Сенчести души

7

Елена се събуди от нетърпеливото почукване на Деймън по прозореца на приуса. Сега бе напълно облечена, притиснала дневника до гърдите си. Беше на следващия ден, след като Мат ги изостави.

— Цяла нощ ли си спала така? — полюбопитства Деймън, като огледа Елена от главата до петите, докато тя все още сънено търкаше очи. Както обикновено, той беше безупречно облечен и естествено, целият в черно. Явно нито горещините, нито дъждовете не можеха да му повлияят.

— Вече приключих със закуската — съобщи й лаконично, като се настани на седалката зад волана. — А на теб ти донесох това.

Това се оказа картонена чаша с димящо кафе, което Елена прие с благодарност, сякаш беше пълна с вино „Черна магия“, както и кафява кесия, чийто аромат й подсказа, че е пълна с понички. Е, не беше точно най-здравословната закуска, но Елена умираше за кофеин и захар.

— Искам да спрем за малко — предупреди го Елена, когато Деймън зае мястото си зад волана и подкара колата. — Трябва да си сменя дрехите, да си измия лицето и така нататък.

Насочиха се на запад в съответствие с това, което Елена бе открила през нощта в интернет. Показанието в малкото прозорче на мобилния й телефон съвпадаше с отчетеното от навигационната система на таблото на приуса. Според двата източника Седона в Аризона се намираше на запад по черния път от мястото, където Деймън бе паркирал за нощуване в Арканзас, почти точно върху паралела, показван на картата с хоризонтална черта. Но той скоро зави на юг и пое по пустия заобиколен път, защото се опитваше да заблуди евентуалните преследвачи. Елена едва издържа, докато стигнат до подходящо място за почивка. Втурна се към дамската тоалетна и без никакво притеснение остана там половин час, докато се измие старателно със студената вода и се избърше с хартиените кърпички. Среса косата си, преоблече се в чисти джинси и бял потник, с дантела отпред като на корсет. Не се знаеше дали през следващите дни няма отново да има извънтелесно преживяване, докато е унесена в сън, и така да види Стефан. Не искаше да мисли за заминаването на Мат, който я остави сама с Деймън — вампир, който никой не можеше да опитоми. Именно с него трябваше да пътува през най-безлюдните местности в Съединените щати, към място, намиращо се извън света в буквалния смисъл на думата.

Когато най-после се появи от тоалетната, Елена завари Деймън със студена и безизразна физиономия. Все пак забеляза, че погледът му набързо се стрелна към нея.

По дяволите, ядоса се тя, оставих дневника си в колата!

Беше абсолютно сигурна, че е прочел дневника й. Поне беше благодарна, задето не бе написала за извънтелесното си преживяване и срещата със Стефан.

Елена вярваше, че Деймън искрено желае да освободи брат си — ако не го вярваше, въобще нямаше да се качи в тази кола, — но предусещаше, че ще е по-добре той да не узнае, че тя преди него е стигнала до затворническата килия на Стефан. На Деймън му беше приятно да ръководи всичко, както предпочиташе и тя. Допадаше му да упражнява възможностите си за внушение върху всеки полицай по пътя, който се опитваше да ги спре заради превишена скорост.

Но днес беше особено избухлив дори и според обичайното за него. Елена от собствен опит знаеше, че ако пожелае, Деймън може да бъде превъзходен компаньон, неуморно разказвайки мръсни вицове и скандални случки, докато не принуди даже най-сдържаните темерути или най-заклетите моралисти спонтанно да прихнат от смях.

Обаче днес нито отговаряше на въпросите на Елена, още по-малко пък се смееше на шегите й. Тя се опита само веднъж да докосне леко ръката му, а той подскочи като ужилен и моментално се извърна, сякаш ноктите й можеха да съсипят черното му кожено яке.

Чудесно се наредихме, няма що, помисли си унило девойката. Облегна глава на прозореца на колата и се загледа в монотонния пейзаж. Мислите й блуждаеха хаотично.

Къде ли бе Мат сега? Пред тях или зад тях по пътя? Дали бе отпочинал през миналата нощ? Или сега пътуваше някъде в Тексас? Дали се хранеше достатъчно? Елена примигна насълзена, като си припомни как той си тръгна, без въобще да погледне назад.

Елена беше родена за мениджър. Можеше да се справи с почти всяка ситуация, стига само хората около нея да са нормални, здравомислещи. Нейната специалност бе да се справя с момчетата. Винаги се бе разбирала с тях, още от прогимназията. Но сега, приблизително две и половина седмици след завръщането й от отвъдния свят, от онзи призрачен духовен свят, за който тя нямаше спомен, не й се искаше да направлява никого.

Тъкмо това толкова й харесваше в Стефан. След като веднъж преодоля вродените му инстинкти да се въздържа от всичко, което му допадаше, повече не бе необходимо да го ръководи. Той бе оставен да действа по свой избор, като се изключат някои фини намеци, че се е превърнала в експерт относно вампирите. Само че експерт не по уменията за залавяне и убиване на вампири, а по това, как да ги обичаш всеотдайно. Елена беше наясно кога е оправдано да ухапе или да позволи да бъде ухапана, кога да спре и как да опазва човешкото в себе си.

Но като се изключат тези незначителни намеци, тя въобще не желаеше да ръководи Стефан. Искаше просто да бъде с него. Всичко останало щеше все някак да се уреди от само себе си.

Не можеше да живее без Стефан, повтаряше си тя. Но също както да живее разделена от Мередит и Бони бе равностойно да бъде лишена от двете си ръце, така и животът без Стефан за нея бе, като да живее без сърцето си. Той бе партньорът й в Големия танц на живота; еднакъв с нея и нейна противоположност; нейният любим, нейният любовник в най-чистия смисъл на думата. За нея той беше другата половина от Свещените загадки на живота.

След като го видя миналата нощ, макар и само на сън — с което не искаше да се примири, — той й липсваше толкова силно, че отсъствието му се бе превърнало в пулсираща, раздираща болка. Толкова огромна бе болката й, че нямаше да може да издържи, ако мислеше само за нея. Ако го стореше, сигурно щеше да полудее, ще започне да настоява пред Деймън да кара по-бързо, а тя може и да беше с ужасно наранена душа, но не беше самоубийца.

За обяд спряха в някакво градче, чието име никой от тях не запомни. Елена нямаше апетит, а Деймън предпочете да лети като гарван през цялото време на престоя им в градчето, което поради някаква неясна причина много я раздразни. Щом отново поеха на път напрежението в колата нарасна толкова много, че нямаше как да се избегне познатото клише: въздухът е толкова гъст, че с нож да го режеш, помисли си Елена.

Тогава тя осъзна на какво точно се дължи тази напрегнатост.

Гордостта бе единственото, което крепеше Деймън.

Знаеше, че Елена е разбрала. Беше престанала да го докосва и дори да разговаря с него, което беше добре.

Не биваше да се чувства така. Вампирите искаха момичета заради нежните им белоснежни шии. Вроденият естетически усет на Деймън го караше да търси момичета донори, които като цяло да отговарят на високите му изисквания. Но сега дори човешката аура на Елена подсказваше за скритата в кръвта й уникална жизнена сила. Заради това реакцията на Деймън беше толкова спонтанна. През всичките петстотин години никога не бе мислил за момиче по този начин. Вампирите не бяха способни на това.

Но сега Деймън бе способен. Колкото повече се сближаваше с Елена, толкова по-силно го омагьосваше аурата й и толкова повече отслабваше самоконтролът му.

Благодарение на малките демони на ада гордостта бе по-силна от желанието. През целия си живот Деймън никога и никого не бе молил за нищо. Плащаше си за кръвта, която взимаше от хората, по единствения възможен за него начин — чрез наслади и илюзии, фантазии и сънища. Но Елена не се нуждаеше от фантазии, не искаше сънища.

Не искаше него.

Искаше Стефан. Гордостта на Деймън никога не му позволила да моли Елена за това, което той желаеше. Тя също не би му позволила да го получи без нейно съгласие… или поне така се надяваше.

Само преди няколко дни той беше като куха черупка, тялото му беше послушна марионетка, чиито конци дърпаха близнаците китсуне. Те го бяха накарали да нарани Елена така жестоко, че сега при този спомен душата му се свиваше от срам. Деймън беше престанал да съществува като свободна личност — тялото му се бе превърнало в играчка на Шиничи. И макар че му бе трудно да го повярва, обсебването му бе толкова цялостно, че кухата черупка, която бе останала от него, се подчиняваше безпрекословно на всяка заповед на Шиничи — измъчваше Елена и дори би могъл да я убие.

Нямаше смисъл да се съмнява в това или да си повтаря, че не може да е истина. Защото беше истина. Защото се бе случило. Шиничи беше много по-силен в контролирането на нечие съзнание. Освен това двете китсунета не бяха обсебени от страстта на вампирите към красивите момичета, особено към шията на някоя млада красавица. А на всичкото отгоре се оказа садист. Обичаше болката или по-скоро да причинява болка на хората около себе си.

Деймън не можеше да отрече миналото, не можеше да се пита защо не се е „пробудил“, за да попречи на Шиничи да наранява Елена. Защото в него нямаше какво да бъде пробудено. И ако някаква изолирана част от съзнанието му продължаваше да страда за злото, стореното от него — е, Деймън щеше да я блокира. Нямаше да си губи времето в напразни съжаления, защото възнамеряваше да контролира бъдещето си. Никога нямаше да позволи това да се повтори — нито да остави жив Шиничи, ако пак се опита да го завладее.

Сега обаче Деймън не можеше да си обясни защо Елена го насърчаваше. Защо се държеше така, сякаш му вярва. От всички на този свят именно тя имаше най-много основания да го ненавижда, да го сочи обвиняващо с пръст. Но нито веднъж не го направи. Нито веднъж тъмносините й очи със златни точици не го погледнаха с гняв. Сякаш знаеше, че никой обладан като Деймън така цялостно от Шиничи, господарят на малахите, просто няма избор и не е в състояние да контролира действията си.

Може би Елена го разбираше толкова добре, защото тъкмо тя бе извадила онова нещо, което малахът бе създал в тялото на Деймън. Пулсиращото белезникаво второ тяло, впило се вътре в неговото. Деймън се овладя, за да не потръпне от погнуса. Узна за малаха само защото Шиничи благоволи да спомене за него, докато отнемаше спомените на Деймън от деня, в който Шиничи и Деймън се бяха срещнали в Олд Уд.

Деймън се радваше, че се е отървал от тези спомени. Защото животът му бе отровен от мига, в който очите му бяха срещнали смеещите се златисти очи на лисичия дух.

А сега… точно сега беше сам с Елена, насред пустошта, далеч дори и от най-малките градчета. Бяха съвсем сами, напълно сами и Деймън отчаяно искаше от нея това, което би поискал от нея всеки друг млад мъж, с когото би се срещнала.

Най-лошото от всичко бе, че чаровните, измамни момичета, на практика бяха raison d’ètre3 за неговото съществуване. Това бе единствената причина, която го поддържаше жив вече половин хилядолетие. И все пак знаеше, че не бива, никога не биваше да съблазнява тъкмо това момиче, което за него беше като скъпоценен камък сред купчина човешки тор.

Външно се държеше безупречно — студен, точен, сдържан, незаинтересуван.

Истината беше съвсем различна — започваше губи ума си по нея.

През нощта, след като се увери, че Елена има достатъчно храна и вода, и е надеждно заключена в приуса, Деймън призова влажната мъгла и започна да издига най-тъмните си защити. Те бяха като послание — до всички братя и сестри на нощта, които евентуално биха дошли при колата, — че момичето вътре е под личната закрила на Деймън и че той ще залови и одере жив всеки, който би дръзнал да смути покоя й… и че виновникът може да очаква и още по-жестоки наказания. Едва след това той полетя като гарван, отдалечи се на няколко километра в южна посока, намери някакъв вертеп, пълен с пияни върколаци, където сервираха няколко очарователни барманки. Нощта премина в кавги и проливане на кръв.

Но това не се оказа достатъчно, за да го разсее. На разсъмване той се завърна при колата и видя, че мрежата му от защити беше пробита. Но преди да изпадне в паника, осъзна, че самата Елена ги е скъсала отвътре. Нищо не го бе предупредило за пробива, тъй като намеренията й бяха мирни, сърцето — невинно.

В следващия миг самата Елена се появи. Идваше от брега на близкия поток. Като я видя, Деймън застина в смаяно безмълвие от грациозността й, красотата й, трудно поносимата за него близост. Можеше да долови уханието на току-що измитата й кожа.

Не знаеше как ще успее да издържи още един ден като този.

И тогава му хрумна нещо.

— Искаш ли да научиш как да контролираш по-добре аурата си? — попита я той, когато тя премина покрай него, за да се върне в колата.

Елена го удостои само с един кос поглед.

— Значи си решил отново да ми проговориш. Трябва ли да припадна от радост?

— Е, това винаги би било оценено по достойнство…

— Нима? — попита тя остро. Деймън осъзна, че е подценил негодуванието, което бе предизвикал в това смело момиче.

— Не. Сега съм сериозен — рече той и я изгледа съсредоточено с черните си очи.

— Зная. Ще започнеш да ме убеждаваш да стана вампир, за да мога да контролирам Силата.

— Не, не, не. Няма нищо общо с превръщането ти във вампир. — Деймън не позволи тя да го въвлече в този безсмислен за него спор. Това навярно впечатли Елена, защото накрая го попита:

— А тогава за какво искаш да говорим?

— За това, как да направляваш своята Сила. Нали кръвта циркулира? Силата също може да бъде заставена да циркулира в теб. Дори и хората са знаели това от столетия, независимо дали са го наричали жизнена сила, чи или ки. В момента ти оставяш Силата си да се разпръсква във въздуха. Това всъщност е твоята аура. Но ако се научиш да я заставяш да циркулира правилно, ще постигнеш значително облекчение и в същото време няма да изглеждаш подозрителна.

Елена го слушаше прехласнато.

— Защо не си ми казвал това досега?

Защото съм глупав, мислено си призна Деймън. Защото за всеки вампир това ставаше инстинктивно, като дишането.

— За да се постигне това, се изискват определени способности — излъга я най-безсрамно.

— И сега ще мога ли да го постигна?

— Мисля, че да. — Деймън обаче се постара да вложи в тона си неуверена нотка.

Това, естествено, придаде на Елена още по-голяма решителност.

— Покажи ми как се прави! — настоя момичето.

— Точно сега ли? — Той се огледа във всички посоки. — Някой може да мине оттук с кола и…

— Сега не сме на пътя. Моля те, Деймън. Моля те! — Елена го погледна с огромните си сини очи, намирани за неустоими от толкова много мъже. Докосна го по ръката, като още веднъж се опита да постигне някакъв контакт с него, но тъй като той веднага я отдръпна, продължи да го убеждава:

— Наистина искам да се науча. Ти можеш да ме обучиш. Покажи ми само веднъж и аз ще започна да се упражнявам.

Деймън сведе поглед към ръката си. Усети как разумът му започваше да се влияе от думите й, а волята му да се разколебава.

Как го постигаше тя?

— Добре. — Въздъхна. На тази нищожна планета вероятно биха се намерили три или дори четири милиарда, които биха дали всичко, за да бъдат с тази топла, пламенна и копнееща за любов Елена Гилбърт. Проблемът беше, че и той се оказа един от тях — а тя определено не даваше и пукната пара за него.

Съвсем естествено. Нали си имаше своя скъп Стефан. Е, ще видим дали неговата принцеса ще е все същата, когато — ако — успее да освободи Стефан и го измъкне жив от затвора.

Междувременно Деймън съсредоточи усилията си гласът, лицето и аурата му да останат безпристрастни. Поне за това умение притежаваше солиден опит. Пет столетия му бяха необходими, за да го постигне, но сега го владееше превъзходно.

Преди всичко трябва да открием мястото — каза й той. Гласът му бе лишен от всякаква топлота — не само равнодушен, а направо студен.

Лицето на Елена не трепна. И тя можеше да бъде ледено хладнокръвна. Дори в бездънните й сини очи сякаш се появи смразяващ проблясък.

— Добре. Къде се намира то?

— Недалеч от сърцето, малко по-вляво. — Деймън докосна гръдта на Елена, преди да премести пръстите си наляво.

Тя се отдръпна, напрегната и изтръпнала. Той го разбра с безпогрешния си усет към жените. Деймън търсеше онова място, където плътта беше по-мека, дето според повечето от хората се намираше сърцето на всеки от тях, понеже именно там най-силно се усещаше биенето му. Да, трябваше да е някъде насам… точно тук…

— Сега ще заставя твоята Сила да направи една или две циркулации. Когато се научиш да го правиш сама тогава вече наистина ще умееш да прикриваш аурата си.

— Само че как ще го разбера?

— Повярвай ми, ще го разбереш.

Не му се искаше Елена да продължи да го обсипва с въпроси, затова само вдигна едната си ръка пред нея — обаче, без да докосва плътта й и дори дрехите й, — за да синхронизира нейната жизнена сила с неговата. Ето, така. Сега процесът можеше да започне. Деймън знаеше какво ще усети Елена: разтърсване като при удар от електрически ток, което ще започне от точката на неговото докосване и бързо ще разпространи топлина по цялото й тяло.

След краткия, забързан поток от първоначални усещания Деймън пристъпи към съществената част от сеанса. Започна с една, после и с втора ротация. Нагоре, към неговите, а също и към нейните очи и уши, докато тя внезапно откри, че сега може да вижда и чува много по-добре. Продължи надолу по гръбначния й стълб и накрая стигна чак до върховете на пръстите й. Елена усети в дланите си възбуда като от електрически вълни. Върна се пак нагоре по ръката й и отново започна да се спуска надолу отстрани по тялото й, което трябваше да я накара цялата да изтръпне. Накрая енергията му се разля още по-надолу по великолепните й крака чак до ходилата, за да го усети дори в петите си, да се завърти през пръстите на краката й, след което да започне да се завръща там, откъдето всичко това бе започнало — в точката до сърцето й.

Деймън дочу лекото ахване на Елена, щом я заля първата вълна. После усети как сърцето й затуптя ускорено, а миглите затрепкаха, сякаш светът за нея внезапно стана много по-светъл. Зениците й се разшириха като на влюбена жена. Цялото й тяло се скова, както щеше да настръхне някой дребен гризач при най-лекото прошумоляване в тревата — звук, който тя за нищо на света не би могла да чуе, ако Силата не бе насочена към слуха й. Това усещане обходи цялото й тяло, пак и пак. Това се изискваше, за да добие тя представа за процеса. Чак тогава той й позволи да си отдъхне.

Елена беше задъхана и изтощена, макар че не тя, а той изразходваше енергия.

— Никога… няма да мога… да се справя сама — простена тя.

— Напротив, с течение на времето и с достатъчно упражнения ще ставаш все по-добра. И когато се усъвършенстваш, ще можеш да контролираш цялата Сила, с която разполагаш.

— Щом ти го… казваш. — Сега очите й бяха затворени, тъмните й мигли хвърляха тъмни полумесеци върху страните й. Нямаше съмнение, че е достигнала предела на възможностите си. Деймън бе залят от изкушението да я притисне към себе си, но успя да му се противопостави. Елена ясно му бе дала да разбере, че не желае прегръдките му.

Колко ли момчета е отблъснала досега, помисли си Деймън озлобено и сам се изненада. Какво му пука колко момчета са държали Елена в прегръдките си? Когато я направи своя принцеса на нощта, те ще ходят на лов за хора — понякога заедно, понякога сами. Тогава няма да я ревнува. Защо сега го интересува колко романтични срещи е имала?

Но се убеди, че е озлобен, озлобен и ядосан, когато й отговори без никаква топлота:

— Гарантирам ти, че ще се научиш. Достатъчно е да се упражняваш усърдно.

В колата все още й беше ядосан. Трудно му бе да продължи с тази роля, защото тя беше идеална спътница за пътуване. Не бъбреше досадно, не се напъваше да си тананика или — слава Богу — да пее заедно с радиото, нито дъвчеше дъвка, нито пушеше, дори не му даваше съвети как да шофира. Не прекаляваше с молбите да спират. И никога не питаше: „Стигнахме ли най-после?“

Действително бе трудно за всеки мъж или жена да остане за дълго сърдит на Елена Гилбърт. Не беше прекалено темпераментна, като Бони например, нито пък твърде уравновесена, сериозна и мълчалива като Мередит. Елена просто беше сладка, и то достатъчно, за да не се натрапва блестящият й ум, винаги активен, винаги замислящ някакъв нов план. Освен това не бе лишена от състрадателност, с което компенсираше егоизма, за който откровено си признаваше. Беше и доста особена, така че никой не можеше да я провъзгласи за съвсем обикновена. Отличаваше се с невероятната си лоялност спрямо приятелите си и до такава степен бе готова да прости, че никого не възприемаше като враг — ако се изключат двете китсунета или Древните вампири. Честна, искрена, любяща. Но като всеки човек тя също имаше и тъмни черти в характера си — приятелите й я определяха само като „много дива“, но Деймън ясно разбираше какво се криеше зад това: компенсиране на наивното, нежното в нея. И може би опит за прикриване на вродената й интелигентност и изобретателност. Деймън беше напълно убеден, че тъкмо сега не се нуждаеше от една от тези нейни способности.

О, да… Елена Гилбърт беше толкова великолепна, че отрицателните й качества изглеждаха незначителни.

Но Деймън бе решен да остане сърдит. Притежаваме достатъчно силна воля и обикновено той самостоятелно избираше какво да бъде настроението му и се придържаше към него, независимо дали беше уместно или не. Затова не откликна на опитите на Елена да завържат разговор. Накрая тя се отказа. Той не спираше да мисли за десетките момчета и мъже, които може би са споделяли леглото на това изключително момиче. Знаеше, че „старшите“ в четворката бяха Елена, Каролайн и Мередит, когато все още бяха приятелки, а дребничката Бони като най-млада винаги е била приемана като доста наивна, за да бъде посветена във всичко.

Тогава защо той беше сега с Елена? Продължаваше да си задава този въпрос и настроението му още повече се вкисна. За част от секундата се усъмни дали Щиничи не го манипулира, така както крадеше спомените му.

Дали Стефан се тревожеше за нейното минало, особено за връзката й с този неин стар приятел — Мат — който още се мотаеше наоколо и бе готов да си даде живота за нея? Сигурно Стефан не се съмняваше в нея или беше спрял — не, как би могъл Стефан да спре нещо, което Елена иска да прави? Деймън бе станал свидетел на сблъсъка между техните две воли, когато тя се завърна от отвъдното и умствено беше на равнището на едно дете. Във връзката между Елена и Стефан несъмнено водещата бе тя. Или както се казва в поговорката: в семейството тя бе тази, която носи панталони.

Е, много скоро тя щеше да разбере какво означава да носи шалвари като в някой харем, каза си Деймън и беззвучно се засмя, макар че настроението му беше по-мрачно от всеки друг път. Като отговор на мрачните му мисли небето над колата още повече потъмня.

Силен вятър късаше листа от клоните. Тежки дъждовни капки затрополиха по предното стъкло на колата. Тогава проблесна светкавица и отекна ехото от гръмотевицата.

Елена леко подскачаше при всяка гръмотевица Деймън я гледаше с мрачно задоволство. Той знаеше, че тя е наясно със способностите му да контролира времето. Никой от двамата обаче не каза нищо за това.

Тя няма да ме помоли, помисли си той и отново усети как в нея се надига неимоверно силната й гордост. Ядоса се на себе си, че беше толкова мекушав.

Подминаха някакъв мотел. Елена се загледа в неясните светлини на мотела. Дори се извърна и ги проследи през рамо, докато изчезваха назад в далечината. Деймън обаче не пожела да спре. Всъщност не посмя да спре. Бяха се насочили право към зоната, обхваната от проклетата буря, и понякога приусът губеше стабилност заради водните струи по пътя. Но Деймън успяваше да го удържи, макар и трудно. Все пак се забавляваше, защото обичаше да шофира в такова бурно време.

Показа се пътен знак, от който се разбираше, че следващият заслон е на повече от сто и шестдесет километра. Без да се посъветва с Елена, Деймън зави в една залята от водата отбивка и спря колата. Облаците вече се бяха слели в сива пелена. Лееше се дъжд като от ведро. Стаята, която Деймън нае, се оказа тясна, в допълнителната пристройка зад главната сграда на мотела.

Усамотението го устройваше идеално.