергия по курса й с възможно най-точни наставления, независимо дали под формата на думи, слуз или метал. Колкото по-качествени са наставленията, толкова по-отъпкан е пътят и за енергията е по-лесно да достигне където я искаш. Именно заради това повечето магьосници не могат да създадат свои заклинания и рецепти. Аз обаче бях в състояние да прогоря диря до Мордор и още разполагах с девет пълни кристала, но какво ставаше, ако се свършеха? Имаше за придобиване много енергия. Ако Магнъс трябваше да умре, защо да не се възползвам добре от живота му?

Именно тази мисъл ми даваше да разбера, че се налага да спра, осъзнавах, че трябва да прекратя всичко това, или в противен случай ще се превърна в някой по-лош от Магнъс, Тод и Джак, взети накуп. Но го осъзнавах точно както знаеш, че шестата поредна бисквитка не е добра за теб и ще съжаляваш, а на всичко отгоре тези бисквити дори не са особено хубави, но все пак продължаваш да ги нагъваш.

Именно заради това отворих, когато Аадхия почука. Проверих, че със сигурност е тя, и останах назад, нямаше да се дам два пъти по един и същ начин. Пуснах я, макар да не исках компания. Поне присъствието й щеше да ме затрудни да тъпча в устата си бисквитките на моите отмъстителни фантазии.

— Да? — произнесох кратко, но не отявлено грубо, което в момента бе моята представа за самоконтрол.

Аадхия влезе и ме остави да затворя, но не отговори веднага, което е странно за нея; обикновено не си поплюваше. Озърна се из стаята ми: това беше първият път, когато влизаше. В действителност това беше първият път — като се изключат Орион и Джак, — когато някой се отбиваше тук. Няколко души бяха идвали да разменят неща с мен, но при тези случаи не достигнаха достатъчно навътре, та вратата да бъде затворена зад тях. Стаята ми е доста спартанска. През първата ми година преработих скрина в рафтове, окачени на стената, което е далеч по-сигурно от мебел със затворени тъмни пространства; получих отлична оценка по майсторски занимания за това. По същата причина се отървах и от чекмеджетата на бюрото си, изтъргувах ги за метал и така подсилих краката и плота на бюрото, което е причината да оцелее при визитата на въплъщението на пламък. На него имам паянтова и ръждива поставка за листове хартия, която също си направих сама от лесен за обработка метал. В стаята ми не се съдържа друго освен леглото ми и сандъчето в основата му, където пазя всичко достатъчно ценно, та най-вероятно да изчезне, оставя ли го просто така. Повечето хора имат поне няколко декоративни елемента, снимка или картичка на показ, за Нова година си разменят рисунки или керамични съдове. Аз никога не съм получавала нещо такова, а не си губя времето да ги изработвам сама.

На мен не ми стои голо, но съм израснала в едностайна шатра с няколко кашона под леглото и работната маса на мама под едничкия ни кръгъл прозорец. Само дето там разполагах с целия зелен свят, щом излезех през вратата, а тук това очевидно бе местообитанието на нещастен самотник, някой като Мика, който не може да си позволи да рискува дори с прост скрин. Гневя се ужасно, като гледам стаята си през очите на друг. Магнъс сигурно си имаше юрган и допълнителна възглавница, изработени в някакъв момент през последните трийсет години от друг нюйоркски ученик, предал ги надолу в деня на дипломирането си. Стените му вероятно бяха покрити с подарени му весели картички и рисунки или пък като нищо с истински тапети, стига да го беше искал достатъчно. Мебелировката му несъмнено беше от полирано дърво с подсилени ключалки на чекмеджетата и шкафовете. Бас хващах, че притежаваше хладилна кутия за пресни продукти и със сигурност имаше настолна лампа, а химикалките му никога не изчезваха.

Бих могла да отида и да установя. Досега вече Магнъс трябва да си беше в стаята: вечерният час наближаваше. Можех да нахлуя там и да му заявя, че ми е известно какво се опита да ми причини, а после да го изтикам в празнотата — не както Тод беше сторил с Мика, не изцяло, а само колкото да му дам да разбере, че е във възможностите ми, че всеки път, когато си пожелая, бих могла да го бутна и да си присвоя луксозната му стая, при положение че приятелчетата му от анклава намираха това за приемливо поведение спрямо друго човешко същество.

Пак бях стиснала дланите си в юмруци и почти бях забравила за присъствието на Аадхия, но после тя внезапно каза:

— Ти… Ел, ти ли погуби зловредната паст?

Все едно отгоре ми се изля кофа с тъкмо започнал да се разтопява лед. Зрението ми се разми леко, позамъгли се и за момент сякаш се озовах обратно в пастта, бях обгръщана от ужасяващия й пулсиращ глад. Хвърлих се към центъра на стаята си и повърнах в сифона на пода, избълвах навън влажни късове от недосмляната си вечеря и стомашни сокове. Усещането за тях в устата ми предизвика нови позиви на гадене, а помежду им хлипах. Не спрях, докато стомахът ми не се опразни и още малко след това. Бях смътно наясно, че Аадхия държеше косата ми назад от лицето: плитката ми се беше разплела. Като свърших, тя ми подаде чаша вода, а аз си изплакнах устата и после плюх ли, плюх. В някакъв момент тя заяви:

— Това беше последната вода в каната.

Аз се насилих да преглътна малко, та да отмия жлъчката.

Отстъпих няколко крачки назад от сифона, плъзнах се надолу по стената и прегърнах коленете си, като се постарах да не подушвам собствения си дъх.

— Извинявай — промълви Аадхия, а аз вдигнах глава и се взрях в нея. Тя седеше с кръстосани крака на пода не много далече от мен и държеше каната в ръце. Вече беше по пижама или онова, което минаваше за такова тук — дрипави омалели шорти и небрежно закърпена фланела с дълги ръкави, все едно се беше приготвила за сън и тъкмо се беше канила да си легне, но вместо това беше дошла да ми зададе този въпрос. — Направила си го, нали? — настоя.

Не бях в състояние да тръгна да обмислям кой е верният отговор или какво би означавало да й призная истината. Просто кимнах. Поседяхме така известно време, без да казваме нищо. Стори ми се дълго, но звънецът за вечерния час още не беше бил, така че нямаше как да е било толкова много. Все още не бях в състояние да разсъждавам ясно. Просто съществувах.

Най-накрая Аадхия заговори:

— Започнах огледалото за следващото тримесечие. Попитах Орион кое прави изливането толкова гладко, а той отвърна, че нищо специално. Той и бездруго не е велик алхимик. Просто се справя. После си спомних, че ти си послужи с някакво заклинание след чародейството. Опитах се да го издиря, само че открих раздел в наръчника ми за метали, където се твърдеше, че е глупаво да прилагаш заклинания за гладкост на метала, защото така се опитваш да наложиш волята си на материала по неестествен начин, и това не е по силите на никого, освен ако не е супер могъщ, та най-добре дори да не се пробваш. Така или иначе, в цялата работа имаше нещо нелогично. Академичната ти пътека са заклинанията, а си получила задание за вълшебно огледало. Това не се случва.

Изсумтях или по-скоро заподсмърчах: течеше ми носът. На мен се случва.

Аадхия продължаваше да говори бързо, звучеше почти гневна.

— Каза, че си минала през заклинанието за контрол на фазата за два часа след вечеря. В същото време дипломантите, които възнамеряват да наддават за него, обсъждат дали ще успеят да го усвоят навреме за дипломирането. Освен това цялата тази работа с книгата е нещо наистина грандиозно. На никого не му излиза такъв късмет. Трябва да сториш нещо ужасно, за да се сдобиеш с подобно нещо, или пък наистина изумително. В неделя ти беше така смазана и изобщо няма начин Тод да е халюцинирал. Зловредна паст е единственото, което би го стреснало така. От всичко друго би оцелял. Откъде си набави маната? — попита накрая.

Не ми се говореше. Гърлото ме болеше ужасно. Посегнах към малката си кутия, отворих я и й показах кристалите си — двата пропукани, мътните опразнени, първокачествените, чакащи пълнене, и последните ми девет пълни до тях.

— Лицеви опори — съобщих лаконично, затворих кутията и я сложих настрана.

— Лицеви опори — повтори Аадхия. — Разбира се, защо не, лицеви опори. — Изсмя се и погледна встрани. — Защо криеш? На всеки анклав по света ще му потекат лигите да те има.

Намекът за обвинение в думите ме ядоса и заедно с това ми докара желание да се разплача. Станах и взех от рафта полупълния си буркан с мед. Всеки уикенд го нося със себе си в столовата с надеждата да го напълня, но медът е труден за набавяне, така че го използвам пестеливо. Прошепнах над малка лъжичка магията на мама за успокояване на пресипнало гърло и преглътнах заедно с последните капки хладка вода от чашата. После се обърнах към Аадхия и протегнах на шега ръката си към нея.

— Здравей, аз съм Ел. Способна съм буквално да помествам планини — обявих. — Вярваш ли ми?

Аадхия се изправи.

— В такъв случай направи демонстрация! Трябваше да го сториш още първата година, просто да позволиш на някой анклав да те забележи. Биха воювали кой да те включи в отбора си.

— Не искам да бъда в техните отбори! — креснах дрезгаво. — Изобщо не го искам!