Шапка от небето

Глава втора Дверизи и два носа

Дверизи беше само отбивка на пътя с име. Нямаше нищо, освен хан за дилижансите, ковачница и малко дюкянче с думата СУВЕНИРИ оптимистично изписана на парче картон на прозореца. И това беше. Наоколо, разделени от нивя и горички бяха пръснати къщи на хората, за които Дверизи сигурно беше големият град. Всеки свят е пълен с места като Дверизи. Това са места, от които хората да идват, а не места, където да ходят.

Лежеше си селото и тихичко се припичаше на знойното следобедно слънце. Точно по средата на пътя престарял помияр на бели и кафяви петна дремеше в прахта.

Дверизи беше по-голямо от селото у дома и Тифани досега не беше виждала сувенири. Тя отиде до дюкяна и похарчи половин пени за малка дърворезба изобразяваща две ризи на простор и две пощенски картички озаглавени „Изглед от Дверизи“ и показващи магазинчето за сувенири, и напълно вероятно, същото куче спящо посред пътя. Дребничката старица зад тезгяха я нарече „млада госпожице“ и я осведоми, че Дверизи било много популярно по-късно през годината, когато хора от цяла миля околовръст прииждали за Фестивала по претакане на зелето.

Когато Тифани излезе, завари мис Тик изправена до спящото куче и мръщеща се по посоката откъдето бяха дошли.

— Има ли нещо? — попита Тифани.

— Какво? — сепна се мис Тик, все едно беше забравила, че Тифани съществува. — О… не. Аз просто… стори ми се, че… виж, защо не отидем да хапнем нещо?

Отне им известно време да намерят някого в хана, но мис Тик надникна в кухните и намери някаква жена, която им обеща малко питки и по чаша чай. Всъщност тя беше доста изненадана, че е обещала това, понеже не беше имала такова намерение, доколкото, ако сме точни, това й било свободният следобед, докато не й пристигнел дилижансът, обаче мис Тик си имаше начин така да задава въпроси, че да получава отговорите, които й трябваха.

Още мис Тик поиска прясно яйце, да не е варено и да е с непокътната черупка. Вещиците също така ги бива и да задават въпроси, на които запитаният да не отговаря: „Защо?“

Те седнаха да ядат на една пейка на припек до хана. И после Тифани си извади дневника.

Тя си имаше дневник и в мандрата, но той беше за сирената и маслото. Този обаче беше личен. Беше го купила от един амбулантен търговец, евтино, защото беше за миналата година. Но пък, както каза той, имаше си точния брой дни.

Имаше си и катинарче, мъничко, месингово на кожена каишка. Имаше си и малко собствено ключе. Тъкмо катинарчето привлече Тифани. Като си на определена възраст, разбираш за какво са ти катинари.

Тя записа „Дверизи“ и й трябваше някое време да помисли, преди да добави „отбивка на пътя“.

Мис Тик все така се взираше в пътя.

— Нещо не е наред ли, мис Тик? — пак попита Тифани, поглеждайки нагоре.

— Аз… не съм сигурна. Някой гледа ли?

Тифани се огледа. Дверизи си дремеше на припек. Никой не ги гледаше.

— Не, мис Тик.

Учителката си свали шапката и извади от нея няколко клечки и малко черен конец. Запретна си ръкавите, огледа се припряно просто в случай, че в Дверизи внезапно се завъди население и взе яйцето. Яйце, конец и пръсти засноваха за няколко секунди, и ето го яйцето висящо от пръстите на мис Тик в спретната черна мрежа.

Тифани остана впечатлена.

Мис Тик обаче не беше свършила. Тя заизважда разни неща от джобовете си, а една вещица обикновено има много джобове. Имаше няколко мъниста, две-три пера, стъклена леща и една-две ивици цветна хартия. Всички те бяха вплетени в бъркотията от конци и клечки.

— Какво е това? — попита Тифани.

— Това е бъркотия — отговори мис Тик, съсредоточавайки се.

— Магия ли е?

— Не точно. Трик е.

Мис Тик вдигна лявата си ръка. Пера, мъниста, яйце и всякакъв джобен боклук се завъртяха в мрежата от конци.

— Хъм — продума тя. — Да видим сега какво ще да се види…

Бръкна с пръстите на дясната си ръка в паяжината от конци и дръпна…

Яйце, стъкло, мъниста и пера затанцуваха през бъркотията и Тифани беше сигурна, че в един момент една от нишките мина право през друга.

— О — възкликна тя. — Това е като Котешка люлка!

— Играла си на това, нали? — спомена разсеяно мис Тик все още съсредоточавайки се.

— Мога да правя всички основни фигури — заразправя Тифани — бижутата и къщичката, и стадото, и трите бабички, едната кривогледа, носещи кош риба на пазара, където се срещат с магарето… макар че за тази трябват двама души и я направих само веднъж, а Бетси Тъпър я засърбя носа, точно когато не трябваше, и трябваше да намеря ножица, за да я освободя, и…

Пръстите на мис Тик сновяха като тъкачен стан.

— Колко странно, че сега това е детска играчка — вметна тя. — Аха…

Тя се загледа в сложната мрежа, която беше създала.

— Можете ли да видите нещо? — поинтересува се Тифани.

— Ако ми бъде позволено да се съсредоточа, дете. Благодаря ти…

На пътя отсреща спящото куче се събуди, прозина се и се изправи на крака. Довлече се до пейката, на която седяха, изгледа укорително Тифани и се сви на кълбо до краката й. Миришеше на стари мокри черги.

— Има… нещо… — каза много тихо мис Тик.

Паника обзе Тифани.

Слънцето се отразяваше от белия прах по пътя и от отсрещния зид. Пчели жужаха сред малките жълти цветчета растящи по върха на зида. В краката на Тифани помиярът хъркаше и от време на време попръцкваше.

Но нещо беше не наред. Нещо я давеше, притискаше я, притискаше околността, смазвайки я под ярката дневна светлина. Мис Тик и нейната мрежа от конци бяха застинали до нея, замръзнали в момент на тих ужас.

Само нишките се движеха, сами. Яйцето подскачаше, стъкълцето проблясваше, мънистата се мятаха от конец на конец…

Яйцето се пръсна.

Дилижансът пристигна.

И докара света със себе си, в облак прах, сред шумотевица и тропот. Засенчи слънцето. Отвориха се врати. Раздрънчаха се такъми. От конете се вдигаше пара. Помиярът седна и завъртя опашка с надежда.

Натискът си отиде… не, той избяга.

До Тифани мис Тик извади кърпичка и забърса яйцето от роклята си. Остатъкът от бърканицата вече беше изчезнал в джоба й със завидна скорост. Тя се усмихна на Тифани и продължи да се усмихва докато говореше, от което изглеждаше малко смахнато.

— Недей да ставаш, не мърдай, просто си стой кротко като мишчица.

Тифани не се чувстваше в състояние да прави каквото и да е, освен да си стои кротко. Чувстваше се както когато се събудиш след кошмар.

По-богатите пътници заизлизаха от дилижанса, а по-бедните заслизаха от покрива му. Мърморейки и разтъпквайки се, вдигайки купища прахоляк, те се изнизаха в хана.

— А сега — заговори мис Тик, след като вратата на хана се затвори — ние… ние ще се, ами, поразходим. Виждаш ли онази горичка? Натам сме. А когато каруцарят г-н Крабър се види с баща ти утре, ще му каже, че, ами че те е оставил тук точно преди да пристигне дилижансът и… и… и всички ще са доволни, и никой няма да е излъгал. Това е много важно.

— Мис Тик? — започна Тифани вземайки си куфара.

— Да?

— Какво се случи преди малко?

— Не знам — призна си вещицата. — Наред ли се чувстваш?

— Ъ… да. Останал ви е малко жълтък по шапката.

И си притеснена, помисли си Тифани. Това беше най-тревожещата част.

— Жалко за роклята ви — добави тя.

— И по-лошо е виждала — отвърна мис Тик. — Да вървим.

— Мис Тик? — пак се обади Тифани, когато потеглиха.

— Ъ, да?

— Вие сте много притеснена — каза Тифани. — Ако ми кажете защо, тогава и двете ще сме притеснени, което ще значи само по половината притеснение за всяка от нас.

Мис Тик въздъхна:

— Може и нищо да не е било.

— Мис Тик, но яйцето се взриви!

— Да. Ами. Бъркотията, видиш ли, може да се използва като прост детектор и усилвател на магия. Всъщност е много грубо приспособление, но винаги си струва да направиш някоя в случай на опасност и неяснота. Мисля, че… сигурно не съм я направила правилно. И понякога се получават разряди на случайна магия.

— Направила сте я, защото сте била обезпокоена — изтъкна Тифани.

— Обезпокоена ли? В никой случай. Никога не съм обезпокоена! — сопна се мис Тик. — Обаче, понеже си го поставила на въпрос, бях загрижена. Усещах, че нещо не е така. Нещо наблизо, струва ми се. Сигурно не е било нищо. Фактически се чувствам много по-добре, сега като си тръгваме.

Но не изглежда да си по-добре, помисли си Тифани. И не бях права. Двама души значи два пъти повече притеснение за всеки.

Но тя беше сигурна, че в Дверизи няма нищо магично. То беше само една отбивка на пътя.

Двадесетина минути по-късно пътниците заизлизаха, за да се качат на дилижанса. Кочияшът забеляза, че конете се потят и се зачуди защо ли чува бръмчене на мухи, когато никакви мухи не се виждаха.

Кучето, което беше лежало насред пътя, по-късно беше намерено свито в една от конюшните и разтреперано.

Горичката беше на около половин час ходене, като мис Тик и Тифани се редуваха да носят куфара. Тя не беше нищо особено, като за гора, беше предимно от пораснали букове, макар че веднъж научиш ли, че буковете пускат едни неприятни отрови, за да държат почвата си чиста, вече не ти се струват дървения материал, за който си ги мислела.

Седнаха на един дънер и зачакаха залеза. Мис Тик разправи на Тифани за бъркотиите.

— Значи не са вълшебни? — поиска да уточни Тифани.

— Не са. Те са нещо, чрез което да става вълшебството.

— Имате предвид както очилата помагат да виждаш, но не виждат вместо теб, нали?

— Правилно, браво на теб! Дали е вълшебен телескопът? Определено не. Той е просто стъкла в тръба, ама с него можеш да броиш драконите на луната9. И… добре де, някога стреляла ли си с лък? Не, сигурно не си. Но бъркотията може да действа също и подобно на лък. Лъкът натрупва мускулна сила, когато стрелецът го опъва и мята тежка стрела много по-надалече отколкото стрелецът би могъл всъщност да я хвърли. Можеш да направиш бъркотия, от каквото и да е, стига да… изглежда правилно.

— И тогава можеш да кажеш, дали има магия ли? — обади се Тифани.

— Да, ако това е, което търсиш. Ако си добра с това, можеш да го използваш и сама да правиш магии, да се концентрираш, върху каквото всъщност трябва да се направи. Можеш да я използваш за защита, като муска или да изпратиш заклинание, или… добре де, то е като онези скъпи джобни ножчета, нали ги знаеш? Онези с мъничкото трионче, ножички и клечка за зъби? Макар че не мисля, че която и да е вещица е използвала бъркотия за клечка за зъби, ха-ха. Всяка млада вещица трябва да се научи как да си прави бъркотия. Г-ца Здравомислова ще ти помогне.

Тифани се огледа в гората. Сенките се издължаваха, но те не я тревожеха. Частици от поученията на мис Тик се нижеха в главата й: Винаги се изправяй срещу страховете си. Носи си достатъчно пари, но никога твърде много, както и малко канап. Дори когато вината не е твоя, отговорността е твоя. Вещиците се оправят с нещата. Никога не заставай между две огледала. Никога не се кикоти. Прави, каквото трябва да се направи. Никога не лъжи, но не е нужно винаги да си честна. Никога нищо не си пожелавай. Най-вече никога не си пожелавай при падаща звезда, което астрономически погледнато е просто глупаво. Отваряй си очите и после отново си ги отваряй.

— Г-ца Здравомислова има дълга сива коса, нали? — обади се тя.

— О, да.

— И е доста висока жена, съвсем леко пълна и носи доста много огърлици — продължи Тифани. — И очила на верижка. И обувки с изненадващо високи токове.

Мис Тик не беше глупава. Тя огледа поляната и попита:

— Къде е тя?

— Застанала е до ей онова дърво — отговори Тифани.

Дори и сега на мис Тик й се наложи да примижи. Това, което беше забелязала Тифани беше, че вещиците изпълват пространството. Някак си, почти невъзможно да се опише как, те бяха като че по-истински от останалите хора. Те просто изпъкваха повече. Но ако не искаха да ги видят, ставаше изумително трудно да ги забележиш. Не се криеха, нито пък се разтваряха магически във въздуха, въпреки че изглеждаше така, но ако трябваше да опише човек стаята по-късно, ще се закълнеш, че в нея е нямало вещица. Те изглежда просто се оставяха да бъдат изгубени.

— А да, браво на тебе — каза мис Тик. — Тъкмо се чудех, кога ще забележиш.

„Да бе!“ — помисли си Тифани.

Г-ца Здравомислова стана по-видима, като пристъпи към тях. Беше цялата в черно, но като вървеше, леко подрънкваше поради всичката черна бижутерия, която носеше и още тя имаше и очила, което на Тифани, и се стори странно като за вещица. На Тифани тя й заприлича на весела квачка. И си имаше две ръце, обичайното количество.

— А, мис Тик — поздрави тя. — А ти трябва да си Тифани Болежкова.

Тифани не забрави да се поклони, защото вещиците не правят реверанси (освен когато искат да притеснят Роланд).

— Бих искала да си кажа две думи с г-ца Здравомислова, Тифани, ако не възразяваш — каза недвусмислено мис Тик. — Работи на възрастни вещици.

„Да бе!“ — пак си помисли Тифани, защото й хареса как звучи.

— Тогава ще ида да си потърся някое дърво, нали може? — продума тя с това, което си мислеше, че бъка от сарказъм.

— На твое място бих използвала храстите, миличка — викна след нея г-ца Здравомислова. — Не бих искала да спираме като се вдигнем във въздуха.

Наистина имаше едни зеленикови храсти, предлагащи приличен параван. Но след като й говореха все едно е на десет години, Тифани би предпочела по-скоро мехурът й да се пръсне.

„Аз победих Кралицата на Феите!“ — помисли си тя навлизайки в гората. Добре де, не съм сигурна как точно, защото сега всичко е като на сън, но го направих!

Беше ядосана, че я изпровождат ей така. Мъничко уважение нямаше да навреди, нали? Това й беше казала старата вещица Госпожа Вихронрав, нали? „Аз ще те уважавам, също както и ти от своя страна ще уважаваш мен“. Госпожа Вихронрав, вещицата, като която всички други вещици тайно се надяваха да станат, й беше показала уважение, така че човек да си помисли, че и другите биха могли да направят някакви усилия в тази насока.

И тя каза:

— Виждай ме.

… и излезе от себе си и отиде накъм мис Тик и г-ца Здравомислова в невидимото си призрачно тяло. Не смееше да погледне надолу, та да не би случайно да види, че краката й ги няма. Когато се озърна да погледне плътното си тяло, завари го да си стои смирено до зелениковите храсти, несъмнено твърде далече, за да чуе нечий разговор.

Като се приближи скришом, Тифани чу как мис Тик казва:

— … но е смущаващо преждевременно развита.

— Олеле. Никога не съм се разбирала кой знае колко добре с умни хора — отвърна г-ца Здравомислова.

— О, по сърце тя е добро дете — каза мис Тик, което подразни Тифани значително повече от онова „смущаващо преждевременно развита“.

— Разбира се, наясно си с моята ситуация — предупреди г-ца Здравомислова, докато Тифани се промъкваше по-наблизо.

— Да, г-це Здравомислова, но работата ви значи толкова много. Ето защо Госпожа Вихронрав ви предложи.

— Но ме е страх, че ставам малко разсеяна — обезпокои се г-ца Здравомислова. — Полетът насам беше ужасен, защото като голяма глупачка си забравих очилата за надалече на другия ми нос…

„Другият й нос ли?“ — замисли си Тифани.

И двете вещици застинаха в едно и също време.

— Без яйце съм! — възкликна мис Тик.

— Имам бръмбар в кибритена кутия за такива спешни случаи! — изписка г-ца Здравомислова.

Ръцете им се втурнаха по джобовете им и заизваждаха конци и пера и късове цветен плат…

„Знаят, че съм тук!“ — каза си Тифани и прошепна:

— Не ме виждай!

Запримигва и се заклати на петите си като се върна в търпеливата фигурка до зелениковите храсти. В далечината г-ца Здравомислова трескаво правеше бърканица, а мис Тик оглеждаше гората.

— Тифани, ела веднага! — извика я тя.

— Да, мис Тик — откликна тя и потегли бегом като добро момиченце.

„Някак си са ме усетили“, помисли си тя. „Добре де, нали са вещици все пак, дори ако според мен и да не са особено добри такива…“

И тогава дойде натискът. Сякаш смаза гората и я изпълни с ужасяващото усещане, че нещо стои точно зад нея. Тифани падна на колене, затисна ушите си с ръце и болка като най-лошата ушна болка прониза главата й.

— Готово! — извика г-ца Здравомислова.

Тя държеше бъркотия. На вид доста различна от онази на мис Тик, от канап, пера от гарга, лъскави черни мъниста и по средата на всичко, обикновена кибритена кутия.

Тифани изкрещя. Болката беше като нажежени до червено игли и ушите й се изпълниха с бръмчене на мухи.

Кибритената кутия се пръсна.

След което настъпи тишина и птичи песни и нищо, което да показва, че нещо се е било случило, освен няколко къса от кибритена кутийка падащи на спирали надолу заедно с парче дъгоцветно крило от насекомо.

— Майчице — проговори г-ца Здравомислова. — Доста добър бръмбар си беше, като за бръмбар де…

— Тифани, наред ли си? — обезпокои се мис Тик.

Тифани примигна. Болката си беше отишла също толкова внезапно, както беше дошла и остави само изгарящ спомен. Тя издрапа да се изправи.

— Струва ми се, че да, мис Тик!

— В такъв случай да си кажем една дума, ако обичаш! — заяви мис Тик, отиде до едно дърво и застана там гледайки я строго.

— Да, мис Тик? — отиде при нея Тифани.

— Ти… направила ли си нещо? — попита мис Тик. — Нали не си призовавала разни неща?

— Не! А и изобщо не знам как се прави! — възкликна Тифани.

— Тогава да не са твойте дребни мъже? — продължи подозрително мис Тик.

— Те не са мои, мис Тик. И не правят такива неща. Те просто кряскат „Кривънци!“ и почват да ритат хората по пищялките. Определено разбираш, че са те.

— Е, каквото и да е било, изглежда се е махнало — намеси се г-ца Здравомислова. — А и вече трябва да тръгваме, иначе ще има да летим цяла нощ.

Тя бръкна зад друго дърво и извади връзка подпалки. Най-малкото точно на такова приличаше, защото на такова трябваше да прилича.

— Мое собствено изобретение — поясни скромно тя. — Че долу по равнините знае ли човек, нали? А дръжката се изстрелва посредством този бутон… Ох, съжалявам, понякога прави така. Някой видя ли накъде отхвърча?

Дръжката беше открита в един храст и завинтена обратно.

Тифани, момиче, което слушаше, какво казват хората, наблюдаваше внимателно г-ца Здравомислова. Тя определено имаше само един нос на лицето си, а беше някак неудобно да си представяш, къде ли някой може да си държи още един и за какво ли ще го използва.

После г-ца Здравомислова извади някакво въже от джоба си и го даде на някой, който го нямаше.

Точно това направи, Тифани беше сигурна. Нито го изпусна, нито го хвърли, а просто го подаде и го пусна, все едно си е мислела, че го окачва на невидима закачалка.

То падна върху мъха. Г-ца Здравомислова погледна надолу, видя, че Тифани я наблюдава и се изсмя нервно:

— Ах колко съм глупава. Мислех си, че съм оттатък! Някой ден ще взема да си забравя и главата!

— Ами… ако е тази на върха на шията ви — поде предпазливо Тифани, все още мислейки за другия нос — все още си е с вас.

Старият куфар беше завързан за метящия край на пръта, който сега се рееше кротко на няколко стъпки над земята.

— Ето, от това ще стане чудесна удобна седалка — каза г-ца Здравомислова, вече станала на торба оголени нерви, на каквато ставаха повечето хора, като усетеха, че Тифани ги гледа втренчено. — Сега, ако просто се качиш зад мен. Ъ. Аз обикновено правя така.

— Обикновено се качвате зад себе си ли? — учуди се Тифани. — Как…?

— Тифани, винаги съм окуражавала прямия начин, по който задаваш въпроси — намеси се на висок глас мис Тик. — А сега, моля те, много ми се иска да те поздравя с доброто ти владеене на мълчанието! Качвай се зад г-ца Здравомислова. Сигурна съм, че тя би искала да тръгнете докато все още не се е мръкнало.

Пръчката потрепна, когато г-ца Здравомислова я възседна. Тя я потупа подканящо.

— Нали не те е страх от високо, миличка? — попита тя, докато Тифани се катереше.

— Не — отговори Тифани.

— Ще се видя с вас като дойда за Изпитанията на Вещици — викна им мис Тик, когато Тифани усети метлата полека да се отлепя от земята. — Внимавайте!

Оказа се, че когато г-ца Здравомислова беше попитала Тифани, дали я е страх от високо, това не е било правилният въпрос. Тифани изобщо не я беше страх от високо. Можеше да минава покрай високи дървета, без да й мигне окото. Видът на грамадни, извисяващи се над нея планини ни най-малко не я притесняваше.

Това, от което я беше страх обаче, макар че не го знаеше чак до този момент, беше от дълбоко. Страх я беше да пада толкова дълго време от небето, че да й свърши дъхът за пищене, преди да се удари в скалите толкова силно, че да стане на нещо като желе, а всичките й кости да станат на прах. Фактически я беше страх от земята. Г-ца Здравомислова е трябвало да си помисли по-добре, преди да зададе въпроса.

Тифани се вкопчи в колана на г-ца Здравомислова и впи поглед в плата на роклята й.

— Досега летяла ли си някога, Тифани? — попита вещицата докато се издигаха.

— Ннгф! — изстена Тифани.

— Ако искаш, мога да направя някое кръгче — предложи г-ца Здравомислова. — Оттук ще да имаме чудесна гледка към твоята страна.

Въздухът сега фучеше покрай Тифани. Беше станало много по-студено. Тя не откъсваше очи от плата.

— Няма ли да е чудесно? — надвикваше все по-шумния вятър г-ца Здравомислова. — За нула време ще сме готови!

На Тифани не й остана време да каже не, а и без друго беше сигурна, че ще й прилошее, ако си отвори устата. Пръчката под нея се наклони и светът се изметна настрани.

Никак не й се гледаше, но тя си спомни, че една вещица винаги е любознателна до ръба на пъхането на нос, където не го искат. За да остане вещица трябваше да погледне.

Рискува с един поглед и видя света под себе си. Златисточервената светлина на залеза обливаше земята, долу бяха дългите сенки на Дверизи, а по-нататък имаше гори и села по целия път чак до дългия извит хълм на Варовитище…

… което сияеше в червено, а бялата фигура на варовиковия Кон гореше в златно като гигантски медальон. Тифани го зяпна. В чезнещата вечерна светлина, със сенките препускащи откъм падащото слънце, той изглеждаше жив.

В този момент й се поиска да скочи, да отлети обратно, да се озове там като си затвори очите и щракне с токчета, да направи каквото и да е…

Не! Тези мисли тя ги беше разтребила и прибрала, нали? Трябваше да учи, а по рида нямаше кой да я учи!

Но Варовитище беше нейният свят. Всеки ден тя крачеше по него. Можеше да почувства под краката си древния му живот. Страната беше в костите й, също като беше казвала Баба Болежкова. И в името й също я имаше, на древния език на Нак Мак Фийгъл то звучеше като „Земя под Вълната“, и в умствените си очи тя се разхождаше по тези дълбоки праисторически морета, когато се е било образувало Варовитище, от милион-годишния дъжд от черупките на миниатюрни същества. Тя стъпваше по земя, направена от живот и я вдъхваше, и я слушаше, и мислеше нейните мисли вместо нея. Да я види сега — малка, самотна, посред пейзаж простиращ се до края на света, това й идваше твърде много. Трябваше да се върне там…

За момент пръчката се извърна във въздуха.

Не! Трябва да вървя!

Метлата рязко се върна, където си беше и когато тя зави обратно към планините и прилоша.

— Малко турбуленцийка, струва ми се — подметна през рамо г-ца Здравомислова. — Между другото мис Тик предупреди ли те за дебелите вълнени гащи, миличка?

Тифани, все още в шок, промърмори нещо, което докара да прозвучи като „не“. Мис Тик беше споменала гащите и как благоразумната вещица носила поне три чифта, за да предотврати вледеняването, но тя беше забравила за това.

— Майчице — каза г-ца Здравомислова. — Тогава по-добре да прескачаме плетища.

Метлата падна надолу като камък.

Тифани никога не забрави този полет, макар че много пъти се опитваше. Летяха точно над повърхността, която беше размито петно току под краката им. Всеки път като стигаха до ограда или плет, г-ца Здравомислова я прескачаше с вик „А сега!“ или „Опалянка!“, които вероятно е трябвало да ободрят Тифани. Е, не го правеха. На два пъти тя повърна.

Г-ца Здравомислова летеше толкова наведена, че главата й беше почти до дръжката, с което максимално използваше аеродинамичните предимства на островърхата шапка. Която беше възкъса, само двадесетина сантиметра, нещо като клоунска шапка, но без помпоните. По-късно Тифани разбра, че това беше, за да не й се налага да я сваля като влиза в къщурки с нисък покрив.

След някое време (цяла вечност, ако питат Тифани) те оставиха нивята зад гърба си и полетяха през планинските подножия. Не след дълго минаха три такива и сега прътът летеше над бързите бели води на широка река изпъстрена с камънаци. Пяна плискаше по обувките им.

Тя чу как г-ца Здравомислова надвиква рева на реката и воя на вятъра:

— Би ли имала нещо против само да се наведеш малко? Това тук ще е малко по-мъчно!

Тифани рискува да надникне над рамото на вещицата и зяпна.

На Варовитище нямаше чак толкова много води, освен малките поточета, наричани от хората дерета, които рукваха по долините в края на зимата и напълно пресъхваха през лятото. Около рида, разбира се, текоха и големи реки, но те бяха бавни и кротки.

Водата пред очите й не беше бавна и кротка. Беше вертикална.

Реката се извисяваше накъм тъмносиньото небе, чак до ранните звезди. Прътът я последва.

Тифани се наведе назад и изпищя. И продължи да пищи докато метлата набираше скорост нагоре по водопада. Тя и преди знаеше думата, естествено, обаче думата не беше толкова голяма, толкова мокра и най-вече, не беше толкова шумна.

От пръските му тя прогизна. От рева му я заболяха ушите. Тя се държеше здраво за колана на г-ца Здравомислова, докато се издигаха през пръски и грохот, и чувстваше, че всеки момент ще се изпусне…

… и тогава нещо я метна напред и шумът на водопада започна да заглъхва отзад, а прътът продължи, сега вече отново „покрай“, а не „нагоре по“ реката, която макар все още да скачаше и да се пенеше, поне имаше благоприличието да го прави на земята.

След някое време г-ца Здравомислова подкара през нови поля, по-малки и по-зелени, отколкото вкъщи. Пак имаше дървета и горички в дълбоки долини. Но последната дневна светлина чезнеше и скоро единственото, което остана отдолу беше тъмнината.

Тифани сигурно беше позадрямала вкопчена в г-ца Здравомислова, защото я събуди тръсването, когато прътът спря направо посред въздуха. Земята беше по-надолу, но някой беше наредил нещо, което се оказаха свещи, догарящи в стари буркани.

Полекичка, с бавни завои метлата се сниши, докато не стигна точно над тревата.

В този момент краката на Тифани решиха да се откопчат и тя тупна на земята.

— Стигнахме! — възкликна бодро г-ца Здравомислова, докато й помагаше да стане. — Много добре се справи!

— Извинявайте за пищенето и за повръщането… — измънка Тифани, препъвайки се в единия от бурканите и събаряйки свещта. Помъчи се да различи нещо в мрака, но й се виеше свят. — Кой запали свещите, г-це Здравомислова?

— Аз. Да влизаме, че ще изпомръзнеме… — започна г-ца Здравомислова.

— А, с магия значи — пробва се Тифани, все още замаяна.

— Е, да де, би могло да се направи и с магия — замисли се г-ца Здравомислова. — Но аз предпочитам с кибрит, което разбира се изисква значително по-малко усилия, а и като се замисли човек, той си е сам по себе си доста вълшебен — тя отвърза куфара от пръта и продължи. — Ето че пристигнахме! Надявам се, че ще ти хареса тук!

Пак изникна този бодър тон. Дори когато й беше лошо и й се виеше свят, и си умираше колкото се може по-скоро да разбере, къде е тоалетната, Тифани все още имаше работещи уши и ум, който независимо колко уморена беше тя, не спираше да мисли. И той си помисли: Този бодър тон е пропукан по ръбовете. Нещо тук не е наред…