Шапка от небето

Глава петнадесета Шапка от небето

Беше един от онези странни дни в края на февруари, когато е малко по-топло, отколкото е редно и, макар че има вятър, той духа все някъде покрай хоризонта, а точно край теб е тихо.

Тифани се изкачи горе на ридовете, където в закътаните долчинки ранните агънца вече бяха стъпили на крака и припкаха натам-насам на сюрии с онзи скоклив бяг, както тичат понякога агънцата, така че приличат на вълнести скачащи коне. И сигурно на деня наистина му имаше нещо, защото и старите овци се присъединиха, и заиграха наравно с агнетата. Те подскачаха и се въртяха, наполовина щастливи, наполовина шашнати, а дългите им зимни руна се кламбуцаха като клоунски гащи.

Интересна зима беше. Тя научи много неща. Едно, от които беше, че е възможно да си шаферка на младоженци, чиято сборна възраст надхвърля 170 години. Този път г-н Щъкачев, с буйна перука и блеснали очила, беше настоял да даде една от жълтиците на „нашата малка помощничка“, което беше много повече от заплатата й, която Тифани така и не поиска, и която г-ца Здравомислова не можеше да си позволи. Тя употреби част от парите да си купи наистина добро кафяво наметало, което не плющеше и не се развяваше зад нея, обаче беше топло и плътно, и пазеше сухо.

И много други неща беше научила. Сега като минаваше покрай овцете с агънцата им, тя леко докосваше умовете им, толкова меко, че те не забелязваха…

Тифани беше останала горе на планината за Прасоколеда, която официално бележи новата година. Там имаше много работа за вършене, а и без това на Варовитище този празник не го тачеха много. Сега обаче г-ца Здравомислова с удоволствие й даде отпуска, за празнуването на агненето, което старите хора наричаха Овчи търбуси. Тогава започваше овчарската година. Бабаягата на хълмовете това не можеше да го пропусне. Точно тогава, в меки гнезда от сено, защитени от вятъра с плетове от прещип, се случваше бъдещето. Тя помагаше за случването му, работеше заедно с овчарите на светлината на фенери, грижеше се за трудните раждания. На работа си носеше островърхата шапка и усещаше как овчарите я наблюдават, как с нож, игла, конец и утешителни думи спасяваше овци майки от мрачната врата, и извеждаше агнета на светлина. Дай им шоу. Дай им приказка. И на сутринта тя се връщаше гордо вкъщи с ръце окървавени до лактите, но това беше кръвта на живота.

По-късно тя се качи до Фийгълската могила и пропълзя в дупката. Беше мислила за това от доста време и се беше подготвила — с чисти нарязани кърпички и малко шампоан от сапуниче по рецепта на г-ца Здравомислова. Имаше чувството, че те ще влязат в работа на Джейни.

Г-ца Здравомислова винаги посещаваше родилките. Така се правеше то.

Джейни се зарадва да я види. Легнала по корем, така че поне отчасти да се вмъкне в покоите на келдата, Тифани има възможността да подържи като новородени агънца едновременно всичките осем, както тя ги наричаше наум, Робченца. Седем от тях врещяха и се биеха помежду си. Осмото си мълчеше и чакаше да дойде времето й. Бъдещето се случваше.

Не само Джейни я гледаше с други очи. Новините се разпространяваха. Народът на Варовитище недолюбваше вещиците. Те винаги досега бяха идвали от другаде. Винаги досега бяха чужденки. Сега обаче ето я наша Тифани, как изражда агънца както някога баба й, а пък казват, че била изучила вещерство там горе на планината! Да, ама си е пак нашата Тифани и толкова. Вярно, може и да носи шапка с големи звезди, но пък нали прави страхотно сирене и разбира от агнене, а и нали тя е на Баба Болежкова внучка. И те се потупваха многозначително по носовете. Внучката на Баба Болежкова. Помните ли какво можеше да направи старата, а? Та значи, тя може и да е вещица, ама си е нашата вещица. И си разбира от овце, да, разбира. Ха, а чух аз, че там горе в планината те имали някакви техни си състезания за вещици и нашата Тифани им показала на тях, какво може едно момиче от Варовитище, даде им тя да разберат. А и нали времената се менят. Е, та значи вече си имаме вещица, ама такава, че по-добра никой друг си няма! Никой няма да хвърля във вира на Баба Болежкова внучката!

На следващия ден тя пак щеше да се връща в планината. Много нещо се случи през тези три седмици, даже, без да се брои агненето. Роланд я беше поканил на чай в замъка. Беше малко неловко, както е винаги с този род неща, но чудна работа, как за няколко години той беше станал от непохватен смотаняк на притеснителен младеж, забравящ какво е искал да каже, щом тя му се усмихнеше. А освен това в замъка имаше книги!

Той срамежливо й беше подарил „Речник на Изумително Редките Думи“, а тя се беше подготвила достатъчно да му донесе ловджийски нож производство на Закзак, който беше майстор по ножовете, нищо че магиите му бяха боклук работа. Шапката много внимателно изобщо не беше спомената. А когато се прибра, тя намери белязка посред „П“, където с тънък молив бяха подчертани думите „Плонжон: вид реверанс, на около една трета от дълбочината на традиционния. Излязъл от употреба.“ Останала сама в спалнята си, тя се изчерви. Интересно как всеки път се изненадваш, когато нещо ти напомни, че докато ти наблюдаваш другите и мислиш за тях с толкова чувство за вещина, и превъзходство, в същото време те пък те наблюдавали и мислили за теб.

Тя си го записа в дневника, който беше станал доста по-дебел, с всичките му изсушени билки, белязки и странични бележки. Врани го бяха кълвали, мълния го беше удряла, чай го беше оливал. И си нямаше око. Едно око щеше да бъде извадено още на Ден Първи. Това беше дневникът на една истинска вещица.

Тифани беше престанала да носи шапката, освен на публични места, защото тя постоянно се огъваше от ниски врати, а покривът на стаята й направо я смачкваше. Днес обаче си я беше сложила, от време на време хващайки я, когато някой порив на вятъра се опитваше да я отнесе.

Стигна до мястото, където четири ръждясали железни колелета наполовина се бяха заровили в торфа, а по средата се подаваше тумбестото кюмбе. То беше удобно за сядане.

И край Тифани настана тишина, жива тишина, в която овцете играеха с агънцата си, а светът се въртеше ли въртеше.

Защо да си тръгва? За да се върне пак тук. Така че да може да види мястото откъдето е тръгнала с други очи и в нови разцветки. А и хората виждаха нея по нов начин. Да се върнеш откъдето си започнала, не е същото като никога да не си заминавала.

Думите преминаваха през ума и, докато Тифани гледаше овцете и се изпълваше с дълбоко щастие — заради новите агнета, заради живота, заради всичко. Пред щастието веселието е като локва пред океана. Беше чувство, което душата просто не можеше да побере. И то излезе като смях.

— Аз се върнах! — викна тя на хълмовете. — И съм по-добра отколкото като заминавах!

И тогава тя си свали нашарената на звезди шапка. Не беше лоша шапка, като за показ, макар че с тези звезди приличаше малко на играчка. Но тя никога не е била нейната шапка. Нито можеше да бъде. Единствената шапка, която си заслужаваше да се носи, беше тази, която сама си си направила, а не някоя, която си си купила или са ти я подарили. Твоя собствена шапка за твоята си глава. Твоето собствено бъдеще, а не нечие чуждо.

Тя метна шапката на звезди колкото можа по-нависоко. Вятърът бързо я поде. За миг тя се заклатушка, след което един порив я издигна, завихри я и я запреобръща, и я отнесе далече-далече над ридовете, където тя изчезна завинаги.

И тогава Тифани си направи шапка от небето, и седна на старото тумбесто кюмбе заслушана как вятърът духа някъде покрай хоризонта, докато слънцето залязва.

Когато сенките се удължиха, множество дребни фигурки се измъкнаха от близката могила и дойдоха на свещеното място да гледат заедно с нея.

Слънцето залезе, една всекидневна магия и настъпи топла нощ.

Шапката се изпълни със звезди…