Шапка от небето

Глава девета Душата и средоточието

Тифани отвори очи, спомни си и помисли: „Това сън ли беше или наистина?“

А следващата и мисъл беше: „Откъде знам дали съм си аз? Ами ако не съм аз, а само си мисля, че съм? Откъде да разбера дали съм аз или не? Кое пък е това «аз», което пита това? Аз ли съм, която си мисля това? Откъде щях да разбера ако не бях аз?“

— Оти питаш мене? — обади се един глас до главата й. — Туй май е от онея мъчните въпросчета.

Това беше Прост Уили седнал на възглавницата й.

Тифани извърна очи надолу. Беше на легло в къщурката на г-ца Здравомислова. Пред нея се разстилаше зелено одеяло. Одеяло. Зелено. Не ливади, нито хълмове… но от тук си изглеждаше като ридовете.

— Аз всичко това на глас ли го казах? — попита тя.

— Епа да.

— Ъ-ъ… всичко наистина си се случи, нали? — продължи тя.

— Епа да — отговори бодро Прост Уили. — Големата бабаяга беше тука току-що, ма она вика, дека мо’еби нема да се събудиш на чудовище.

Още късчета спомени се приземиха в паметта на Тифани като нагорещени до червено камънаци върху мирна планета.

— С вас всичко ли е наред?

— Епа да.

— Ами г-ца Здравомислова?

А тази скала от спомени беше грамадна, цяла пламтяща планина, при вида, на която милиони динозаври се разбягаха панически. Ръцете на Тифани бързо се притиснаха до устата й.

— Аз я убих! — ахна тя.

— Неее ма, ич не беше…

— Бях! Усетих как ума ми си го мисли. Тя ме беше ядосала! Аз само махнах с ръка ей така, — десетки фийгъли бързо залегнаха зад подходящи прикрития — а тя взе, че се взриви и нищо не остана! Аз бях! Помня!

— Епа да, ама големата бабаяга вика, дека оно е ползвало акъло ти да мисли с него… — започна Прост Уили.

— Спомените са си тук! Аз бях, с ей тази ръка! — фийгълите, които бяха надигнали глави, пак залегнаха. — А пък… спомените, които имах… помня праха, как става на звезди… онези неща… жегата… кръвта… вкуса на кръвта… спомням си… спомням си трика с „виждай ме“! Ох, не! Ама че аз практически си го поканих да влезе! Аз убих г-ца Здравомислова!

Сенки нахлуха в полезрението й, а ушите и изпищяха. Тифани чу вратата да се отваря и нечии ръце я сграбчиха все едно беше лека като мехурче. Някой я преметна през рамо и бързо я отнесе надолу по стъпалата и навън на чист въздух, където я хвърли на земята.

— И всички ние… ние я убихме… взимаш един тигел разтопено сребро… — заломоти тя.

Някой й зашлеви един силен шамар. Тя зяпна през вътрешните си мъгли високия тъмен силует пред нея. Дръжката на една кофа беше пъхната твърдо в ръката й.

— Върви да издоиш козите, Тифани! Веднага, Тифани, чуваш ли ме! Поверените ти създания те чакат! Теб чакат! Защото Тифани дои козите. Направи го Тифани! Ръцете знаят как, а умът ще си спомни и ще се засили Тифани!

Някой я натири до доилната и през мъглата в главата й, тя различи присвития силует на… на… на Черната Мег.

Ръцете помнеха. Те наместиха ведрото, стиснаха вимето и после, когато Мег вдигна крак да си поиграе на ритни — кофата, те го хванаха и твърдо го въдвориха обратно на доилната платформа.

Тя работеше бавно, главата й пълна с гореща мъгла, ръцете й оправящи се както те си знаят. Ведрата се пълнеха и изпразваха, издоените кози получаваха по кофа храна…

Чувствителиян Суетон беше доста изненадан, че ръцете му доят някаква си коза. Той спря.

— Как се казваш? — чу един глас зад гърба си той.

— Суетон. Чувствителиян Суе…

— Не! Това беше магьосникът, Тифани! Той беше най-силното ехо, но той не си ти! Марш в мандрата, ТИФАНИ!

Заповедният тон на този глас я закара олюляваща се в хладната мандра и светът застана на фокус. На масата имаше развалено сирене, вонящо и разкапващо се.

— Кой го сложи това тук? — възмути се тя.

— Роилникът Тифани. Опитал се беше да направи сирене с магия, Тифани. Ха! — обясни гласът. — А ти не си него, Тифани! Ти знаеш как се прави сирене по правилния начин, нали Тифани? Няма спор! Как се казваш?

… всичко беше толкова объркано и миризмите бяха такива едни. В паниката си тя изрева…

Някой пак я шамароса.

— Не, това беше саблезъбият тигър Тифани! Те всичките са само стари спомени, оставени от роилника, Тифани! Той е карал много същества, но те не са тебе! Излез наяве Тифани!

Тя чу думите без наистина да ги разбира. Те бяха някъде си, посред някакви хора, които бяха само сенки. Но беше немислимо да не ги послушаш.

— Пусто да остане! — рече смътната висока фигура. — Къде се дяна оня синия дребосък? Господин Секи-го-оправя ли беше?

— Ей ме, гос’жа. И съм Роб Секиго-опрай, бе гос’жа. И те молим да не ме обръщаш на нещо неестествено, гос’жа!

— Ти каза, че тя си имала кутия с неща за спомен. Незабавно я докарай тук. Страх ме беше, че ще се стигне до там. Как мразим само да става така!

Някой хвана здраво Тифани и я завъртя на другата страна, така че пред нея пак изникна смътното лице. Две сини очи се втренчиха в нейните. Сияеха като сапфири в мъглата.

— Как се казваш, Тифани? — рече гласът.

— Тифани!

Очите задълбаха в нея:

— Тъй ли било? Ама наистина ли? Изпей ми първата песен, която си научила в живота си Тифани! Давай!

— Хзан, хзана, м’таза…

— Спри! Такива неща на Варовитище не се учат! Ти не си Тифани! Като гледам, май си оная пустинната кралица, дето беше убила дванайсет от мъжете си със сандвичи със скорпион! На мен обаче ми трябва Тифани! А ти марш в тъмното!

Светът отново се замъгли. Чу се някакво приглушено разискване и гласът рече:

— Хубаво, това може и да свърши работа. Ти как се казваш, пиктси?

— Ужасно Дребен Били Големото Чене Мак Фийгъл, гос’жа.

— Ама си много дребен, нали?

— Само на ръст, бе гос’жа.

Хватката на раменете на Тифани пак се стегна. Сините очи проблеснаха.

— Какво значи името ти на Стария Говор на Нак Мак Фийгъл, Тифани? Мисли…

То изплува от дълбините на ума й оставяйки след себе си диря в мъглата. Прекоси врявата от призрачните гласове и я изведе извън обсега на призрачните ръце. Мътилката пред нея се разсея.

— Името ми е Земя Под Вълната — обяви Тифани и се катурна по очи.

— Не, не, без такива, тая няма да я бъде — заговори й държащата я фигура. — Стига толкова си спала. Добре, вече знаеш коя си! А сега трябва да се захващаш за работа! Трябва да бъдеш Тифани колкото можеш по-усилено и другите гласове ще те оставят на мира, помни ми думата. Макар, че може би ще е добре някое време да не правиш сандвичи.

Тя се почувства по-добре. Беше си казала името. Гълчавата в главата й поутихна, макар че все още се чуваше дърдорене, от което беше трудно да се мисли ясно. Но сега тя поне можеше да вижда ясно. Облечената в черно фигура, която я държеше, не беше висока, но толкова я биваше да изглежда сякаш е, че можеше да излъже повечето хора.

— О… ама вие сте… Госпожа Вихронрав?

Госпожа Вихронрав внимателно я натири да седне. От всяка повърхност на кухнята Нак Мак Фийгъл гледаха Тифани.

— Аз съм я. А тука стана една. Почини си сега за малко, че трябва да се хващаме за работа…

— Добро ви утро. Ъ-ъ, как е тя?

Тифани се озърна. Г-ца Здравомислова беше застанала на вратата. Изглеждаше бледа и ходеше с бастун.

— Лежа си аз в леглото и си мисля: „Добре де, няма какво да си седя тук и да се самосъжалявам“ — поясни тя.

Тифани се изправи:

— Толкова съжа… — започна тя, но г-ца Здравомислова само махна вяло с ръка.

— Не си виновна ти — каза тя сядайки тежко до масата. — Как си? И като стана дума, коя си?

Тифани се изчерви и промърмори:

— Струва ми се, че съм си още аз.

— Аз дойдох снощи и се погрижих за г-ца Здравомислова — намеси се Госпожа Вихронрав. — И тебе те наглеждах, момиченце. Ти доста приказва насън или, по-право Чувствителиян Суетон приказва, сиреч, каквото е останало от него де. Тоя дърт магьосник доста помогна като за някой, от когото са останали само куп спомени и навици.

— Това за магьосника не го разбрах — оплака се Тифани. — Нито пък за пустинната кралица.

— Нима? — изсумтя вещицата. — Значи, роилникът си събира хора. Гледа, кажи го, да ги добави към себе си, да ги използва да мисли чрез тях. Д-р Суетон ги е изследвал тях преди стотици години и направил капан да си хване един. Но той беше хванатият, глупакът му с глупак. Накрая то го уби. В крайна сметка то всичките ги убива. Те полудяват, по един или друг начин, вече не помнят, какво не бива да се прави. Но то си запазва нещо като… бледо копие от тях, нещо като жива памет… — тя се вгледа в озадаченото лице на Тифани и сви рамене. — Нещо като призрак.

— Оставил е призраци в главата ми ли?

— Не точно, по-скоро призраци на призраци — уточни Госпожа Вихронрав. — Май няма дума за такова нещо.

Г-ца Здравомислова потръпна:

— Е, слава на небесата, че поне си се отървала от тая пущина. Някой да иска чашка хубаво чайче?

— Ехей, а остай това на нас! — викна Роб Секигоопрай и скокна. — Прост Уили, аре направете с момците малко чай за гос’жите!

— Благодаря ви — рече отпаднало г-ца Здравомислова. — Чувствам се толкова непохва… какво? Че вие не изпотрошихте ли всички чаши в тая къща одеве като ги миехте!

— Епа да — подтвърди весело Роб. — Ма Уили ми намери цел куп вехти заключени у шкафо…

— Но това е извънредно ценен костен порцелан, мил спомен от едно много скъпо приятелство! — изкрещя г-ца Здравомислова.

Тя скочи на крака и се втурна към мивката. С изумителна за някой наполовина умрял бързина тя измъкна чайник, чашки и чинийки от изненаданите пиктсита, и ги вдигна колкото се може по-нависоко.

— Кривънци! — възкликна Роб Секигоопрай зяпнал съдините. — Е на туй му викам я бабоягуване!

— Съжалявам, ако бях малко груба, но те имат висока сантиментална стойност! — продължи г-ца Здравомислова.

— Господин Секи-го-оправя, сега ти и твойте хора най-любезно ще оставите г-ца Здравомислова на мира и да ми млъкнете веднага! — намеси се бързо Госпожа Вихронрав. — Моля ви, не безпокойте г-ца Здравомислова докато прави чай!

— Но тя държи… — започна смаяно Тифани.

— Спести й и твоето дърдорене, момиче! — отсече вещицата.

— Да де, ма она го зе оня чайник ич без… — понечи да каже някой.

Главата на старата вещица се завъртя. Фийгълите заотстъпваха като дървета превити от буря.

— Прост Уили, — каза хладно тя — в моя кладенец ще се намери място за още една жаба, само дето ти нямаш акъл и за тая работа!

— Ха-ха-ха-ха-ха, ма това си е баш верно, бе гос’жа — гордо навири брадичка Прост Уили. — Тука те преметнах! Я имам акъл като за буболечка!

Госпожа Вихронрав го изгледа и пак се обърна към Тифани.

— Аз пък превърнах един човек в жаба! — заговори Тифани. — Ужасно беше! Той не се побра и затова онова грамадно розово…

— Точно сега няма значение — прекъсна я Госпожа Вихронрав с глас изведнъж станал толкова мил и обикновен, че зазвънтя като звънче. — Предполагам, че тук нещата са доста различни, отколкото си свикнала вкъщи, а?

— Какво? Да де, вкъщи не ми се беше случвало да превръщам… — започна озадачено Тифани, но забеляза, че старицата трескаво прави кръгообразни движения с ръка точно над скута си, което някак си без съмнение значеше: „Продължавай все така все едно нищо не се е случило“.

И те забръщолевиха като ненормални за овце, като Госпожа Вихронрав спомена, че те били много вълнести, нали така, а Тифани отвърна, че да и то извънредно, а Госпожа Вихронрав забеляза, че извънредно вълнести било точно каквото и тя била чувала… докато всички очи в стаята бяха вперени в г-ца Здравомислова…

… която правеше чай на четири ръце, две, от които не съществуваха, тя обаче не забелязваше това.

Черният чайник за врялата вода прелетя през стаята и очевидно сам се изля в чайника за запарка. Чаши, чинийки, лъжици и захарница плаваха целеустремено из въздуха.

Госпожа Вихронрав се наведе към Тифани и й прошепна:

— Надявам се, че все още се чувстваш… сама?

— Да, благодаря ви. Сиреч, мога… тъй да се каже… да ги усещам там някъде, но те не ми се пречкат… ъ-ъ… рано или късно тя все ще забележи… тоест, нали така?

— Странно нещо е човешкият ум — прошепна й старицата. — Веднъж ми се случи да гледам един младеж, на който дърво му беше паднало на краката. Загуби и двата крака до коляно. Наложи се да му се сложат дървени. Е, те все пак бяха направени от същото онова дърво, което сигурно е било нещо като утешение и изобщо той си се оправя прилично. Но си спомням как казваше: „Госпожо Вихронрав, понякога още си усещам пръстите на краката.“ Все едно главата не ще да приеме случилото се. Тя пък не е да е някоя… обичайна личност, меко казано, тоест, нали е свикнала да си има ръце, които не вижда…

— Готово — обяви г-ца Здравомислова и се засуети с три чашки с чинийки, и захарница. — Една за теб, една за теб и една за… Ох…

Захарницата падна от невидимата ръка и се разсипа по масата. Г-ца Здравомислова я зяпна ужасена, докато в другата й ръка, която я нямаше, чаша с чиния трепереха във въздуха без нищо видимо да ги поддържа.

— Затвори очи г-це Здравомислова! — и в този глас имаше нещо такова остро и желязно, че накара и Тифани да си затвори очите.

— А така! А сега, ти знаеш къде е чашата, усещаш си ръката. — Госпожа Вихронрав стана. — Довери й се! Очите ти не разполагат с всички данни! А сега внимателно остави чашата на масата… а-а-а така. Вече може да си отвориш очите, но гледай какво искам от тебе, тъй де, като лична услуга, сложи си ръцете пред теб на масата, така че да можеш добре да си ги виждаш. Така. Добре. А сега, без да си ги мърдаш тея ръце, просто иди до шкафа и ми донеси оная синята кутия за бисквити, ако обичаш? Чая най го обичам с малко бисквитки. Благодаря ти много.

— Но… но сега не мога да го направя…

— Остави го това „не мога“, г-це Здравомислова — сряза я Госпожа Вихронрав. — Мини отвъд „не мога“. Хич не му мисли, а просто вземи и го направи! Че чаят ми ще изстине!

Значи и това било вещерство, помисли си Тифани. Също както когато Баба Болежкова говореше на животните. В гласа му е цаката! Ту остър, ту мек, вмъкваш ту заповедни, ту окуражителни думички и не спираш да говориш, докато не изпълниш с думите си целия свят на създанието, така че овчарските кучета ти се подчиняват и изплашените овце се успокояват…

Кутията за бисквити излетя от шкафа и като наближи старицата капачето й се отви, и увисна във въздуха до нея. Тя бръкна изискано.

— О-о, купешки Чаени Асорти — възхити се тя, взе си четири бисквити и чевръсто мушна три в джоба си. — Колко тузарско.

— Ама това нещо е ужасно трудно! — оплака се г-ца Здравомислова. — Все едно да се опитваш да не мислиш за розови носорози!

— Е и? — не разбра Госпожа Вихронрав. — Какво му е толкова на това да не мислиш за розови носорози?

— Невъзможно е да не си мислиш за тях, ако някой ти е казал, че не бива — поясни Тифани.

— Дрън-дрън — твърдо отрече Госпожа Вихронрав. — Аз пък изобщо не мисля за нищо такова, имате ми думата. И що не вземеш да си го вземеш тоя твой ум под контрол, г-це Здравомислова? Та значи си си изгубила резервното тяло? Голяма работа. Че какво толкова е другото тяло, ако си говорим без увъртане? Само безкрай поддръжка, допълнителна уста за хранене и двойно по-бързо износване на дрехи, и мебели… с една дума разправия. Ти си оправи ума, г-це Здравомислова и светът ще е твой като… — тук старата вещица се наведе към Тифани и прошепна: — Как им се казваше на онея неща, едни такива мънички, живеят в морето, хората ги ядат?

— Скариди? — предположи леко озадачена Тифани.

— Скариди ли? Хубаво. И светът ще е като скарида за теб, г-це Здравомислова. И не само че ще спестиш много от дрехи и храна, което в тея тежки времена хич не е за пренебрегване, а и като те видят хората как движиш разни неща във въздуха, ще си кажат „Ей това е вещица и половина, няма хън-мън!“, и ще са си баш прави. Ти само гледай да го затвърдиш това умение, г-це Здравомислова. Поддържай си го. Обмисли си го добре това дето ти го казах. А сега стой тук да си почиваш. Ние ще се оправим, с каквото има за днеска. Ти само ми напиши едно списъче, а Тифани си го знае пътя.

— Е, вярно, аз наистина се чувствам… нещо малко като гръмната — г-ца Здравомислова разсеяно отметна кичур коса от очите си с невидима ръка. — Дайте да видим… ами тогава може само да се отбиете у г-н Ъмбрил и г-жа Търви, и до малкия на Червенявкови, а и да проверите как са синините на г-жа Тауни, а и да отнесете малко Мазило Номер Пет на г-н Говедаров, а още да посетите старата г-жа Авджийска в Сочни Кът и… кого още ще да съм забравила…?

Тифани се усети как затаява дъх. Денят беше ужасен, а нощта направо непоносима, но това, което й се готвеше на върха на езика на г-ца Здравомислова, щеше да бъде, някак си, по-лошо от всичко досега.

— … Ах, да, ще трябва да се кажат една-две думи на г-ца Бързакова на Баш Урва, след което сигурно ще трябва да се говори също и с г-жа Бързакова, а има и по някое друго пакетче да се остави, както е на път, всичките са в кошницата, всичките надписани. И това е струва ми се… ах не, колко съм глупава, за малко да забравя… ще трябва да минете и през г-н Щъкачев.

Тифани издиша. Ама никак не й се искаше. По-скоро би престанала изобщо да диша, отколкото да се изправи сега пред г-н Щъкачев и да отвори празното сандъче.

— Ти сигурна си ли, че… си напълно себе си, Тифани? — обезпокои се г-ца Здравомислова и Тифани веднага се хвана за това животоспасяващо извинение да не ходи никъде:

— Ами, аз се чувствам малко… — започна тя, но Госпожа Вихронрав я прекъсна:

— Всичко й е наред, г-це Здравомислова, като не броим отгласите. Роилникът обаче е напуснал тази къща, в това можеш да си сигурна.

— Така ли? — усъмни се г-ца Здравомислова. — Не искам да се покажа неучтива, но как може да сте толкова сигурна?

Госпожа Вихронрав посочи масата.

Кристалче по кристалче разсипаната захар се търкаляше по масата и скачаше в захарницата.

Г-ца Здравомислова плесна с ръце.

— О, Осуалд — възкликна тя и лицето й цялото се озари от усмивка. — Ти се върна!

Г-ца Здравомислова и вероятно Осуалд ги изпратиха до градинската порта.

— Нищо няма да й стане, както и твойте дребните й правят компания, — забеляза Госпожа Вихронрав, когато завиха с Тифани и поеха по пътечката през гората. — Това може и да й е трябвало на нея, знаеш ли, да умре наполовина.

Тифани се шокира:

— Как можете да сте толкова жестока?

— Ще си докара тя известно уважение, само да я видят хората как мести разни неща из въздуха. Една вещица може да не яде и да не пие, но виж, без уважение не може. Нямаш ли им уважението, нищо нямаш. А тя, нашта г-ца Здравомислова не си печели много-много уважение.

Истина си беше. Хората не уважаваха г-ца Здравомислова. Харесваха я, някак си, без да мислят и толкова. Госпожа Вихронрав си беше права, а на Тифани й се прииска да не беше.

— Тогава защо с мис Тик ме изпратихте при нея? — поиска да знае тя.

— Защото тя обича хората — отговори старата вещица крачейки бързо напред. — Грижа я е за тях. Дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с нея като с някаква слугиня. Ей на това му викам аз магия: да виждаш всичко това, да се занимаваш с всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото болка смогнеш, утешавайки ужаса им, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да ги измиеш, да ги спретнеш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него, а това, да ти кажа, не е задачка за слабонервни, и да продължиш да бдиш, и следващата нощ до ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш вкъщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки, преди да довтаса да тропа на вратата ти с гневни викове някой мъж, щото жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори, а ти да станеш, да си вземеш торбата и пак да потеглиш на път… Всички го правим това, всяка по свой си начин, а тя го прави по-добре от мен, ако си сложа честно ръка на сърцето. Това е основата и сърцевината, душата и средоточието на вещерския занаят, това е то. Душата и средоточието! — Госпожа Вихронрав заби юмрук в дланта си подчертавайки с по един удар всяка дума. — Душата… и… средоточието!

Думите й отекнаха във внезапно настъпилата тишина. Дори и щурците по края на пътеката престанаха да свирят.

— А пък г-жа Уховрътски — продължи Госпожа Вихронрав и гласът й премина в ръмжене. — Г-жа Уховрътски да разправя на момичетата си, че всичко било до космически баланси, звезди, кръгове, цветове, вълшебни пръчици и… и играчки, нищо повече от играчки! — тя изсумтя. — О, признавам, че много добре си стават за украшение, за нещо, което да си гледаш докато работиш, нещо за показ и театро, да ама началото и краят на всичко, началото и краят, е да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със звездите то е лесно, с хората е зорът.

След като тя свърши да говори, изминаха още няколко секунди преди птичките отново да запеят.

— Както и да е, поне аз си мисля така — завърши тя с такъв тон, сякаш подозираше, че е задълбала малко повече, отколкото е възнамерявала.

Обърна се, когато Тифани не каза нищо в отговор и видя, че тя е спряла и застанала посред пътеката с вид на мокра кокошка.

— Добре ли си, бре момиче? — попита тя.

— Аз бях! — проплака Тифани. — Роилникът беше мен! Не просто мислеше с мозъка ми, ами използваше моите си мисли! Той използваше само каквото намереше в главата ми! Всичките тези обиди, цялата тази… — тя преглътна — … тази гаднярщина. Всичко това си бях аз със…

— … без онази част от тебе, която беше заключена — намеси се рязко Госпожа Вихронрав. — Не забравяй това.

— Да, но все пак… — продължи Тифани, мъчейки се да изкара цялата насъбрала се горчилка.

— Заключената част е тази, която е от значение — настоя Госпожа Вихронрав. — Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е. В света щеше да има бая повече жаби, ако аз не се бях научила, как да не превръщам хора в тях. А и големи розови балони също.

— Недей — потръпна Тифани.

— Ей за това е всичкото обикаляне и лекуване, и прочее — продължи Госпожа Вихронрав. — Добре де, също и защото от това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те вкарва в средоточието ти, та да не се лашкаш. Дава ти мярка. Пази ти човещината, не ти дава да изкикотиш. Също като твоята баба с овцете, които поне според мен са също толкова глупави, инатливи и неблагодарни като хората. Да не си мислиш сега, че като си се вгледала добре в себе си, си намерила зло? Ха! Това зло, дето аз съм го виждала, ти изобщо не си го и сънувала. А сега най-сетне ще спреш ли да се цупиш.

— Какво? — тросна се Тифани.

Госпожа Вихронрав се изсмя, от което Тифани внезапно я обзе ярост.

— Да, вещица от глава до подметките на ботушите си — каза тя. — Ти си тъжна, а някъде изотзад се наблюдаваш, как си тъжна и си мислиш „Ох, горкичката аз“, а още по-отзад си бясна, че аз не почвам едно „Айде, айде сега, бедничката ми“. Та чуй сега какво ще му кажа аз на Третия ти Акъл, защото искам да говоря с онова момиче, което тръгна да се бие с кралица на феите без друго оръжие, освен тиган, а не с някакво детенце самосъжаляващо се и циврещо най-окаяно!

— Какво! Аз не цивря окаяно! — викна Тифани, забързвайки се докато не стигна само на един пръст от старата вещица. — А онези приказки за това, как да си мила с хората, те какво бяха, а?

Над главите им от дърветата западаха листа.

— Като е за друга вещица, то не се брои, особено пък като е за такава като тебе! — отсече Госпожа Вихронрав и я смуши с пръст твърд като дърво.

— Я? Я? Това пък какво ще да значи, а?

Един елен хукна да бяга от гората. Задуха вятър.

— Такава, която не внимава, детенце!

— Защо, да не би да съм пропуснала нещо, което ти да си забелязала… дъртачке такава?

— Може и да съм дъртачка, но от мен да знаеш, роилникът още е наблизо! Ти само го изхвърли навън! — викна Госпожа Вихронрав.

От дърветата панически се разхвърчаха птички.

— Знам! — изкряска Тифани.

— Нима? Наистина ли? И откъде знаеш?

— Защото частица от мен все още е в него! Частица от мен, за която по-добре да не бях знаела, благодаря много! Мога да я усетя там някъде! А като стана дума, ти пък откъде знаеш!

— Защото съм страшно добра вещица, ето защо — изръмжа Госпожа Вихронрав, а зайците се заровиха по-надълбоко в дупките си чакайки да отмине бурята. — И какво очакваш да правя с тая твар, докато ти ми седиш тук и ми хленчиш, а?

— Как смееш! Как смееш! Това си е моя отговорност! Аз ще си се оправям, благодаря покорно!

— Ти ли? С роилника ли? Ще ти трябва нещо повече от тиган! Та те не може да се убият!

— Ще намеря начин! Една вещица се оправя с нещата!

— Ха! Ще ми се да го видя това!

— Ще го направя! — изкрещя Тифани.

Заваля.

— Я? Значи знаеш, как да го нападнеш, така значи?

— Не ставай глупава! Не мога! То може винаги да ми се измъкне! Ако ще, може и в земята да потъне! Но ще дойде пак да ме потърси, схващаш ли? Мен, а не когото и да е другиго! Знам си аз! И този път аз ще съм готова!

— Ама наистина ли? — скръсти ръце пред гърдите си Госпожа Вихронрав.

— Да!

— Кога?

— Сега!

— Не!

Старата вещица вдигна ръка.

— Мир да бъде на това място — рече тихо тя и вятърът утихна, а дъждът спря. — Не, все още не — продължи тя, когато мирът отново се възцари. — То все още не те е нападнало. Не намираш ли това за малко странно? Ако си имаше език, щеше да си ближе раните. И ти всъщност още не си готова, каквото и да си мислиш. Не, ние ще трябва да направим нещо друго, нали така?

Тифани остана без думи. Приливът на яростта в нея бушуваше толкова горещ, че чак й пареше на ушите. Госпожа Вихронрав обаче се усмихваше. Тези двата факта нещо не се връзваха помежду си.

Първата й мисъл беше: „Ама аз съм се развикала на Госпожа Вихронрав! Казват, че ако я порежеш с нож, няма да пусне кръв, докато тя сама не поиска! Казват, че когато някакви вампири я ухапали нея, те всички закопнели за чай със сладки бисквитки. Тя може всичко, може да е навсякъде! А аз пък да взема да я нарека дъртачка!“

А Вторият й Акъл каза: „Ами, че тя си е такава“.

А пък Третият й Акъл каза: „Да, тя е Госпожа Вихронрав. И нарочно гледа да те ядоса. Защото като си пълна с гняв не остава място за страх“.

— Пази си го този гняв — каза Госпожа Вихронрав все едно й беше прочела мислите. — Скътай го в сърцето си, запомни откъде е произлязъл, запомни го как изглежда, запази си го за когато ти потрябва. Но засега вълкът е някъде дълбоко в горите, а ти трябва да се погрижиш за стадото.

Това е то гласът, помисли си Тифани. Тя наистина говори на хората също както Баба Болежкова говореше на овцете, само дето май почти не попържа. Но пък се чувствам… ами по-добре.

— Благодаря ви — каза тя.

— И това включва и г-н Щъкачев.

— Да — кимна Тифани. — Знам.