Шапка от небето

Глава осма Тайната земя

Достатъчно е зле да си мъртва. Това да се събудиш и да видиш Нак Мак Фийгъл застанал на гърдите ти и зяпнал те втренчено от няколко пръста разстояние само влошаваше нещата.

Г-ца Здравомислова изстена. Като че беше легнала на пода.

— Е-бре, ми она е жива, чуете ли — произнесе фийгълът. — Я що ви виках бре? Дължиш ми порски череп, нема лабаво!

Г-ца Здравомислова примигна с единия си чифт очи и замръзна ужасена.

— Какво ми се е случило? — прошепна тя.

Фийгълът пред очите й беше заместен от лицето на Роб Секигоопрай. От това не й стана по-добре.

— Колко пръстета съм дигнал? — попита той.

— Пет — прошепна г-ца Здравомислова.

— Толкоз ли били? Убаво бре, мо’е и тъй да е, найш ги ти премъдростите на броенето — рече Роб и смъкна ръката си. — Ми оно с тебе стана мънечко нещо нещастен случай, видиш ли. Ти си мънечко нещо умрела.

Главата на г-ца Здравомислова тупна долу на пода. През мъглата от нещо, което даже и болка не беше, тя чу как Роб Секигоопрай се оправдаваше на някого, когото тя не можеше да види:

— Хей, че я си й го поднесох баш полекичка! Неведнъж, а дваж й виках „мънечко нещо“, нал’тъй?

— Като че част от мен е… заминала — измърмори г-ца Здравомислова.

— Епа да, горе-долу право думаш — потвърди шампионът по тактични забележки Роб.

Спомени заизплуваха като мехурчета на повърхността на мътната супа, на каквато беше станал умът на г-ца Здравомислова.

— Тифани ме уби, нали — каза тя. — Спомням си как се обърна тази черна фигура и изразът на лицето й беше ужасен…

— Роилнико беше оно — възрази Роб Секигоопрай. — Ич не беше Тифани! Она се тепаше с него! И йощ се тепа она отвътре! Ма не си спомня оно, дека си имала ти две тела! Требе да й помогнем, бе гос’жа!

Г-ца Здравомислова се изправи с мъка. Това, което усещаше не беше болка, а… призрак на болка.

— Как умрях? — попита отпаднало тя.

— Ми оно, такова, гръмнаа, с пушилка и таквоз — отговори Роб. — Ма ич немаше мазало.

— О, така значи и това е все нещо — промълви г-ца Здравомислова и пак се отпусна.

— Епа да, само туй беше, такова, голем мътен облак от, такова, прашилка — рече да помогне и Прост Уили.

— Къде ми е… не си усещам… къде е другото ми тяло?

— Епа, да ти ка’ем, оно беше дето гръмна у оная ми ти големата пушилка — обясни Роб. — Арно дека си имаш резервно, а?

— Она се е омотала у чутурата бе — прошепна му Ужасно Дребен Били. — А по-полекичка я карай, полекичка.

— Как изобщо смогвате да виждате само с по едни очи? — обърна се унесено г-ца Здравомислова към света като цяло. — Как ще се оправям сега само с по един чифт ръце и крака? Да си само на едно място наведнъж… как успяват хората? Невъзможно е…

Тя склопи очи.

— Гос’жо Здравомислова, требеш ни ма! — извика в ухото й Роб Секигоопрай.

— Все трябва, трябва, трябва — замърмори г-ца Здравомислова. — На всеки му трябва вещица. А никого не го е грижа, какво й трябва на вещицата. Даваш ли даваш… на една фея кръстница не й дават нито едно нейно си желание, от мен да знаете…

— Гос’жо Здравомислова! — изкрещя Роб. — Не мое да ни го оста’иш сичкото на нас!

— Толкова съм уморена — прошепна г-ца Здравомислова. — Аз съм много, ама много натрескана.

— Гос’жо Здравомислова! — изкряска Роб. — Големата мънечка бабаяга ни лежи на подо като некоя покойница, ма както си е студена като лед, тъй си се поти като некой кон! Бори се она със дзверо вътре у нея, бе гос’жа! И че загуби она! — той я погледна в лицето и поклати глава. — Мамка му и прасе! Премалела е! Аре момци, фащайте я!

Като много други дребни създания фийгълите са извънредно силни за ръста си. Все пак трябваха десетима да отнесат г-ца Здравомислова нагоре по тясното стълбище, без да й блъскат главата в пода повече от необходимото и пак трябваше да използват краката й, за да отворят вратата за стаята на Тифани.

Тифани лежеше на пода. Понякога по някой мускул се сгърчваше.

Фийгълите сложиха г-ца Здравомислова да седне като кукла.

— Как че я освестим големата бабаяга бре? — зачуди се Голем Йън.

— Чувал съм, дека требе да й се тури чутурата между нозете — рече неуверено Роб.

Прост Уили въздъхна и си изтегли меча:

— Я викам дека туй е мънечко драстично, ма само некой да ми я държа да не мърдоли…

Г-ца Здравомислова отвори очи, което си беше тъкмо навреме. Фокусира се колебливо във фийгълите, изкара една чудата усмивчица и изломоти:

— Ооо, феички!

— Мале, нее, она бълнува — отчая се Роб Секигоопрай.

— Не ма, она разпрая за феите каквито си ги мислят големанците, че са били — обясни Ужасно Дребен Били. — Едни такива ситнички дето живеят у цветенца и играт с пемперуги, и таквоз.

— К’во? Че они истински феи не са ли виждали? Ми они са по-лоши от оси! — възкликна Голем Йън.

— Ич нема време за туй! — отсече Роб Секигоопрай и скочи на коляното на г-ца Здравомислова.

— Епа да, бе гос’жа, феи сме си ние от страната… — тук той се запъна и погледна многозначително Били.

— Зън-зън? — предложи Били.

— Епа да, страната Дрън-дрън, ’найш ли, и що да видиме, горката мънечка…

— … принцеса — подсказа Били.

— Епа принцеса, дето я беха налетели едни шашкъни…

— … лоши таласъми — поправи го Били.

— … тъй де, лоши таласъми, верно си е, та она баш си пострада, та се зачудииме ние, не мое ли, таквоз, да ни речеш, как да я чуваме…

— … додето не дойде прекрасният принц на големия си бел кон целия в перденца и не я събуди с вълшебна целувка — завърши Били.

Роб му хвърли един отчаян поглед, пак се обърна към шашардисаната г-ца Здравомислова и се спря на:

— Епа, досущ както вика моя приятел Били Феята.

Г-ца Здравомислова се опита да се съсредоточи и рече:

— Нещо сте много грозни за феи.

— Епа, оно онея дето си ги виждала, они са най-вече за китните цветенца, сфатуеш ли — заимпровизира отчаяно Роб Секигоопрай. — Ние па сме повече по парливата коприва, репеите, трънките и глогинките, и магарешкио бодил, вдеваш ли? Че нема да е честно само за убавите цветенца да има феи, нал’тъй? Ма оно сигур, че си е баш незаконно, а! А са мо’е ли, молим ти се, да ни помогнеш за тая ми ти принцеса, преди онея ми ти шашкъни…

— … лоши таласъми… — подсказа Били.

— Епа да, доде они не са се повърнали — завърши Роб.

Задъхан той се вгледа в лицето на г-ца Здравомислова. Която изглежда нещо се беше замислила.

— Учестен ли й е пулсът? — проговори г-ца Здравомислова. — Казвате, че кожата й е студена, но се поти, нали? А дишането й учестено ли е? На шок прилича. Погрижете се да е затоплена, повдигнете й краката. Внимателно я наглеждайте. Постарайте се да премахнете… причината… — и главата и пак тупна на пода.

Роб се обърна към Ужасно Дребен Били:

— К’ъв кон целио у перденца бе? Отде ги зе тея дивотии?

— У нас до Дългио Гьол има едно големо къще и они четат приказки на мънечките си лапетии, а я одим да слушам от една миша дупка — обясни Ужасно Дребен Били. — Един ден се промъкнах и погледнах картинките, а там имаше едни такива големанци, хръцари им викат, с щитове и ризници, и коне с перденца…

— Арно бе, се си свърши работа, нищо дека е дивотия — склони Роб Секигоопрай и погледна Тифани.

Тя беше легнала, така че той на височина й стигаше до брадичката. Беше като да се разхожда около хълмче.

— Кривънци, що ми е мъчно и жално, га го гледам горкичкото така — поклати глава той. — Аре момци, земете онуй одеяло от одъро и турете тая възглавка под нозете й.

— Ъ-ъ, Роб? — обади се Прост Уили.

— Епа що? — Роб не откъсваше поглед от безжизнената Тифани.

— Как, че одиме у чутурата й? Требе ни нещо дето да ни води.

— Епа да, Уили и баш се сещам що, че е оно, оти я мойта чутура я ползвам за мислюване! — отговори Роб. — Право ли думам, дека сте я виждали много пъти големата мънечка бабаяга? А й вижте туй герданче!

Той посочи. Сребърният кон се беше усукал на врата й, както тя си лежеше на пода. И висеше сред разните му амулети и мрачно блещукащи неща.

— Епа що? — не разбра Уили.

— Оно й е армаган от сино на Бароно — обясни Роб. — И она си го е оставила у нея си. Она се е опитала да се обърне на нощна твар, ма нещо я е накарало да си го оста’и ей туй. И в чутурата й па, че го има. Важно е оно за нея. И са само да го забъцнем на каменоврът и оно, че ни откара право при нея28.

Прост Уили се почеса по главата и забеляза:

— Я, па си мислих, дека според нея он е само куп фъшкии, а? Видох я некой друг път, га си се разхожда, а он като доде на кон, она се, че си навири нослето и, че погледне на другата страна. Вервайте ми, некой друг път я видех, как она, че чека дор до двайсе и пет минути, та он да мине, само и само да може она да стори така.

— Епа що да ти речем, никой не най умо на жената как тече, — отвърна високопарно Роб. — Ние па, че го следваме Коньо.

Небето беше черно, нищо че слънцето беше високо над хоризонта. Тъкмо беше превалило пладне и осветяваше пейзажа ярко като през зноен летен ден, небето обаче беше черно като в полунощ, без нито една звезда.

Това беше пейзажът на ума на Тифани Болежкова.

Фийгълите се огледаха. Под краката им се простираше рид, закръглен и зелен.

— Она казуе на земята що е. Земята па казуе на нея що е она — проговори Ужасно Дребен Били. — Она наистина я пази душата на земята у чутурата си…

— Епа верно си е — продума Роб Секигоопрай. — Ма нема нищо да щъка, нали се сещате. Нема ягнища. Нема пилци.

— Мое, па… мое па нещо да ги е уплашило? — предположи Прост Уили.

Наистина нямаше нищо живо. Тук царуваха застиналостта и тишината. Всъщност Тифани, която все гледаше думите да са правилни, би казала, че това е безмълвие, което не е същото като тишината. Безмълвието е, каквото става в катедрали в полунощ.

— Епа момци — рече тихо Роб Секигоопрай. — Не наем, що че намерим тука, та затуй, че ми стъпвате толкова тихо, колкото за нога е възможно, вдевате ли? Аре да я намериме мънечката дребна бабаяга.

Те кимнаха и тръгнаха напред като призраци.

Земята пред тях леко се надигаше и водеше до някакви земни валове. Те ги приближиха предпазливо, внимавайки за засада, но нищо не им попречи да изкачат двете дълги могили в торфа образуващи нещо като кръст.

— От човешка ръка е правено — отбеляза Голем Йън като стигнаха върха. — Баш като у стари дни, а Роб.

Думите му потъваха в тишината.

— Ма много сме надлъбоко у чутурата на големата мънечка бабаяга — отвърна Роб оглеждайки се тревожно. — Как да най чиляк що ги е напра’ило.

— Ич не ми харесуе това, бе Роб — обади се един фийгъл. — Твърде е тихо.

— Епа да, Донекъде Нормален Джорджи, тъй е…

— Не ми изгрело ясно слънце, най ми…

— Прост Уили! — сряза го Роб, без да отмества очи от чудноватата местност.

Пеенето секна.

— Да, Роб? — обади иззад него Прост Уили.

— Сещаш ли се, га ти рекох, дека че ти кажем, га се издъниш у глупаво и не-при-стойно поведение?

— Епа да, Роб — каза Прост Уили. — И тоя път ли беше такъв път, а?

— Епа беше.

Те продължиха нататък постоянно озъртайки се. Все така си беше безмълвно. Това беше паузата, преди да гръмне оркестърът, затишието, преди да удари гръм. Беше като, че всички шумоленийца по рида бяха млъкнали в очакване да се надигне един голям преголям шум.

И тогава те намериха Коня.

Бяха го виждали много пъти на Варовитище. Тук обаче той не беше издълбан в склона, а се рееше право пред тях. Те го зяпнаха.

— Ужасно Дребен Били? — Роб махна с ръка на младия гонагъл да се приближи. — Ти си гонагъл, найш ги ти сите премъдрости за поезия и сънища. Те това що е? Оти е горе? Не требе да на връх чуката!

— Сериозни потайнювки са туй, госин Роб — обясни Били. — Ама сериозни, викам ти. Йощ не моем да ги разберем я.

— Ми она нали го нае Варовитището. Оти й е да го пра’и погрешно?

— Ей са го мислим, госин Роб.

— Оти не земеш да го мислиш по-бърже, а?

— Роб? — викна го Голем Йън, забързан към тях. Той беше разузнавал напред.

— Да? — обърна се покрусен Роб.

— Най-добре да додеш да видиш туй…

На връх едно закръглено хълмче имаше овчарска колибка на четири колела, с объл покрив и комин за тумбестата печка. Вътре стените бяха покрити с жълто-сините опаковки от стотици пакети тютюн Веселия Моряк. По стените висяха стари чували, а опаката страна на вратата беше покрита с тебеширени белязки, с които Баба Болежкова беше брояла овце и дни. Имаше и тясно желязно легло постлано със стара вълна, и чували.

— Отбираш ли го смисъло на сичко туй, Ужасно Дребен Били? — попита Роб. — Моеш ли да ми речеш дека е големата мънечка бабаяга?

Младият гонадъл го изгледа притеснено:

— Ъ-ъ, госин Роб, нал’найш дека току-що станах гонагъл? Ми нали, я ги наем песните и таквоз, ма немам го баш опито у това…

— Епа що? — прекъсна го Роб Секигоопрай. — А ми кажи, колцина гонагли преди теб са одили през сънищата на бабаяга?

— Ъ… и за един не съм чул, госин Роб — призна Били.

— Епа да. Значи вече наеш повече от секи от тея ми ти разбирачи — заключи Роб и се усмихна на момчето. — А напра’и квото моеш, момко. Друго от тебе не очеквам.

Били погледна навън и пое дълбоко въздух:

— Тогаз, че ти ка’ем така, мислим я, дека она се крие нейде баш наближе като некое подгонено зверче, госин Роб. Туй тука е мънечкото късче от спомена й, местото на баба й, местото дето секи път е усещала сигурност. И че ти ка’ем още, дека си мислим, дека оно тук е баш нейната душа и средоточие. Онуй у нея, дето е нея си. И много ме е страх за нея, госин Роб. Целио ме е страх.

— Оти?

— Оти ги гледам сенките — отговори Били. — Слънцето залезва. Че си ойде от небето оно.

— Епа арно, слънцето нали се туй пра’и… — започна Роб.

Били заклати глава:

— Не ма, госин Роб. Оти не разбираш? Я ти викам, дека туй не е слънцето на големио широк свет. А най е слънцето на нейната душа.

Фийгълите погледнаха слънцето, погледнаха сенките и пак загледаха Били. Той беше изпънал храбро брадичка, но трепереше.

— Она, че умре ли, га доде нощта? — попита Роб.

— И по лоши неща от смъртта има, госин Роб. Роилнико че я земе нея, от глава до пети…

— Епа тая нема да я бъде! — кресна Роб Секигоопрай, толкова внезапно, че Били заотстъпва. — Она ми е яко големо мънечко моме! Она я би нено Личество само с един тиган!

Ужасно Дребен Били преглътна. Той би се изправил срещу какво ли не в този миг, само да не се изправя срещу Роб, но все пак подкара нататък:

— Прощавай, госин Роб, но чуй що ти викам, она тогаз имаше железо и си бе на нейна си почва. Тука па она е далече, ма далече от дома си. А он га го намери туй место, че го насмете, нема да остаи место за туй место, и тогаз, че доде нощта й…

— Да ме прощаваш Роб, имам идея.

Това го каза Прост Уили, кършещ нервно ръце. Всички се извърнаха да го изгледат.

— Ти ли имаш идея ма? — попита Роб.

— Епа да и ако я кажем, нечем да ми викаш, дека било не-при-стойно, разбрааме ли се, бе Роб?

Роб въздъхна.

— Убаво бе Уили, имаш ми думата.

— Арно — каза Уили преплитайки и разплитайки пръсти. — Що е туй место, ако не е баш нейното си место? Не е ли тука нейната си почва? Ако тука не мое да бие она дзверо, дека че мое?

— Ма он нема да й доде тука — възрази Били. — Нема що да се хаби. Она като отслабне, оно тукашното, че си зачезне.

— Ох, кривънци — проплака Прост Уили. — Е, ама нали беше убава идеята, а? Нищо, че нема файда от нея?

Роб обаче не му обърна внимание. Той оглеждаше земята край колибата. Мойо мъж требе да си я ползва чутурата и за друго, освен да млати ората с нея, беше му казала Джейни.

— Прав е Прост Уили — рече тихо той. — Тука й е убежището на нея. Тука е нейна земята и тука я чува она земята. Тука дзверо не мо’е да я пипне. Тука она я има силата. Ма тука, че е затвор за нея, доде не стане да се тепа със дзверо. Она, че си остане заключена тука и, че надзърта само у свето като пандизчия през мънечко прозорче, и, че види как я гледат със страх, и омраза. Затуй, че й го докараме тука дзверо напреки волята му и тука он, че падне!

Фийгълите се развикаха одобрително. Не бяха съвсем сигурни, за какво става дума, но им звучеше добре.

— Ма как? — попита Ужасно Дребен Били.

— Оти ти требеше да се изцепиш с това, а? — укори го горчиво Роб. — А толкоз убаво го бех подкарал я мисленето…

Той се озърна. Зад него по вратата се чуваше скрибуцане.

Отгоре, напряко на редиците наполовина изтрити белязки, една по една се явяваха току-що изписани с невидим тебешир думи.

— Писмена — рече Роб Секигоопрай. — Она сака да ни рече нещо!

— Да, те казват… — започна Били.

— Наем ги я, що сакат да рекат! — прекъсна го Роб Секигоопрай. — Я на четмото премъдростта я владеем! Они викат…

Той пак се загледа нагоре:

— Епа викат… ма туй е оная буквата, дето е кръгла като геврек, а до нея ми е застанала дебелата жена, после чиляко дето стои и маха с ръка, после буквата, дето е като ферма на покрив и по нея иде онуй, дето ние писмовните ора му викаме „ин-дървал“, а подире му пак ей я на дебеланата и оная буква, дето е като седнало пиле с голем клюн, и оная разкрачената буква, подире й вратнико, дето му стърчат двата дирека, и фермата на покриво, а на следнио ред вече що има… а, оня дето си е разперил ръцете, и буквата дето баш е, квото си е, оная бе, дето е като гребен турен на чорчик, я, ей го и добрио ни познайник дебелако, подир него другио вратник, дето диреците му не стърчат, и пак буквата дето е, пак вратнико, но със стърчащите диреци, още един с разперени ръце, и оная начупената ту нагоре ту надоле буква, и пак вратнико с диреците… а па ей го следващио ред почва с дебеланата, буквата дето е, по нея оная буква, дето е като месечина, и пак буквата дето е, разчекнатата буква, и пак оная начупената пущина, и след туй дебелио чиляк, ма тоя път не стои ами оди, по него има индървал, оти нема буква, и подире му буквата дето е като два зъбера, и гевреко, и дебелако пак застанал, и пак дебелако пак ръгнал, а ей го как оди и тънкио чиляк, дето маха с ръка! Ей го Крайо!

Той отстъпи една-две крачки с ръце на кръста и провъзгласи:

— Ей го бре! И туй ако не е четмо, дето баш я си го изкарах!

Фийгълите нададоха тържествуващи викове, имаше и ръкопляскания.

Ужасно Дребен Били вдигна поглед към надрасканите с тебешир думи:

След което забеляза изражението на лицето на Роб и каза:

— Епа верно си е. Изкара го за чудо и приказ, госин Роб. Овча вълна, терпентин и тютюно Веселия моряк.

— Пу да го, секи мой да го прочете ей така наедно — рече пренебрежително Роб. — Ма требе много да те бива да го разбиеш на сите му ситни мъчни буквища. А требе баш много да те бива, да я сфанеш премъдростта на окончателното значенье.

— А туй що е? — попита Ужасно Дребен Били.

— А окончателното значенье, гонагле, е дека, че одим да краднеме!

Останалите фийгъли заликуваха. Те напоследък нещо я бяха поизпуснали нишката, но виж това го разбраха.

— А туй краднене, оно че се запомни! — надигна глас Роб и се вдигна още по-възторжен рев. — Прост Уили!

— Я!

— Ти че водиш! Верно, дека си немаш акъл дори колкото за буболечка, брато мой, ма опре ли до краднене, немаш равен у целио свет! Ти че требе да гепиш терпентин, пресна овча вълна и мънечко тютюнец Веселио моряк! И га го гепиш, да го донесеш на големата бабаяга с двете тела! Речи й, дека требе тъй да стори, че роилнико да ги подуши, вдеваш ли? Туй че го докара него тука! И глей да одиш бърже, оти слънцето си залезва. Че ми краднеш от самото време… що бе? Питанье ли имаш бе?

Прост Уили беше вдигнал ръка.

— Сичко е ясно, бе Роб — каза той. — Ма онуй, га ми рече, дека не съм имал акъл и за буболечка, ми че онуй си беше мънечко нещо обидно…

Роб се поколеба, но само за миг.

— Епа да, Прост Уили, право думаш. Кривда беше да ти го река така. Туй беше оти много се бех разпалил и са прошка ти искам. И както ме видиш, дека съм се изправил тука, чуйте сички, що че викам: Прост Уили, ти имаш акъл колкото буболечка и я, че тепам секи шашкънин, дето че вика, дека било другояче!

Лицето на Прост Уили грейна в широка усмивка, но скоро пак се намръщи:

— Ма баш ти си ни вождо, бе Роб.

— Не и на тоя набег, Уили. Я че си оста’ем тука. Секак съм уверен, дека ти баш уууубаво, че го водиш тоя поход и нема да осереш сичко, както го осра последните седемнайсе пъти!

Този път множеството изстена.

— Глейте го слънцето бе! — посочи Роб. — Откакто приказваме тука, оно се си мърда! Некой требе да остае с нея! Нечем никой да вика, дека сме я изоставили да си умре сам-саминка! А са беж да ви нема, шашкъни с шашкъни, да не ми видите на сабята дебелио край!

Той надигна меча си и заръмжа. Те побягнаха.

Роб Секигоопрай грижливо остави меча си на земята, след което седна на прага на овчарската колибка и се загледа в слънцето.

След малко забеляза и още нещо…

Хамиш летеца изгледа с подозрение метлата на г-ца Здравомислова. Тя беше увиснала на няколко стъпки над земята и не му вдъхваше доверие. Той метна на гръб торбата, в която беше парашутът му, или по-скоро „парагащите“ му, защото беше направен от конец и най-добрия чифт празнични долни гащи на Тифани, както трябва изпрани. То парашутът все още беше на цветенца, но си беше най-доброто нещо да докара един фийгъл насигурно на земята. Та сега Хамиш имаше чувството, че май ще има нужда от него (или тях).

— Ми оно перушинка си нема — оплака се той.

— Глей са, ич нема време да се дърлиме! — сряза го Прост Уили. — Баш сме у зор и бързанье, сфатуеш ли, а немаме друг, освен тебе, дето да го най фърченето!

— Ма туй с метлата не е фърчене бе — възрази Хамиш. — Оно е магия. Криле си нема она! Я тая пущина не я отбирам!

Голем Йън обаче вече беше метнал един конец на метличинния край на метлата и се закатери нагоре. Другите фийгъли го последваха.

— Па и как му ста’е на туй кормуването ма? — не мирясваше Хамиш.

— Епа ти пилещарите как ги кормуваш? — поиска да знае Прост Уили.

— Ми онуй е фасулска работа. Само га си я изместиш тежестта и…

— Епа що да ти речем, че се учиш у крачка — отреди Уили. — Че оно фърченето нема как да е чак толкоз мъчно. Ми оно и патките го могат, а они акъл ич немат.

На което собствено нямаше какво да се възрази, така че след няколко минути Хамиш предпазливо пристъпи напред по дръжката. Останалите фийгъли се бяха хванали по сламките от другия край и дърдореха ли дърдореха. Пак там беше вързан здраво някакъв вързоп, на вид все едно пръчки и дрипи с една оръфана шапка, и открадната брада най-отгоре.

Поне заради тази допълнителна тежест метлата се беше насочила нагоре към една пролука между овошките. Хамиш въздъхна, пое си дълбоко въздух, нахлузи си защитните очила и докосна излъсканата част от пръта точно пред него.

Метлата се заиздига плавно във въздуха. Фийгълите заликуваха.

— Виде ли ма? Рекох ли ти я, дека сичко, че е окей? — провикна се Прост Уили. — Ма не мое ли да го подкараш мънечко по-бърже, а?

Хамиш отново докосна предпазливо лъскавата част.

Метлата потрепна, за миг застина неподвижно във въздуха, след което се изстреля рязко нагоре оставяйки след себе си като диря шума:

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Посред безмълвния свят в главата на Тифани Роб Секигоопрай пак вдигна меча си и се запромъква през сумрачното торфище.

Там имаше нещо, мъничко, но движещо се.

Беше миниатюрна трънка, растяща толкова бързо, че клоните й видимо мърдаха. Сянката му играеше по тревата.

Роб Секигоопрай го зяпна. Това не можеше да не значи нещо. Той зорко я наблюдаваше. Малко храстче, растящо…

И тогава си спомни, какво му беше казвала старата келда, още когато беше мънечко лапе.

Някога всичко тук било покрито с гори, гъсти и тъмни. После дошли хората и изсекли дърветата. Пуснали слънцето. По сечищата пораснала трева. Големанците докарали овце, които опасвали тревата, както и това, което расло посред тревата: фиданките. Така погинали тъмните гори. В тях тогава нямало много живот, не и долу, където дърветата се сключвали в плътен свод. Там било тъмно като на морското дъно, а листакът не пускал светлината. Понякога ще падне с трясък някой клон или затупурка от клон на клон надолу към мрака някой жълъд изпуснат от някоя катерица. Но най-вече било просто тихо и задушно. По краищата на гората намирали дом множество създания. Дълбоко в гората обаче живеели само дървета.

На ливадите обаче, за да живеят, им трябваше слънце за стотиците видове треви и цветя, птици и насекоми. Нак Мак Фийгъл знаеха това по-добре от мнозина други, защото бяха по-близо до земята. Каквото на друг му приличаше отдалече на зелена пустиня, за тях беше малка вряща и кипяща джунгла…

— Ебре — рече Роб Секигоопрай. — Така че ми играеш ти, а? Убаво, ма тука, че имаш да заземаш!

Той посече източилия се израсляк с меча си и отстъпи да го погледне.

Шумоленето на листа зад гърба му го накара да се обърне.

Там се разлистваха още две фиданки. И още една трета. Той огледа тревата и зърна десетки, че и стотици мънички дръвчета поемащи надпреварата си за място под слънцето.

Колкото и да беше разтревожен, а той беше разтревожен до костите си, Роб Секигоопрай се ухили. Ако имаше нещо, което наистина да се хареса на един фийгъл, това беше да знае, че където и да удари, ще улучи някой враг.

Слънцето залязваше, сенките се удължаваха, а ливадите загиваха.

Роб се хвърли в атака.

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Това, което се случи, докато Нак Мак Фийгъл издирваха вярната миризма, имаше малцина свидетели (ако не се броят всичките бухали и прилепи, запремятани във въздуха след преминаването на метла управлявана от шайка пищящи малки сини човечета).

Първият от тях беше Номер 95, овен принадлежащ на един чифликчия без много въображение. Но той не си спомняше нищо повече от внезапен шум през нощта и усещането, че нещо му задуха на гърба. Понеже това беше не по-вълнуващо за Номер 95 отколкото и собственото му име, той продължи да си пасе трева.

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Следваща беше Милдред Пушър, седемгодишна, дъщеря на чифликчията, на когото принадлежеше Номер 95. След много години, като порасна и стана баба, тя разказваше на внучетата си за онази нощ, когато слязла по стълбите на светлината на свещ за глътка вода и чула някакви гласове под мивката…

— И тези гласове, бяха, разбирате ли, едни тънички и един от тях каза: „Абе Уили, немой го пиеш това бе, не видиш ли дека на шишето пише «Отрова!!?»“ а друг му отговори „Епа, гонагле, они турят тея неща да уплашат чиляко, барем не си пийне мънечката глътчица“, а първият глас каза „Ма, Уили, оно е отрова за плъхове бе!“, а вторият глас каза „Епа арно, оти я не съм плъх!“. И тогава отворих шкафа под мивката и какво да видя, той беше пълен с феички! И те ме зяпнаха, и аз ги зяпнах, а един от тях ми каза „Ей, туй са е сън дето го сънуваш, големо мънечко моменце!“, и веднага всички останали се съгласиха с него! А първият каза още „Та начи, у тойо твоя сън, големо мънечко моменце, оти не земеш да ни ка’еш дека ви е терпентино бре?“ И така, аз им казах, че е навън, в плевнята, а той каза „Епа тъй ли? Е, начи ние, че бегаме. Ма на ти един армаганец от феите за големото мънечко моме, дето са, че оди право у одаята си да си нанка!“ И после те си отидоха!

Едно от внучетата, слушащо я със зяпнала уста, промълви:

— И какво ти дадоха, Бабо?

— Това! — Милдред надигна сребърна лъжица. — А най-странното е, че тя е точно като онези, които някога имаше майка ми и които тайнствено изчезнаха от бюфета същата тази нощ! Оттогава си я пазя!

Това предизвика всеобщо възхищение. След което едно внуче попита:

— Кажи какви бяха феите, Бабо?

Баба Милдред се позамисли.

— Ами не бяха толкова хубави, колкото можеше да се очаква — призна накрая тя. — Но пък доста по-миризливи. И точно след като си тръгнаха, се чу едно ей такова…

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Като чуха шума отвън, хората в „Кралските крака“ (съдържателят беше забелязал, че има колкото щеш ханове и кръчми наречени я „Кралската глава“, я „Кралската десница“, я „Кралски кръст“ и откри още неизползвана ниша) занадигаха погледи.

След една-две минути вратата се отвори с трясък.

— Арна ви нощ бре, братя големанци! — изрева новодошлият.

В кръчмата се възцари ужасена тишина. Залитайки, с крака плъзгащи се напосоки, плашилоподобният посетител се заолюля накъм бара, благодарно го сграбчи и увисна на него, когато коленете му най-сетне поддадоха.

— А ми дай голема грамаданска мънечка капчица благо уиски, друже мой братко кръчмарю честити — продума той от нейде изпод шапката си.

— Като гледам, май вече си пил достатъчно, приятелю — отвърна кръчмарят, а ръката му напипа бухалката, която държеше под тезгяха за специални клиенти.

— Ти на кого викаш „приятел“, бе готин? — ревна непознатият мъчейки се да се поизправи. — С тея приказки май си сакаш боя! Я, па нема как да съм пил достатъчно, готин, оти ако бех, как тъй, че имам сите тея парички, а? Да те питам я!

Едната му ръка бръкна в джоба на балтона, излезе от там отсечено и плесна по бара. Старинни златни монети се пръснаха навсякъде, а от ръкава се изръси и някоя друга сребърна лъжица.

Тишината в кръчмата значително се задълбочи. Десетки очи зорко наблюдаваха бляскавите кръгчета дрънчащи по бара и търкалящи се по пода.

— И още сакам едно пакетче от тютюнеца Веселио моряк — добави непознатият.

— Ама че разбира се, сър — откликна барманът, когото бяха възпитали на уважително отношение към жълтиците.

Той потършува под тезгяха и изражението му се промени:

— Ох, извинявайте, сър, свършили сме го. Много е търсен. Но пък имаме колкото щете от…

Непознатият обаче вече се беше обърнал към останалите клиенти.

— Глейте са, я давам пълна шепа злато на първио чапкънин, дето че ми даде една лула от Веселио моряк! — провикна се той.

Кръчмата избухна. Разклатиха се маси. Запреобръщаха се столове. Плашилоподобният човек грабна първата подадена му лула и хвърли жълтиците във въздуха. Като започна незабавният въргал, той пак се обърна към бара и заговори:

— Я, па че си я сръбнем оная мънечка глътчица уиски, преди да си одя, кръчмарю. Не ма, немой бе Голем Йън! Засрами се бе! Море, нозе с нозе ниедни, веднага да си ми запрете плювалниците! Ма нема лошо от една само мънечка глътчица уиски бе! Тъй ли ма? Отга е умрел некой, та ти си ми станал Голем човек бе? Чуй бе, шашкънин с шашкънин, наш Роб е вътре! Епа да и на него некоя глътчица ич нема да му доде зле, я!

Клиентите престанаха да се изблъскват един другиго от пътя си към жълтиците и зяпнаха смаяни, как всичките части на тялото се карат помежду си.

— Епа без друго право ли думам дека я съм у чутурата? Чутурата е дето командуе. Отде на де, че слушам я некаква сбирщина колене! Виках ли ти я, дека не е на добре това, бе Уили, оти нал’найш какъв зор е за се излазюва от пустите му кръчми! Епа от името на нозете, че ви ка’ем я, дека нема да седим да гледам, как чутурата се натресква до козирката, че има да земате!

За ужас на всички присъстващи цялата долна половина на непознатия се обърна и тръгна да излиза, от което горната половина се срути напред. Но се хвана отчаяно за края на бара и успя да поръча:

— Арно бре, некое твърдо опържено яйчице ич ли не мо’е да стане? — и в този момент непознатият…

… се разпадна на половина. Краката изминаха още няколко крачки накъм вратата и се катурнаха. Посред смълчания потрес някъде откъм панталоните се разнесе глас:

— Кривънци! Беж да бегаме!

За момент нещо във въздуха проблесна и вратата се затръшна.

След още малко един от клиентите пристъпи предпазливо и сръчка купчината вехти парцали и клечки, всичко което беше останало от посетителя. Шапката се търкулна и той отскочи назад.

Една ръкавица, все още държаща се за края на бара, най-сетне падна на пода с едно „дрън!“, което май беше доста силно.

— Е, като го погледне човек — замисли се кръчмарят. — Каквото и да е бил той, поне си е оставил джобовете…

Отвън се чу едно:

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Метлата яко се удари в сламения покрив на къщичката на г-ца Здравомислова и си остана забита в него. Фийгълите изпопадаха от нея, без да престават да се бият.

Беснеещата им ритаща се маса се довъргаля до къщата, водейки подвижен бой по целия път до втория етаж и се изсипаха на раздаваща юмруци, ритници и удари с глави купчина посред спалнята на Тифани, където тези, които бяха оставени да пазят спящото момиче и г-ца Здравомислова се присъединиха заинтересувано.

Малко по малко до биещите се достигна звукът. Свирня на миша гайда, разсичаща битката като с меч. Ръце заотпускаха гърлата, които стискаха, юмруци заспираха посред удар, ритници заувисваха във въздуха.

Сълзи се стичаха по лицето на Ужасно Дребен Били докато свиреше „Цветето ми замириса“, най-тъжовната песен на света. Песен за дом, майки, отминали добри времена и за хората, които вече ги няма. Фийгълите се откопчиха един от друг и се загледаха в краката си, докато скръбната мелодия се виеше около тях и пееше за предателство, вероломство и нарушени обещания…

— Синца да ми се засрамите! — изкрещя Ужасно Дребен Били пускайки гайдата. — Срам и позор! Предатели! Издайници! Вашта бабаяга се бие за самата си душица! Де ви е честта бе? — Били хвърли скръбно изпищялата миша гайда на пода. — Срам сте за роден ви дом и огнище! Срам сте дор за слънцето, че ви грее! Срам сте за келдата, дето ви е родила! Предатели! Шашкъни! Проклинам я тез мои нозе, че стоим тук посред тая сган нехранимайковци! Некой да се тепа ли сакаше? С мене да се тепа тогаз! Да, бийте се с мен сите! И се кълнем у костената ми арфа, дека че го отнесем чак до морското дъно и после, че го сритам чак до кратерите на луната, и че го насадим да се вози до самио Пъкъл Геенски на седалка от таралеж! Чуете ли ме, яростта ми има силата на буря дето стрива планини на ситен песък! Кой изпосред вас, че се изпра’и срещу ми?

Голем Йън, почти три пъти по-едър от Ужасно Дребен Били, се присви и заотстъпва пред изправилия се пред него мъничък гонагъл. Нито един фийгъл, на който му е мил животът, не би вдигнал ръка в този миг. Че яростта на един гонагъл, туй е нещо страховито. Гонагълът може да използва думи, все едно са мечове.

Прост Уили провлачи крака една крачка напред.

— Видим я оти се пениш, бре гонагъле — измънка той. — Я съм, дето е моя вината, по причина дека съм прост. Требеше да се сетим за онуй за нас и кръчмите.

Изглеждаше толкова покрусен, че Ужасно Дребен Били малко се посмили.

— Убаво тогаз — склони той, но малко троснато, защото толкова много гняв не може да изчезне ей така целият наведнъж. — За туй повече нема да се говори. Ма че се помни, чуете ли ме? — после той посочи спящия силует на Тифани. — А са земете я тая вълна, тютюнецо и терпентино, вдевате ли? Некой да я отвие капачката на терпентиновото шише и да ръсне една мънечка капчица у некоя парцалка. И никой, ама никой, да съм баш ясен, нема да ми пие нищичко от него!

Фийгълите се скъсаха от усилия да изпълнят заръчаното. Чу се звук от порене на плат, когато споменатата парцалка беше добита от края на роклята на г-ца Здравомислова.

— А така — одобри Ужасно Дребен Били. — Прост Уили, ти че земеш сите три неща и, че ги туриш на връх гърдите на големата мънечка бабаяга, дека она да мое да ги подуши.

— Ма как, че ги подуши, като ми е изстинала такава? — засъмнява се Уили.

— Ми нослето й не дреме — отвърна безизразно гонагълът.

Трите миризми на овчарската колибка бидоха положени благоговейно току под брадичката на Тифани.

— А са, че чекаме — обяви Ужасно Дребен Били. — Че чекаме и, че се надеваме.

В тясната стаичка със спящите вещици и цяла тълпа фийгъли си беше задушно. Така че на миризмите на овчата вълна, терпентина и тютюна не им трябваше много време да се смесят, надигнат и изпълнят въздуха…

Ноздрите на Тифани потръпнаха.

Носът мисли бързо. И има превъзходна памет. Толкова го бива, че една миризма може да те отведе толкова назад в паметта, че чак да заболи. Мозъкът не може да го спре. Мозъкът няма нищо общо с това. Роилникът можеше да контролира мозъци, но не и стомах, на който му се повдига, като го возят на летяща метла. А с носовете никак не го биваше…

А миризмата на овча вълна, терпентин и Веселия моряк можеше да отнесе един ум надалече, чак до едно тихо кътче, където беше толкова топло и безопасно, и нищо лошо не можеше да се случи…

Роилникът отвори очи и се огледа.

— Овчарската колиба? — измърмори си той.

Изправи се. Червена светлина се лееше през отворената врата и през стъблата на изпораслите навсякъде фиданки. Много от тях вече бяха доста пораснали и хвърляха дълги сенки, от които залязващото слънце беше все едно зад решетки. Около овчарската колибка обаче те бяха изпосечени.

— Това е някакъв номер — каза си той. — Няма да стане. Ние сме теб. Мислим като теб. По-добре мислим като теб, отколкото самата теб.

Нищо не се случи.

Роилникът изглеждаше като Тифани, макар че тук беше мъничко по-височък, понеже Тифани си мислеше, че е мъничко по-височка отколкото беше в действителност. Той излезе от колибката и стъпи на торфа.

— Става късно — обяви той на тишината. — Виж само дърветата! Това място загива. На нас не ни трябва да бягаме. Скоро всичко това ще стане част от нас. Всичко, което ти наистина би могла да си. Ти се гордееш с това петаче земица. Ние пък помним времето, когато още нямаше светове! Ние… ти можеш да променяш какво ли не само като махнеш с ръка! Можеш да оправяш нещата или да ги разваляш и ти да решаваш, кое право, а кое криво! Никога няма да умреш!

— И оти тогаз ми се потиш, бе лайно с лайно големо? Леле че шашкънин! — обади се един глас зад гърба му.

За миг роилникът потръпна. Формата му се промени многократно само за частица от секундата. Мярнаха се люспи, перки, зъби, островърха шапка, нокти… и после пак остана само усмихнатата Тифани.

— О, Роб Секигоопрай, колко се радваме да те видим — каза нещото. — Можеш ли да ни помогнеш…

— А не ми ги пробутвай тия врели-некипели! — викна той, подскачайки от ярост. — Наем го я роилнико само като го видим! Кривънци, ма ти си го просиш сритването!

Роилникът пак се преобрази, стана лъв със зъби колкото саби и изрева срещу него.

— Мале, тъй ли че я караме? — рече той. — Тука да ме чекаш!

Той пробяга няколко стъпки и изчезна.

Роилникът пак се превърна в Тифани и заразправя:

— Ето виждаш ли, малкият ти приятел си тръгна. Хайде излез де. Излизай веднага. Няма защо да се боиш от нас. Ние сме теб. Ти няма да си като останалите: безмозъчните зверове, глупавите крале, алчните магьосници. Заедно…

Роб Секигоопрай се върна последван от… ами от всички.

— Мое да не моеш да умреш — провикна се той. — Ма ние, че те накараме да сакаш, да беше могъл!

Те нападнаха.

В повечето битки фийгълите имаха предимството да са дребни срещу едри противници. Като си дребен и пъргав, е трудно да те уцелят. Роилникът им отвръщаше като не преставаше да си променя формата. Мечове дрънчаха в люспи, глави се удряха в зъби… той се вихреше през ливадата ръмжащ и виещ, прибягващ до стари форми, за да отвръща на всяка атака. Но не е лесно да се убие фийгъл. Те скачаха веднага след като ги покосиш, вдигаха се като ги смачкаш и с лекота избягваха зъби, и нокти. Те се биеха…

… и земята се разтърси толкова внезапно, че дори и роилникът изгуби равновесие.

Овчарската колибка изпращя и запотъва в торфа като в масло. Фиданките се разклатиха и една след друга изпопадаха, сякаш някой им беше срязал корените току под тревата.

Земята се… надигна.

Докато се търкаляха надолу по измятащия се склон Фийгълите видяха как хълмовете изправят снага към небето. Нещо, което винаги си е било тук, сега стана явно. Към тъмното небе се издигаха глава, рамене, гърди… Фигурата, което беше легнала тук, обрасла с торф, а ръцете и краката й бяха ридовете и долините на бърдото, сега сядаше. Движеше се с грандиозна каменна бавност, а милиони тонове възвишения се свличаха с трясък около тях. Онова нещо, което беше приличало на две дълги кръстосани могили, сега станаха на две гигантски разперени зелени ръце.

Ръка с пръсти по-дълги от къщи се протегна, хвана роилника и го вдигна във въздуха.

Някъде далече нещо тропна трикратно. Звукът като че идеше отвъд света. Фийгълите гледащи от едно хълмче, което беше коляно на гигантското момиче, не му обърнаха внимание.

— Она нарича на земята що е, а па земята й вика на нея що е она — продума разплакан Ужасно Дребен Били. — Я не моем да стъкмим песен за туй! Не ме бива чак толкоз!

— Ма големата мънечка бабаяга ли сънува дека е ридовете или, па ридовете сънуват дека са големата мънечка бабаяга? — замисли се Прост Уили.

— Май и двете — отвърна Роб Секигоопрай.

Те видяха как огромната ръка стиска и се присвиха.

— Ма не мое да се убие роилник — отбеляза Прост Уили.

— Епа да, ма мое да го подплашиш и пропъдиш — обясни Роб. — Она вселенчицата отвън е широка. На негово место я немаше и да помислям друг път да й се репчим на нея!

В далечината се разнесоха още три удара, този път по-силно.

— Я най викам, — продължи той — дека ни е време да се чупиме.

В къщурката на г-ца Здравомислова някой силно тропаше на предната врата. Троп. Троп. Троп.