Шапка от небето

Глава първа Заминаване

То идеше бучейки през хълмовете като невидима мъгла. Движението без тяло го изморяваше и то се носеше много бавно. В момента то не мислеше. Бяха минали месеци откакто беше мислило за последен път, защото мозъкът, който му вършеше мисленето, беше умрял. Те винаги умираха по някое време. Така че, сега то беше пак голо и го беше страх.

Можеше да се скрие в някое от рунтавите бели същества, които блееха изплашено, докато то пълзеше над торфа. Да, но техните мозъци не струваха, можеха да мислят само за трева и за правенето на други неща, казващи „бее“. Не. Не стават. Трябваше му, да, трябваше му нещо по-добро, силен ум, с мощ, ум, който да може да го защити.

То търсеше…

Нещо с новите обувки изобщо не беше наред. Бяха корави и лъскави. Лъскави обуща, моля ви се! Отвратително. Виж чисти обувки, това беше нещо друго. Нищо лошо нямаше в това да се минават с малко вакса, за да ги пази от влагата. Но едни обуща трябваше да си заработват за живота. Не им беше работа да блестят.

Тифани Болежкова, застанала на черджето в спалнята си, разтърси глава. Възможно най-скоро трябваше да ги поизноси тези неща.

А освен това и тази нова сламена шапка с панделките. И в нея също нещо я съмняваше.

Тя се опита да се огледа в огледалото, което хич не беше лесно, защото огледалото не беше много по-голямо от дланта й, а и беше напукано и замътено. Налагаше и се да го мести натам-насам, за да види колкото се може повече, че и да запомни как си пасват частите.

Днес обаче… добре де, тя обикновено тези неща в къщи не ги прави, ама днес беше важно да изглежда добре, а както нямаше никой наблизо…

Тя остави огледалото на паянтовата масичка до леглото, застана посред поразнищената черга, затвори очи и рече:

— Виждай ме.

А някъде далече на хълмовете нещо, което нямаше нито тяло нито ум, но пък имаше ужасен глад и бездънен страх, усети силата.

Ако имаше нос, щеше да го подуши.

То затърси.

То намери.

Колко странен ум, като много умове насъбрани един в друг, все по-малки и по-малки! Колко е силен! Колко е близко!

То леко попромени посоката и малко поускори. Като се движеше, бръмчеше като рояк мухи.

Овцете, разтревожени за миг от нещо, което не можеха да видят, чуят или помиришат, изблеяха…

… и продължиха да си пасат трева.

Тифани отвори очи. И ето я — на няколко стъпки от себе си. Можеше да вижда тила на собствената си глава.

Тя заобикаля из стаята, внимавайки да не поглежда надолу към това „себе си“, което се движеше, защото се беше научила, че стори ли така, номерът се разваля. Никак не беше лесно да се движи така, но най-накрая тя се озова пред себе си и се заоглежда от глава до пети.

Кафява коса подхождаща си с кафявите й очи… нищо не можеше да се направи с това. Поне косата й беше чиста и лицето й измито.

Носеше и нова рокля, което малко подобряваше нещата. В семейство Болежкови беше толкова необичайно да се купуват нови дрехи, че, не ще и дума, купиха й я голяма, та да може да „порасне в нея“. Но поне беше бледо зелена и не се влачеше по пода. С лъскавите нови обувки и сламената шапка тя изглеждаше като… фермерска дъщеря, доста прилична, отиваща на първата си работа. Ще се оправи някак и с това.

От тук можеше да види островърхата шапка на главата си, но трябваше много да се вглежда. Беше като проблясване във въздуха, току го зърнеш и то изчезнало. Ето защо се беше разтревожила за новата сламена шапка, която обаче просто си мина през нея, като че ли старата шапка я нямаше.

Това беше, защото в известен смисъл си я нямаше. Тя беше невидима, освен на дъжд. Слънцето и вятърът си минаваха право през нея, но дъждът и снегът някак си я виждаха и се държаха сякаш е истинска.

Беше й я дала най-великата вещица в света, истинска вещица с черна рокля и черна шапка, и очи, които можеха да минат през теб както терпентинът минава през болна овца. Беше нещо като награда. Тифани беше направила магия, сериозна магия. Преди да я направи, не беше знаела, че може, докато я правеше, не знаеше, че я прави, а след като я направи, не разбра как я беше направила. Е, сега трябваше да се учи как.

— Не ме виждай! — каза тя.

Образът й (или каквото там е било, понеже тя не беше напълно сигурна относно този трик) изчезна.

Първия път, като го направи, си беше шокиращо. Но на нея винаги й беше лесно да вижда себе си, поне в главата си. Имаше една част от нея, която постоянно я следеше.

Мис Тик (друга вещица, но такава, с която беше по-лесно да си говориш, отколкото с вещицата дала на Тифани шапката) й беше казала, че една вещица трябва да знае как да „застане настрани“ и че тя щяла да разбере повече, когато талантът й се развиел, така че Тифани предположи, че „виждай ме“ ще да е част от това.

Понякога Тифани си мислеше, че трябва да поговори с мис Тик за това „виждай ме“. Изглеждаше сякаш излиза от тялото си, но все пак има един вид призрачно тяло, което може да ходи натам-насам. И се получаваше, стига призрачните й очи да не погледнеха надолу, и да не видеха, че тя е само едно призрачно тяло. Случеше ли се това, някаква част от нея се паникьосваше и тя незабавно се озоваваше пак в плътното си тяло. Накрая Тифани реши да не казва за това на никой друг. Няма защо да казваш на учителката чак пък всичко. И изобщо, това беше добър трик, за когато си нямаш огледало.

Мис Тик беше нещо като търсачка на вещици. Изглежда във вещерския занаят беше така. Някои вещици хвърляха по някое магическо око на обещаващите момичета и им намираха по-стари вещици, които да им помогнат за по-нататък. Те не те учеха как да го правиш. Те те учеха как да знаеш, какво правиш.

Вещиците бяха малко като котки. Не обичаха много-много да са в компания, но обичаха да знаят къде са всички други вещици, просто в случай, че им потрябваха. А нещо, за което можеше да ти потрябват, беше да ти кажат, като на приятелка, че започваш да се кикотиш.

Вещиците не се плашат много-много, беше казала мис Тик, но това, от което се страхуват по-могъщите, дори и да не говорят за това, беше онова, на което му казваха „да се обърнеш на лошо“. Толкова лесно беше да се унесеш в безгрижни дребни жестокости, просто защото ти имаш силата, а другите нямат, толкова лесно беше да сметнеш, че другите хора не са от чак толкова голямо значение, толкова лесно да сметнеш, че понятия като правилно и неправилно, не се отнасят за теб. А на края на този път ето те олигавена и кикотеща се сама на себе си, сам-сама в къщичка от курабийки, а по носа ти растат брадавици.

Вещиците имаха нужда да знаят, че други вещици ги наблюдават.

И ето защо, помисли си Тифани, шапката е тук. Тя можеше да я докосне, когато поиска, стига да затвореше очи. Беше нещо като напомняне…

— Тифани! — викна майка й нагоре по стълбите. — Мис Тик е тук!

Предишния ден Тифани се беше сбогувала с Баба Болежкова…

Там горе на ридовете, железните колела на старата овчарска колиба бяха зарити наполовина в торфа. Тумбестото кюмбе, все още стоящо на чорчик в тревата, беше почервеняло от ръжда. Варовиковите ридове ги поглъщаха, също както вече бяха приели костите на Баба Болежкова.

Останалото от колибата беше изгорено в деня, когато я погребаха. Никой овчар не би посмял да я използва, нито дори да прекара нощта там. Баба Болежкова беше твърде голяма в хорските умове, твърде трудно беше да я замениш. Денем и нощем, през всяко време на годината, тя беше самата земя Варовитище5: нейният най-добър овчар, най-мъдрата й жена, нейната памет. Все едно зелените ридове си имаха душа, която обикаляше наоколо със стари ботуши и престилка от зебло, пушеше зловонна стара лула и отмерваше на овцете дозата им терпентин.

Овчарите казваха, че небето било посиняло от попържането на Баба Болежкова. На белите пухкави летни облачета им казваха „на Баба Болежкова агънцата“. И макар да се смееха като разправяха тези неща, частица от тях не се шегуваше.

Нито един овчар не би посмял и да си помисли да живее в тази колиба, ама никой. Така че изрязаха торфа на чимове, погребаха Баба Болежкова във варовика, след което изгориха колибата.

Овча вълна, тютюн „Веселия моряк“ и терпентин…

… това бяха миризмите на овчарската колибка и на самата Баба Болежкова. Такива неща се утаяват в умовете на хората и проникват право в сърцето. Само щом ги помиришеше, тя можеше да се върне там, в топлината, тишината и безопасността на колибата. На това място тя отиваше, когато биваше разстроена и пак на това място отиваше, когато биваше щастлива. А Баба Болежкова винаги ще се усмихне, ще направи чай и няма да каже нищо. И нищо лошо не можеше да се случи в овчарската колиба. Тя беше крепост срещу света. Дори и сега, когато Баба си беше отишла, Тифани все още обичаше да идва тук.

Тифани стоеше там, докато вятърът духаше над торфищата и звънците на овцете казваха зън-зън в далечината.

— Аз трябва… — тя си прочисти гърлото. — Трябва да замина. Аз… аз трябва да се науча на истинското вещерство, а тук, нали виждаш, няма кой да ме учи. Аз трябва да… да наглеждам хълмовете, както си ги наглеждала ти. Мога да… правя нещата, обаче не знам за нещата, а мис Тик казва, че каквото не знаеш, може да те убие. Искам да бъда толкова добра, колкото беше ти. Аз ще се върна! Ще се върна скоро! Обещавам, че ще се върна по-добра, отколкото съм сега!

Една синя пеперуда, отбита от курса си от повей на вятъра, кацна на рамото й, изпърха няколко пъти с крилца и отхвръкна нанякъде.

Баба Болежкова никога не е била на ти с думите. Тя си скътваше тишина, както други хора си скътват разни полезни неща. Но тя си имаше начин да мълчи така, че казваше всичко.

Тифани остана там още някое време, докато й пресъхнат сълзите и после си тръгна надолу по склона, оставяйки непресекващия вятър да се вихри около колелата и да свисти в комина на тумбестото кюмбе. Животът продължаваше.

Не беше необичайно за момичета малки като Тифани да „се цанят някъде“. Което значеше да работят някъде като слугини. Традиционно започваш с шетане за някоя самотна стара жена. Тя няма да може да ти плаща много, но понеже това беше първата ти работа, ти надали ще заслужаваш повече. Всъщност Тифани на практика сама въртеше мандрата на чифлика Дома, стига някой да й помогнеше да вдигне големите гюмове с мляко, та родителите й бяха изненадани, че тя изобщо иска да се цани някъде. Но както каза Тифани, това го прави всеки. Излизаш за малко в широкия свят. Срещаш нови хора. Никога не знаеш, какво ще излезе от това.

Това по един доста хитър начин обърна майка й на нейна страна. Богатата леля на майка й се била цанила за миячка на съдове, после за камериерка и си беше пробила пътя нагоре, докато не станала икономка и не се оженила за лакей и сега живеела в богатска къща. Е, не беше нейната богатска къща и тя живееше само в част от нея, но практически си беше дама.

Тифани нямаше намерение да става дама. А и изобщо всичко беше измама. В която участваше и мис Тик.

Не беше позволено да искаш пари за вещерство, така че всички вещици работеха и нещо друго. Мис Тик беше основно вещица маскирана като учителка. Тя странстваше натам-насам заедно с другите странстващи учители, които пътуваха на тумби по разни места и учеха на разни неща всекиго срещу храна, и използвани дрехи.

Това беше добър начин да се оправяш, защото хората във Варовитище не вярваха на вещици. Те си мислеха, че вещиците танцуват в лунни нощи по без нищо (Тифани беше разпитала по този въпрос и с известно облекчение научи, че няма нужда да правиш това, за да бъдеш вещица. Би могла, ако поискаш, но само ако си съвсем сигурна за разположението на всичките коприви, трънаци и таралежи).

Но като стана дума, хората не бяха много сигурни и относно странстващите учители. За тях казваха, че отмъквали пилета и крадели деца (което в известен смисъл си беше вярно) и те бродеха от село на село в шарените си коли, и носеха дълги роби с кожени кръпки по ръкавите, и чудати плоски шапки, и говореха помежду си на някакво езическо наречие, което никой не можеше да разбере, примерно „Alea jacta est“ и „Quid pro quo“. На мис Тик й беше лесно да се спотаява сред тях. Нейната островърха шапка беше от секретна разновидност, изглеждаше като черна сламена шапка с книжни цветя, докато не натиснеш тайната пружина.

През последната година майката на Тифани беше доста изненадана и малко разтревожена от внезапния порив на Тифани за образование, за което хората на село смятаха, че е добро нещо в умерени количество, но при прекаляване би могло да доведе до неспокойствие.

И после, преди един месец, дойде съобщението: „Готви се“.

Мис Тик с шапката си, с цветята, посети чифлика и съобщи на г-н и г-жа Болежкови, че една възрастна жена горе в планината чула за отличната квалификация на Тифани със сиренето, и желаела да й предложи длъжността слугиня, за четири долара месечно, с един свободен ден седмично, собствено легло и цяла седмица отпуска за Прасоколеда.

Тифани си познаваше родителите. Три долара месечно щяха да са малко, а пет долара щяха да са подозрително много, обаче квалификацията със сиренето си заслужаваше допълнителния долар. А легло само за тебе си беше чудесна екстра. Преди повечето сестри на Тифани да бяха напуснали дома, по две сестри да спят в едно легло си беше нормално. Беше си добро предложение.

Родителите й бяха впечатлени и леко изплашени от мис Тик, но тях ги бяха възпитали да вярват, че хора знаещи повече от тях и използващи дълги думи са голяма работа, така че те се съгласиха.

Тифани по случайност ги чу да го обсъждат, след като отиде да си ляга онази нощ. Много е лесно да чуеш по случайност, какво си говорят хората на долния етаж, ако опреш обърната чаша на пода и случайно долепиш ухо до нея.

Тя чу баща си да казва, че на Тифани хич не й трябвало да ходи никъде.

Тя чу майка си да казва, че всички момичета без друго се чудели, какво има по широкия свят, така че по-добре било да се свърши с това отрано. Освен това тя била много способно момиче с глава на раменете си. Така че, защо не, с повечко труд някой ден тя би могла да стане слугиня на някой много важен човек, както стана с Леля Хети, и да живее в къща с вътрешен клозет.

Баща й каза, че тя щяла да види, че лъскането на подове било еднакво навсякъде.

Майка й каза: е, добре тогава, значи в такъв случай щяло да й омръзне и тя щяла да си се прибере като минело година, а между другото, какво значи „квалификация“?

„Майсторлък“, каза си наум Тифани. В къщата имаше един стар тълковен речник, но майка й изобщо не го беше отваряла, защото видът на всичките тези букви я притесняваше. Тифани пък го беше прочела от корица до корица.

И така стана тя и ето я, един месец по-късно, как си опакова старите ботуши, носени от всичките й сестри преди нея, в парче чист парцал и ги слага в куфара втора ръка, купен й от майка й, който изглеждаше сякаш беше направен от скапан картон или от пресовани джибри смесени с ушна кал, и се налагаше да се връзва с канап.

Имаше много сбогувания. Тя поплака малко, а майка й поплака много, а пък малкото й братче Уентуърт също поплака просто в случай, че с това успее да си изкара някоя бонбонка. Бащата на Тифани не плака, но пък й даде сребърен долар и доста троснато й каза да гледа да пише до вкъщи всяка седмица, което си беше мъжкия начин да плачеш. Тя се сбогува със сирената в мандрата и с овцете в кошарата, и дори с котарака Плъхарко.

И после всички, с изключение на сирената и котарака, добре де, също така и без овцете, се наредиха на портата да махат за довиждане, докато тя и мис Тик не минаха почти половината път надолу по тебеширено бялата пътека до селото.

А после настъпи тишина, ако не се брои тропането на обущата им по каменистата повърхност и безкрайните песни на чучулигите над главите им. Беше краят на август, страшна жега, а новите обувки стягаха.

— На твое място щях да си ги сваля — обади се след някое време мис Тик.

Тифани приседна до пътеката и извади старите си ботуши от багажа. Не си даде труда да пита мис Тик, откъде ще да е знаела за стягането на новите обувки. Вещиците внимават. Старите ботуши, макар и да трябваше да се носят с по няколко чифта чорапи, бяха много по-удобни и с тях се вървеше наистина лесно. Те нали бяха ходили много преди Тифани да се беше родила, така че знаеха как се прави тая работа.

— А дали ще видим някакви… малки мъже днес? — продължи мис Тик, когато те тръгнаха отново.

— Не знам, мис Тик — отговори Тифани. — Преди месец им казах, че заминавам. Те са много заети по това време на годината. Но винаги има един или двама, които да ме наблюдават.

Мис Тик бързо се огледа.

— Нищо не виждам, — забеляза тя — нито пък чувам нещо.

— Така се познава, че са тук — обясни Тифани. — Винаги е малко по-тихо, когато те ме наблюдават. Но не се показват, докато си с мен. Малко ги е страх от бабияги… Това е тяхната дума за вещици — добави тя припряно. — Няма нищо лично.

Мис Тик въздъхна и рече:

— Когато бях малка, си умирах да видя пиксита. Оставях им малки купички с мляко. Разбира се, по-късно осъзнах, че това не е било точно каквото трябва.

— Не, трябвало е да използвате твърд концентрат — отбеляза Тифани.

Тя хвърли един поглед към плета и й се стори, че зърна, само за частица от секундата, проблясък от рижа коса. И тя се усмихна, малко нервно.

Тифани беше била, макар и само за няколко дни, най-близкото нещо до кралица на феите като за човешко същество. Е да де, не я наричаха кралица, а келда, а и човек можеше да нарича Нак Мак Фийгъл в лицето им „феи“ само ако си търси боя. От друга страна Нак Мак Фийгъл винаги си търсеха бой, по един доста жизнерадостен начин, а когато нямаше с кого да се бият, се биеха помежду си, а когато някой останеше сам-самичък, той ще се фрасне сам по носа, колкото да не губи форма.

Технически погледнато, те са били живели в Страната на Феите, но са ги изхвърлили от там, вероятно заради пиянство. А сега, понеже след като веднъж си им била келда, те никога не ще те забравят…

… постоянно бяха наоколо.

Винаги имаше по някой от тях на чифлика, или кръжащ на ястреб над варовитите ридове. Те я наглеждаха, за да й помагат и да я защитават, независимо дали тя искаше или не. Тифани беше колкото се може по-учтива в това отношение. Тя си криеше дневника най в дъното на чекмеджето, запушваше цепнатините в клозета с намачкана хартия и стори каквото можа, и с фугите по дюшемето. В крайна сметка те бяха дребни мъже. Беше сигурна, че те се стараят да останат незабелязани, за да не я притесняват, но тя беше станала много добра в засичането им.

Те изпълняваха желания. Но не онези вълшебни три желания, които накрая винаги се изкилиферчват, а обикновени, ежедневни желания. Нак Мак Фийгъл бяха неимоверно силни и безстрашни, и невъзможно бързи, но не ги биваше много да разбират, че това, което хората казваха, често не беше същото, каквото те имаха предвид. Един ден в мандрата Тифани си беше казала „Ще ми се да имах по-остър нож за рязане на това сирене“ и най-острият нож на майка й завибрира в масата до нея още преди да беше довършила изречението.

С „иска ми се тоя дъжд да свърши“ вероятно всичко си беше наред, защото Фийгълите не можеха да правят истински магии, но тя се беше научила да внимава да не си поиска нещо изпълнимо от тумба мънички, решителни, много яки, безстрашни и бързи мъже, които изобщо не се притесняваха да сритат едно хубаво някого, ако им се удадеше. Желанията си искаха обмисляне. Тя надали изобщо някога би казала на глас „Иска ми се да се оженя за прекрасен принц“, но да знаеш, че кажеш ли го, като отвориш вратата, като нищо може да завариш зашеметен принц, вързан жрец и весело ухилен Нак Мак Фийгъл готов да решава кой кум, кой сват, определено те караше да внимаваш, какви ги приказваш. Но те можеха да бъдат и от помощ, макар и по малко хаотичен начин, и тя беше започнала да им оставя неща, от които семейството не се нуждаеше, но които можеха да са полезни за дребни същества, като миниатюрни лъжички за шарена сол, карфици, супници, от които можеше да стане чудесна вана за някой Фийгъл и, в случай че схванеха посланието, малко сапун. Те никога не отмъкваха сапуна.

Последното й посещение на древната надгробна могила на бърдото, където живееха пиктситата беше за сватбата на Роб Секигоопрай. — Големио човек на клана, за Джейни от Дългио Гьол6. Тя щеше да бъде новата им келда и да прекарва повечето си време в могилата, където да има бебета като някоя пчелна царица.

Фийгъли от други кланове масово надойдоха на сватбата, защото ако има нещо, което един Фийгъл обича повече от веселба, това е по-голяма веселба, а ако има нещо по-хубаво и от по-голяма веселба, това е по-голяма веселба, на която някой друг плаща за пиенето. Ако трябва да сме честни, Тифани се чувстваше малко не на място, както беше десет пъти по-висока от следващия по височина, но с нея се отнасяха много добре и Роб Секигоопрай дръпна една дълга реч за нея, наричайки я „наща убава, голема, мънечка, млада, бабаяга“, след което се срути по лице право в тортата. Беше страшно горещо и страшно шумно, но тя се включи в ликуването, когато Джейни пренесе Роб Секигоопрай през дръжката от метла сложена на пода. Съгласно традицията булката и младоженецът трябваше да прескочат дръжката от метла заедно, обаче също толкова според традицията никой самоуважаващ се Фийгъл не би бил трезвен на собствената си сватба.

Предупредиха я, че няма да е зле след това да си тръгне поради традиционния бой между клана на булката и клана на младоженеца, който можел да продължи чак до петък.

Тифани се беше поклонила на Джейни, защото бабиягите правят така и я огледа едно хубаво. Тя беше малка, сладка и много хубавка. И си имаше един блясък в очите, и в навирената й брадичка се долавяше известна гордост. Нак Мак Фийгълските момичета бяха много редки и порастваха, знаейки че някой ден ще станат келди, и Тифани определено имаше усещането, че Роб Секигоопрай ще открие, че съпружеският живот е по-труден отколкото си е мислел той.

Беше й жал да си тръгва от там, но не чак пък ужасно жал. По свой си начин те бяха сладки, но след някое време започваха да ти лазят по нервите. А и така тя вече беше на единадесет, та имаше чувството, че от известна възраст нататък вече не върви да пропадаш надолу по дупки под земята, за да си говориш с мънички човечета.

Освен това погледът, който й беше хвърлила Джейни, така само за миг, беше чиста отрова. Тифани разчете значението му от пръв опит. Тифани беше била келда на клана, макар и само за кратко. И освен това тя беше била сгодена за Роб Секигоопрай, нищо че това беше само един вид политически фокус. Джейни знаеше всичко това. И погледът й казваше: „Той е мой. Това място е мое. Не те искам тук! Махай се!“

Кръг от тишина последва Тифани и мис Тик надолу по пътеката, защото нещата, които обикновено шумолят из плетищата, гледат да са много тихи, когато наблизо има Нак Мак Фийгъл.

Те стигнаха малката селска морава и седнаха да изчакат каруцаря, чиято каруца вървеше малко по-бързо от лека разходка и й трябваха пет часа, за да стигне до село Дверизи, където, както си мислеха родителите на Тифани, те трябваше да вземат големия дилижанс, който да ги откара чак до далечните планини, че и оттатък.

Тифани вече я виждаше как идва по пътя, когато чу тропот на копита през моравата. Тя се обърна и сърцето й сякаш хем хвръкна хем падна.

Беше Роланд, синът на Барона, на хубав вран кон. Той скочи още преди конят да е спрял и застана смутено.

— Я, виждам прекрасен и интересен екземпляр на… на… на голям камък ей там — продума мис Тик с един такъв сладък — сладък гласец. — Защо ли не ида да го разгледам?

На Тифани й идеше да я ощипе заради това.

— Ъ, заминаваш значи? — проговори Роланд, когато мис Тик се изниза.

— Да — отговори Тифани.

Роланд изглеждаше, сякаш ей сега ще се пръсне от нерви.

— Взех това за теб — каза той. — Намерих един човек да го направи, ъ, там в Йелп.

Той държеше пакет увит в мека хартия. Тифани го взе и внимателно го прибра в джоба си.

— Благодаря — каза тя и направи лек реверанс.

Строго погледнато, точно това трябваше да се прави като срещнеш благородник, но от него Роланд се изчерви и зазаеква:

— И п-по-късно може да го отвориш. Ъ, надявам се, че ще ти хареса.

— Благодаря — повтори тя мило.

— Ето я и колата ти. Ъ… да не я изпуснеш.

— Благодаря — потрети Тифани и направи още един реверанс, заради ефекта от него. Излезе малко жестоко, но понякога това се налагаше.

Както и да е, много трудно щеше да е да се изпусне каруцата. Ако се забързаш, лесно ще я задминеш. Беше толкова бавна, че човек можеше и да не усети спирането й.

Нямаше седалки. Каруцарят обикаляше през ден селата и вземаше пратки, и от време на време, хора. Просто си намираш къде да се настаниш удобно между щайгите с плодове, и бохчите. Тифани седна най-отзад и старите й ботуши се залюшкаха напред-назад от ръба, когато каруцата се закламбуца по неравния път.

Мис Тик седна до нея и черната й рокля скоро се покри до коленете с тебеширен прах.

Тифани си отбеляза, че Роланд не се качи на коня си чак докато каруцата почти не се изгуби от поглед.

И тя познаваше мис Тик. Досега тя вече ще да се пръска от желание да попита нещо, защото вещиците много мразят да не са в течение на нещата. И, няма грешка, като се поотдалечиха от селото мис Тик се обади след доста намествания и прочиствания на гърлото:

— Няма ли да го отвориш?

— Какво да отворя? — каза Тифани, без да я поглежда.

— Той ти даде подарък — изтъкна мис Тик.

— А аз си мислех, че изучавахте интересен камък, мис Тик — укори я Тифани.

— Добре де, той беше само относително интересен — отвърна напълно невъзмутимо мис Тик. — Та значи, ще го отвориш ли?

— Ще почака за по-късно — реши Тифани.

Не й се искаше да приказва за Роланд точно в този момент, а всъщност и в никой друг момент.

Не че той й беше неприятен, всъщност. Беше го намерила в страната на Кралицата на Феите и в известен смисъл, го беше спасила, макар че той повечето време беше в несвяст. Внезапна среща с Нак Мак Фийгъл, когато са се понатопорчили, има това въздействие на хората. И разбира се, без да се налага никой никого да лъже, всички вкъщи взеха, че решиха, че той я е спасил нея. Че как деветгодишно момиченце въоръжено с тиган изобщо би могло да спаси тринадесетгодишно момче, което си има меч?

Тифани това не я притесняваше. Така хората не задаваха разни въпроси, на които тя не искаше да отговаря, а и не знаеше как. Но той беше започнал да… ами да се мотае наоколо. Все ще го срещне случайно като се разхожда, по-често, отколкото би било възможно такова нещо и той все се озоваваше на същите селски събития, на които ходеше и тя. Винаги беше учтив, но тя не можеше да трае, как той все изглеждаше като току-що ритнато кученце.

Да допуснем (а от допускане си имаше нужда), че той е станал много по-малко дръвник, отколкото беше. От друга страна, поначало си беше достатъчно голям дръвник.

И тогава тя си помисли за „Коня“ и се зачуди защо, докато не се сети, че очите й са наблюдавали околността, докато мозъкът й се беше втренчил в миналото…

— Това досега не го бях виждала — рече мис Тик.

За Тифани той беше като стар приятел. От тази страна на хълмовете Варовитище се издигаше доста рязко над равнината. И в подножието на рида беше скътана една долчинка, чийто склон беше издялан. Торфът беше изрязан на дълги плавни линии, така че оголеният тебеширенобял варовик изобразяваше животно.

— Това е Белият Кон7 — каза Тифани.

— Защо го наричат така? — попита мис Тик.

Тифани я изгледа.

— Защото варовикът е бял — тя се постара да не намекне, че мис Тик е попитала нещо тъпо.

— Не, имах предвид, защо го наричат кон? Не изглежда като кон. Това са само… линии…

„… които изглеждат сякаш се движат“, помисли си Тифани.

Някога, още във време оно, той е бил изсечен в торфа, както разправяха хората, от същия народ, който построил каменните кръгове и е погребвал своите хора в големи могили. Та те направили Коня на единия склон на тази зелена долчинка, десет пъти по-голям от истински кон, отгоре на всичко и с неправилна форма, освен ако не го гледаш с правилната нагласа. Да, обаче те трябва да са разбирали от коне, както са имали коне и са ги виждали всеки ден, и не са били глупави, само защото са живели преди много време.

Веднъж, когато Тифани беше изминала с баща си целия път дотук за един овчарски сбор, тя го беше попитала, защо Конят изглежда така, а той й каза, какво му била казала Баба Болежкова, когато е бил малък. И й го предаде дума по дума, та Тифани стори същото и сега:

— Не е то каквото кон изглежда. А е то каквото кон е.

— О — възкликна мис Тик, но понеже освен вещица тя беше и учителка, така че сигурно не е могла да се сдържи, добави. — Макар че странна работа, истината е, че официално няма такова нещо като бял кон. Те се наричат сиви8.

— Да, знам — каза Тифани и добави с равен глас. — Този пък е бял.

Това за известно време затвори устата на мис Тик, но тя като че ли си имаше нещо наум.

— Предполагам, че ти е тъжно, че напускаш Варовитище, нали? — надвика по някое време грохота на каруцата тя.

— Не — каза Тифани.

— Няма нищо лошо да ти е тъжно — настояваше мис Тик.

— Благодаря, обаче не съм тъжна, наистина — увери я Тифани.

— Ако ти се иска малко да поплачеш, няма нужда да се преструваш, че нещо ти е влязло в окото и…

— Всичко си ми е наред — отряза Тифани. — Честна дума.

— Виждаш ли, ако потискаш тези неща, това по-късно може да причини ужасни вреди.

— Нищо не потискам, мис Тик.

В интерес на истината Тифани беше малко изненадана, че не й се плаче, но нямаше да седне да казва това на мис Тик. Тя беше оставила нещо като място в главата си за реване, но то не се запълваше. Сигурно защото вече беше разтребила всичките тези чувства и съмнения, и ги беше оставила горе на рида до тумбестото кюмбе.

— И ако се чувстваш малко печална в момента, което си е съвсем естествено, сигурна съм, че би могла да отвориш подаръка, който той… — направи пореден опит мис Тик.

— Разкажете ми за г-ца Здравомислова — намеси се припряно Тифани.

Името и адресът бяха единственото, което знаеше за жената, при която щеше да живее, обаче адрес като „Г-ца Здравомислова, Горно Нанадолнище, Къщурката в Гората близо до изсъхналия дъб на Пътя на Изгубения Човек, бихте ли оставили писмата в старата обувка до вратата, Моля“ звучеше обещаващо.

— М-да, г-ца Здравомислова — предаде се мис Тик. — Ъ, да. Тя всъщност не е чак толкова стара, обаче казва, че ще се радва да й се намира и трети чифт ръце.

Не може така да се изпускат думи пред Тифани, дори и мис Тик не го може.

— Значи при нея вече има някой? — попита тя.

— Ъ… не. Не точно — отговори мис Тик.

— Тогава тя четири ръце ли има? — продължи Тифани, защото мис Тик звучеше точно като някой, който иска да избегне темата.

Мис Тик въздъхна. Не е лесно да говориш с някой, който не престава да внимава. Това направо те скапва.

— Най-добре да почакаш, докато се видите — каза накрая тя. — Каквото и да ти кажа сега, само ще създаде погрешни впечатления. Сигурна съм, че ще си допаднете. Тя добре се оправя с хората, а в свободното си време е вещица — изследователка. Гледа пчели… и кози, чието мляко, струва ми се, е действително много полезно благодарение на хомогенизираните мазнини.

— Какво прави една вещица — изследователка? — поинтересува се Тифани.

— О, това е много древен занаят. Тя се опитва да открие нови магии като разбере, как всъщност са били правени старите. Нали знаеш онова за „ухо от прилеп, пръст от жаба“? Те изобщо не вършат работа, но г-ца Здравомислова смята, че то е защото не знаем точно кой вид жаба или точно кой пръст…

— Съжалявам, но няма да помагам на никого да кълца на парчета невинни прилепи и жаби — заяви твърдо Тифани.

— О, не, тя изобщо не убива нищичко! — побърза да я успокои мис Тик. — Тя използва само същества починали по естествени причини или при пътни злополуки или пък извършили самоубийство. Жабите нали понякога са склонни към тежки депресии.

И каруцата си се тътреше нататък по белия прашен път, докато не се изгуби от поглед.

Нищо не се случи. Чучулигите си пееха, толкова високо, че не можеше да ги видиш. Прашец от трева изпълваше въздуха. Някъде високо из Варовитище блееха овце.

И нещо мина по пътя. Движеше се като малък бавен вихър, така че можеше да се забележи само по прахоляка, който вдигаше. Като минаваше, издаваше звук като рояк мухи. После и то също изчезна по нанадолнището…

След малко един глас се обади отдолу откъм високата трева:

— Олеле, кривънци! Ма оно е по дирите й, баш по дирите й!

Друг глас добави:

— Ми, че она другата бабаяга нема ли да го види?

— Що ми думаш бе? Бабаягата даскалица ли? Ми, че она не е истинска бабаяга!

— Она си има островърха капа под сите му китки, бе Голем Йън — рече с известен укор вторият глас. — Видох я. Она като ми натисне едно мънечко пружинче и он острио връх изрипуе!

— Епа да, Хамиш, и право думаш дека она си го мое и четюването и писуването без проблема, ма не ’най она сите му неща, дето ги нема у книгите. И нема да се показуем я, га она е наблизо. Оти она е от оня чешит, дето ги записва разни неща за чиляко! Аре са да одиме да намериме келдата!

Нак Мак Фийгъл от Варовитище мразеха писането по всевъзможни причини, най-важната, от които беше: Каквото е писано си остава. То впримчва думите. Каже си човек каквото му е на сърцето, а някой гаден дребен шашкънин ще вземе да го запише и кой знае какво ще направи после с всичките тези думи. Че така може и да ти вгради сянката някъде!

Сега обаче те имаха нова келда, а новата келда все ще донесе нови идеи. Така си и трябваше. Това предпазваше клана от задръстване. Та Келда Джейни беше от клана Дългио Гьол, високо в планините, а там нещата се записваха.

Тя не виждаше защо и нейният съпруг да не го прави. И Роб Секигоопрай осъзнаваше, че Джейни си е баш келда.

Пот капеше от челото му. Веднъж се беше бил сам-самичък срещу един вълк и сега с радост би предпочел да го стори отново със затворени очи и с едната ръка вързана зад гърба му, отколкото да прави, каквото правеше сега.

Вече беше овладял първите две правила на писането, както ги разбираше той:

1. Открадни си малко хартия.

2. Открадни си молив.

За нещастие това не стигаше.

В момента той държеше огризъка от молив с две ръце пред себе си и се запъваше, докато двама от братята му го тикаха накъм парчето хартия, заковано на стената (беше стара сметка за хлопатари открадната от чифлика). Остатъкът от клана гледаше в ужас и страхопочитание от галериите покрай стените.

— Мое, па я да го подфануем полека-лека — протестираше той докато петите му оставяха бразди по пръстения под на могилата. — Мое, па да земем да изписуем само некоя от запънтайките или, па да поста’им точка…

— Баш си ти Големио Човек, чуеш ли ме Роб Секигоопрай, та на теб ти прилега да си първио, дето да го работи писуваньето — каза Джейни. — Не моем я да имам мъж, дето и своето си име да не мое да изписуе. Я ти ги показах буквите, нали?

— Епа да, жено, гадните му изкилиферчени кривулици! — изръмжа Роб. — Не моем да му вервам я на туй „Ж“, оти оно е буква, дето не е за мъже. Она буквата си има жило ма!

— Ти си дръж моливо до хартията, па я, че ти ка’ем, кои знаци да чертаеш! — каза Джейни скръствайки ръце пред гърдите си.

— Епа да, ма оно си е жива беля, писуваньето — оплака се Роб. — Она писаната дума човек обесва!

— Брей са, а по-кротко! Оно е лесно! — ядоса се Джейни. — Големанските бебета го могат, а ти си баш пораснал Фийгъл!

— И писаното даже не секва да говори думите на чиляко, даже га он умре! — заразмахва молива Роб Секигоопрай, сякаш отпъждайки зли духове. — Немой да ни каеш, че туй е редно!

— О, ’начи те е бъзе от буквите, туй ли било? — поде коварно Джейни. — Епа тъй вече бива. Сите големи мъже се от нещо ги е шубе. А му земи моливо, бе Уили. Оти не мое да сакаш от мъжо да се повърне по страховете си.

В могилата настана тишина, когато Прост Уили нервно взе огризката от молив от брат си. Всички мънистени очички до последното бяха обърнати към Роб Секигоопрай. Дланите му се отваряха и затваряха. Той задиша тежко, без да откъсва поглед от хартията. И изпъна брадичка.

— Ооопака жена си ти, Джейни Мак Фийгъл! — рече той накрая, плю си на ръцете и изтръгна молива от ръцете на Прост Уили. — А ми дай туй пагубно оръдие! Они буквите нема да се усетят що ги е ударило!

— Храброто ми момче! — възкликна Джейни, когато Роб запристъпва към хартията. — А така. Първата буква, че е „Р“. Дето беше като дебелак гледащ вдесно, нал’ се сещаш?

Насъбралите се пиктсита гледаха как Роб Секигоопрай, пъшкайки яростно и с крайчеца на езика си подаващ се от устата му влачеше молива през чертите и криволиците на буквите. След всяка от тях той поглеждаше в очакване келдата.

— А така — каза накрая тя. — Убаво си поработи!

Роб Секигоопрай отстъпи една крачка и огледа критично хартията.

— Туй ли беше оно? — зачуди се той.

— Епа да — подтвърди Джейни. — Епа ти си го написа твойто си име, Роб Секигоопрай!

Роб отново се втренчи в буквите.

— И у дранголнико ли, че одим са? — поинтересува се той.

Иззад Джейни се дочу учтиво прокашляне. Принадлежащо на Жабока. Той си нямаше друго име, защото жабите не си падат по имена. Независимо от мрачните сили, което кара хората да мислят другояче, нито един жабок не се е казвал примерно Жабокът Боко. Това просто не се случва.

Този жабок някога е бил адвокат (човешки адвокат, жабите някак се оправят без тях), превърнат във водна жаба от една фея кръстница, която възнамерявала да го превърне в крастава жаба, но не й била съвсем ясна разликата. И сега той живееше във Фийгълската могила, където се хранеше с червеи и им помагаше с по-трудното мислене.

— Нали ви казах, г-н Секигоопрай, че само да ви бъде записано името някъде, не представлява никакъв проблем — обясни той. — Няма нищо незаконно в думите „Роб Секигоопрай“. Освен разбира се ако… — тук жабокът се позасмя по адвокатски — не е представлявало инструкция!

Нито един Фийгъл не се засмя. Те предпочитаха хуморът да е по-… ами по-смешен.

Роб Секигоопрай все така си съзерцаваше доста разкривеното си произведение.

— Та туй ми е името, ’начи?

— Несъмнено, г-н Секигоопрай.

— И нищо лошо ич не става — отбеляза Роб и погледна по-отблизо. — А отде найш, че е мойто име?

— А, оно е от оная част с четюването — обясни Джейни.

— Оная част, дето драскулиците ти приказват право у чутурата ли? — сети се Роб.

— В основата си е това — съгласи се жабокът. — Но решихме, че ти би предпочел да започнеш с по-_физичната_ страна на процеса.

— Ма не мое ли я да го научим само писуването, а четюването да го остаим на некой друг? — пробва се без много да се надява Роб.

— Не, мойо мъж требе да си мое и двете — заяви Джейни и си скръсти ръцете пред гърдите. Направи ли една Фийгълка така, значи няма никаква надежда.

— Ох, страшно е га жената на един мъж се сдуши срещу му с жабок — поклати глава Роб.

Но скоро пак се обърна към омазнената хартишка и на лицето му се появи намек за гордост.

— Ма се пак оно си е мойто име, нал’ тъй? — ухили се той.

Джейни кимна.

— Ей го на, сам-самичко, а не на некой афиш, дето пише „Търси се“ или нещо таквоз? Мойто си име, от мен си изписано.

— Да Роб — каза келдата.

— Мойто си име у мойо си джеб. Нема никой шашкънин нищичко да му сторва, а? Я си го имам името ми на сигурно място?

Джейни се спогледа с жабока, който сви рамене. Общото мнение на тези, които ги познаваха беше, че повечето акъл във фийгълските кланове остава в жените им.

— Мъжо си е мъж на место, га си го държи името, дека никой не мой да му го бара — заяви Роб Секигоопрай. — Сериозна магия си е туй, така де…

— Това „Р“ е обърнато наопаки, а и си изпуснал „Е“-то и едното О в Секигоопрай, и това на края му трябваше да е И Кратко — намеси се Джейни, защото задължение на съпругата е, да не дава на съпруга си чак пък да се пръсне от гордост.

— Ей, бре жено, че отдека да ная я, как, че ми застане дебелако — благодушно махна с ръка Роб. — Не мойш да му се довериш на дебелак. Секи от нас природно писмовните ора го най туй. Стои си стои дебелако, па по некое време земе, че седне.

И той пак се усмихна на името си:

ЬОБ СКИГОПЬАИ

— И ми се чини, дека си нещо у грешка с туй И Кратко — продължи той. — Щото ич не е кратко, а си е бая дълго, чуеш ли ме жено? Секи го види туй.

Той си пъхна молива в косата и я изгледа непокорно.

Джейни въздъхна. Беше израсла със седем хиляди братя и знаеше как им работи мисълта — често доста бързо и същевременно в напълно неправилна посока. И ако не можеха да нагласят мисленето си според света, нагласяха с някой друг ритник света според мисленето си. Обикновено, както й казваше майка й, най-добре беше да не се спори.

В действителност само около половин дузина Фийгъли от клана Дългио Гьол можеха да четат и пишат добре. Смятаха ги за чудати, странни увлечения. В крайна сметка, каква работа ти вършеха веднъж станеш ли си от леглото заран? Те не ти трябват, за да се пребориш с някоя пъстърва или да ошушкаш някой заек, или да се напиеш. Не можеш да четеш вятъра, нито да пишеш по вода.

Да, но писаните неща траеха. Те бяха гласовете на Фийгъли умрели преди много време, които са видели странни неща или са направили странни открития. Дали одобряваш това зависеше от това, колко плашещо мислиш, че е. Кланът Дългио Гьол одобряваше. А Джейни искаше най-доброто и за нейния клан.

Хич не беше лесно да си млада келда. Идваш в нов клан само с неколцина от братята си за телохранители, там си взимаш мъж и се озоваваш сред стотици девери. Допуснеш ли ума си да предъвква това, може и да се озориш. На острова на Дългио Гьол тя можеше поне да поговори с майка си, обаче една келда никога не се връща вкъщи.

Ако не се броят братята й телохранители, келдата винаги беше сама.

На Джейни й беше мъчно за вкъщи и самотно, и я плашеше бъдещето, поради което тя беше на път да схване нещата малко накриво.

— Роб!

Хамиш и Голем Йън нахлуха през фалшивата заешка дупка, която беше входът за могилата.

Роб Секигоопрай ги изгледа и рече:

— Ми ние тука тъкмо я развивахме литратурната дейност.

— Да, Роб, ма ние нали гледааме големата мънечка млада бабаяга да си ойде по живо по здраво, както ти ни заръча, ма по нея пойде един роилник! — изсмотолеви Хамиш.

— Ма сигурни ли сте? — викна Роб и изпусна молива. — Че я никогиж не бех чувал некой от оних да е у тойо свет!

— Епа, че да — потвърди Голем Йън. — От бръмчуването му чак зъбките ми заболеха.

— Мале, че сте прости бе, оти й не казахте? — развика се Роб.

— Ми с нея беше оная другата бабаяга, бе Роб — оправда се Голем Йън. — Образователната бабаяга.

— Мис Тик? — подсказа жабокът.

— Епа да, она дето на лице е като вкиснало млеко — потвърди Голем Йън. — А ти баш ни рече дека не бива се показваме, Роб.

— Епа да, ма туй е различно… — започна Роб, но спря.

Той беше съпруг съвсем отскоро, но с женитбата мъжете придобиваха купища допълнителни сетива, забучени в мозъците им и едно от тях беше да каже на мъжа, че току-що е затънал до гушата в голям проблем.

Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително, когато рекат да се омъжат, и която, като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече“.

— Що ми думаш за големата мънечка бабаяга? — попита тя с едно тихичко кротичко гласче, като на мишка обучена в Мишата Академия за Наемни Убийци.

— Епа, ми, че, тъй де, нали… — започна Роб и лицето му посърна. — Ми, че не мойш ли се сети, ма миличко? Че она си беше на нашата сватба, епа да. Беше она нашта келда за ден-два, нал найш. Старата я накара да се закълне току, преди да си ойде у Земята на Живите — добави той просто в случай, че споменаването на желанията на предишната келда би отклонило някак си надигащата се буря. — Ми оно си е убаво да й фърлюваме по едно око, както она е наща бабаяга и…

И гласът на Роб замря пред лицето на Джейниния поглед.

— Истинската келда требе да се омъжи за Големио Човек — заяви Джейни. — Баш както я се омъжих за тебе, Роб Секигоопрай Фийгъл, а не съм ли ти я добра жена?

— О, убава, убава — изпъшка Роб. — Ама…

— И не мое да си женен за две жени, оти оно, че стане двуженство, не думам ли право? — продължи Джейни с опасно сладък гласец.

— Мале, че она още не е станала жена, оти си е моме — отчаяно затърси изход Роб. — А и оно беше само временно и она нали е добра у мислюването…

— Я съм добра у мислюването, бе Роб Секигоопрай, я ли съм келдата на тоя клан или не съм? Оно мое да има само една, не думам ли право? И си мислим я, дека нема да има повече търчене подир големото мънечко моме. Мале, че срамотия. Ич не й требе на нея таквиз едни като Голем Йън да я зяпат по целото време, не ще и дума.

Роб Секигоопрай провеси нос и измънка:

— Епа да… ама…

— Що ама?

— Роилник е подгонил горкото мънечко моме.

Настана дълга пауза преди Джейни да промълви:

— Ма сигурни ли сте?

— Епа да, Келдо — отговори Голем Йън. — Чуеш ли веднъж туй ми ти бръмчуване, никогиж не мойш го забрави.

Джейни си прехапа устната. След което, малко попребледняла каза:

— Не рече ли, дека от нея, че стане могъща бабаяга, бе Роб?

— Епа да, ма никой никогиж не е сполучвал да го преживее роилнико! Че него не мойш го убиеш, не мойш го спреш, не мойш…

— Ма не ми ли рекохте вие, как големото мънечко моме се тепа дори с Нено Личество и победи? — възрази Джейни. — Как я джасна с тигано. Та значи туй, дека е добра она, нал тъй? Истинска бабаяга ли е она, сама че си го намери начино. Сите требе да се повърнеме по ориста си. Каквото и да е оно, требе да си го посрещне она лице у лице. А ако не мое, значи не е она истинска бабаяга.

— Епа да, ама роилнико е по-лошав от… — започна Роб.

— Она е ръгнала по странство да учи бабоягуването от други бабияги — завърши Джейни. — Я, па требе да си го изучим келдуването сам-самичка. Само се надевайте, она да се учи също тъй бърже кат мен, Роб Секигоопрай.