Шапка от небето

Глава дванадесета Екзодът

Тифани вдигна поглед към черната качулка. В нея се виждаше череп, но очните му кухини светеха в синьо.

Е, Тифани никога не се беше плашила от кокали. Това беше просто варовик разхождащ се натам-насам.

— Вие ли сте…? — започна тя, но Роб Секигоопрай изкряска нещо и скочи право срещу качулката.

Чу се глух удар. Смърт отстъпи крачка назад и вдигна костена ръка към качулката. Издърпа Роб Секигоопрай за косата и го вдигна ритащ, и псуващ на една ръка разстояние.

— ТОВА ТВОЕ ЛИ Е? — попита той Тифани.

Гласът беше тежък и обемаше всичко наоколо, като гръм.

— Не. Ъ… той си е негов си.

— ДНЕС НЕ БЯХ ОЧАКВАЛ НАК МАК ФИЙГЪЛ — сподели Смърт. — ИНАЧЕ ЩЯХ ДА НОСЯ ЗАЩИТНО ОБЛЕКЛО, ХА-ХА.

— Вярно, много се бият — съгласи се Тифани. — Вие сте наистина Смърт, нали? Знам, че може да ви е прозвучало малко глупаво.

— НЕ ТЕ ЛИ Е СТРАХ?

— Още не. Но… накъде е екзодът, моля?

Смърт се смълча. Накрая попита колебливо:

— ТОВА НЕЩО МНОГО ЕКЗОТИЧНО ЛИ БЕШЕ?

— Не — отговори Тифани. — Всички си мислят, че е такова. А всъщност значи изход.

Смърт посочи с ръката, в която все още държеше кипящия от гняв Роб Секигоопрай.

— НАТАМ. КАТО СЕ ПРЕМИНЕ ПУСТИНЯТА.

— Чак до планините ли?

— ДА. НО САМО МЪРТВИТЕ МОГАТ ДА ПОЕМАТ ТОЗИ ПЪТ.

— Се некога, че ме пущиш ти, шкелет ниеден — изкрещя Роб. — И тогаз като те заритам!

— Тука имаше една врата! — посочи Тифани.

— ТАКА Е, — отвърна Смърт. — НО СИ ИМА ПРАВИЛА. ОНОВА БЕШЕ, РАЗБИРАШ ЛИ, ВХОД.

— И каква е разликата.

— БОЯ СЕ, ЧЕ ДОСТА СЪЩЕСТВЕНА. ЩЕ ТРЯБВА САМА ДА СИ НАМЕРИШ ПЪТ НАВЪН. НЕ ЗАСПИВАЙ ТУК. ТУК СЪНЯТ НИКОГА НЕ СВЪРШВА.

Смърт изчезна. Роб Секигоопрай тупна на земята и скочи готов за бой, но вече нямаше с кого.

— Требе да си напра’иш изходо — каза й той.

— Не знам как! Роб, нали ти казах да не идваш с мен. А ти можеш ли да излезеш?

— Епа да. Мо’е би. Ама требе да те пазим. Она келдата клетва ми наложи. Требе да я спасим бабаягата на ридовете.

— Джейни ли ти е казала това?

— Епа да. Она така го рече, че нема хън-мън — отговори Роб Секигоопрай.

Тифани пак се тръшна в пясъка, който се разхвърча покрай нея.

— Няма как да се измъкна — оплака се тя.

Да се влезе, да, виж това беше лесно…

Тя се огледа. От време на време, макар че трябваше да се вглеждаш внимателно, нещо като че се мяркаше наоколо и се вдигаха малки облачета прах. Хора, които тя не можеше да види, минаваха покрай нея. Умрели хора, отиващи да видят, какво има оттатък планините…

Аз съм на единадесет години, мислеше си тя. Хората много ще тъгуват. Тя си помисли за дома и как ще приемат новината майка й и баща й. Обаче нямаше да има труп, нали така? Значи хората ще вземат да се надяват, че тя все някога ще се върне, че е просто… изчезнала, също като старата г-жа Случкова, която всяка нощ палеше свещ на прозореца за сина си, който не се върнал от морето преди повече от тридесет години.

Тя се зачуди, дали не би могла да им прати вест по Роб, но пък какво ли можеше да им пише? „Не съм умряла, просто съм запецнала“ що ли?

— Трябваше да помисля и за другите хора — каза тя на глас.

— Епа ти си помислила за тех — седна до крака и Роб. — Твоя ми ти Артър си ойде по живо по здраво и така ти ги спаси ората от умирачка. Баш стори ти онуй що си требеше.

„Да“, помисли си Тифани. „Това е, което трябва да правим. И няма кой да те спаси, защото тоя вид работа се пада точно на теб.“

Но Вторият й акъл каза: Радвам се, че го направих. Ако трябва и друг път пак ще го направя. Попречих на роилника да убие други хора, нищо че го доведох право насред Изпитанията. И след тази мисъл последва празно място. Там трябваше да има още една мисъл, но Тифани беше прекалено уморена, за да я помисли. А онази мисъл беше важна.

— Благодаря ти, че дойде, Роб — каза тя. — Но като… като стане така, че да можеш да си тръгнеш, иди право при Джейни, разбираш ли? И й кажи, че съм й благодарна, че те е пратила. Кажи й, че ми се искаше, да бяхме имали случай да се поопознаем по-добре.

— Епа арно. Я момците и без друго вече ги отпратих. Само Хамиш ме чека.

И в този момент изникна и се отвори вратата.

Баба Вихронрав пристъпи през нея и настойчиво заръкомаха.

— Някои май нямат акъл и за новородено! Идвай тук веднага! — изкомандва тя.

Вратата зад нея тръгна да се затваря, но тя свирепо се обърна и я затисна с крак с вик:

— Няма да стане твоята, колкото и да си гявол!

— Но… аз си мислех, че има правила! — възкликна Тифани ставайки и хуквайки към вратата.

Цялата й умора изведнъж се беше изпарила. И най-умореното тяло иска да оцелее.

— Я? Така ли? — викна Баба. — А да си подписала нещо? Някаква клетва да си дала? Не си? Значи тея правила не са били твои! Хайде, бързо! И ти, г-н Секи-го-оправя!

Роб Секигоопрай скочи на обувката й точно преди тя да я дръпне. Вратата се затръшна, изчезна и ги остави в… някаква като, че ли мъртвешка сивота, посред празно пространство.

— Няма да е задълго — каза Баба Вихронрав. — Обикновено минава бързо. Докато светът се освести. О, я не ме гледай така. Ти му показа Пътя, нали? От жалост. Е, този път и аз го знам. Пак ще вървиш по него, няма как, заради някой нещастник, пак ще отваряш вратата вместо тези, които не могат да я намерят сами. Но за това не се приказва, ясно?

— Г-ца Здравомислова никога…

— Казах, че за това не се приказва — натърти Баба Вихронрав. — Знаеш ли какво е част от това, да си вещица? Да правиш избор, когато трябва да се избира. Когато е труден изборът. Ти обаче се справи… доста добре. Жалостта не е срамна.

Тя изтръска от роклята си някакви репеи.

— Дано е дошла вече г-жа Ог — рече тя. — Че ми трябва рецептата за нейния ябълков сос. А, да… като пристигнем може малко да ти се завие свят. Да имаш предвид.

— Бабо? — попита Тифани, докато наоколо почна да просветлява.

С което се завърна също и умората.

— Да?

— Какво точно се случи тогава?

— А ти какво мислиш, че се е случило?

И ги обля ярка светлина.

Някой бършеше челото на Тифани с влажна кърпа.

Тя беше легнала обзета от блажена прохлада. До нея се чуваха гласове, сред които се разпознаваше вечно оплакващият се тон на Аннаграма:

— … да не говорим как се беше развилняла при Закзак. Честно да ви призная, тя май не е наред! Буквално е изкукала! Говореше ги едни и използваше някакъв вид, ами, не знам, някакъв селяшки трик, за да ни накара да си помислим, че е превърнала оня тъпак Браян в жаба. Е, мен, разбира се, не можа да ме излъже нито за миг…

Тифани отвори очи и видя кръглото розово лице на Петулия надвесила се угрижено над нея.

— Ъ-ъ, тя е будна! — обяви момичето.

Пространството между Тифани и тавана се изпълни с островърхи шапки. И после пак неохотно се отдръпнаха, когато тя седна. Отгоре сигурно е изглеждало сякаш се отваря и затваря голяма черна маргаритка.

— Къде съм? — попита тя.

— Ъ-ъ, в Палатката за Първа помощ и Изгубени деца — съобщи й Петулия. — Ъ-ъ… ти припадна, когато Госпожа Вихронрав те върна от… от там, където беше отишла. Всички минаха да те видят.

— Тя каза, че ти си, такова, завлякла онова чудовище в, такова, Оня Свят! — възкликна с блеснали очи Луси Уорбек. — Госпожа Вихронрав разказа всичко на всички!

— Е, не беше точно… — започна Тифани.

Но усети нещо опиращо в гърба й. Зашари с ръка зад себе си и намери островърха шапка. Посивяла от старост и доста опърпана. Закзак не би се осмелил да продаде подобно нещо, но другите момичета я бяха зяпнали като прегладнели кучета ръката на месар.

— Ъ-ъ, Госпожа Вихронрав ти даде нейната шапка — промълви затаила дъх Петулия. — Нейната собствена шапка.

— Тя каза, че си родена вещица и че не бива вещица да няма шапка! — не откъсваше поглед от шапката Тюла Суматохова.

— Много мило — каза Тифани, която беше свикнала да носи използвани дрехи.

— Това е само една вехта шапка — изказа се и Аннаграма.

Тифани вдигна поглед към високата девойка и бавно се усмихна.

— Аннаграма? — започна тя вдигайки ръка с разперени пръсти.

Аннаграма отстъпи крачка назад.

— Не, не — писна тя. — Недей! Недей! Някой да я спре!

— Искаш ли балон, Аннаграма? — продължи Тифани смъквайки се от масата.

— Не! Моля те! — Аннаграма отстъпи още крачка назад закрила лице с дланите си, препъна се в една пейка и падна.

Тифани й помогна да стане и я потупа дружелюбно по бузата:

— Добре тогава, няма да ти го купувам. Но, моля те, вземи някой път научи, какво точно значи „буквално“, а?

Аннаграма се усмихна някак си посърнало и успя да произнесе само:

— Ъ, да.

— Добре. И пак ще сме приятелки.

Тя обърна гръб на момичето и отиде да прибере шапката.

— Ъ-ъ, сигурно още не си се освестила докрай — заговори Петулия. — Май не разбираш.

— Ха, аз, нали разбирате, всъщност не се бях изплашила — заяви Аннаграма. — Аз само, за да се посмеем, разбира се.

Никой не й обърна внимание.

— Какво да не съм разбрала? — попита Тифани.

— Това е нейната собствена шапка! — казаха в хор момичетата.

— Ако, такова, тази шапка можеше да говори, какви ли истории можеше, нали разбирате, да разкаже — добави Луси Уорбек.

— Беше само шега — обяви Аннаграма на всекиго, на който би му скимнало да я слуша.

Тифани изгледа шапката. Беше много опърпана и не особено чиста. Ако тази шапка можеше да говори, сигурно щеше да мрънка.

— Къде е сега Баба Вихронрав? — попита тя.

Момичетата ахнаха. Това ги впечатли почти колкото шапката.

— Ъ-ъ… тя няма ли да се сърди, че я наричаш така? — разтревожи се Петулия.

— Тя сама ме покани — увери я Тифани.

— Само дето аз бях чула, че трябва да се познаваш с нея поне, такова, сто години, преди тя да ти позволи да й казваш така… — промълви Луси Уорбек.

Тифани сви рамене:

— Както и да е. Знаете ли къде е тя?

— О, пие си чая с другите стари вещици и бърбори за някакви сосове и как днес вещиците изобщо не били както когато тя е била момиче — отговори й Лулу Муцинкова.

— Какво? — сащиса се Тифани. — Просто си пие чая?

Младите вещици се спогледаха объркано.

— Ъ-ъ, има и курабийки, — каза Петулия — ако е от значение.

— Но тя отвори вратата за мен. Входа за… изхода от… пустинята! Как може след всичко това просто да седне да яде курабийки!

— Ъ-ъ, тези, които аз видях, бяха със захарна глазура — обади се притеснено Петулия. — Не просто някакви домашни…

— Виж какво, — намеси се Луси Уорбек — мислиш ли, че ние, помисли си само, не сме видели нищо? Как си стоиш ей така, с това, такова, сияние около теб, а ние не можем да го преминем, а после Ба… Госпожа Вихронрав идва и направо си влиза вътре, така че и двете, нали разбираш, си стоите там. А после сиянието щрак, изчезва и ти, такова, падаш в несвяст.

— Това, което Луси не успя да обясни като хората, — намеси се Аннаграма — беше, че в действителност не сме те видели да ходиш, където и да е. Само дето имаше сияние, а то може да е било от какво ли не.

От Аннаграма ще стане добра вещица, отбеляза си Тифани. Тя може сама да си разказва приказки, в които буквално да си вярва. И удариш ли я, отскача като гумена топка.

— Не забравяй, че видях коня — включи се Хариета Кръшкачева.

Аннаграма изви очи.

— Ах, да, Хариета си мисли, че била видяла някакъв кон в небето. Освен че, казва ми тя, не било изглеждало точно като кон. А било изглеждало, казва ми тя, както щял бил да изглежда един кон, ако махнеш от него същинския кон и оставиш само конската същина, така ли беше, Хариета?

— Не съм казала това! — сопна се Хариета.

— Е, извинявай много, но аз това чух.

— Ъ-ъ, а още някои хора казват, че видели бял кон да пасе на съседното поле — добави Петулия. — А доста от по-старите вещици казват, че усетили ужасно много…

— Да, някои хора мислят, че са видели кон в полето, но там вече го няма — изви глас Аннаграма, както правеше, когато искаше да покаже, колко глупаво мисли, че е нещо. — Това сигурно е страшно рядка гледка, кон пасящ насред поле. А между другото, ако наистина е имало бял кон, той е бил сив.

Тифани приседна на ръба на масата и сведе поглед към коленете си. Ядът срещу Аннаграма я беше върнал към живота, но сега умората пак занастъпва.

— Предполагам никоя от вас не е видяла малко синьо човече, около петнадесетина сантиметра високо, с рижа коса? — подхвърли тихо тя.

— Е, някоя да го е видяла? — надигна глас със злобна ведрост Аннаграма.

От всички страни й изсмотолевиха, че „не“.

— Извинявай, Тифани — добави Луси.

— Не се безпокой — каза Аннаграма. — Може пък да е заминал с белия кон!

„Пак става като със Страната на Феите“, помисли си Тифани. „Дори и аз не си спомням, че е било наистина. Как ще ми повярва някой?“ Но все пак трябваше да опита.

— Имаше тъмна врата, — заразказва бавно тя — а зад нея имаше пустиня, цялата с черен пясък и там беше доста светло, макар че на небето имаше звезди. И Смърт също беше там. Говорих с него…

— Говорила си с него, така ли? — заяде се Аннаграма. — И какво ще да ти е казал, извинявай много?

— Не каза „извинявай много“ — отговори Тифани. — То ние не говорихме много. Но той не знаеше, какво е екзод.

— Това не беше ли един вид цвете растящо по клоните на едни чужбински дървета? — замисли се Хариета.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на Изпитанията отвън.

— Не е виновна тя — изказа се Аннаграма с тон, който като за нея беше почти приятелски. — Както ви казах: Госпожа Вихронрав бърника в умовете на хората.

— Ами сиянието? — възрази Луси.

— Сигурно е било кълбовидна мълния — предположи Аннаграма. — Те нали са едни такива странни.

— Но хората, нали, такова, ритаха и блъскаха само да минат през него! Но то беше твърдо като от лед!

— Добре де, може и да е имало такова усещане — не се даде Аннаграма — обаче… сигурно е въздействало на мускулите на хората, примерно. Ей, аз само се опитвам да помогна — добави тя. — Хайде, бъдете разумни. Тя просто си стоеше тук. Всички я видяхте. Нямаше никакви врати и никакви пустини. Нямаше друго, освен нея.

Тифани въздъхна. Чувстваше се толкова уморена. Искаше й се просто да изпълзи нанякъде. Искаше да си иде вкъщи. Направо щеше да си тръгне, ако нещо в обувките й не я убиваше.

Докато момичетата се караха, тя отвърза връзките и изу едната обувка.

Оттам се посипа сребристочерен прах. Като достигна земята, отскочи от нея, бавно като на сън и се закълби във въздуха като мъгла.

Момичетата се обърнаха и го загледаха смълчани. После Петулия се протегна и хвана малко от праха. Като си вдигна ръката, прашинките се заизсипваха измежду пръстите й. Падаха бавно като перушина.

— Понякога нещата се объркват — заговори тя замислено. — Госпожа Чернокачулкова ми го каза. Някоя от вас бдяла ли е до нечий смъртен одър?

Едно-две от момичетата кимнаха, но всичките се бяха втренчили в праха.

— Понякога нещата се объркват — продължи да говори Петулия. — Понякога те умират, но не могат да си отидат, защото не знаят Пътя. Тя каза, че тогава те имат нужда от теб, да си до тях, да им помогнеш да намерят вратата, така че да не се изгубят в тъмното.

— Петулия, нали не биваше да говорим за това — смуши я леко Хариета.

— Не! — възрази Петулия и лицето й почервеня. — Време е да поговорим за това, само тук, само между нас си! Защото тя каза, че онова е последното нещо, което можеш да направиш за някого. Тя каза, че има мрачна пустиня, която те трябва да прекосят и пясъкът там е…

— Ха! Г-жа Уховрътски казва, че тези неща са черна магия — прозвуча рязко и внезапно като метнат нож гласът на Аннаграма.

— Нима? — рече унесено Петулия гледайки как пясъкът се сипе. — Е, а пък Госпожа Чернокачулкова казва, че понякога луната е ярка, друг път е в сянка, но не трябва да забравяме, че си остава все същата луна. И… Аннаграма?

— Да?

Петулия си пое дълбоко дъх.

— И отсега нататък никога повече да не си посмяла да ме прекъсваш. Никога. Да не си посмяла! Сериозно ти говоря.