Шапка от небето

Глава единадесета Артър

Когато Петулия си тръгна Госпожа Вихронрав се изправи и каза:

— Да вървим, млада госпожице. Че до Крива Урва са осем мили. Докато стигнем, те вече ще са почнали.

— Ами роилникът?

— О, да заповяда, ако толкова му се иска. — Госпожа Вихронрав се усмихна. — Я не ми се мръщи така. Там на Изпитанията ще са се събрали повече от триста вещици, а и е навън в полето. От това по-безопасно, здраве му кажи. Или да не ти се иска да срещнеш роилника точно сега? Може пък да може да се уреди. Той май не е много бърз.

— Не! — каза Тифани по-бурно отколкото й се искаше. — Не, защото… то не е, каквото изглежда. Не сме го подхванали правилно. Ами… не мога да обясня. Но е заради третото желание.

— Което не знаеш какво е, а?

— Да. Но скоро ще разбера, надявам се де.

Вещицата се вгледа в нея.

— Да, и аз също се надявам — каза тя. — Е добре, няма какво да се мотаем тук. Да вървим.

И като каза това, вещицата си взе одеялото и потегли, като че я теглеха с въже.

— Ама ние даже не сме закусили! — притича след нея Тифани.

— Снощи ядох колкото щеш съсели — отвърна през рамо Госпожа Вихронрав.

— Да, но то не е като наистина да сте ги яли, нали така? — възрази Тифани. — Този, който всъщност ги изяде, е бил бухалът.

— Теоретично погледнато, така си е — призна Госпожа Вихронрав. — Но след всичките тези съсели, дето си мислиш, че си изяла, ще се учудиш, как няма да ти се яде нищо друго на сутринта. Или оттогава нататък вовеки веков.

После тя кимна към отдалечаващата се фигурка на Петулия:

— Приятелка ли ти е?

— Ами… ако ми е приятелка, аз не я заслужавам — отговори Тифани.

— Мм… — провлачи Госпожа Вихронрав. — Е, понякога получаваме, каквото не заслужаваме.

Като за възрастна жена Госпожа Вихронрав можеше да върви доста бързо. Тя крачеше ли крачеше през пущинака, като че ли разстоянието й беше лично оскърбление. Но освен това я биваше и в още едно нещо.

Тя разбираше от тишина. Дългите поли на роклята й шумоляха отърквайки се в пирена, но някак си това ставаше част от фоновия шум. И в тази тишина, както си вървяха, Тифани можеше да дочуе спомените. Роилникът й ги беше оставил със стотици. Повечето бяха толкова бледи, че в тях нямаше нищо повече от леко неудобно усещане в главата, но прастарият тигър беше ярък, а преди него и онзи гигантски гущер. Те са били машини за убиване, най-могъщите създания в техния свят, някога отдавна. Роилникът ги беше завзел и двамата. И те бяха умрели в бой.

Постоянно е вземал все нови и нови тела, всеки път подлудявайки собствениците им от жажда за власт, което винаги е свършвало с това, че са ги убивали… и тъкмо когато Тифани се зачуди защо, един спомен се обади: Защото го е страх.

„Че от какво ще да го е страх?“ — мислеше си Тифани. — „Нали е толкова могъщ!“

Кой знае. Но е пощурял от ужас. Напълно е изкухял!

— Ти си Чувствителиян Суетон, нали? — каза Тифани и чак тогава ушите й и съобщиха, че го е казала на глас.

— Приказлив е, а? — подметна Госпожа Вихронрав. — Много приказваше, докато ти спеше. Много високо мнение е имал за себе си. Като гледам, затова спомените му ще да са се запазили толкова време.

— Да, но не може да различи изкухяване от изкуфяване — забеляза Тифани.

— Е, нали спомените избледняват — сви рамене Госпожа Вихронрав.

И изведнъж спря и се облегна на една скала. Като че не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли сте, госпожо? — обезпокои се Тифани.

— Като кукуряк съм — отвърна Госпожа Вихронрав с леко хриптене. — Само да си поема малко дъх. А и то само шест мили останаха.

— Забелязвам, че понакуцвате — отбеляза Тифани.

— Така ли било? Тогава престани да забелязваш!

Викът й отекна от канарите, строг и заповеден. Госпожа Вихронрав се прокашля, когато ехото заглъхна. Тифани беше пребледняла.

— Като гледам, — промълви старата вещица — комай днес съм малко нещо сприхава. Сигурно е от съселите — тя пак се прокашля. — Онея, които ме познават или са си заслужили по един или друг начин, ми казват Баба Вихронрав. Няма да придирям, ако и ти ми викаш така.

— Баба Вихронрав? — Тифани беше от шокирана по-шокирана от този пореден шок.

— Не и технично погледнато — добави припряно Госпожа Вихронрав. — Това е, на каквото му викат почетна титла, също както Старата Майчица Еди-коя-си или Добрата Стара Някоя-си или Леля Нещо-си. Да е ясно, че тая вещица е… напълно… е била…

Тифани не знаеше дали да се разсмее или да заплаче.

— Знам — каза тя.

— Така ли?

— Като Баба Болежкова — обясни Тифани. — Тя си беше мойта баба, но всички на Варовитище й казваха Баба Болежкова.

„Г-жа Болежкова“ просто нямаше да върши работа, то си беше ясно. На хората им трябваше някоя по-топла, сърдечна, открита думичка. Всеки можеше да иде при Баба Болежкова.

— То е като да си като баба на всички — допълни тя.

Но не добави: „която им разправя приказки!“

— Е добре тогава. Може и тъй да е. Както и да е, Баба Вихронрав съм, — съгласи се Баба Вихронрав, но бързо допълни — но не и технично погледнато. А сега стига приказки и да мърдаме.

Тя се изправи и пак потегли.

Баба Вихронрав. Тифани го опита няколко пъти наум. Изобщо не познаваше другата си баба, която беше умряла преди тя да се роди. Да наричаш някого другиго Баба беше странно, но пък, кой знае защо, изглеждаше правилно. Нали всеки си имаше по две.

Роилникът ги следваше. Тифани го усещаше. Но не ги приближаваше. Така значи, ето ти чуден трик, който да покажеш на Изпитанията, помисли си Тифани. Баба (умът й потрепна като си помисли тази дума), та значи Баба си имаше план. Не можеше да няма.

Обаче… нещо не беше наред. Имаше още една мисъл, която тя някак си все не можеше да премисли, която все й се изплъзваше всеки път като и се стореше, че а-а да я схване. Роилникът действаше някакси неправилно.

Тя се постара да не изостава от Баба Вихронрав.

Като понаближиха Изпитанията, това си пролича. Тифани зърна поне три метли във въздуха, всичките в една посока. После излязоха на утъпкана пътека, по която групи хора вървяха все в една посока, а сред тях имаше и няколко островърхи шапки, което си беше сигурен признак. Пътеката слезе през някаква гора, излезе насред нивички и градини приличащи на кръпки и се насочи към един висок плет, иззад който се чуваше духов оркестър, свирещ подборка от Хитовете на Всички Времена, макар че като го слушаш, надали имаше и двама музиканти, които да бяха съгласни по въпроса, кои са Хитовете и кои Времената.

Тифани подскочи като зърна един балон издигащ се над дърветата, подхванат от вятъра и отнесен нанякъде, но се оказа, че си е просто балон, а не сгъстък от излишен Брайън. Тя можа да познае това по последвалия го продължителен яростен врясък примесен с гръмогласната жалба: „ААаауууааауууискамискамиииидаймидаймидаймидайаааауууааааа БААЛОНЧЕТООООО!“, което беше традиционният звук на мъничко детенце, току-що научило, че с балоните, както и с живота като цяло, е много важно да знаеш, кога да не му отпускаш края. То балоните за друго не стават, освен да учат малките дечица на това.

Обаче в този случай една метла възседната от някого с островърха шапка се издигна над дърветата, хвана балона и го смъкна обратно на терена за Изпитанията.

— Не беше така навремето — размрънка се Госпожа Вихронрав като стигнаха до една порта. — Аз като бях момиче, ние просто се срещахме някъде на някоя поляна, само ние си. Сега обаче, не, трябва да е непременно Големия Празник за цялото семейство. Ха!

Пред портата водеща за полето имаше навалица, но в това „Ха!“ имаше нещо. Тълпата се раздели като с магия, жените си придърпаха децата по-близо към себе си и Баба прошества направо към портата.

Там имаше едно момче продаващо билети, на което точно сега му се искаше изобщо да не се беше раждало. Баба Вихронрав го изгледа. Тифани видя как ушите му се зачервяват.

— Два билета, млади момко — проговори Баба. В думите й проблясваха ледунки.

— Значи, ъ-ъ, това ще са, ъ-ъ… един детски и един за гражданка на възраст? — изломоти младият момък.

Баба се надвеси над него и попита:

— Какво е това гражданка на възраст, млади момко?

— Амии… нали разбирате… за старите хора… — мънкаше момчето.

Ръцете му се разтрепериха. Баба се надвеси още по-наблизо. На момчето много, ама наистина много му се искаше да отстъпи, но краката му се бяха залепили за земята. Не можа да направи нищо, освен да се изгъне назад.

— Млади момко — обясни му Баба. — Аз нито сега съм, нито изобщо някога ще бъда „стари хора“. Ще вземем два билета, които както виждам на табелата са по пени парчето.

Ръката й се стрелна, бърза като усойница. Момчето отскочи със звука „ньииии“.

— Ето два пенса — каза Баба Вихронрав.

Тифани погледна Баба в ръката. Тя беше опряла палеца в показалеца си, но между тях не се виждаше да има паричка. Въпреки това младият момък много внимателно и с ужасена усмивка взе пълната липса на два пенса между своя палец и показалец. Баба изтръгна два билета от другата му ръка.

— Благодаря ти, млади момко — каза тя и влезе.

Тифани се втурна след нея.

— Ама какво…? — започна тя, но Баба Вихронрав вдигна пръст пред устните си, хвана Тифани за раменете и я обърна кръгом.

Билетопродавачът още се взираше в пръстите си. Даже си ги потърка. После сви рамене, премести ги над кожената си кесия и пусна.

Дзън, дзън…

Тълпата около портата ахна, някои изръкопляскаха. Момчето се огледа с една ми ти налудничава усмивка, сякаш разбира се е очаквал, че точно това ще се случи.

— Е, хубаво — измърка доволно Баба. — А сега как добре ще ми дойде чашка чай и може би малко сладки.

— Бабо, но тука има малки деца! Не са само вещици!

Хората ги гледаха. Баба Вихронрав рязко повдигна брадичката на Тифани, така че да я погледне в очите.

— Я се огледай. Че тука не може и крачка да направиш, без да настъпиш куп амулети и вълшебни пръчици и к’во ли не! Той ще е просто неприлично да не избяга, а?

Тифани се обърна да се огледа. Наоколо беше пълно с палатки и сергии. Доста от тях бяха панаирджийски забави, каквито тя вече беше виждала по селскостопанските панаири в селата край Варовитище: Хвърляне на подкови, Изненади във торба, Бъркане за Пирани, такива ми ти неща. Натапящият стол29 беше особено популярен сред дечицата особено в тази жега. Нямаше гледачки, защото никоя гледачка нямаше да е толкова глупава да се появи тук, където толкова много от посетителите имаха квалификацията да спорят и задават неудобни въпроси, но пък беше пълно с вещерски сергии. Закзак беше вдигнал грамаден павилион с дървен манекен отпред с Небостъргача на главата и Полъха на Зефира на раменете, което беше събрало цяла тълпа почитателки. Другите сергии й павилиончета бяха по-скромни, но и те бяха претъпкани с бляскащи и подрънкващи джаджи, и всичките се радваха на изобилна клиентела изсред по-младите вещици. Имаше сергии пълни само със съноловки и муски против уроки, включително последната новост, муски с активен детектор. Макар че на кой ли ще да му е дошла мисълта, че вещиците ще си ги купуват. То беше все едно риби да си купуват чадъри.

Е, как да дойде тук роилникът, с всичките тези вещици?

Тя пак се обърна към Баба Вихронрав.

Баба Вихронрав я нямаше.

Трудно е да намериш вещица насред Изпитанията за Вещици. Тоест, прекалено е лесно да намериш вещица на Изпитанията за Вещици, но е много трудно да намериш точно тази, която търсиш, особено пък ако изведнъж се почувстваш изгубена и ужасно самотна, и усетиш как паниката започва да се разлиства в теб като папрат.

Повечето по-възрастни вещици бяха насядали на маси от дъски сложени на дървени магарета посред една голяма оградена с въжета поляна. Всичките пиеха чай. Островърхи шапки се поклащаха, докато езиците им мелеха ли мелеха. Изглежда всяка жена беше в състояние едновременно да говори и да слуша всички останали, която дарба впрочем не е ограничена само до вещиците. Няма как да търсиш там възрастна жена в черно, с островърха шапка.

Слънцето вече се беше вдигнало доста високо. Поляната се пълнеше с народ. Откъм далечния край кръжаха за кацане още вещици, и все повече хора нахлуваха през портата. Вдигаше се страшен шум.

Накъдето и да се обърнеше Тифани, щъкаха черни шапки.

Тя се провираше през навалицата отчаяно търсейки поне едно приятелско лице, примерно мис Тик, г-ца Здравомислова или Петулия. Или, в краен случай, поне някое неприятелско лице, дори и да е г-жа Уховрътски.

Мъчеше се да не мисли. Да не мисли, колко е изплашена и самотна в тази огромна тълпа, и че там горе, на баира, невидимият роилник знаеше това, защото мъничка частица от него беше нейна.

Тя долови, как роилникът се размърда. Как се задвижи.

Тифани се запрепъва през някаква сурия бърборещи вещици с едни такива резки и неприятни гласове. Чувстваше се като, че слънчасала. Виеше й се свят.

Интересен факт относно роилниците, — поде един писклив глас някъде от дъното на главата й — е, че от всички възможни хищници, по ловните си навици, те наподобяват именно обикновената акула…

— Не ми трябва лекция, г-н Суетон — измърмори Тифани. — Изобщо нямате работа в главата ми!

Но паметта на Чувствителиян Суетон не беше обръщала много внимание на другите хора и докато е бил жив, та от къде на къде ще почне сега. Той си караше все така със самодоволния си писък: с това, че след като веднъж избере плячката си, той напълно пренебрегва всички други атрактивни цели…

Роилникът беше откъм отсрещната страна на полето на Изпитанията и можеше да види, как нещо наистина иде. Преминаваше през тълпата като вятър през трева. Напредването му можеше да се види по хората. Някои припадаха, други изпищяваха и се обръщаха, някои побягваха. Вещици спираха бръщолевенето си, столове се катурваха и се занадигаха крясъци. Той обаче не нападаше никого. Интересуваше го само Тифани.

Като акула, помисли си Тифани. Убиецът от морето, където ставаха все лоши неща.

Тифани заотстъпва, обзета от паника. Заблъскаха я някакви вещици забързани към суматохата, а тя им викна:

— Не можете да го спрете! Не знаете какво е то! Вие само ще размахвате срещу му бляскавите си пръчки, а то ще си идва ли идва! Няма да спре!

Тя бръкна в джобовете си и докосна късметлийския камък. И канапа. И парчето тебешир.

Ако това беше някоя приказка, помисли си горчиво тя, щях да вярвам в сърцето си, да следвам звездата си и други такива неща и всичко щеше да се оправи от лъскавата МагиКа. Но никога не си посред приказка, когато ти дотрябва.

Приказка, приказка, приказка…

Третото желание. Третото Желание. Най-важно е третото желание.

В приказките духът или вещицата, или златната рибка… ти изпълнява три желания.

Три желания…

Тя се вкопчи в една забързала се покрай нея вещица и се озова лице в лице с Аннаграма, гледаща я ужасено и мъчеща се да се присвие.

— Моля те, нищо не ми прави! Моля ти се! — проплака тя. — Аз нали съм ти приятелка, нали?

— Както искаш, но онова не бях аз, а и вече съм по-добре — зауспокоява я Тифани усещайки се, че лъже, защото си беше тя, и това беше нещо важно. — Бързо, Аннаграма! Кое е третото желание? Бързо! Като имаш три желания, кое е третото?

Лицето на Аннаграма се намръщи възмутено, както тя правеше, когато нещо посмееше да не й се побира в ума:

— Но защо ти е…?

— Не мисли за това, моля те! Просто отговори!

— Ами, ъ… може да е какво ли не… да си невидима или… да си руса, или знам ли… — запелтечи Аннаграма с мисли пръскащи се по шевовете.

Тифани поклати глава и я пусна. Втурна се към една стара вещица взираща се в суматохата.

— Моля ви, госпожо, много е важно! В приказките, кое е третото желание? Не питайте защо, моля ви! Просто се сетете!

— Ами… щастие. Щастието е, нали? — откликна старицата. — Да, точно така. Здраве, богатство и щастие. А сега, ако бях на твое място…

— Щастие ли? Щастие… благодаря ви. — Тифани отчаяно се заоглежда за още някой.

Не беше щастието, това тя го знаеше и с костите си. Щастие с магия не може да се получи, а това пък беше още една податка.

А ето я и мис Тик, забързала се сред шатрите. Не беше време за половинчати мерки. Тифани я сграбчи, завъртя я кръгом и извика:

— Здравейте-Мис-Тик-Да-Добре-Съм-Дано-И-Вие-Да-Сте-Добре-Кое-Е-Третото-Желание-Бързо-Много-Е-Важно-Моля-Ви-Недейте-Да-Спорите-И-Да-Разпитвате-Че-Няма-Време!

Мис Тик, трябва да й се признае, се поколеба за не повече от един-два мига.

— Да получиш още сто желания ли? — реагира тя.

Тифани я зяпна и после каза:

— Благодаря ви. Не е това, но и то също казва нещо.

— Тифани, виж сега… — започна мис Тик.

Тифани обаче беше видяла Баба Вихронрав.

Тя беше застанала посред полето, в един голям квадрат, който кой знае защо беше ограден с въже. Като че никой не я забелязваше. Тя наблюдаваше щуращите се покрай роилника вещици и от време на време проблясващите й пръскащите се в искри магии. Лицето й беше спокойно и отнесено.

Тифани отметна ръката на мис Тик, мушна се под въжетата и се втурна към нея.

— Бабо!

Сините очи на Баба Вихронрав се обърнаха към нея.

— Да?

— В приказките, когато духът или вълшебната жаба или феята кръстница ти дава три желания… кое е третото?

— Ах, приказките — отвърна Баба. — Че то е лесно. Във всяка приказка, която си струва да се чуе, която разбира кое как е в света, третото желание е да се оправят бедите причинени от първите две.

— Да! Това е то! Това е! — извика Тифани и натрупалите се зад въпроса думи се заляха в буен поток. — Той не е зъл! Няма как да е! Та той си няма свой ум! Всичко е до желанията! Нашите желания! То е като в приказките, където те…

— По-полека, по-полека. Я си поеми дълбоко дъх — прекъсна я Баба, хвана Тифани за раменете и я обърна към паникьосалото се множество.

— За кратко ти го изплаши, но сега то иде и няма да обърне назад, не и сега, щото е отчаяно. Та то дори не вижда навалицата, те нищо не значат за него. Ти си тая, която то иска. За теб е дошло. Ти си тая, която трябва да се изправи срещу му. Готова ли си?

— Ами какво ще стане, ако загубя…

— С това, какво щяло да стане, ако загубя, аз доникъде нямаше да съм стигнала, млада ми госпожице. Ти го би веднъж и пак ще можеш.

— Но може да се превърна в нещо ужасно!

— Е, тогава значи ще се изправиш срещу мен — отвърна Баба. — Срещу мен, на моя земя. Да, но това няма да го бъде, нали? Писнало ти е от сополиви деца и глупави жени, а? Е, значи това е… онова другото. Пладне е. Трябваше вече да са започнали същинските Изпитания, ама, ха, като гледам хората, май са забравили. Та значи… бива ли те да си вещица по пладне, далече от твойте ридове?

— Да! — нямаше друг отговор, не и за пред Баба Вихронрав.

Баба Вихронрав и се поклони ниско и отстъпи няколко стъпки назад.

— Е значи, когато си готова, мадам — каза тя.

„Желания, желания, желания“, мислеше си разсеяно Тифани, ровейки се в джобовете си за съставките за бъркотия. „Той не е зъл. Дава ни каквото си мисли, че искаме! А какво искат хората? Още желания!“

Не можеш да кажеш: Едно чудовище ми влезе в главата и ме накара. Тя си беше поискала парите да са нейни. Роилникът просто се беше хванал за нейната мисъл.

Не можеш да кажеш: Но аз самата изобщо не съм ги взела! Роилникът използваше каквото намереше — тайните желанийца и пожеланийца, моментите на гняв и досада, всички онези неща, които истинските хора знаеха как да пренебрегват! Той обаче не ти дава да ги пренебрегваш!

И тогава, докато припряно овързваше нещата, яйцето й се изплъзна от ръцете, довери се на гравитацията и се разби върху пръстите на ботуша й.

Тя го зяпна и мракът на отчаянието помрачи пълнопладнието. Защо ли опитах това? Никога досега не бях правила бъркотия, която да става за нещо, та защо ли ми хрумна, че сега ще стане? Защото вярвах, че този път трябва да стане, ето защо. Като в някоя приказка. Изведнъж всичко да си се… подреди.

Да, но това не е приказка, а яйцата свършиха.

Чу се крясък, но този път високо отгоре и с едно само тупване на сърцето той я върна у дома. Беше ястреб, идещ точно откъм слънцето, пикиращ към полето, право към нея.

Пак се издигна като мина над главата на Тифани, бърз като стрела, но в този момент нещо мъничко се отдели от ноктите на ястреба с вика: „Кривънци!“

Роб Секигоопрай запада като камък, но „шляп!“ и над него изведнъж се разтвори кълбо от плат. Две кълба, да сме по-точни, или с други думи Роб Секигоопрай беше „заел“ парашута на Хамиш.

Той го захвърли веднага щом го позабави веднъж и скочи право посред бъркотията.

— Нема да те остаим саминка! — викна той хващайки се за конците. — Ми, че мене ми е клетва наложена, я! Аре давай без хъката-мъката!

— Какво? Не мога! — опита се да го изтръска оттам Тифани. — Не и с теб! Ще те убия! Винаги чупя яйцата! Кого си налагал?

— Нема да ми зяеш! — изкрещя Роб, поклащайки се нагоре-надолу на конците. — Стори го! Или не си ти бабаягата на ридовете! Я, па ’наем дека си ти!

Хората наоколо се разбягаха. Тифани вдигна поглед. Стори й се, че видя роилника като очертание движещо се в прахоляка.

Тя погледна оплетеното нещо в ръцете си и ухиленото лице на Роб.

Моментът дрънна и настъпи.

Вещицата се оправя с нещата, обади се Вторият й Акъл. Няма „не мога“.

Та-ка…

Защо не е ставало досега? Защото е нямало нужда да става. Аз не съм имала нужда да става.

А сега то ми трябва. Не. Аз си трябвам.

Помисли значи. Не гледай шумотевицата, нито това, как роилникът приижда към теб през изпотъпканата трева…

И без това трябва да използва каквото има, така че поне с това всичко е наред. Спокойно. Кротко. Гледай си бъркотията. Мисли за мига. Тук са всичките ти неща от вкъщи…

Не. Не са всичките. Изобщо не са всичките. Този път тя почувства формата на онова, което липсваше…

… и дръпна сребърния кон от врата си, скъса верижката и го закачи на конците.

Изведнъж мислите й станаха хладни и ясни като лед, ярки и блестящи, каквито трябваше да бъдат. Да видим… това по-добре да е тук… а това трябва да се дръпне ей така…

От подръпването конят като че оживя. Полека се завъртя, мина право през нишките и през Роб Секигоопрай, който викна:

— Ич нищо ми нема! А още мънечко!

Краката на Тифани изтръпнаха. Конят проблясваше.

— Нечем да те припирам! — каза Роб Секигоопрай. — Ма, а по-бърже!

Далече съм от вкъщи, помисли си все така спокойно Тифани, но вкъщи си е тук, затворено в мене. А сега си отварям очите. И отново си отварям очите…

Ааах…

Мога ли да съм вещица надалече от моите ридове? Разбира се, че мога. Изобщо не съм те изоставяла, Земьо Под Вълната…

Овчарите от Варовитище усетиха как земята се разтресе, като гръм под торфа. Птичките в храсталаците се пръснаха. Овцете заповдигаха погледи.

И земята се разтресе още веднъж.

Някои казват, че сянка преминала през слънцето. Други казват, че чули тътен от копита.

А едно момченце излязло да лови зайци в долчинката на Коня каза, че склонът се взривил и от него изскочил кон като вълна стигаща чак до небето, а гривата му била като вълна в морето, а козината му била бяла като варовик. Още каза, че конят препуснал право по въздуха като надигаща се мъгла и отпрашил за планините като буря.

Е, наказаха го за разправяне на врели-некипели, разбира се, но според него то си струваше.

Бъркотията засия. Сребро потече по нишките. Излизаше от ръцете на Тифани и блестеше като звездите.

И в тази светлина тя видя, как роилникът я достига и как се разпростира докато не заеме всичко около нея, а невидимостта му стана видима. Замъждука и заотразява светлината някак чудато. Сред тези бликове и проблясъци се мяркаха лица, трепкащи и разкривени като отражения във вода.

Времето течеше бавно. Отвъд стената от роилника тя виждаше как вещиците я гледат. На една от патакламата й беше хвръкнала шапката, но остана увиснала във въздуха. Не беше имала време да падне.

Тифани размърда пръсти. Роилникът замъждука във въздуха, развълнуван като вир, когато хвърлиш в него камъче. Пипалца от него се протегнаха към нея. Тя усети паниката му, ужаса му като е разбрал, че е хванат…

— Добре дошъл — поздрави го Тифани.

„Добре дошъл ли?“ — отвърна й роилникът с гласа на самата Тифани.

— Да. Тук си добре дошъл. Тук си в безопасност.

„Не! Никога не сме в безопасност!“

— Тук си в безопасност, — повтори Тифани.

„Умоляваме те!“, — проплака роилникът — „Подслони ни!“

— Магьосникът беше почти прав за теб — каза Тифани. — Ти наистина се криеш в другите създания. Но той така и не се запита защо. От какво се криеш?

„От всичко“, — отговори роилникът.

— Мисля, че знам какво имаш предвид — каза Тифани.

„Наистина ли? Да не би да знаеш, какво е да осъзнаваш всяка звезда, всяко стръкче трева? Да. Знаеш. Наричаш го «отваряне на очите отново». Но го правиш само за миг. А ние сме го правили цяла вечност. Без сън, без почивка, само безкрайна… безкрайна опитност, безкрайно осъзнаване. На всичко. И през цялото време. Как ви завиждаме, ах, как ви завиждаме! Блажени сте вие човеците, че можете да си затваряте умовете пред безкрайните студени дълбини на пространството! Вие го имате това нещо, наричахте го… скука? Това е най-редкият дар във вселената! Чухме една песен, казваща «Трепкай, трепкай във нощта моя мъничка звезда30…» Какво могъщество! Какво чудодейно могъщество! Вие можете от билион трилиона тона пламтящо вещество да вземете и да направите песничка за малки дечица! Вие си правите малки светове, приказчици, черупчици около умовете си, които задържат безкрайността навън и ви позволяват да се будите от сън, без да пищите!“

„Напълно изкухял!“ — обади се един бодър глас от дълбините на паметта на Тифани. Д-р Суетон просто не можеш да го накараш да млъкне и толкоз.

„Смили се над нас, да, смили се над нас!“ — примоли се гласът на роилника — „За нас няма подслон, нито покой, нито убежище. Ти обаче, ти ни устоя. Ти имаш умове в умовете си. Укрий ни!“

— Тишина ли искаш? — попита Тифани.

„Да, и повече от тишина“ — отвърна гласът на роилника — „Вас, човеците, толкова ви бива да си затваряте очите за нещата. Вие сте почти слепи и почти глухи. Погледнете някое дърво и виждате… просто дърво, вдървен бурен. Не виждате историята му, не усещате как помпа соковете си, не чувате всяко насекомо в кората му, не долавяте химията в листата му, не различавате стотиците оттенъци зелено, не забелязвате бавното движение следващо слънцето, нито постепенния растеж…“

— Ти обаче не ни разбираш — каза му Тифани. — Не мисля, че който и да е човек може да оцелее след теб. Даваш ни каквото си мислиш, че желаем, веднага щом си го пожелаем, направо като в приказките. А желанията винаги се обръщат накриво.

„Да. Вече знаем това. Вече имаме ехо и от теб. Придобихме… разбиране“ — каза роилникът — „Така че сега ние имаме желание към теб. Желанието, което да поправи всички останали.“

— Да — продума Тифани. — Това е винаги последното желание, третото желание. Което казва: „Нека това да не се е било случвало“.

„Научи ни как се умира“ — поискаха гласовете на роилника.

— Аз не знам как!

„Всички човеци знаят Пътя“ — възразиха гласовете на роилника — „Вървите по него всеки ден от вашия кратък прекратък живот. Знаете го. Завиждаме ви за това ваше знание. Знаете как да свършите. Вие сте много надарени.“

„Трябва да знам, как се умира“, помисли Тифани. „Все някъде дълбоко в мен. Само да помисля. Да мина отвъд «Не мога»“…

Тя надигна искрящата бъркотия. От нея все още извираха светлинни лъчи, но тя вече не й трябваше. Тя можеше да държи силата в собственото си средоточие. Всичко опираше до баланса.

Светлината угасна. Роб Секигоопрай още висеше на конците, но всичките му плитки се бяха разплели и косата му беше щръкнала като голяма рижа топка. Изглеждаше зашеметен.

— Ей-ей, кървавица направо очушквам — проговори той.

Тифани го спусна олюляващ се на земята и прибра остатъка от бъркотията по джобовете си.

— Благодаря ти, Роб — обърна се към него тя. — Но сега трябва да си вървиш. Може да стане… сериозно.

И точно това, разбира се, не трябваше да казва.

— Я нема да те остаим! — запъна се той. — Я й обещах на Джейни да те пазим! Аре давай нататък!

Нямаше как да се спори. Роб беше застанал полуприсвит, с онея негови стиснати юмруци и вирната брадичка, готов за всичко и изгарящ от непокорство.

— Благодаря ти — повтори Тифани и се изправи.

„Смъртта е точно след нас“, помисли си тя. „Животът свършва и ей я на смъртта, очакваща ни. Така че… трябва да е наблизо. Много наблизо.“

„Ще има… врата. Да. Стара врата, от старо дърво. Тъмно също така.“

Тя се обърна. Зад нея във въздуха висеше черна врата.

„Пантите ще скърцат“, помисли си тя.

Когато отвори вратата, те изскърцаха.

„Та-ка“… помисли си тя, „това тук не е точно истинско. Аз сама си разказвам приказка, която да мога да разбера, за разни врати, и с нея се залъгвам, точно колкото всичко да проработи. Само че трябва да балансирам на този ръб, та то да продължи да си работи. А това е също толкова трудно, колкото да не мислиш за розови носорози. Но щом като Баба Вихронрав го може, значи и аз мога.“

Отвъд вратата се ширеха черни пясъци под небе обсипано с бледи звезди. На далечния хоризонт се виждаха някакви планини.

„Трябва да ни изпратиш“ — поискаха гласовете на роилника.

— Питаш ли ме мене, ич нема да го слушаш — обади се откъм глезена на Тифани Роб Секигоопрай. — Я на тоя ми ти шашкънин ич никаква вера му немам!

— В него има частица от мен. На нея й вярвам — отговори тя. — И ти казах, че няма нужда да идваш Роб.

— Епа тъй ли? И да те остаим да си ойдеш там саминка ли? Нема да го бъде туй, я да те изостаим!

— Ама ти си имаш клан и жена, Роб!

— Епа да, тъй че ич нема да ги опозорим като те остаим да прекрачиш саминка през праго на Смъртта — заяви твърдо Роб Секигоопрай.

„Така значи“, помисли Тифани взирайки се през вратата, „ние нали точно това правим. Живеем на предела. Помагаме на тези, които не могат сами да си намерят пътя…“

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи прага.

Нищо особено не се промени. Пясъкът беше едър и хрущеше под стъпките, точно както тя беше очаквала, обаче като го подритнеш падаше бавно-бавно като пух от глухарчета, което тя не беше очаквала. Въздухът не беше студен, но беше рядък и от него можеше да се изтръпне.

Вратата леко се затвори зад нея.

„Благодаря ти“ — казаха гласовете на роилника — „И сега какво правим?“

Тифани се огледа, погледна към звездите. Нямаше такива, които тя да разпознае.

— Умираш, струва ми се — каза тя.

„Но нямаме «аз», което да умре“ — оплакаха се гласовете на роилника — „Има само ние“.

Тифани си пое дълбоко дъх. Тук опираше до думи, а тя знаеше туй-онуй за думите.

— Ето ти една приказка, в която може да се вярва — подхвана тя. — Някога ние сме били сгъстъци от нещо в морето, после сме били риби, после гущери, плъхове, после маймуни, и още стотици други неща между тях. Тази ръка някога е била перка, някога е имала животински нокти! В човешката си уста аз имам кучешки зъби, резците на заек и зъбите за преживяне на крава! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живели! Когато се изплашим, космите по кожата ни щръкват, точно както някога ни е щръквала козината. Ние сме история! Ние сме всичко, което някога сме били, докато сме ставали каквото сме сега. Да продължавам ли приказката?

„Разкажи ни“ — подкани я роилникът.

— Направена съм от спомени от родителите ми, на дядовците и бабите ми, на всичките ми предци. От тях е видът на лицето ми, цветът на косата ми. Направена съм от всички, които съм срещала, които са променили начина, по който мисля. И коя тогава съм „аз“?

„Онази част, която току-що ни разказа тази приказка“ — отговори роилникът — „Частта, която си истински ти“.

— Ами… да. Но и ти трябва да имаш такава. Нали казваш „ние“, кой го казва това? Кой казва, че ти не си ти? Ти не си различен от нас. Просто ние сме много, ама много по-добри в забравянето. И освен това ние знаем, кога да не слушаме маймуната.

„Този път не те разбрахме“ — оплака се роилникът.

— Старата част от мозъка ни, която иска да е главната маймуна и която напада като я стреснат — поясни Тифани. — Тя само реагира. Не мисли. Да си човек значи да знаеш, кога да не си маймуната, нито гущерът, нито още някой от старите отгласи. Ти обаче, когато обземаш някой човек, ти заглушаваш човешката част. Ти слушаш маймуната. Маймуната не знае от какво има нужда, а само какво й се иска. Не, ти не си „ние“. Ти си „аз“.

„Аз“ — замисли се роилникът — „Аз съм аз. Кой съм аз?“

— Искаш ли име? Това помага.

„Да. Име…“

— Винаги ми е харесвало името Артър.

„Артър“ — каза роилникът — „И на мен ми харесва Артър. А ако аз съм, то мога и да спра да съм. И после какво?“

— Създанията, които ти… вземаше, те не умираха ли?

„Да“ — отговори Артър — „Но ние… но аз не виждах, какво ставаше с тях. Те просто преставаха да са.“

Тифани обходи с поглед безбрежния пясък. Не можеше да види никого, но все пак нещо като, че се движеше. Светлината ли се променяше, що ли, все едно й се мяркаше нещо, което не беше за очите й.

— Мисля, — каза тя — че трябва да прекосиш пустинята.

„Какво има оттатък?“ — попита Артър.

Тифани се замисли.

— Някои мислят, че отиваш в по-добър свят. Някои мислят, че се връщаш в същия, но в друго тяло. А други мислят, че изобщо няма нищо и просто спираш.

„А ти какво мислиш?“ — поинтересува се Артър.

— Аз мисля, че няма думи, с които да се опише — отговори Тифани.

„Истина ли е това?“ — попита Артър.

— Мисля, че точно затова трябва да прекосиш пустинята. За да разбереш.

„Ще се заема с това. Благодаря ти.“

— Сбогом… Артър.

Тя почувства, как роилникът потегли. Нямаше много по какво да се усети, — тук помръднат няколко песъчинки, там избучи нещо във въздуха — но той бавно се заплъзга през черния пясък.

— И да пукнеш дано, и да се не повратиш! — изкрещя след него Роб Секигоопрай.

— Не. Не говори такива неща — скара му се Тифани.

— Епа он нали ора умаряше, та да си живее.

— Но не е искал. Той не е разбирал, как са устроени хората.

— Както и да е, ама убави бабини деветини му пробута ти — възхити се Роб. — Таквиз като твойте бабини деветини и гонагъл не мое да скалъпи.

Тифани не беше сигурна дали бяха такива. Веднъж, когато бродещите учители бяха дошли в селото, тя беше платила половин дузина яйца за цяла сутрин образование по Чудесата на Фселената! Скъпичко си беше за образование, вярно, но напълно си струваше. Учителят беше малко смахнат, даже като за учител, но в казаното от него май имаше доста смисъл. Едно от най-изумителните неща за вселената, беше казал той, било, че рано или късно всичко се оказва направено от всичко останало, въпреки че може да минат много милиони години, докато стане това. Другите деца се кискаха или възразяваха, но Тифани знаеше, че нещо, което някога е било живи същества, сега беше варовикът на Варовитище. Всичко се въртеше, дори и звездите.

Много хубава сутрин си беше, особено като се има предвид, че й върнаха половин яйце задето посочи на учителя, че „Вселена“ е написано неправилно.

Истина ли беше? Може пък да нямаше значение. Може би беше просто достатъчно вярно като за Артър.

Очите й, онези вътрешните, които се бяха отворили два пъти, започваха да се затварят. Усещаше как силата изтича от нея. Не може да стоиш задълго в това състояние. Иначе толкова пълно осъзнаваш вселената, че преставаш да осъзнаваш себе си. Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от скуката?

Тя седна на земята, само мъничко да си почине и загреба една шепа пясък. Той се надигна от дланта й, завихри се като пушек отразявайки звездите, след което се зарея обратно надолу сякаш разполагаше с цялото време на света.

Никога не се беше чувствала толкова уморена.

Все още чуваше вътрешните гласове. Роилникът беше оставил след себе си спомени, немалко на брой. Тя си спомняше какво е било, когато не беше имало звезди и какво е било, когато не беше имало такова нещо като „вчера“. Знаеше какво има отвъд звездите и под тревата. Но не можеше да си спомни, кога за последно беше спала, ама както си трябва, в легло. Безсъзнанието не се брои. Тя си затвори очите и още веднъж ги затвори…

Някой силно я ритна по крака.

— Нема да ми нанкаш! — извика Роб Секигоопрай. — Не тука ма! Немой да спиш тука! А рипай и да одим!

Все още замаяна Тифани с мъка се изправи на крака, вдигайки ленива вълна прах и се обърна към мрачната врата.

Която я нямаше.

Виждаха се само следите й в пясъка и то само за няколко стъпки, а и те постепенно чезнеха. Покрай нея нямаше нищо, освен мъртвата пустиня, без край.

Тя пак се обърна да погледне далечните планини, но гледката й беше запречена от висока фигура, цялата в черно и държаща коса. Нея преди я нямаше.

— ДОБЪР ДЕН — поздрави Смърт.