Глава трета Жена с едно на ум

Имаше къщурка, но Тифани не можеше да различи много нещо в тъмното. Около нея растяха нагъсто ябълкови дървета. Тя закачи нещо висящо от някакъв клон, докато следваше поклащайки се г-ца Здравомислова. То се залюшка със звънтене. Малко по-нататък се чуваше също и звук на падаща вода.

Г-ца Здравомислова отвори вратата. Тя водеше към малка, ярко осветена и извънредно прибрана кухня. Огън ламтеше в желязната печка.

— Ммм… Аз нали трябва да съм чирачка? — каза Тифани, все още скапана от полета. — Ще направя нещо за пиене, ако ми покажете къде са нещата…

— Не! — избухна г-ца Здравомислова вдигайки ръце.

Викът изглежда я шокира, защото като ги свали, се беше разтреперила.

— Не… аз… аз не искам да чувам за подобно нещо — продължи тя с по-нормален тон и се опита да се усмихне. — Имала си дълъг ден. Ще те заведа в стаята ти и ще ти покажа какво къде е, и ще ти донеса малко бульон, а чирачка можеш да бъдеш от утре. Няма за къде да се бърза.

Тифани изгледа къркорещото котле на печката и самуна на масата. Беше току-що изпечен хляб, тя можеше да го помирише.

Проблемът на Тифани беше нейният Трети Акъл10. Който казваше: Тя живее сам-сама. Кой тогава е запалил огъня? Къкрещото гърне трябва от време на време да се бърка. Кой го е бъркал? И някой е запалил свещите. Кой?

— Някой друг да е настанен тук, г-це Здравомислова? — поиска да знае тя.

Г-ца Здравомислова хвърли отчаян поглед към котлето и самуна, и пак се обърна към Тифани.

— Не, само аз съм тук — отговори тя и някак си Тифани усети, че казва истината. Или поне някаква истина.

— Утре? — почти се примоли г-ца Здравомислова.

Изглеждаше толкова сконфузена, че на Тифани всъщност й стана жал за нея. Тя се усмихна:

— Разбира се, г-це Здравомислова.

Те направиха кратка обиколка на светлината на свещ. Имаше нужник близо до къщурката. С две дупки, което на Тифани й се стори малко странно, но, разбира се, може би някога тук са живели и други хора. Имаше и отделно помещение само за баня, кощунствено пилеене на пространство според стандартите на чифлика Дома. Имаше си собствена помпа и голям котел за стопляне на водата. Което определено си беше тузарско.

Спалнята й беше… спретната. Спретната беше точната дума. Всичко имаше набори и дантели. Всичко, което можеше да има покривка, я имаше. Някой се беше опитал да направи стаята… жизнерадостна, все едно е нещо много жизнерадостно да си спалня. Стаята на Тифани в чифлика имаше черга от парчета на пода, кана за вода и леген на подставка, голям дървен сандък за дрехите, прастара кукленска къщичка и малко стари басмени пердета, и толкова. На чифлика спалните бяха, за да си затваряш в тях очите.

Тази стая имаше шкаф с чекмеджета. Съдържанието на куфара й с лекота се събра в едно от чекмеджетата.

Леглото не издаде никакъв звук, когато Тифани седна на него. Старото й легло имаше толкова стар матрак, че беше образувал уютна вдлъбнатина, а всяка пружина звучеше посвоему. Ако не можеше да заспи, тя можеше да мърда ту така, ту иначе и да изсвири на пружините „Камбаните на Св. Унгулант“: дрън дзън-дзън, чжянг плянк буоунг, шлянк скръц уоуонг, дрън джвяц.

Също така тази стая миришеше другояче. Миришеше на резервни стаи и на сапуна на други хора.

На дъното на куфара й имаше малка кутийка, която й беше направил дърводелецът на чифлика г-н Блок. Той не си падаше по префинените работи, така че тя беше доста тежка. В нея тя си пазеше… неща за спомен. Имаше парче варовик с вкаменелост, което беше доста рядко нещо и нейния личен печат за масло (вещица на метла) в случай, че й се случеше да прави масло тук, и един добски камък11, който се предполагаше да е късметлийски, защото си имаше дупка. (Бяха й казали това като беше на седем години и тя си го взе. Не можеше да разбере защо пък дупката да го прави късметлийски, но след като изкара доста време в джоба й, а после на сигурно място в кутията, той сигурно имаше повече късмет от повечето камъни, които ги подритваха наляво и надясно, газеха ги каруци и така нататък). Имаше още жълто-черна опаковка от тютюн „Веселия моряк“, ястребово перо и древен кремъчен връх от стрела грижливо увит в малко овча вълна. Тях по Варовитище ги имаше много. Нак Мак Фийгъл ги използваха за върхове за копия.

Тя подреди всичко това върху шкафа, а до тях сложи дневника си, но това не направи стаята по-уютна. Те просто изглеждаха самотни.

Тифани взе опаковката и вълната и ги помириса. Не беше точно като миризмата на овчарската колибка, но толкова приличаше на нея, че й се насълзиха очите.

Досега не беше нощувала извън Варовитище. Тя познаваше думата „носталгия“ и се зачуди, дали това студено, тънко чувство, зараждащо се в нея е това, на което мяза…

Някой почука на вратата.

— Аз съм — обади се един приглушен глас.

Тифани скочи от леглото и отвори. Г-ца Здравомислова влезе с поднос с паница говежди бульон и залък хляб. Остави го на малката масичка до вратата.

— Ако само го оставиш отвън до вратата като свършиш, после ще го отнеса долу — предложи тя.

— Много ви благодаря — отвърна Тифани.

Г-ца Здравомислова се задържа на вратата:

— Много ще е хубаво пак да има с кого да си говоря, освен с мен си. Надявам се, че няма да поискаш да си отидеш, Тифани.

Тифани изкара една весела усмивчица, изчака докато вратата не се затвори и не чу стъпките на г-ца Здравомислова да се отдалечават надолу по стълбите, и отиде на пръсти до прозореца, за да провери дали няма решетки.

В изражението на г-ца Здравомислова имаше нещо плашещо. Беше някак си едновременно жадно и пълно с надежда, умоляващо и изплашено.

После Тифани провери дали може да залости вратата отвътре.

Говеждият бульон се оказа на вкус точно като говежди бульон, а не, просто да вземем един напълно и изцяло случаен пример, като бульон направен от последното нещастно момиче работило тук.

За да си вещица трябва да имаш отлично въображение. Точно сега обаче на Тифани й се прииска нейното да не беше чак толкова добро. Обаче Госпожа Вихронрав и мис Тик нямаше да я оставят да дойде тук, ако беше опасно, нали? Или по-скоро, дали?

Можеха си. Като нищо можеха. Вещиците не си падат много по правенето на нещата да са прости. Те приемат, че ще си използваш мозъка. Не си ли използваш мозъка, къде си тръгнала да ставаш вещица. Светът няма да направи нещата прости, биха казали те. Научи се да се учиш бързо.

Но… те ще се погрижат тя да има шанс, нали?

Разбира се, че ще се погрижат.

Сигурно.

Тя почти беше свършила с изобщо не направения от човешко, ама честна дума, бульон, когато нещо се опита да изтръгне паницата от ръката й. Беше възможно най-лекичко подръпване и когато тя, без да мисли го задържа, подръпването незабавно престана.

„Та-ка“, помисли си тя. „Поредната странност. Е добре, това все пак е къща на вещица.“

Нещо подръпна лъжицата, но пак така спря веднага щом тя си я придърпа.

Тифани остави празната паница и лъжицата на подноса и произнесе, надявайки се, че не звучи изплашено:

— Е добре, свърших.

Подносът се издигна във въздуха и се зарея полека към вратата, където кацна с леко издрънчаване.

Резето на вратата се вдигна.

Вратата се отвори.

Подносът се издигна и излетя през вратата.

Вратата се затвори.

Резето се плъзна на мястото си.

Тифани чу как лъжицата подрънква докато някъде в тъмните коридори подносът си продължи по пътя.

На Тифани й се стори, че ще е от жизнено значение да помисли, преди да стори нещо. Така че тя си помисли: Глупаво ще е да се разтърчиш и да се разпищиш само защото ти е отнесен подносът. В крайна сметка каквото и да го беше направило, даже беше имало благоприличието да затвори вратата след себе си, което значеше, че уважава уединението й, нищо че го нарушава.

Тя си изми зъбите на умивалника, навлече си нощницата и се пъхна в леглото. Духна свещта.

След малко стана, пак запали свещта и с малко зор замъкна шкафа пред вратата. Не беше съвсем сигурна защо, но чувстваше, че ще е по-добре да го направи.

После пак си легна в тъмното.

Беше свикнала да спи, докато навън по рида блееха овце и от време на време иззвъняваше някое звънче.

Тук нямаше овце, които да блеят, нито хлопатари да звънят и всеки път, когато такова нещо не се чуеше, тя се събуждаше мислейки си „Какво пък беше това?“

Но накрая все пак трябва да беше заспала, защото си спомняше как се събуди посред нощ като чу, как шкафът много бавно се замъква, където е бил отначало.



Тифани се събуди все още жива и ненакълцана на разсъмване. Пееха непознати птици.

В къщата не се чуваше нито звук и тя си помисли: „Аз съм чирачката, нали така? Аз съм тази, която трябва да чисти и да пали огъня. Знам, че така трябва да бъде.“

Тя се изправи и огледа стаята.

Старите й дрехи бяха спретнато сгънати върху шкафа. Вкаменелостта и късметлийският камък и останалите неща бяха изчезнали и само след трескаво тършуване тя успя да ги намери пак в кутията на дъното на куфара й.

— Вижте сега — заяви тя на стаята като цяло. — Аз съм бабаяга, нали знаете. Ако тук има някакви Нак Мак Фийгъл, да се покажат на мига!

Нищо не се случи. Не че очакваше нещо да се случи. Нак Мак Фийгъл нямаха особени интереси в разтребването на неща, поне не в домакинския смисъл на думата.

За експеримент тя взе свещника от масичката до леглото, остави го върху шкафа и отстъпи. Нищо не последва.

Тя се обърна да погледне през прозореца и още докато се обръщаше чу едно тихичко туп.

Като се озърна, свещникът беше пак на масичката.

Е добре… днес ще е ден, когато тя ще получи някои отговори. Тифани се зарадва на леко гневното си чувство. То й помагаше да не мисли чак толкова за това, колко й се иска да се върне у дома.

Тя тръгна да се облича и забеляза, че в джоба й има нещо меко и все пак хрущящо.

О, как можа да забрави? Но нали беше натоварен ден, много натоварен ден, а като стана дума, тя може и да е искала да забрави.

Тя извади подаръка на Роланд и внимателно разгърна бялата опаковъчна хартия.

Беше огърлица.

Беше Конят.

Тифани се втренчи в него.

„Не е то каквото кон изглежда, а е то каквото кон е“… Беше изрязан в торфа още преди да е започнала историята, от хора, които само в няколко вълнисти щриха бяха съумели да изразят всичко, което беше един кон: сила, грация, красота и бързина, напъващи да се откъснат от хълма.

А сега някой (някой доста хитроумен и следователно сигурно доста скъп) го беше изработил от сребро. Беше плосък, също както на склона и, също като Коня на склона, някои части от него не бяха свързани с останалото тяло. Занаятчията обаче грижливо ги беше закачил с тъничка сребърна верижка, така че когато възхитената Тифани го вдигна пред очите си, видя го както си трябваше — движещ се, макар и да си стои на мястото в светлината на утрото.

Как да не си го сложи. И… нямаше никакво огледало, нито дори мъничко ръчно. Е, добре тогава…

— Виждай ме — каза Тифани.



А далече, далече, чак долу в равнината, нещо, което беше загубило дирята, се събуди. За момент не се случи нищо, а после мъглата над полето се разцепи, когато нещо невидимо тръгна нанякъде, шумейки като рояк мухи…



Тифани затвори очи, мина няколко малки крачки настрани и няколко напред, обърна се и внимателно пак си отвори очите. И ето я, застанала пред нея си, неподвижна като на картина. Конят изглеждаше много хубаво с новата рокля — сребърно върху зелено.

Тя се зачуди, колко ли ще да е струвало това на Роланд. И се зачуди, защо.

— Не ме виждай — каза тя, бавно свали огърлицата, пак я уви в бялата хартия и я остави при другите неща от вкъщи.

После намери една от картичките от Дверизи и молив, и грижливо, и усърдно написа една кратка благодарствена бележка на Роланд. С проблясък на вина, тя внимателно използва другата картичка да каже на родителите си, че е напълно все още жива.

После, дълбоко замислена, слезе по стълбите.

Снощи беше тъмно и тя не беше видяла афишите налепени по цялото стълбище. Бяха циркови афиши, пълни с клоуни и зверове, и онези старомодни надписи, където нито един ред букви не приличаше на друг.

Пишеше неща като:

$$$ Захлас на корем! $$$

ПОБЪРЗАЙТЕ! ПОБЪРЗАЙТЕ! ПОБЪРЗАЙТЕ!

Циркът с Три Арени на Професор Монти Балонски12

>>> и Сбирка от Рядкости <<<

Вижте как Изумителният Разчленяващ се Джак

слага Лъвска Глава в Своята си Уста!!!

$$$ Вижте Кон с Глава Наместо Опашка! $$$

Вижте Екзода!!!!!

>>> КЛОУНИ! КЛОУНИ! КЛОУНИ! <<<

Летящите Братя Пастрами преодоляват Гравитацията: най-Великата Сила във Вселената

$$$ без мрежа $$$

Вижте Кларънс Танцуващото Степ Муле!

>>> Дивете се на Типси и Топси <<<

$$$ Потресаващото Представление с Четене на Мисли $$$

И така нататък чак до най-ситния шрифт най-отдолу. Странно беше да се видят толкова ярки и чудновати неща в малка къщурка вдън горите.

Скоро тя намери кухнята. Беше студено и тихо, ако не се брои тиктакането на стенния часовник. И двете му стрелки бяха паднали от циферблата и се въргаляха на дъното на стъкления му похлупак, така че макар часовникът все още да отмерваше времето, той не възнамеряваше да го показва.

Като за кухня тук беше много прибрано. В чекмеджето до мивката всички вилици, лъжици и ножове бяха акуратно подредени по дължина в своите си отделения, което беше малко обезпокоително. Всяко кухненско чекмедже се предполага да е подредено в началото, но с течение на годините в него се наблъскват неща, които не се побират точно, като големи черпаци и усъвършенствани тирбушони, които винаги заклещват чекмеджето, освен ако не знаеш чалъма за отклещване.

Просто за експеримент тя извади една лъжица от отделението за лъжици, пусна я при вилиците и затвори чекмеджето. После се обърна с гръб към него.

Чу се плъзгане и издрънчаване, точно каквото прави лъжица, когато я върнат при останалите лъжици, на които тя много им е липсвала и които с нетърпение чакат да им разкаже за живота си сред онези ужасяващо ръбати типове.

Следващия път тя сложи нож при вилиците, затвори чекмеджето… и се облегна на него.

За известно време не се случваше нищо, но по някое време приборите се раздрънчаха. Шумът се усилваше. Чекмеджето се затресе. Целият умивалник заподскача…

— Е добре — склони Тифани и отскочи. — Давай както знаеш!

Чекмеджето направо изригна, ножът скочи от отделение в отделение като пъстърва и чекмеджето се затръшна.

Тишина.

— Кой си ти? — попита Тифани.

Никой не й отговори. Но на нея не й хареса усещането във въздуха. Някой й беше ядосан. То впрочем наистина си беше глупав номер.

Тя побърза да излезе в градината. Звукът, който беше чула снощи беше от водопадче недалече от къщата. Малко воденично колело помпаше вода в голяма каменна пещера, а имаше и тръба водеща в къщата.

Градината беше пълна с украшения. Бяха все доста жалки и евтини — зайчета със смахнати усмивки, глинени сърни с големи очи, гномове с червени островърхи шапки и изражения предполагащи, че са на някакви противни лекарства.

Навсякъде от дърветата или от разни колци висяха разни неща. Имаше някои съноловки13 и муски, каквито беше виждала окачени и покрай къщите у дома. Други изглеждаха като големи бъркотии, полека люлеещи се и позвънкващи. Някои… е, едно изглеждаше като птица направена от стари четки, но повечето изглеждаха като боклуци. Но чудновати боклуци все пак. На Тифани й се стори, че някои се поразмърдаха като минаваше покрай тях.

Когато се върна в къщата, завари г-ца Здравомислова да седи на кухненската маса.

Също и г-ца Здравомислова. Всъщност тя се беше раздвоила.

— Извинявай — каза г-ца Здравомислова отдясно. — Мислех си, че е най-добре да се оправим с това още сега.

Двете жени изглеждаха съвършено еднакви.

— О, ясно — сети се Тифани. — Вие сте близначки.

— Не — възрази лявата г-ца Здравомислова. — Не съм. Може да ти е малко трудно…

— … да разбереш — поде другата г-ца Здравомислова. — Виждаш ли, значи. Знаеш ли, че казват…

— … че близнаците понякога могат да споделят мисли и чувства? — завърши първата г-ца Здравомислова.

Тифани кимна.

— Е, — каза втората г-ца Здравомислова. — Моят случай, предполагам, е по-сложен, защото…

— … съм една личност в две тела — продължи първата г-ца Здравомислова и те продължиха да си прехвърлят думите една на друга все едно играеха с тях тенис.

— Искаше ми се да ти обясня това…

— … полека, защото някои хора тази идея ги…

— … разстройва и я намират за смразяваща или…

— … просто твърде…

— … шантава.

Двете тела замлъкнаха.

— Извинявай за това последното изречение — добави лявата г-ца Здравомислова. — Правя така само когато съм наистина развълнувана.

— Ъ, да не би да имате предвид, че вие двете… — започна Тифани, но г-ца Здравомислова Отдясно побърза да я поправи:

— Не двете. Аз съм си само аз, разбираш ли? Зная, че е трудно. Но аз имам дясна дясна ръка и дясна лява ръка, и лява дясна ръка, и лява лява ръка. Всичкото съм си все аз. Мога да отида на пазар и по същото време да си остана вкъщи, Тифани. Ако това ти помогне, мисли си за мен като за една…

— … жена с четири ръце и…

— … четири крака и…

— … четири очи.

Всичките четири очи в момента се бяха втренчили тревожно в Тифани.

— И два носа — отбеляза Тифани.

— Правилно. Схванала си го. Дясното ми тяло е малко по-тромаво от лявото, но виждам по-добре с десния си чифт очи. Аз съм човек, също като теб, освен това, че има повече от мен.

— Но една от вас… тоест половината от вас… измина целия път до Дверизи, за да ме вземе — забеляза Тифани.

— О, да, мога да се разделям така — кимна г-ца Здравомислова. — Много съм добра в това. Но при разстояние повече от около двадесет мили ставам много непохватна. А сега по една чаша чай няма да ни се отрази зле и на двете, мисля.

Преди Тифани да успее да помръдне, г-ците Здравомислови скокнаха и прекосиха кухнята.

И Тифани видя как една жена прави чай с четири ръце.

Като правиш чаша чай, има да се направят ред неща и г-ца Здравомислова ги направи всичките наведнъж. Телата стояха едно до друго и си предаваха неща от една ръка през друга на трета, размятвайки чайник, чаши и лъжица в нещо като балет.

— Като бях малка всички мислеха, че съм близначки — подметна тя през едното от рамената си. — А после… те си помислиха, че съм нещо зло — добави тя през друго от рамената си.

— А такава ли сте? — попита Тифани.

И двете г-ци Здравомислови се извърнаха рязко видимо шокирани.

— Що за въпрос е това? — скара се тя.

— Ами… очевидният? — отвърна Тифани. — Искам да кажа, ако бяхте казали: „Да, такава съм! Уахахахаха!“, това не би ли спестило доста затруднения?

Четири очи се присвиха.

— Госпожа Вихронрав беше права — продума накрая г-ца Здравомислова. — Тя каза, че си вещица от глава до пети.

Вътрешно Тифани грейна от гордост.

— Е, там е работата с очевидното, — каза г-ца Здравомислова — че то често не е такова… Госпожа Вихронрав наистина ли ти свали шапка?

— Да.

— Някой ден може би ще разбереш, каква голяма чест ти е оказала — рече замислено г-ца Здравомислова. — Както и да е… не, не съм зла. Но замалко да стана зла, струва ми се. Майка ми умря малко след като ме роди, баща ми беше по морето и така, и не се върна…

— Всякакви неща се случват в морето — промълви Тифани. Това й го беше казвала Баба Болежкова.

— Е да, правилно, може пък и да са се случили, но сигурно той и без друго нямаше да се върне — каза сухо г-ца Здравомислова. — И ме оставиха в сиропиталище, лоша храна, ужасни учители, ала-бала и там попаднах във възможно най-лошата компания, а именно моята си. Изумително е, колко номера можеш да извъртиш, ако имаш две тела. Естествено всички си мислеха, че съм близначки. Накрая избягах с един цирк. Това аз! Можеш ли да си го представиш?

— Типси и Топси, потресаващото представление с четене на мисли ли? — досети се Тифани.

Г-ца Здравомислова застина с отворена уста.

— Имаше го на афишите по стълбището — добави Тифани.

Г-ца Здравомислова си поотдъхна:

— Ах, да. Разбира се. Много… бързо от твоя страна, Тифани. Да. Ти забелязваш нещата, нали така…

— Аз знам, че не бих дала пари, за да видя екзода — забеляза Тифани. — Това значи просто „изход“14.

— Умно! — похвали я г-ца Здравомислова. — Монти беше сложил този надпис, та хората да не се застояват в шатрата ако щеш вярвай: „Насам народе към Екзода!15, естествено хората са си мислели, че е нещо страшно екзотично, кой знае, може самата екзотика да са я нарекли на него. Та Монти сложи един едър мъжага с речник на изхода, който да им обяснява, че са получили точно това, за което са си платили! Ходила ли си някога на цирк?

— Веднъж — спомни си Тифани. — Не беше особено забавно. Нещата, които твърде много се стараят да са забавни, често не са. Имаше един прояден от молци лъв практически без зъби, въжеиграч, който не се качи на повече от няколко стъпки над земята, хвърляч на ножове, който метна сума ти ножове по една възрастна жена в розово трико на един голям въртящ се дървен диск и нито веднъж не я улучи. Единственото истинско забавление беше чак след представлението, когато една кола прегази един клоун.

— Моят цирк беше много по-голям — отбеляза г-ца Здравомислова. — Въпреки че, както си спомням и нашият хвърляч на ножове беше много зле с прицела. Имахме слонове и камили, и толкова свиреп лъв, че веднъж замалко не отхапа ръката на един човек.

Тифани трябваше да признае, че това звучеше много по-забавно.

— А вие какво правехте? — попита тя.

— А, просто го превързах, докато пъдех лъва от него…

— Да, г-це Здравомислова, но аз имах предвид в цирка. Само собствените си мисли ли сте чели?

Г-ца Здравомислова й се усмихна лъчезарно:

— Да, това, както и какво ли не друго. С други перуки бях Невероятните Сестри Бохункус. Жонглирах с чинии, разбираш ли и носех костюми целите в пайети. А помагах и за представлението на въжеиграчите. Не като ходя по въжето, разбира се, а общо взето като се усмихвах и блясках на публиката. Всички си мислеха, че съм близначки, а циркаджиите без друго не задават много-много лични въпроси. И после се получи така, че това-онова, трето — десето… и се озовах тук, и станах вещица.

И двете г-ци Здравомислови внимателно се вглеждаха в Тифани.

— Доста дълго изречение беше това последното — забеляза Тифани.

— Да, беше, нали — измърмори г-ца Здравомислова. — Е, няма да ти казвам чак пък всичко. Все още ли искаш да останеш? Последните три момичета не искаха. Някои хора ме намират малко… чудата.

— Ами… ще остана — рече бавно Тифани. — Онова нещо, което мести нещата обаче е малко странно.

Г-ца Здравомислова я изгледа изненадано, а после каза:

— А, имаш предвид Осуалд?

— Значи има невидим мъж на име Осуалд, който може да влезе в спалнята ми ли? — извика ужасено Тифани.

— О, не. Това е само едно име. Осуалд не е мъж, той е ондагайст. Чувала ли си за полтъргайсти?

— Ъ… невидими духове, които разхвърлят разни неща ли?

— Добре — похвали я г-ца Здравомислова. — Е, ондагайстът е обратното на полтъргайст. Те са вманиачени в прибраността. Не е да няма полза от него в къщата, но е абсолютно нетърпим като е в кухнята, когато готвя. Не престава да прибира всичко. Мисля, че това го прави щастлив. Съжалявам, трябваше да те предупредя за него, но той обикновено се крие, когато някой нов дойде в къщата. Срамежлив си е.

— А мъж ли е? Исках да кажа, мъжки дух ли е?

— Знае ли човек? Няма си тяло и не говори. Аз просто го нарекох Осуалд, защото все си го представям като загрижено дребно човече с четка и лопатка за прах.

Лявата г-ца Здравомислова се изкиска, когато дясната спомена това. Ефектът беше странен и ако се замислиш в този дух, плашещ.

— Е, значи, добре мина — усмихна се нервно дясната г-ца Здравомислова. — Има ли още нещо, което ти се иска да разбереш, Тифани?

— Да, моля — отвърна Тифани. — Какво искате да правя? А вие какво правите?



Както се оказа, г-ца Здравомислова предимно шеташе. Една безкрайна шетня. Напразно да търси човек обучение по летене на метли, уроци по заклинания или занимания с островърха шапка. Шетнята беше от онзи вид, който беше просто… шетня.

Имаше малко стадо кози, официално предвождани от Смрадливия Сам, който имаше собствена кошара и го държаха на верига, но всъщност го водеше Черната Мег, най-старата коза, която търпеливо оставяше Тифани да я издои и тогава акуратно, и преднамерено си ръгаше копитото в канчето с млякото. Това е представата на една коза за опознаване на хората. Козата е беля работа ако човек е свикнал с овце, защото козата е овца с мозък. Тифани обаче вече беше срещала кози, защото няколко души на село ги държаха заради млякото, което беше много хранително. И тя знаеше, че спрямо козите трябва да използваш пъсихология16. Ако вземеш да се превъзбудиш и да се развикаш, и да удариш козата (при което да си удариш ръката, защото то е все едно да зашлевиш чувал със закачалки), то те ще са спечелили, и ще ти се надсмиват на кози език, който и без друго се състои почти само от насмешки.

На втория ден Тифани научи, че цаката е да се пресегнеш и да хванеш задния крак на Черната Мег, точно докато го вдига, за да ритне кофата и да го вдигнеш още повече. От това тя си губеше баланса и й ставаше терсене, другите кози й се надсмиваха, а Тифани беше спечелила.

Следваха пчелите. Г-ца Здравомислова държеше към дузина кошери, както за мед така и за восък, на една малка полянка, която ечеше от бръмчене. Тя се погрижи Тифани да си сложи було и ръкавици, преди да отвори някой кошер. Тя самата също носеше такива.

— Разбира се, — разправяше тя — ако си внимателна и трезва, и с добре балансиран живот, пчелите нямало да те жилят. За съжаление не всички пчели са чули за тази теория. Добро утро Трети Кошер, това е Тифани, тя ще остане с нас за някое време…

Тифани наполовина очакваше целият кошер да изпищи „Добро утро, Тифани!“. Не стана така.

— Защо им казваш това? — попита тя.

— О, с пчелите се говори — заразправя г-ца Здравомислова. — На много лош късмет е да не го правиш. Аз обикновено се отбивам на малко приказки с тях привечер. Новини и клюки, такива работи. Всеки пчелар знае за „Споделянето с Пчелите“.

— А пчелите с кого споделят? — поинтересува се Тифани.

И двете г-ци Здравомислови й се усмихнаха.

— С други пчели, предполагам.

— Значи… ако знаеш как да се вслушваш в пчелите, ще си в течение на всичко, което става, нали? — настояваше Тифани.

— Знаеш ли, колко странно, че го казваш — спомена г-ца Здравомислова. — Носят се едни слухове… Обаче трябва да се научиш да мислиш като цял рояк пчели. Един ум с хиляди телца. Твърде мъчна работа, дори и за мен — тя размени замислени погледи със себе си. — Но може би не е невъзможно все пак.

По-нататък идваха билките. До къщурката имаше обширни лехи с билки, макар че в тях нямаше много мерудия за пуйка. А по това време на годината все още имаше много какво да се бере и суши, особено що се отнася до по-важните корени. На Тифани това доста й хареса. Г-ца Здравомислова я биваше с билките.

Има едно такова нещо, наречено Учение за Сигнатурите. В него се разправя общо взето това: когато Създателят на Вселената е сътворил полезните растения за полза на човеците, Той (или в някои варианти Тя) е вложил в тях знаци, които да подсказват туй-онуй на хората. Билка за зъбобол ще прилича на зъб, билка за главобол ще мяза на глава, а за хрема ще пуска жълта слуз и така нататък. Много хора вярваха в такива неща.

За да се справяш с такова нещо е нужно да имаш добро въображение (макар, че в случая с Ливадното Гнойниче по-добре да го нямаш), а в света на Тифани Творецът беше подходил малко по-… творчески. Някои билки си вървяха с бележки, стига да знаеш къде да гледаш. Често беше трудно да ги намериш и обикновено бяха мъчни за разчитане, защото треволяците не разбират нито от правопис нито от краснопис. Повечето хора дори не знаеха, че има такова нещо и просто използваха традиционния метод за установяване, кои растения са лечебни, а кои отровни, посредством изпробването им върху някоя възрастна леля, без която можеха да минат. Г-ца Здравомислова обаче работеше върху новаторски техники, които, както се надяваше тя, щяха да направят живота по-добър за всички (а в случая с лелите често и по-продължителен).

— Това е Лъжлива Тинтява — обясняваше тя на Тифани в дългата прохладна сушилня зад къщурката вдигайки триумфално един бурен. — Всички си мислят, че е поредният цяр срещу зъбобол, но само като погледнеш среза на корена й, на акумулирана лунна светлина посредством моята синя лупа и ето.

Тифани опита и прочете:

„ПутХодяШТУ при ПростТуди Сатранични въСдевствийа глафОзамаьванне Д нисе ръботи з тешка текника“?

— Отвратителен правопис, но като за цветенце не е зле — оправда го г-ца Здравомислова.

— Искате да кажете, че растенията наистина ни казват как да се използват? — изуми се Тифани.

— Е, не всичките, а и трябва да знаеш къде да гледаш — уточни г-ца Здравомислова. — Ето примерно обикновения орех. Ще трябва да използваш зелена лупа на светлината на свещичка с фитил от червен памучен конец…

Тифани примижа. Буквите бяха ситни и трудно се разчитаха.

„Може да съдържа орех“? — запъна се тя. — Но това е орехова черупка. Разбира се, че ще съдържа орех. Ъ… нали така?

— Не е задължително — възрази г-ца Здравомислова. — Би могло да съдържа например изискана миниатюрна резбована сцена изработена от злато и множество разноцветни скъпоценни камъчета, и изобразяваща чудат и интересен храм, разположен в далечна страна. Добре де, би могло, — добави тя забелязвайки изражението на Тифани. — Няма закон срещу това, я. Строго погледнато. Светът е пълен с изненади.

Вечерта Тифани имаше много какво да запише в дневника си. Остави го върху шкафа и го затисна с голям камък. Осуалд изглежда схвана посланието, но пък започна да шлайфа камъка.



А сега нека се отдръпнем и се издигнем над къщурката и погледът ни да зарее през нощното небе…

Много мили по-нататък невидими подминаваме нещо, самото то невидимо, но пък бръмчащо като рояк мухи докато пълзи по повърхността…

Продължаваме нататък, пътища, градове и дървета фют-фют, и профучават покрай нас, докато не стигнем в големия град, а в него, почти в центъра, до високата стара кула, а до нея в древния магьоснически университет, а в него до библиотеката, а в нея до лавиците с книги и… пътешествието ни тепърва започва.

Прелитаме покрай лавиците. Книгите са на вериги. Докато минаваме някои ни посягат.

И ето го отделението за по-опасните книги, тези, които са заключени в клетки или потопени в казани с ледена вода, или просто са притиснати между оловни плочи.

И ето една книга, леко прозрачна, и проблясваща от тавмично излъчване, под стъклен похлупак. На младите магьосници канещи се да се посветят на изследвания, им се препоръчва да дойдат и да я прочетат.

Заглавието й е „Роилници: Трактат върху изумително хитроумно устройство“ от Чувствителиан Суетон, D.M. Phil., B.El L., Почетен Професор по Магия. По-голямата част от ръкописа е за това, как да се изработи огромно и мощно магично приспособление, с което да се улови роилник без неприятни последствия за ползвателя, но на най-последната страница д-р Суетон пише, или по-скоро е написал:

Съгласно древния и прочут труд „Res Centum et Una Quas Magus Facere Potest17“ роилниците са разновидност демони (като такива ги класифицира също и проф. Поулдред във „Виждам-виждам… Демони18“, а Кефие им отделя подраздел под клас „бродещи духове“ в „LIBER IMMAKIS MONSTRORUMS19“). Обаче древните текстове открити в Пещерата с Грънците от злополучната Първа Експедиция в Района Локо, дават съвсем различни сведения, потвърждаващи и моето съвсем не незначително откритие.

Роилниците са се образувани в първите секунди от Сътворението. Те не са живи, обаче притежават, собствено, формата на живот. Нямат собствено тяло, мозък или мисли и голият роилник фактически представлява слузесто създание, безцелно бродещо из безкрайната нощ между световете. Според Поулдред повечето завършват в дълбините на океаните или в недрата на вулканите, или се реят в сърцата на звездите. Поулдред е бил доста посредствен мислител в сравнение с моя милост, но в дадения случай той е прав.

Все пак роилниците са способни да се страхуват и да се нуждаят. Не можем дори да гадаем, от какво би могъл да се бои един роилник, но изглежда те търсят убежище в тела, които притежават един или друг вид мощ — велика сила, велик интелект, велико умение в магията. В този смисъл те са подобни на обикновения слон — отшелник от Лелечечудоландия20, Elephantus Solitarius, който неизменно си подбира най-здравата глинена колиба за черупка.

За мен няма съмнение, че роилниците сериозно са допринесли за развитието на живота. Защо рибите са излезли на сушата? Как човечеството е усвоило толкова опасно нещо като огъня? Роилниците, според мен, са стояли зад това, като са запалвали в изключителни индивиди от различни видове пламъка на необходимата амбиция, която ги е изстрелвала напред и към висините! Какво е онова, което дири роилникът? Какво го движи напред? Какво искат те? Ей сега ще разбера!

Вярно, по-нисшите магьосници ни предупреждават, че роилникът извращавал ума на гостоприемника си, съсирвал го и неизбежно причинявал преждевременна смърт от мозъчна треска. Ще отговоря само: дрън-дрън-ярина! Хората винаги са се страхували от това, което не могат да разберат!

Аз обаче притежавам разбиране!!

Тази сутрин, в два часа, улових роилник с моето Устройство! И сега той е заключен в главата ми. Усещам спомените му, паметта на всяко същество, което той е обитавал. И все пак, поради превъзходството на моя интелект, аз контролирам роилника. Той не ме контролира. Не чувствам да ме е променил, по какъвто и да е начин. Умът ми е невъобразимо могъщ, какъвто е бил винаги!!

Оттук нататък почеркът е замацан, очевидно защото на Суетон са започнали да му капят лигите.

О, как задържаха устрема ми години наред тези червеи и нищожества, на които по стечение на чист късмет им е било позволено да се наричат мои ръководители! Те да ми се присмиват на мен! НЕ СЕ СМЕЯТ ВЕЧЕ ТЕ, НЕ!!! Дори и тези, които наричаха себе си мои приятели, О ДА, дори и те ми създаваха единствено спънки. Ами предупрежденията? — питаха ме те. Защо на капака на открития от теб съд е изгравиран на петнадесет древни езика надписът „Не Отваряй при Никакви Обстоятелства!“? — питаха те. Страхливци! И на това му се казвало „сътрудници“! Съществата обитавани от роилник били ставали параноични и безумни, натякваха ми те! Роилниците не могли да бъдат контролирани, пискаха ми те!! ДА НЕ БИ НЯКОЙ ДА БИ ПОВЯРВАЛ В ТОВА ДОРИ ЗА МОМЕНТ??? О, какви славни хоризонти ни ОЧАКВАТ!!! Сега вече съм очистил живота си от подобни безполезни глупости!!! А що се отнася за онези, които дори и в този миг имат БЕЗОЧИЕТО, ДА, БЕЗОЧИЕТО да тропат на вратата ми заради онова, което направих на тъй наречения Архиканцлер и Академичния съвет… КАК СМЕЯТ ТЕ ДА СЪДЯТ МЕН!!!!! Като всички безгръбначни те НЯМАТ НИКАКВА ПРЕДСТАВА ЗА ВЕЛИЧИЕ!!!!! ЩЕ ИМ ПОКАЖА АЗ НА ТЯХ!!!!! Но… аз тази нагло… фрас!!!!! да ми трррропат джнгфжф пльок…

… Тук ръкописът свършва. На малка табелка до книгата някакъв магьосник от онези времена беше написал:

Всичко, което можеше да се намери от проф. Суетон е погребано в една стъкленица в старата Розова градина. Съветваме всички млади изследователи да прекарат известно време там размишлявайки за начина на неговата смърт.



Луната беше на път да стане пълна. Гърбава луна, както й казваха. Това е една от по-скучните лунни фази и рядко я илюстрират. Цялата слава обират пълнолунието и полумесецът.

Роб Секигоопрай беше седнал сам на могилата, досами фалшивата заешка дупка, загледан в далечните планини, където снегът по върховете искреше на лунната светлина.

Една ръка го докосна леко по рамото.

— Не ти прилича оно да се оста’иш некой да се промъкне така до тебе, Роб Секигоопрай — продума Джейни сядайки до него.

Роб Секигоопрай въздъхна.

— Прост Уили ми вика, дека не си кусал ручока си — продължи загрижено Джейни.

Роб Секигоопрай въздъхна.

— Голем Йън па ми вика, дека като сте били на авджилък днеска, си пущил нек’ъв лисугер да мине покрай теб, без да го понатупаш едно убаво.

Роб Секигоопрай пак въздъхна.

Чу се тихичко пляк, последвано от плискане. Джейни му протегна мъничка дървена чаша. В другата си ръка държеше малък мях. Изпарения се издигаха като омара над чашата.

— Е туй е последното от Специалното Овче Средство, дето твойта голема мънечка бабаяга ни даде за нашта сватба — поясни Джейни. — Бех я скътала я за черни дни.

— Не е она мойта голема мънечка бабаяга, Джейни — възрази Роб, без да я поглежда. — Най е она нашта голема мънечка бабаяга. И чуй що че ти думам Джейни, она си го има да е бабаяга на бабаягите. У нея има сила, що она не е сънувала. Ма го надуши роилнико туй.

— Епа убаво, пиячката си е пиячка, па му викай що щеш — заутешава го Джейни и размаха чашката под носа му.

Той въздъхна и отмести поглед настрани.

Джейни скочи и извика:

— Уили! Голем Йън! Бърже насам! Он нече да сръбне! Мислим си дека ми е умрел!

— Ей, не е туй време за люта пиячка — рече Роб Секигоопрай. — На сърце ми е тежко, жено.

— Бърже де! — извика в дупката Джейни — … Он е умрел и па ми говори!

— Она е бабаягата на тея ридове — не й обърна внимание Роб. — Досущ като баба си. Она казуе на ридо, що е он, секи ден му казуе. Они ридовете са у костите й. Она ги държи у сърце си. Без нея нечем да мислим що, че доде занапред.

Фийгъли се заизсипваха от дупката и се загледаха колебливо в Джейни.

— Нещо да има? — попита Прост Уили.

— Епа да! — тросна се келдата. — Роб нече да си сръбне от Специалното овче средство!

Личицето на Уили се сгърчи от внезапна скръб.

— Оле, Големио Човек е умрел! — изхлипа той. — Олеле, вай — вай — вай…

— Оти не си затвориш плювалнико бе циврило ниедно! — стана и се развика Роб Секигоопрай. — Не съм умрел! Я тук се канех да имам момент на екзистенцялно кахърение, сфатуеш ли? Кривънци, прилича ли да не мой чиляко да сеща мразовитите ветрове на Съдбата да веят у чатала му без сульо и пульо да му викат че бил умрел, а?

— Ей, видим я дека па си приказвал с жабоко, Роб — намеси се Голем Йън. — Само он околовръст ги ръси таквиз едни длъжки думи, дето цел ден не ти стига да одиш до края им… — той се обърна към Джейни. — Фанал е тежък случай на мислене, гос’жа. Забърка ли се чиляк с четуване и писуване, и оно мисленето ей го на. Ей са че земем неколко момци да му натопим чутурата под вода докле не спре, друг цер за туй нема. Оно мислюването човек уморва.

— И тебе и десетина кат тебе натупвам! — изкряска в лицето на Голем Йън, Роб Секигоопрай и вдигна юмруци. — Я съм Големио Човек на тоя клан и…

— Я, па съм Келдата — сряза го келдата, а една от потайнювките на келдуването беше да вадиш точно такъв глас: твърд, студен, остър, прерязващ въздуха като леден кинжал. — И чуйте бре мъже що че ви викам, одете си долу у дупката и да не ми се весвате тук дордето не ви кажем. Не ти ма, Роб Секигоопрай Фийгъл! Ти ми стой тука дордето не ти кажем!

— Ох, вай — вай… — започна Прост Уили, но Голем Йън му запуши устата с ръка и го повлече забързано настрани.

Като останаха сами и разкъсаните облаци се занатрупваха около луната, Роб Секигоопрай провеси нос.

— Нема да одим никъде, Джейни, дума само да ка’еш — рече той.

— Ах Роб, Роб — заплака Джейни. — Не разбираш ма. Нечем я беля за големото мънечко моме, ма верно не сакам. Ма не могим да понесем я мислюването за теб да се тепаш с онуй чудовище, дето не мой се утепа! За теб е дето се косим, не видиш ли?

Роб я прегърна с една ръка:

— Епа да, видим.

— Я, дето съм ти жена, те молим, Роб, да не одиш!

— Епа да де, че остаем — успокои я Роб.

Джейни вдигна поглед към него. Сълзи заблестяха на лунната светлина.

— Ма верно ли?

— Никогиж мойта дума на две не е ставала — увери я Роб. — Освен пред джандари и други таквиз, нал’ ги найш, ма они се не броят.

— Ма че остаеш ли? По думата ми ли, че траеш? — заподсмърча Джейни.

Роб въздъхна:

— Епа да.

Джейни помълча известно време, после се изправи и заяви с резкия студен тон на келда:

— Роб Секигоопрай Фийгъл, чуй са що ти казуем. Че одиш и че спасиш големата мънечка бабаяга.

— Що ми думаш? — сащиса се Роб. — Ма нали току-що ми викаше дека не требе…

— Онуй ти го виках като твоя жена, Роб. А са ти думам като келда. — Джейни застана с издадена брадичка и решително изражение. — А не пазиш ли думата на твойта келда, Роб Секигоопрай Фийгъл, мо’е и от клано да те изпъдим. Найш го туй ти. Та затуй убаво, че ме слушаш. Земи колкото момци ти требват доде не е късно станало и ми иди у планината, и гледай големото мънечко моме нищо лошаво да го не споходи. А ти ми се връщай читав. Туй е заповед! Не, по’ече от заповед е туй. За клетва ти го налагам я туй! Не мойш го наруши!

— Ама я… — започна Роб, напълно объркан.

— Я съм келдата, бе Роб — прекъсна го Джейни. — Не моем я да го въртим клано кат ми се кахъри Големио Човек. А на бърдата на наще дечица си им требе бабаягата. Секи го най туй, дека на земята и требе некой да й казуе що е она.

Имаше нещо в начина, по който Джейни го каза това за „дечицата“. Роб не беше шампион по бързо мислене, но винаги стигаше до края.

— Епа да Роб — подтвърди Джейни като видя изражението му. — Скоро, че ти родим синове седморица.

— О — продума Роб.

Не попита, откъде знае колко. Келдите просто знаеха.

— Ей че велико! — възкликна той.

— И една щерка, Роб.

Роб премигна.

— Щерка? Толкоз скоро?

— Епа да — кимна Джейни.

— Чудно голем късмет е туй за клано! — зарадва се Роб.

— Епа да. Та да имаш за що да ми се върнеш читав при мене, Роб Секигоопрай. И те молим да си ползваш чутурата и за друго, освен да млатиш с нея ората.

— Благодарим ти, Келда — каза Роб Секигоопрай. — Както ми викаш, тъй че сторим. Че земем неколцина момци и че намерим големата мънечка бабаяга за доброто на ридовете. Не мой да е оно добър живот за бедничката ми горкичка големичка, както ми е сам-самичка, че и от дома далече посред чужди ора.

— Епа да — отвърна лице Джейни. — Ная го туй я.

Загрузка...