Шапка от небето

Глава четвърта ПЛН-ът

Призори Роб Секигоопрай, пред страхопочитателните погледи на мнозина от братята си, изписа думата:

ПЛН

… на късче книжна торбичка. И я вдигна нависоко.

— План, вдевате ли? — поясни той на насъбралите се Фийгъли. — Е, с’а си имаме План и сичко дето ни оста’е е да измислиме, що че пра’им. Да, Уили?

— Що беше оно дето Джейни те налагала с клетва? — попита Уили, който беше вдигнал ръка.

— Не ме е налагала она, а баш ми я наложи — обясни Роб и въздъхна. — Рекох ви вече. Оно значи, дека е сериозно. Значи дека требе да го върнем големото мънечко моме и нема хън-мън, иначе душицата ми че фръкне право у големио небесен кенеф. Оно е като магична заповед. Тежко нещо е оно, да ти наложат клетва.

— Епа мен га ме налагат, секи път ми е тежко — съгласи се Прост Уили.

— Уили — рече търпеливо Роб. — Сещаш се, га ти рекох я, дека че ти казуем секи път, га е требвало да си затваряш големио калпав плювалник?

— Епа да, Роб.

— Убаво, оти тоя път беше такъв път — после той надигна глас. — Е с’а, момци, сите ги найте роилниците. Не мойш ги утепеш! Ма си е баш наш дълг да я спасим големата мънечка бабаяга, та туй че ви казуем, туй е, каж’ го де, самоубийствена мисия и сигур сите, че свършите у земята на живите, дето че умирате от скука на некое бачкане. Та ’начи кой се пише доброволец?

Всички Фийгъли на възраст над четири години автоматически внигнаха ръце.

— Аре с’а — възкликна Роб. — Не мойте сите да додете! Глейте с’а, че земем… Прост Уили, Голем Йън и… теб, Ужасно Дребен Били Големо Чене. И нема да земам недорасляци, тъй че който ми нема педя, нема да доде! Освен теб, оно се най, Ужасно Дребен Били. А вие другите, че го решим традицьонно по нашенски. Че земем последните педесе души, дето че са йощ на крака!

Той привика тримата избраници настрани в един ъгъл на могилата, докато останалите весело се счепкаха. Един Фийгъл обича сам-самичък да се изправя срещу ужасяващо числено превъзходство, защото така не се налага да подбира къде да удря.

— На повече от сто мили оттук е она — отбеляза Роб, когато големият бой започна. — Не мо’ем да го одим чак до там, далечко е. Некой от вас да се сеща нещо, бре шашкъни?

— Хамиш мо’е да иде там с ястребо си — рече Голем Йън и се отмести да пропусна едно дотъркаляло се кълбо ритащи се и пердашещи се Фийгъли.

— Епа да и он, че доде с нас, ма не мой он да земе повече от един пътник.

— Ми оти го не плуваме? — предложи Прост Уили и се наведе, когато един зашеметен Фийгъл прелетя над главата му.

Останалите го изгледаха.

— Да го плуваме ли? Леле че си прост, как мо’ем да плуваме от тук до там, бе? — възрази Роб Секигоопрай.

— Е просто варянт за обмисюванье, бре ора — обиди се Уили. — Я само принос да предложим, сещате ли се? Я само желание да изявим.

— Големата мънечка бабаяга пойде с кола — забеляза Голем Йън.

— Епа що? — не разбра Роб.

— Епа, мое па и ние, а?

— Ех, не! — не се съгласи Роб. — Едно е оно да се покажеме на бабаяга, ма друго е, на секакви други ора! Помните ли що стана преди години, га оная гос’жа, дето вапцаше убавите картинки доле у доло виде Прост Уили? Нечем я онея големанци от Обществото за Народни Умотворения пак да плъзнат тъдява!

— Я имам идея, гос’ин Роб. Я съм туй, Ужасно Дребен Били Големото Чене Мак Фийгъл. Я най викам да се дегизираме.

Ужасно Дребен Били Големото Чене Мак Фийгъл винаги се представяше с пълното си име. Сякаш усещаше, че не каже ли на хората кой е, те ще вземат да го забравят и той ще вземе да изчезне. Ако си на половината от ръста на повечето пораснали пиктсита, значи си наистина нисък. Още малко по-нисък и ще си дупка в земята.

Той беше новият гонагъл21. Гонагълът е бойният поет и бард на клана, но те не остават цял живот в един и същи клан. Фактически те са нещо като самостоятелен клан. Гонаглите обикалят клановете и гледат песните и преданията да се разпространяват сред всички Фийгъли. Ужасно Дребен Били Големото Чене Мак Фийгъл беше дошъл, както обикновено, с Джейни от клана на Дългио Гьол. Беше много млад като за гонагъл, но както беше казала Джейни, за гонаглеене няма възрастова граница. Имаш ли талант, гонаглееш. А Ужасно Дребен Били знаеше всички песни и можеше да свири на гайда толкова тъжовно, че навън заваляваше дъжд.

— Да, момко? — рече му благо Роб Секигоопрай. — Думай.

— Мо’ем ли да си намерим ние некои човешки дрехи? — започна Ужасно Дребен Били. — Оти има стара приказка за големата свада на клана Трите Чукара срещу клана Ветровита Река, та момците от Ветровита Река се измъкнаа като направиа едно плашило да оди, а мъжете от Трите Чукара помислиа дека оно е големанец и се скриа от пътьо му.

Останалите го гледаха недоумяващо и Ужасно Дребен Били си спомни, че те са от Варовитище, и надали изобщо са виждали плашило.

— Плашило? — продължи той. — Оно е като големанец стъкмен от пръти, навлечен с дрехи, та да пъди пилещарите от нивята? Е, та у песента се казуе, дека келдата на Ветровита Река сторила магия да го напра’и да проходи, ма си викам я, дека оно е било сторено с хитрост и сила.

И той им изпя. А те го слушаха.

И той им обясни, как да направят човек можещ да ходи. Те се спогледаха. Това беше безумен, отчаян план, много опасен и рискован, и изискващ неимоверна сила, и смелост, за да сполучи.

А щом като се постави въпросът по този начин, веднага се съгласиха с него.

Тифани в крайна сметка разбра, че във вещерството има и друго, освен шетане, и изследвания. Имаше го и онова, което г-ца Здравомислова наричаше „пълнене на празното и празнене на пълното“.

Обикновено г-ца Здравомислова излизаше по работа само с едно тяло. Хората си мислеха, че тя е близначки, а тя гледаше те да продължават да си го мислят. Но най-сигурно си беше да си държи телата разделени. Тифани разбираше защо. Стигаше да видиш двете г-ци Здравомислови как се хранят. Телата си подаваха блюда, без да си кажат и дума, понякога хапваха от вилицата на другото тяло и беше доста странно да видиш как едната се оригва, а другата казва „Опалянка, пардон“.

„Пълненето на празното и празненето на пълното“ значеше обикаляне по околните села и отдалечените ферми, и оказване предимно на медицинска помощ. Винаги имаше превръзки за сменяне или бъдещи майки, с които да се разговаря. Бабуването беше най-често работа на вещицата, което си беше един вид „празнене на пълното“, но достатъчно беше г-ца Здравомислова с нейната островърха шапка само да се мерне в някоя къщурка и там изведнъж съвсем случайно се насъбираше сума ти народ. И падаше едно страшно клюкарстване на по чаша чай. Г-ца Здравомислова се потапяше във врящия и кипящ свят на мълвата, но Тифани си отбеляза, че тя повече чуваше, отколкото разправяше.

Този свят се състоеше, като че ли изключително от жени, но от време на време от някоя задна пресечка някой мъж ще вземе да го подкара от времето и незнайно как, сигурно посредством някакъв шифър, се стигаше до там, че в крайна сметка му се връчваше някакъв мехлем.

Тифани така и не можа да проумее, как си изкарва парите г-ца Здравомислова. Несъмнено кошницата й се пълнеше повече отколкото се празнеше. Само като минат покрай някоя къща, дори да не спират там, отвътре ще изскочи забързана стопанката с някой самун още топъл хляб или някой буркан туршия. Но пък друг път ще прекарат цял час като зашиват крака на някой селянин не внимавал със секирата и ще получат само по чаша чай и корава курабийка. Това не изглеждаше честно.

— О, нещата се уравновесяват — обясни й г-ца Здравомислова докато се връщаха през гората. — Правиш каквото можеш. Хората ти дават каквото могат, когато могат. Ето, дъртия Слапуик, този с крака, той е страшна циция, но още преди края на седмицата на прага ми ще има голям резен говеждо, можеш да се обзаложиш. Жена му ще се погрижи. А още малко и хората ще почнат да колят прасета за зимата, та ще ми се насъберат повече суджуци, бутове, сланина и пастърма, отколкото цяло семейство би изяло за година.

— Така ли? И какво правиш с толкова много храна?

— Прибирам я за после — отговори г-ца Здравомислова.

— Но вие…

— Прибирам я у други хора. Да се смаеш само колко нещо можеш да прибереш у други хора — г-ца Здравомислова се разсмя, като видя изражението на Тифани. — Имах предвид, че раздавам каквото ми е в повече на тези, които си нямат прасе или не им е провървяло, или си нямат кой да се сети за тях.

— Но това ще значи, че те на тебе ще ти дължат услуга!

— Правилно! И така се получава кръговрат. Всичко се урежда.

— Обзалагам се, че на някои хора им се свиди да плащат…

— Никакво плащане — скастри я строго г-ца Здравомислова. — Една вещица никога не чака заплащане и никога не си го иска, а само се надява никога да не й потрябва. Обаче, уви, ти си права.

— И какво става тогава?

— Какво искаш да кажеш?

— Спираш да им помагаш, нали?

— О, не — г-ца Здравомислова изглеждаше искрено шокирана. — Не може да не помагаш на хората само защото са тъпи, неблагодарни или просто противни. Всички в този край са бедни. Ако аз не им помагам, кой тогава?

— Баба Болежкова… сиреч баба ми, ми казваше, че някой трябва да говори за онез, които си нямат глас — продума след някое време Тифани.

— Тя вещица ли е била?

— Не съм сигурна — отговори Тифани. — Мисля, че беше, но тя самата не е знаела. Тя повечето време си живееше сама в една стара овчарска колиба горе на баирите.

— Тя нали не е била кикотливка? — попита г-ца Здравомислова, но като видя изражението на Тифани побърза да добави. — Извинявай, извинявай. Но се случва, ако си вещица, без да знаеш. Тогава си като кораб без рул. Тя обаче очевидно не е била такава, то си се вижда.

— Тя живееше на ридовете и им говореше, и знаеше повече за овцете от когото и да било! — кипна Тифани.

— Не се и съмнявам, не се съмнявам…

— Тя никога не се е кикотила!

— Добре де, добре — зауспокоява я г-ца Здравомислова. — Разбираше ли от церителство?

Тифани се поколеба.

— Ами… само на овце — поуспокои се тя. — Но там беше много добра. Особено с терпентин. Всъщност най-вече с терпентин. Но тя винаги… просто… беше… там. Дори и когато не беше наистина там…

— Да — промълви г-ца Здравомислова.

— Да не би да разбираш, какво искам да кажа? — учуди се Тифани.

— О, да. Твойта Баба Болежкова си е живяла на горните баири…

— Не, горе на баирите — поправи я Тифани.

— Извинявай, горе на баирите, с овцете, хората обаче ще да са поглеждали понякога нагоре към баирите, знаейки, че тя е там и ще си кажат „Ами какво ще стори Баба Болежкова?“ или „Какво ще каже Баба Болежкова, ако научи?“ или „Баба Болежкова за такова нещо няма ли да се ядоса?“ — каза г-ца Здравомислова. — Нали така?

Тифани присви очи. Така си беше. Спомни си как Баба Болежкова беше ударила амбулантния търговец, който си беше претоварил магарето и го биеше. Обикновено Баба използваше само думи, а и тях по малко. Човекът беше толкова смаян от внезапната й ярост, че просто си стоеше на място и си понесе пердаха.

И Тифани също се беше изплашила. Баба, която рядко продумваше, без да го е обмисляла поне десет минути преди това, за няма и да мигнеш фрасна горкия човек два пъти през лицето. И тогава новината се разнесе по цяло Варовитище. И поне за някое време хората бяха по-внимателни с животните си… Месеци след този случай колари, говедари и селяни навсякъде по ридовете се позамисляха, преди да вдигнат камшика или тоягата и си помисляха „Ами ако Баба Болежкова гледа?“

Обаче…

— А ти откъде знаеш? — поинтересува се тя.

— О, досетих се. Тя на мен ми изглежда вещица, каквото и да си е мислела тя самата. И то добра.

Тифани се наду от семейна гордост.

— Тя помагаше ли на хората? — продължи г-ца Здравомислова.

Гордостта малко поспадна. Отговорът „да“ й напираше на езика, но все пак… Баба Болежкова почти не слизаше от хълмовете, освен за Прасоколеда и за първото агнене. Рядко можеше да я видиш в селото, освен ако сергиджията, който продаваше тютюна „Веселия Моряк“ не позакъснееше с обиколките си и тогава тя минаваше само набързо във вихър от омазнени черни поли да си напълни лулата при някой старец.

Но нямаше никой на Варовитище, като се почне от Барона, който да не дължи услуга на Баба. А тя ги караше да се издължават на други. Винаги знаеше на кого не му достига някоя услуга.

— Тя ги караше да си помагат взаимно — отговори Тифани. — Караше ги да си помагат сами.

В тишината, която последва, Тифани чуваше песента на птиците покрай пътя. Тук беше пълно с всякакви птици, но й липсваше острия крясък на ястреб.

Г-ца Здравомислова въздъхна:

— Малцина от нас са чак толкова добри. Ако мен ме биваше толкова, сега нямаше пак да ходим да видим г-н Щъкачев.

Тифани си каза наум „Майчице“.

Рядко минаваше някой ден без посещение при г-н Щъкачев. Тифани я побиваха тръпки от тях.

Кожата на г-н Щъкачев беше пожълтяла и изтъняла като цигарена хартия. Той винаги ги посрещаше в едно и също старо кресло в тясна стаичка във вмирисаната си на гнили картофи къщурка обкръжена с буренясала градина. Всеки път седеше прав като бастун, с по един бастун във всяка ръка, с костюм лъснал от носене и втренчен във вратата.

— Грижа се да има нещо топло всеки ден, макар че яде колкото врабче — каза г-ца Здравомислова. — А старата вдовица Тъси долу по улицата го пере, колкото има де. Той, нали знаеш, е на деветдесет и една.

Г-н Щъкачев имаше много ярки очи и не спираше да дърдори докато те прибираха в стаята. Първия път като видя Тифани, той я нарече Мери. И друг път се случваше да я нарича така. А веднъж като минаваше, я хвана за ръката с изненадваща сила… Беше си същински шок, тази ръка като клещи внезапно да я сграбчи. Под кожата му личаха сини вени.

— На никого няма да съм в тежест — заяви настойчиво той. — Заделил съм си аз пари за когато си отида. Мойто момче Тоби няма да има никаква грижа. Мога да си го платя последния път! И си искам погребение като хората, ясно ли е? С черни коне и крепове, и оплаквачки, и почерпка за богове да простят. Всичкото съм го написал, черно на бяло. Я провери сандъчето, та да е сигурно. Тая ми ти вещица все се омотава тука!

Тифани беше отправила отчаян поглед към г-ца Здравомислова, която кимна и посочи една вехта дървена кутия, пъхната под креслото на г-н Щъкачев. Та излезе, че тя е пълна с монети, най-вече медни, но тук-таме имаше и по някоя сребърна. Изглеждаше като цяло състояние и за миг й се прииска, и тя да имаше толкова пари.

— Тук има много пари, г-н Щъкачев — каза му тя.

Г-н Щъкачев се успокои:

— А така. Няма да съм в тежест значи.

Днес като минаха, г-н Щъкачев беше заспал и хъркаше с отворена уста, та се виждаха жълто-кафявите му зъби. Но се събуди на мига, изгледа ги и им каза:

— Та мойто момче Тоби ще си дойде съботата.

— Много хубаво, г-н Щъкачев — каза г-ца Здравомислова, докато му оправяше възглавниците. — Затуй ще поразтребим.

— Ама се оправи той в живота, тъй да знаете — рече гордо г-н Щъкачев. — На закрито си уреди работа, без дигане на тежко. Каза ми той, че ще се грижи за мен като остарея, аз пък му казвам, че сам ще си платя пътя като си ида… всичкото: солта и пръстта, и гроша за лодкаря също!

Днес г-ца Здравомислова го обръсна. Неговите ръце твърде много трепериха за тази работа. (Вчера пък му беше изрязала ноктите, понеже той сам не можеше да си ги стигне. То не беше безопасно зрелище, особено когато един от ноктите строши прозореца.)

— Всичкото е в сандъчето под стола ми — съобщи той, докато Тифани нервно бършеше последните останки пяна от него. — Ще провериш ли вместо мен, а Мери?

Да бе. Това си беше церемония, всеки ден.

Кутията и парите си седяха на мястото. Той питаше всеки път. Парите нито се увеличаваха нито намаляваха.

— Какъв е тоя грош за лодкаря? — попита Тифани докато се прибираха.

— Г-н Щъкачев си спомня всичките древни погребални традиции — обясни г-ца Здравомислова. — Някои хора вярват, че като умреш, прекосяваш Реката на Смъртта и трябва да платиш на лодкаря. Тия дни хората вече не се безпокоят за това. Там сигурно вече си имат мост.

— Той не престава да говори за… погребението си.

— Е, за него това е важно. Някои стари хора са така. Не могат да понесат хората да си помислят, че са били твърде бедни да не могат да платят за собственото си погребение.

— Много е тъжно, че той е така съвсем сам. Нещо трябва да се стори за него — заяви Тифани.

— Да. Ние го правим — отговори г-ца Здравомислова. — А и г-жа Тъси му хвърля по едно око.

— Но не трябваше да сме ние, нали така?

— А кой тогава трябваше да е? — възрази г-ца Здравомислова.

— Ами онзи син, за когото постоянно говори?

— Младия Тоби ли? Той умря преди петнадесет години. А Мери е била дъщеря му, тя е починала съвсем млада. Г-н Щъкачев е много късоглед, но вижда по-добре в миналото.

Тифани не се сети какво да отговори на това, освен:

— Не трябваше да е така.

— Няма начин да става както трябваше. Важно е само, каквото става и какво правим ние.

— Добре де, не можеше ли да му помогнете с магия? — настояваше Тифани.

— Грижа се да не го боли, вярно — отвърна г-ца Здравомислова.

— Но това са само билки.

— Пак е магия. Да знаеш разни неща си е магия, ако другите не ги знаят.

— Да, но ти знаеш, какво искам да кажа. — Тифани вече усещаше, че губи спора.

— А, искаш да кажеш да го подмладя? — рече г-ца Здравомислова. — Да му напълня къщата със злато може би? Вещиците не правят така.

— А ние се грижим самотните старци да имат готвена храна и изрязани нокти ли? — отвърна Тифани със съвсем лек сарказъм.

— Е, да — отговори простичко г-ца Здравомислова. — Правим каквото можем. Госпожа Вихронрав казва, че трябва да научиш, че вещерството е предимно в това, да правиш съвсем обичайни неща.

— А ти трябва да правиш както казва тя, така ли? — не мирясваше Тифани.

— Аз се вслушвам в съветите й — рече хладно г-ца Здравомислова.

— Тогава значи Госпожа Вихронрав е главната вещица, нали?

— О, не! — г-ца Здравомислова я изгледа шокирано. — Всички вещици са равни. Няма такова нещо като главни вещици. Това е съвсем в противоречие с духа на вещерството.

— А, ясно — каза Тифани.

— Освен това — добави г-ца Здравомислова. — Госпожа Вихронрав такова нещо никога няма да го позволи.

Изведнъж разни неща заизчезваха от стопанствата около Варовитище. И не беше просто по някое случайно яйце или кокошка. Пране се губеше от простора. Чифт ботуши мистериозно се изпари изпод кревата на Досадника Хиндс, най-стария човек в селото.

— А, пусто да е, ама добри ботуши си бяха, от кръчмата до вкъщи сами ме докарваха, само да ги насоча в правилната посока — оплакваше се той на всеки, който би го слушал. — И да ми изфирясат те ведно със старата ми шапка. А тя тъкмо беше станала както ми харесваше: мека и увиснала!

Един панталон и едно дълго палто изчезнаха от кука принадлежаща на Търпеливко Суиндуел, дресьора на порове, а в джобовете на палтото си живееха порове. И кой, пита се, кой ще да се е промъкнал през прозореца на спалнята на Клем Дойнс и му е обръснал брадата, която била толкова дълга, че Клем трябвало да си я затъква в колана? И косъмче не беше останало. На него му се наложи да ходи с лице увито с шал, та горката му розова брадичка случайно да не изплаши дамите…

Сигурно са били вещици, говореха си хората и си окачваха още муски по прозорците.

Обаче…

На далечната страна на Варовитище, където дългите зелени склонове се спускаха към равните поля на низината имаше обширни трънкови и къпинови гъсталаци. Обикновено те бяха оживени от птичи песни, но точно този тук беше оживен от проклетисване.

— Ох, кривънци! Кьорав ли си ма, че не видиш дека си ръгаш ногата, бе никаквец!

— Кво да сторим бе! Не е леко то да си колено!

— Мислите си вие дека ви е мъчно, а? Ма ич не ви требе да сте доле у кондурите! Оня дъртак Суиндуел сигур от години не си е мил ногата! Ама че вони!

— Вони ли ма? Ти само ми доди да видиш как е у джебо! Тея ми ти порове ич не са излазяли за кенеф, ако вдеваш що ти казуем!

— Кривънци! Абре вие абдали ниедни нема ли да млъкнете?

— О, тъй ли? Я го чуйте кви ги плещи! Само щото си у чутурата, си мислиш дега найш сичко, а? Ма оттук отдоле видим ние, дека ти си само мъртво тегло, бе чиляк!

— А така! Я съм с лактите по въпросо! Дека щеше да си ти, бе, ако не те носехме ние отдоле, а? Кой си мислиш, че си ти бе?

— Я съм Роб Секигоопрай Фийгъл и сите си го знаете бе, и ми писна от синца ви!

— Убаво бе Роб, ма си е баш задушно тука!

— Ей и ми се подига вече, и от стомашно-чревни оплаквания!

— Уважаеми господа — това беше гласът на жабока; на никой друг и на ум не би му дошло да нарече Нак Мак Фийгълите „уважаеми господа“. — Времето е на изчерпване, господа. Каруцата скоро ще пристигне! Не бива да я изпуснете!

— Требе ни повече упражнявка, бе Жабок! Че ние одим като некой ич без кости, че и яко одрискал се! — обади се един глас малко по-нависоко от останалите.

— Все пак нали вървите. И така ще мине. Желая ви късмет, господа.

От по-нататък в шубрака, където бяха оставили пост да следи пътя, се разнесе вик:

— Колата иде!

— Убаво, момци! — ревна Роб Секигоопрай. — Жабок, ти че се грижиш за Джейни, чуеш ли ме? Она, че има нужда да разчита на некой момък по мисленето, докато ме нема мене! Ехей, бре чапкъни! Оно е на живот и смърт работата! Сите найте, що че се пра’и! Вие момци на въжищата, опвайте на раааз! — храстите се разтресоха. — А така! Таз, готови ли сте бе?

— Епа да, Роб!

— Колене? Колене? Колене, викам бе!

— Епа да, Роб, ма…

— Нозе?

— Епа да, Роб!

Храсталакът пак се разтресе.

— А така! И да не забра’ите: леви, десни, леви, десни! Таз, колено, нога и троп по земята! И с пружинираща стъпка, чуете ли нозе? Готови ли сте, ма? Аре сите заедно момци… ооодом!

За каруцаря г-н Крабър изненадата беше голяма. Както си гледаше общо взето в нищото и си мислеше само как ще си се прибере вкъщи, изведнъж нещо излезе от храсталака право на пътя. Мязаше на човек, или по-скоро мязаше малко повече на човек, отколкото, на каквото и да е друго. Но, като че ли имаше някакви проблеми с коленете си и вървеше сякаш са приковани едно за друго.

Обаче каруцарят не загуби повече време да размишлява за това, защото в едната скрита в ръкавица ръка на нещото, размахвана безразборно натам-насам, проблясваше нещо златно.

Това незабавно идентифицира непознатия, поне ако питаха каруцаря. Той не беше, както можеше да се стори на пръв поглед, някой дърт скитник, който да си подминеш, а очевидно фин господин изпитващ тежки времена, така че практически си беше дълг за каруцаря да му се притече на помощ. Той забави коня, което ще рече, че го спря.

Странникът всъщност нямаше лице. Нямаше какво да се види между провисналата периферия на шапката му и вдигнатата яка на балтона му, освен рунтава брада. Но някъде откъм брадата се чу глас:

— … Млъкмлъкмлък… запрете се ма като говорим я… Хъ-хъм. Добра ти стига, друже бре коларю, стари ми дружески приятелю! Ако ти земеш, че ни закараш нази… мене де, до дето сакаме да одиме, ние… я че ти дадем тая убава лъскава жълтица!

Фигурата се лашна напред и протегна ръка точно пред лицето на каруцаря.

Беше си бая голяма монета. И несъмнено златна. Дошла беше от съкровището на стария мъртъв крал, погребан в парадната част на могилата на Фийгълите. Колкото и да е странно, на Фийгълите не им пукаше много-много за златото, като го задигнеха веднъж, защото то не можеше да се пие и беше трудно да се яде. В могилата те го използваха най-вече да отразяват с него светлината на свещите, та да подобрят осветлението в помещенията. Така че не беше голям проблем да похарчат малко.

Каруцарят я зяпна. През целия си живот не беше виждал толкова пари.

— Ако… господинът… благоволи… да се метне отзад на каруцата, сър, — изпелтечи той, грижливо прибирайки жълтицата.

— Ей, убаво тогаз — проговори след кратка пауза брадатият тайнствен странник. — Един момент само, че туй си сака мънечко орогънизация… Аре са, ръчички, грабайте колата отстрани, а ти ногата дето си лева, земи да се метнеш леко у лево, ма по-така… леле, кривънци! Ма глейте как се изкълчихте бе! Аре да ми се изпра’яте веднага! — обраслото лице пак се обърна към каруцаря. — Че прощаеш за туй. Я им говорим на мойте колене, ма они не сакат да слушат.

— Наистина ли? — каза немощно каруцарят. — То и аз имам проблеми с коленете, като е по-влажно. Компрес от гъша лой много помага.

— Че ми видят те компрес, че и отгоре, само да им слезем я доле и да ги опра’им едно убаво! — процеди косматият мъж.

Каруцарят, чу зад гърба си всевъзможни трясъци и изръмжавания, докато пътникът се мяташе на каруцата.

— Окей, аре да одим — каза гласът. — Нема да се мотаме тука цел ден, я. А вие колене с колене, уволнени сте! Кривънци, че я одих секаш съм се яко подрискал! Да ми се качвате горе у коремо и да пратите долу некои свестни коленари!

Каруцарят дълбокомислено захапа монетата докато подкарваше коня ходом. Беше от толкова чисто злато, че зъбите оставиха отпечатъци. Което значеше, че пътникът е много, ама много богат. Което точно в този момент ставаше все по-важно.

— Оти не караш мънечко леко по-бързичко, добри ми човече, бе мой човек? — обади се след малко гласът отзад.

— Ами, такова, сър — заобяснява се каруцарят — виждате ли онези сандъци и кошове? Имам цял товар яйца, а и тея ми ти ябълки не бива да се наранят, сър, а пък и тея стомни…

Отзад се чуха удари и трясъци, в това число едно „шльооок“, каквото прави голям кош яйца хвърлен право на пътя.

— А с’а че мо’еш ли да караш по-бърже, а? — попита гласът.

— Ей, това беше мойта… — започна г-н Крабър.

— Я имам още една от тея големите жълтички за тебе! — и една тежка миризлива ръка се стовари на рамото на каруцаря.

И от ръкавицата на края наистина висеше още една монета. Тя струваше десет пъти колкото цялата му стока.

— О, добре де… — склони каруцарят и грижливо прибра жълтицата. — Понякога стават произшествия, а, сър?

— Епа да, особено па ако я речем, дека не вървим достатъчно бърже — каза гласът зад гърба му. — Ние… сиреч я имам баш спешна работа горе у планините, видиш ли!

— Но аз не съм дилижанс, сър? — рече укорително каруцарят подкарвайки старата си кранта в тръс.

— Дий-лъжанс ли? Туй па що е?

— Това е каквото ви трябва да вземете за планините, сър. Можете да го хванете от Дверизи, сър. Никога не ходя по-нататък от Дверизи, сър. Да, но няма как да го хванете днес, сър.

— Оти?

— Трябва да се отбия по останалите села, сър, а и си е дълъг пътят, а сряда ден дилижансът минава рано, сър, а тази кола по-бързо не може, сър, а…

— Ако ние… я не фанем днеска дий-лъжансо, че ти вгорчим животецо — изръмжа пътникът. — А ако го фанем дий-лъжансо днеска, че ти дадем чак пет от онез ми ти жълтички.

Г-н Крабър си пое дълбоко дъх и изви глас:

— Дий! Дииийя! Давай, Хенри!

Като цяло, ако питаха Тифани, повечето от нещата, които правеха вещиците поразително приличаха на бачкане. Скучно бачкане. Г-ца Здравомислова дори не използваше често метлата си.

Което беше малко потискащо. Всичко беше някакси малко… добре де, добричко. Вярно, това несъмнено беше по-добре отколкото да е зличко, но малко повече… вълнение нямаше да дойде зле. Тифани не би искала някой да си помисли, че е очаквала да и връчат вълшебна пръчка още през Ден Първи, обаче, добре де, според начина, по който г-ца Здравомислова говореше за магията, най-важното във вещерството било изобщо да не използваш такава.

Ама че работа, Тифани беше сигурна, че ще е отчайващо добра в изобщо не използването на магия. Правенето и на най-простата магия беше трудното.

Г-ца Здравомислова търпеливо й показваше, как се прави бъркотия, която можеше що-годе да се стъкми от всичко, което ти скимне на момента, стига само да съдържа нещо живо като бръмбар или сурово яйце.

Тифани изобщо не можа да му хване цаката. Беше толкова… досадно. Тя нали си имаше виртуална шапка? Нали имаше Първо Зрение и Втори Акъл? Мис Тик или г-ца Здравомислова можеха да си стъкмят бъркотия за броени секунди, Тифани обаче изкарваше само някаква плетеница омацана с яйца. Отново и отново.

— Знам, че го правя както трябва, но то просто се скапва! — оплака се Тифани. — Какво да правя?

— Може да направим омлет, а? — предложи бодро г-ца Здравомислова.

— О, моля ви се, г-це Здравомислова! — проплака Тифани.

Г-ца Здравомислова я потупа по гърба:

— Е, случва се. Сигурно много се впрягаш. Някой ден то само ще си дойде. Нали знаеш, силата те спохожда. Трябва само да застанеш на пътя й.

— Може ли да ми направите една, да се поупражнявам с нея докато не го посхвана?

— Опасявам се, че не може — отвърна г-ца Здравомислова. — Много капризна работа е това бъркотията. Не може дори да си носиш някоя, освен като украшение. Сама трябва да си я направиш, на място и на момента, точно където и когато смяташ да я използваш.

— Защо? — попита Тифани.

— За да уловиш момента — обясни другата част на г-ца Здравомислова, току-що влязла в стаята. — Начинът, по който връзваш възлите, начинът, по който прекарваш клечките…

— … колко е прясно яйцето, вероятно и влажността на въздуха…

— … опънът на конците и наборът неща, които по случайност са ти по това време в джоба…

— … дори как точно духа вятърът — завърши г-ца Здравомислова. — Та всичките тези неща съставят нещо като… картина на момента и мястото, стига да ги мърдаш правилно. А аз не мога да ти кажа, как да ги мърдаш, защото и аз не знам.

— Но вие нали ги мърдате — напълно се обърка Тифани. — Видях ви…

— Правя го, но не знам как го правя — г-ца Здравомислова взе две-три клечки и малко конец.

Г-ца Здравомислова седна на масата срещу г-ца Здравомислова и всичките четири ръце започнаха да правят бъркотия.

— Това ми напомня за когато бях в цирка — подметна тя. — Аз тогава…

— … някое време излизах с Марко и Фалко, Летящите Братя Пастрами, — поде другата част на г-ца Здравомислова. — Те правеха…

— … тройни салта на петнадесет метра височина без предпазна мрежа. Какви момчета само бяха! Приличаха си като две…

— … капки вода и Марко с вързани очи хващаше Фалко. По едно време се зачудих, дали не са точно като мен…

Тя се спря, и двете й лица се изчервиха.

— Както и да е, — прокашля се тя — един ден ги питах как успяват да играят толкова високо на въжето и Фалко каза: „Никога не питай въжеиграча как пази равновесие. Вземе ли да се замисли, ще падне“. Макар че всъщност…

— … го каза по-скоро така: „Видземе ли да се дзамисели сте падне“, защото момчетата се правеха, че били от Бриндизи, защото видиш ли, така изглежда чужбинско и завладяващо, а те смятаха, че никой не би поискал да гледа акробати на име Летящите Сидни и Франк Каруцарови. Но така или иначе, добър съвет си беше.

Ръцете й сновяха. Това не беше самотната, малко суетлива г-ца Здравомислова, а цялостната г-ца Здравомислова с всичките си двадесет пръста.

— Разбира се, — добави тя — не би навредило да си носиш правилните неща в джоба. Аз винаги си нося малко пайети…

— … заради прекрасните спомени — завърши от другата страна на масата г-ца Здравомислова и пак се изчерви.

Тя вдигна бъркотията. В нея имаше пайети, сурово яйце в нещо като торбичка от конец, пилешки кокал и много други боклуци, висящи от конците или плъзгащи се по тях.

Всяка част на г-ца Здравомислова бръкна с по две ръце в конците и дръпна…

Конците образуваха фигура. Пайетите не прескочиха ли от една нишка на друга? Така изглеждаше. Пилешкият кокал не мина ли право през яйцето? Приличаше така да е било.

Г-ца Здравомислова се вгледа. И каза:

— Нещо иде…

Дилижансът потегли от Дверизи наполовина пълен и вече беше навлязъл доста навътре в равнините, когато един от пътниците седящи на покрива потупа кочияша по рамото:

— Прощавай, ама знаеш ли, че някой се опитва да ни настигне?

— Боговете да са с вас, господине — отговори водачът, който се надяваше на добър бакшиш на края на пътуването — но нищо не може да ни настигне.

И тогава чу, как далечните викове се приближават.

— Ъ, на мен пък ми се струва, че тоя го взема насериозно — отбеляза пътникът, когато каруцата се изравни с тях.

— Спрете! Имайте милост, спрете! — изкрещя каруцарят, докато ги подминаваше като колец.

Но Хенри нямаше спиране. Години наред той беше разкарвал каруцата по селата, от бавно по-бавно, но през цялото това време в голямата му конска глава зрееше мисълта, че той е роден за нещо по-бързо. Тътрузеше си се той година след година, изпреварван от каляски и волски коли, и куци кучета, но ето, че дойде и неговото време.

Освен това каруцата беше по-лека от обичайното, а пътят точно тук беше леко нанадолу. Не му трябваше друго, освен да препуска достатъчно бързо, че да не го застигне каруцата. И ето, че най-сетне той наистина изпревари не какво да е, а дилижанса. Той, Хенри!

Спря само защото кочияшът на дилижанса спря пръв. Освен това сърцето на Хенри се беше разтуптяло, а във впряга на дилижанса имаше една-две кобили, които той наистина искаше да опознае да разбере кога им е свободният ден, какво сено предпочитат, такива работи.

Каруцарят, целият пребледнял, слезе внимателно и се просна на земята заравяйки пръсти в калта.

Единственият му пътник, който на кочияша на дилижанса му заприлича малко на плашило, се метна неуверено от задницата на каруцата и се заклатушка накъм дилижанса.

— Съжалявам, пълен съм догоре — излъга кочияшът.

Не беше пълен, но определено нямаше места за същества като това тук.

— Е, я па да съм тука и да сакам да си платим в злато — проговори съществото и добави. — Ей таквоз злато — и размаха ръка в оръфана ръкавица.

Внезапно се намери колкото щеш място за ексцентричния милионер. След броени секунди той беше настанен вътре и, за най-голямо разочарование на Хенри, дилижансът продължи нататък.

Една метла се приближаваше през гората към къщурката на г-ца Здравомислова. На нея беше седнала странично една млада вещица, или поне момиче облечено като вещица — прибързаните заключения никога не вършат работа.

Тя не летеше особено добре. Понякога се разтърсваше и беше ясно, че момичето не го бива много по завоите, защото от време на време тя спираше, скачаше на земята и ръчно насочваше метлата в нова посока. Като стигна градинската врата, тя пак слезе пъргаво и върза пръта за колеца.

— Отлично, Петулия22! — похвали я г-ца Здравомислова ръкопляскайки с всичките си четири ръце. — Станала си доста добра!

— Ъ-ъ, благодаря ви, г-це Здравомислова — отвърна момичето с поклон. И така си остана в поклон като само изхленчи. — Ъ-ъ, ох майчице…

Половината от г-ца Здравомислова пристъпи и като огледа новодошлата рече:

— А, виждам къде е проблемът. Амулетът ти, този на бухалчета, се е оплел с огърлицата ти на сребърни прилепи и двете са се закачили за едно копче. Само стой мирно, ще ги оправя.

— Ъ-ъ, аз дойдох да питам, дали вашето ново момиче не би искало да дойде на сборището тая вечер — чу се леко приглушеният глас на превитата Петулия.

Тифани нямаше как да не забележи, че Петулия отвсякъде се беше окичила с бижутерия. По-късно тя установи, че беше трудно да си дори и за кратко покрай Петулия и да не ти се наложи да откачиш я брошка от гердан, я, както стана веднъж, обица от гривна за глезен (никой така и не разбра, как ли се е било получило това). Петулия просто не можеше да устои на окултната бижутерия. Повечето дрънкулки би трябвало магически да я предпазват от какво ли не, но нямаше нищо, което да я предпази от това, да изглежда малко глупаво.

Тя беше нисичка, пълничка, руменичка и постоянно с леко обезпокоено личице.

— Сборище ли? А, едно от вашите събирания — сети се г-ца Здравомислова. — Това би било чудесно, нали Тифани?

— Да? — Тифани не беше съвсем сигурна.

— Някои от момичетата се събират вечерта в гората — обясни г-ца Здравомислова. — Кой знае защо занаятът напоследък пак става популярен. Което, разбира се, е прекрасно.

Тя каза това така, като че ли не беше съвсем сигурна. След което добави:

— А Петулия, тя работи за Старата Майчица Чернокачулкова, оттатък в Крайно Нанадолнище. Специализира в животните. Много способна жена с разни свински болести. Имам предвид със свине, които са хванали болести, а не, че тя да има свински болести. Няма ли да е чудесно да се сприятелиш с някого тук? Защо не идеш? Ето, всичко се откачи.

Петулия се изправи и неуверено се усмихна на Тифани.

— Ъ-ъ, Петулия Хрущялкова — протегна ръка тя.

— Тифани Болежкова — представи се Тифани предпазливо стискайки ръката й, та да не би всичките й гривни и накити като се раздрънчат да оглушат всички околовръст.

— Ъ-ъ, ако искаш, можеш да се качиш на метлата с мен — предложи Петулия.

— По-добре не — отряза Тифани.

Петулия я изгледа с облекчение, но каза само:

— Ъ-ъ, може би ще искаш да се облечеш?

Тифани обходи с поглед зелената си рокля:

— Облечена съм си.

— Ъ-ъ, нямаш ли си някакви бижута, или мъниста, или амулети, или такова?

— Съжалявам, но нямам — отрече Тифани.

— Ъ-ъ, не може да нямаш поне някоя бъркотия, нали?

— Ъ-ъ, не мога да им хвана цаката — отвърна Тифани.

Нямаше намерение да казва „Ъ-ъ“, но покрай Петулия то си беше заразно.

— Ъ-ъ… да речем черна рокля?

— Всъщност не обичам черно. Предпочитам синьо или зелено. Ъ-ъ…

— Ъ-ъ. Е, добре, ти нали тъкмо започваш — склони щедро Петулия. — Аз съм се зазанаятила от три години.

Тифани хвърли отчаян поглед на най-близката половинка от г-ца Здравомислова.

— Иска да каже, че е в Занаята — поясни с готовност г-ца Здравомислова. — Вещерския Занаят.

— А.

Тифани знаеше, че не е много любезна, а и макар че Петулия с розовото й личице явно си беше мило момиче, но тя се чувстваше някак неловко пред нея, а не можеше да разбере защо. Знаеше, че беше глупаво. Нищо лошо нямаше да си има някоя приятелка. Г-ца Здравомислова си беше съвсем приятна, а и с Осуалд беше успяла да се разбере, но щеше да е хубаво да има някоя връстница, с която да си говори.

— Добре, с радост ще дойда — реши тя. — Знам си, че имам още много да уча.

Пътниците в купето на дилижанса бяха платили немалко парички, за да си седят вътре на меките седалки, на завет от вятъра и прахта, така че беше странно, че толкова от тях на следващата спирка излязоха и седнаха на покрива. Малцината, които не искаха да сядат там или пък не можеха да се изкатерят дотам, се бяха скупчили на отсрещната седалка загледани в новия пътник като група зайци загледани в лисица и не смееха да дишат.

Проблемът не беше, че той смърдеше на порове. Добре де, и това си беше проблем, но в сравнение с големия проблем не беше нищо особено. Той си говореше сам. По-точно части от него говореха на други части от него. Не спираха да го правят.

— Ей че тръска тука доле. Чуете ли що ви викам бе? И е баш мой ред да се возим горе у чутурата!

— Ха, че вие убаво сте си се уредили у стомахо бе ора, а ние нозете я работим сичката работа!

И тук се намеси дясната ръка:

— Вие нозете ли? Ми, че вие не сфатуете що значи думата „работа“ бе! Оти не видите как е да те натресат у ръкавица! Ех, да ста’е тя к’вото сабя покаже! Я че одим мънечко да се поразтъпчем!

В ням потрес останалите пътници видяха как едната от ръцете на човека барабар с ръкавицата изведнъж се откачи и тръгна да се разхожда по седалката.

— Епа, че и тука доле у гащите също ич не е пикник. Ей с’а че земем я да излезем на свеж въздух!

— Само да си посмел, бе Прост Уили…

Пътниците, сгушвайки се по-плътно, зяпнаха панталоните ужасени и смаяни. Там нещо се размърда, дочуха се попържни под мустак от място, където не би трябвало да има никакви мустаци, а после няколко копчета изхвърчаха и се подаде главата на… малко синьо червенокосо човече, премигващо на ярката светлина.

Той застина, когато видя хората.

Той ги зяпна.

Те го зяпнаха.

И тогава лицето му се разплу в налудничава усмивка.

— Епа как сте бре, ора? — заговори отчаяно той. — Уубаво! Ич не ме мислете мене, я съм само, такова, каж’ги де, хоп-тична изхлузия.

След което се скри обратно в панталона, а те го чуха как шепне:

— Мислим си, дека убаво си ги метнах, нема проблема!

Няколко минути по-късно дилижансът спря за смяна на конете. Когато пак потегли, беше без вътрешните пътници. Те слязоха, а и поискаха и багажът им да се свали, моля ви. Не, благодаря ви, те не искали да продължат пътуването си. Те по-скоро щели да хванат утрешния дилижанс, не се безпокойте моля. Не, нямало никакъв проблем да почакат малко в това очарователно малко, ъ, градче на име Опасна Затънтеница. Благодаря ви много. Довиждане.

Та значи, дилижансът пак потегли, малко по-лек и по-бърз. Тази нощ той не спря. Трябваше да спре, но не спря. Пътниците от покрива още си ядоха вечерята в последния хан, когато чуха как тръгва без тях. Причината за това вероятно имаше нещо общо с внушителната купчина жълтици понастоящем подрънкваща в джоба на кочияша.