Сенчести души

12

Елена повдигна краищата на завесите, за да провери дали вече не се разсъмва. Зад нея Бони дремеше, присвита на стола до прозореца. Елена и Мередит обаче не мигнаха през цялата нощ, и сега навсякъде наоколо бяха разхвърляни разпечатки, изрезки от вестникарски статии и снимки, свалени от интернет.

— Вече е плъзнало извън Фелс Чърч — обясняваше й Мередит, като й посочи една от вестникарските статии. — Не зная дали следва лей линиите, или се контролира от Шиничи… или пък просто се лута без посока, като паразит.

— Опита ли да се свържеш с Аларик?

Мередит се озърна назад към спящата Бони, преда да продължи, но по-тихо:

— Имам добри новини. Постоянно се опитвах да го убедя да се завърне тук завинаги и накрая успях. Скоро ще пристигне във Фелс Чърч… но трябва да се отбие на още едно място.

Елена въздъхна.

— Още едно спиране? Нима е по-важно от случващото се в града?

— Именно заради това не го споделих нито с Бони, нито с Мат дори. Защото съм убедена, че няма да разберат. Но на теб ще ти призная, че се досещам какви легенди изучава той в Далечния изток. — С тези думи Мередит впери черните си очи в Елена.

— Не… това е, нали? За китсуне?

— Да, точно за това е. Ще посети едно много древно светилище, за което се предполага, че някога е било разрушено от тях точно както сега се опитват да съсипят Фелс Чърч. Сега никой не живеел там. Името му Унмей но Шима означава Островът на гибелта. Може би той ще открие там някаква важна тайна, която е свързана с духовете, приели образа на лисици. Заел се е с нещо като независимо проучване, заедно със Сабрина Дел. Тя е на възрастта на Аларик, но вече е известен криминален антрополог.

— А ти не ревнуваш ли? — попита Елена смутено. Личните проблеми винаги се оказваха трудни за обсъждане с Мередит. Да я питаш за подобни въпроси, изглеждаше като проява на нездраво любопитство.

— Е! — Мередит наклони глава назад. — Все пак не сме официално обвързани.

— Обаче на никого не си споменавала за това.

Мередит наведе глава и стрелна приятелката си с поглед.

— Ето че сега го споменах.

За миг двете момичета останаха смълчани. Накрая Елена тихо заговори:

— Ши но Ши, китсуне, Изабел Сайтоу, Аларик и този Остров на гибелта… може би няма нищо общо между тях. Но ако има, ще открия какво се крие зад всичко това.

— А аз ще ти помогна — обеща Мередит простичко. — Но очаквах това да стане, след като се дипломирам…

Елена не издържа.

— Мередит, обещавам ти, че като върнем Стефан и градът се поуспокои, ще притиснем Аларик с планове от А до Я. — Наведе се напред и целуна Мередит по бузата — Сестринството на динозаврите велосираптор в действие, заклели сме се, нали?

Мередит примигна няколко пъти, преглътна веднъж и накрая прошепна:

— Добре. — После отново стана делова. — Благодаря ти. Но прочистването на града може да не се окаже чак толкова лесна задача. И без това там всички вече са обезумели.

— И Мат е пожелал да остане в разгара на цялото това безумие? При това съвсем сам? — удиви се Елена.

— Както ти казахме, двамата с госпожа Флауърс са солиден екип — тихо й припомни Мередит. — Освен това Мат реши така.

Върнаха се към разхвърляните разпечатки и статии от вестници. Мередит взе няколко снимки на китсунета, охраняващи светилища и храмове в Япония.

— Навсякъде се повтаря, че обикновено били изобразявани със скъпоценни камъни или ключове. — Вдигна снимката на едно китсуне, държащо в устата си ключ пред главната порта на свещения храм Фушими.

— Аха — кимна Елена. — На тази снимка ключът като че ли има две крила. — Стомахът й се стегна. Да, действително приличаха на „снежно кълбо“ или на кълбо със снежинки, както и на сферите, които Шиничи използваше, за да създаде ужасните си капани в Олд Уд.

— Открихме, че се наричали „хоши но тама“ — продължи с обясненията си Мередит. — Преведено от японски, това означавало „звездни сфери“. Всяко китсуне зареждало своята звездна сфера с част от силата си, като добавяло и още нещо, така че единственият начин едно китсуне да бъде убито, се свеждал до унищожаването на тези звездни сфери. Ако успееш да се добереш до звездната сфера на някое китсуне, ще можеш да го контролираш. Точно това искаме да постигнем двете с Бони.

— Но как ще ги намерите? — запита Елена, развълнувана от идеята да победят Шиничи и Мисао.

— Сай — каза Мередит. После възнагради Елена с една от редките си блестящи усмивки. — На японски това означава „чудя се, хм“ или „не искам да го коментирам“, или „Боже Господи, наистина не мога да кажа“. Толкова многозначна дума бихме могли да използваме и в нашия английски.

Елена се изкиска, макар че никак не й беше до смях.

— Но според други легенди едно китсуне може да бъде убито чрез Греха на разкаянието или с благословено оръжие. Не знам какво е Грехът на разкаянието, но… — Мередит се разрови из багажа си и измъкна старомоден револвер, който обаче все още изглеждаше годен да стреля.

— Мередит!

— Принадлежал е на дядо ми. Той имал два еднакви револвера. Вторият сега е в Мат. Заредени са с куршуми, благословени от свещеник.

— Господи, кой свещеник би се съгласил да благослови куршуми? — удиви се Елена.

Усмивката на Мередит помръкна.

— Този, който е бил свидетел на ставащото във Фелс Чърч. Помниш ли как Каролайн помогна да бъде обсебена Изабел и какво направи след това Изабел със себе си?

— Помня — отвърна Елена сковано.

— А помниш ли още какво ти разказахме за баба й Обаасан Сайтоу, която била жрица в някакъв техен храм? При японците така се наричат жените свещеници. Та именно тя благослови куршумите, и то специално за убийство на китсуне. Трябваше да видиш какъв страхотен ритуал беше. Бони едва не припадна.

— Как е сега Изабел?

— По-добре е, но не зная дали вече е научила за Джим Брайс. Ще е много тежко за нея. — Мередит бавно поклати глава.

Елена се опита да потисне потръпването си. Историята на Изабел беше много трагична. Беше прекарала само една нощ с Каролайн, но сега страдаше от синдрома на Леш-Найхан, тласкащ пациента да се самонаранява — или поне така твърдяха лекарите. През същата онази драматична нощ Изабел бе изпонадупчила цялото си тяло и бе срязала езика си, за да изглежда ужасяващо — раздвоен като змийски език. Джим, красив младеж и отличен баскетболист, си беше изпохапал пръстите и устните. Според Елена и двамата бяха обсебени. Жестоките им наранявания бяха още една причина да бъдат прекратени издевателствата на близнаците китсуне.

— Ще го направим — гласно се закани тя и за пръв път осъзна, че Мередит я държи за ръката, все едно че Елена беше Бони. Елена се насили и се опита да успокои Мередит с решителна усмивка. — Ще измъкнем Стефан оттам и ще спрем Шиничи и Мисао. Длъжни сме да го направим.

Този път Мередит кимна окуражаващо.

— Има и още нещо — спомена тя накрая. — Искаш ли да го чуеш?

— Трябва да зная всичко.

— Според всички източници, които прегледах, всяко китсуне се стреми да обсебва момичетата, а момчетата да тласка към самоунищожение. Всеки сам избира как да се самоунищожи. Може да ти хрумне просто ей така, като тъпа прищявка, да затънеш в някое тресавище или пък да скочиш от скала. Но може и да е по-сложно, свързано с променяне на формата на тялото.

— О, да — притеснено изрече Елена. — Зная за това от случилото се с теб и Бони. Могат да се преобразят така, че да заприличат напълно на някоя друга личност.

— Да, но винаги има дребни несъвършенства, стига да умееш да ги разпознаваш. Никога не могат да постигнат идеално копие. Но е възможно да имат до девет опашки, а колкото повече са проклетите им опашки, толкова по-големи са възможностите им.

— Девет? Ужас. Никога не сме попадали на същество с девет опашки.

— Е, все някога може и това да се случи. За тях се предполага още, че свободно преминават от едно измерение в друго. О, да, щях да забравя. Предполага се, че по-специално се събират около портата Кимон между измеренията. Можеш ли да отгатнеш какво означава това?

Елена се втренчи изумено в нея.

— О, не!

— О, да.

— Но защо Деймън ще ни влачи из цялата страна, само и само да влезем през Демонската порта, контролирана от лисичи духове?

— Сай. Но когато Мат ни каза, че сте се отправили към някакво място край Седона, тогава с Бони решихме да дойдем при теб.

— Страхотно, няма що. — Елена зарови пръсти в косата си и въздъхна. — Още нещо? — Имаше чувството, че нервите й са като ластик, опънат почти до скъсване.

— Само това, че искахме някак си да те зарадваме след всичко, което преживяхме. Не е зле да знаеш, че някои от тях са добри. Имам предвид китсунетата.

— Някои са добри? В какво? Добри като бойци? Добри като убийци? Добри като лъжци?

— Не, Елена, наистина. Предполага се, че някои от тях са като богове или богини, които един вид те подлагат на нещо като тест и ако преминеш теста, те възнаграждават.

— Вярваш ли, че ще имаме късмет да попаднем на такова добро китсуне?

— Не съвсем.

Елена отпусна глава върху масичката за кафе, където бяха разпръснати разпечатките на Мередит.

— Мередит, питам те сериозно: как ще се справим с тях, след като преминем през Демонската порта? Моите Сили са колкото в една изтощена батерия. И не става дума само за китсуне, а за всякакви демони и вампири — да не забравяме и Древните! Какво ще правим?

Елена вдигна глава и погледна приятелката си право в очите — онези тъмни очи, чийто цвят Елена никога не можеше да определи.

За нейна изненада, вместо да изглежда сериозна, Мередит допи последните глътки от диетичната си кола и се усмихна.

— Нямаш ли план А?

— Ами… може би още е само смътна идея. Но все още не е нещо избистрено. А ти?

— Разполагам с няколко идеи. Можем да ги наречем план Б и план В. Така че ще постъпим както винаги — ще даваме всичко от себе си, ще има и грешки, докато ти не измислиш нещо върховно и спасиш всички нас.

— Мери? — Мередит примигна. Елена знаеше защо — отдавна не се беше обръщала към приятелката си с умалителното й име. Нито едно от трите момичета не си харесваше галените имена и затова не ги използваха. Елена продължи съвсем сериозно, като се вгледа в очите на Мередит. — Нищо не искам повече от това, да спася всички вас от тези гадни копелета, китсунетата. Бих дала живота си за Стефан и за всички вас. Но… този път може някой друг да получи куршума.

— Или дървения кол. Зная го. И Бони го знае. Говорихме за това по време на полета дотук. Но въпреки това сме с теб, Елена. Всички сме с теб.

Съществуваше само един начин да отговори на това. Елена сграбчи ръката на Мередит между своите ръце. Въздъхна и също както се проверява болен зъб, се опита да узнае нещо по една мъчителна тема.

— А Мат… той… хм, как ти се видя, когато тръгвахте с Бони за насам?

Мередит я изгледа косо. От нея трудно можеше ДО се скрие каквото и да било.

— Изглеждаше добре, но някак си… разсеян. Като отнесен в едно от онези негови състояния, когато само гледа в нищото и не те чува, като му говориш.

— А каза ли ти защо си е тръгнал?

— Ами… спомена нещо. Че Деймън те хипнотизирал и, че ти не си… не си направила всичко възможно, за да го спреш. Но той е момче, а момчетата са ревниви…

— Не. Имал е право да говори така за това, което е видял. Просто аз… опознах Деймън малко по-отблизо. А на Мат това никак не му допадна.

— Аха. — Мередит я наблюдаваше под леко притворените си клепачи, като едва дишаше, сякаш Елена бе птичка, която не бива да бъде подплашена, за да не литне.

Елена се разсмя.

— Нищо лошо не се е случило — увери я тя. — Или поне според мен. Просто… се оказа, че в някои отношения Деймън се нуждае от помощ повече, отколкото Стефан, когато за пръв път пристигна във Фелс Чърч.

Мередит вдигна вежди, но всичко, което изрече, отново беше само едно:

— Аха.

— Освен това… наистина мисля, че Деймън прилича на Стефан много повече, отколкото е склонен да признае.

Веждите на Мередит останаха вдигнати. Елена най-после я погледна, отвори уста един-два пъти, но после остана безмълвно втренчена в Мередит.

— Загазила съм, нали? — попита Елена безпомощно.

— Ако всичко това се е случило за по-малко от седмица, докато си пътувала с него в колата… тогава отговорът ми е „да“. Но да не забравяме, че Деймън се е специализирал в покоряването на женски сърца. Пък и той си въобразява, че се е влюбил в теб.

— Не, той действително е… — започна Елена, но прехапа устни. — О, Господи, говорим за Деймън. Наистина съм загазила.

— Нека просто да изчакаме и да видим какво ще се случи — предложи й Мередит благоразумно. — Личи си, че той определено се е променил. Ако преди се беше случило нещо подобно, той само щеше да заяви, че приятелките ти не може да дойдат — и толкоз. А днес остана при нас и дори внимателно изслуша разговора ни.

— Да. Просто отсега нататък трябва винаги да съм нащрек — добави Елена с леко несигурен тон. Как щеше да помогне на детето, криещо се вътре в Деймън, без да се сближи с него? И как щеше да обясни на Стефан всички неща, които щеше да се наложи да извърши?

Въздъхна.

— Може би всичко ще е наред — промърмори Бони сънено. Мередит и Елена се извърнаха към нея. Елена усети как тръпки полазиха по гърба й. Бони се понадигна, но очите й останаха затворени, а гласът й звучеше неясно. — Истинският въпрос е: какво ще каже Стефан за нощта в мотела с Деймън?

— Какво? — попита Елена остро, толкова силно, че можеше да пробуди всички спящи. Но Бони не се помръдна.

— Какво се е случило? В коя нощ? В кой мотел? — засипа я с въпроси Мередит. И след като не получи веднага отговор от Елена, я улови за ръката и я завъртя, за да застанат лице в лице.

Най-после Елена се осмели да погледне приятелката си в очите. Но знаеше, че в нейните собствени очи не можеше да се прочете нищо.

— Елена, за какво говори Бони? Какво се е случило с Деймън!

Елена запази безизразното си изражение и използва думата, която бе научила тази нощ:

— Сай.

— Елена, наистина си невъзможна! Няма да зарежеш Стефан, след като го спасиш, нали?

— Не, разбира се, че не. — Елена се почувства силно наранена. — Стефан и аз си принадлежим завинаги.

— Но все пак си прекарала една нощ с Деймън и помежду ви се е случило нещо.

— Нещо… предполагам, че да.

— И какво беше това нещо?

Елена извинително се усмихна.

— Сай.

— Ще го узная от него! Ще го притисна в ъгъла…

— Можеш да съставиш план А и план Б, и така нататък — предложи й Елена. — Но няма да помогне. Шиничи му открадна спомените, Мередит. Съжалявам, нямаш представа колко дълбоко съжалявам. Но дадох клетва никой да не узнае за това. — Вдигна очи към по-високата от нея Мередит. Усети как сълзите запариха в очите й. — Не може ли поне веднъж да ме оставиш на спокойствие?

Мередит се предаде.

— Елена Гилбърт, светът е щастлив, че в него съществува само една като теб. Ти си… — Замлъкна, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая каза: — Време е да лягаме. Новият ден скоро ще дойде, а с него и Демонската порта.

— Мери?

— Сега пък какво има?

— Благодаря ти.