Сенчести души

3

Сякаш времето спря своя ход. Елена откри, че подсъзнателно се опитваше да си спомни кой я целува толкова сладостно. Никога не беше оценявала истински целувките, преди да умре, преди да се превърне в дух, а сетне да се завърне на земята с аура, разкриваща скрития смисъл на мислите на другите хора, на думите и дори на умовете и душите им. Сякаш се бе сдобила с прекрасно ново сетиво. Когато две аури се слеят толкова дълбоко, душите напълно се оголват една пред друга.

Наполовина изгубила съзнание, Елена позволи на аурата си да се рее свободно и почти веднага достигна до нечий разум. За нейна изненада аурата й се отдалечи от самата нея. Това не беше правилно. Успя да улови аурата си, преди тя да се скрие зад голям камък, по-скоро скала. Единственото, което остана извън скалния блок — странно, но й заприлича на снимката на някакъв метеорит, която някога бе видяла, с набраздена и силно обгоряла повърхност, — беше нещо смътно напомнящо на мозък и малко момче, приковано към скалата за двете си китки и двата си глезена.

Елена се стресна. Каквото и да бе това видение, знаеше, че това беше само една метафора и не биваше Да съди прекалено бързо какво би могла да означава. Образите пред нея всъщност представляваха символите на разголената душа на Деймън, но във форма, която само нейното съзнание може да проумее и да разтълкува, ако успее да го погледне от правилната перспектива.

Инстинктивно обаче се досети, че виждаше нещо много важно. Тя бе преминала през замайващата наслада, толкова всепоглъщаща, че дъхът ти секва, когато сливаш душата си с нечия друга. А сега вродената й любвеобилност, примесена с неясно безпокойство, я подтикна да го заговори.

— Студено ли ти е? — рече тя на детето, приковано към камъка с толкова дълги окови, че можеше да обгръща краката си с ръце. Беше облечено с парцаливи дрехи, изцяло в черно. Детето само й кимна мълчаливо. Големите му тъмни очи сякаш изпълваха цялото му лице.

— Откъде си? — попита го предпазливо Елена, докато се чудеше как да стопли измръзналото детско телце. — Сигурно не си излязъл от това? — предположи тя и погледна към грамадната каменна канара. Детето отново й кимна.

— Вътре е по-топло, но той вече няма да ме пусне там.

— Той ли? — Елена винаги дебнеше за признаци, издаващи намесата на Шиничи, онзи зъл лисичи дух. — Кой е този той, мило дете? — Коленичи и пое в дланите си детските ръчички. Оказаха се леденостудени, като замръзнало желязо.

— Деймън — прошепна дрипавото момче. За първи път погледът му се отклони от лицето й, за да се огледа ужасено наоколо.

— Деймън е сторил това? — Отначало гласът на Елена се извисяваше, но после спадна, смекчен като шепота на момчето, когато то повдигна умолително очи към нея. Имаше толкова отчаян вид, безпомощно разтворило устни, като котенце, чиито нокти са още съвсем меки.

Това са само някакви си символи, припомни си Елена. Това е умът на Деймън или по-скоро душата му. Именно това виждаш сега.

Но така ли бе в действителност? — внезапно взе връх разумът й. Не беше ли там — преди време с някой друг, — когато видя неговия вътрешен свят, необятните простори на душата му, изпълнени с любов и красота, облени в лунна светлина? Всичко това символизираше нормалното, здравословно функциониране на един необикновен разум. Сега Елена не си спомняше името на тази личност, но помнеше красотата. Беше сигурна, че собственото й съзнание би прибягнало до подобни символи, за да се разкрие пред нечие друго.

Не, осъзна внезапно и съвсем ясно: сега не виждаше душата на Деймън, защото тя бе скрита някъде там, по-навътре в грамадната, тежка скала. Той живееше скован и притиснат в този ужасяващ затвор и самият той искаше да е така. Това, което бе останало отвън, бе само някакъв прастар спомен от детството му, едно момче, прогонено от собствената си душа.

— Ако Деймън те е приковал тук, тогава кой си ти? — попита Елена предпазливо, докато се взираше в черните като катран очи на детето, черната коса и чертите на лицето му, които позна, макар и толкова незрели.

— Аз съм… Деймън — прошепна малкото момче с побелели устни.

Дори и това признание бе болезнено, каза си тя. За нищо на света не искаше да накърни този символ от детството на Деймън. Искаше той да почувства същата сладост и облекчение, които изпитваше и тя. Ако съзнанието на Деймън можеше да се сравни с къща, тя бе готова да я подреди цялата, да осигури цветя и светлина във всяка нейна стая. Или, ако я сравняваше с пейзаж, щеше да обгради ярката кръгла луна с венец или да изпъстри облаците с разноцветни дъги. Ала вместо това Деймън й се показваше като дете, гладуващо и страдащо, приковано с вериги към една скала, която никой не можеше да достигне. И тя искаше да утеши и приласкае това дете.

Елена прегърна момчето, залюля го в прегръдката си, разтри ръцете и краката му, сгуши го в духовното си тяло.

Отначало детето оставаше напрегнато, все още леко настръхнало в прегръдката й. Но не след дълго започна да се поотпуска, когато се увери, че нищо лошо няма да го сполети от допира му до нея. Елена усети как дребното му телце се стопли и то лека-полека започна да се унася в сън. На нея до болка й се искаше да бди над малкото създание, да го пази и закриля.

Броени минути след като детето заспа, на Елена й се стори, че върху устните му се появи лека усмивка. Притисна го още по-силно към гърдите си и също се усмихна щастливо. Мислеше за някого, който я бе държал в обятията си, докато плачеше. Когото тя не бе забравила, никога не можеше да го забрави, но от този спомен мъка скова гърдите й. Той бе толкова ценен за нея и сега бе ужасно важно да си припомни за него. Трябваше… да, трябваше… на всяка цена трябваше да го намери…

И тогава внезапно спокойният сън на съзнанието на Деймън бе нарушен от силен звук, примесен с приток на светлина и енергия. Елена, макар да нямаше много опит със Силата, разбра, че всички тези стихии бяха пробудени от спомена за едно-единствено име.

Стефан.

О, Господи, тя го бе забравила. За няколко минути си бе позволила да потъне в нещо, което означаваше да го забрави. Да заличи страданията от всички онези самотни часове късно през нощта, когато лееше сълзи, споделяше скръбта и страха си единствено с дневника си. Сетне покоят и утехата, предложени от Деймън, наистина я бяха накарали да забрави Стефан, да забрави как може би в същия този миг той ужасно страдаше.

— Не, не! Остави ме! Пусни ме! — развика се тя сред мрака, докато се бореше да се освободи. — Трябва да го намеря, не мога да повярвам, че забравих…

— Елена. — Гласът на Деймън беше спокоен и нежен. Или поне лишен от емоции. — Ако продължаваш да се мяташ така, ще те изпусна, а все още сме доста нависоко.

Тя отвори очи и всичките й спомени за някаква скала и приковано към нея малко дете мигом се разлетяха във всички посоки като пух от глухарчета. Изгледа Деймън обвинително.

— Ти… ти…

— Да, да — сдържано й кимна Деймън. — Можеш да ме обвиняваш колкото искаш. Защо не? Но не съм ти внушавал нищо, не съм те ухапал. Само те целунах. Твоите Сили направиха всичко останало. Те могат да бъдат неконтролируеми и в същото време страхотно неустоими. Казано съвсем честно, аз никога не съм имал намерение да бъда засмукан толкова надълбоко — ако ми простиш тази игра на думи.

Говореше нехайно, но Елена внезапно си спомни разплаканото момченце и се запита дали действително бе толкова безразличен, колкото изглеждаше.

Но нали това е основната му способност? — припомни си тя с горчивина. Нали бе тъй умел в манипулирането на сънищата, фантазиите и насладата, оставащи в умовете на… донорите му. Елена отлично помнеше, че момичетата и младите жени, станали плячка на Деймън, го обожаваха и единствените им оплаквания се свеждаха само до това, че не ги посещаваше достатъчно често.

— Да, зная — промълви Елена, докато бавно се спускаха към земята. — Но това повече няма да се повтори, защото мога да целувам само един мъж — Стефан.

Деймън тъкмо отвори уста, за да й отговори, когато проехтя гневно обвиняващ глас, сякаш изразяващ чувствата на самата Елена. Толкова сърдит глас, че притежателят му явно не се вълнуваше от последиците. Глас, който напомни на Елена за още една личност, която тя бе забравила.

— КОПЕЛЕ ПРОКЛЕТО! ВЕДНАГА Я СВАЛИ ДОЛУ, ДЕЙМЪН!

Мат.

Елена и Деймън се завъртяха и елегантно се приземиха точно до ягуара. Мат моментално се втурна към нея, сграбчи ръката й и я издърпа настрани, за да я огледа, както се проверява човек след инцидент на пътя. Особено зорко огледа шията й. Елена отново се почувства крайно неудобно, застанала само по дантелената си бяла нощница пред двете момчета.

— Добре съм, наистина — побърза да успокои Мат. — Само съм леко замаяна, но скоро ще се съвзема.

Мат въздъхна облекчено. Може би вече не беше така влюбен в нея както някога, но Елена знаеше колко дълбоко е загрижен за нея и така щеше да бъде винаги. Той бдеше над нея не само защото за него тя си оставаше гаджето на Стефан, но и защото я ценеше и обичаше като приятел. Знаеше също, че Мат никога нямаше да забрави времето, когато бяха заедно.

Освен това Мат безпределно й вярваше във всичко. Затова й повярва и сега, щом го увери, че е добре. Дори удостои Деймън с поглед, който не беше изцяло враждебен. След това двете момчета се втурнаха към вратата на ягуара откъм мястото на шофьора.

— О, не, само това не! Вчера ти шофира и ето какво ни сполетя! Ти самият каза, че ни преследват вампири!

— Какво, аз ли съм виновен според теб? Вампирите са проследили тази огромна яркочервена кола и това е пак по моя вина, така ли?

Мат, стиснал зъби и зачервен, гледаше сърдито Деймън.

— Само ти напомням, че трябва да се редуваме на волана. Сега е мой ред.

— Не помня някой да е споменавал за подобно редуване. — Деймън се опита думите му да прозвучат нехайно, но в тона му се прокрадна заядлива нотка. — И ако трябва да се кача в колата, ще я карам аз.

Елена се изкашля, но нито един от двамата не й обърна внимание.

— Няма да се кача в колата, ако ти шофираш! — гневно извика Мат.

— Аз пък няма да вляза в нея, ако ти шофираш! — лаконично го отряза Деймън.

Елена се изкашля още по-шумно и накрая Мат си спомни за нейното съществуване.

— Добре де, не можем да оставим през цялото време Елена да ни вози дотам, закъдето сме тръгнали — изрече той, преди още на Елена да й хрумне за тази възможност. — Освен ако не стигнем още днес — довърши и изгледа Деймън сърдито.

— Няма да е днес — поклати глава Деймън. — Аз имам грижата за маршрута. Освен това, колкото по-малко хора знаят накъде сме се запътили, толкова по-безопасно ще е. Ти няма да можеш да ни издадеш, ако не знаеш накъде пътуваме.

На Елена й се стори, сякаш някой притисна кубче лед към тила й. Начинът, по който Деймън произнесе последните думи…

— Но те сигурно вече знаят къде отиваме, нали? — попита тя делово, отърсвайки се от мрачните предчувствия. — Те знаят, че искаме да спасим Стефан. Знаят и къде се намира Стефан.

— О, да. Те ще разберат, когато се опитаме да навлезем в Тъмното измерение. Но въпросът е през коя порта ще проникнем? И кога? Ако успеем да се отървем от преследвачите, ще ни остане само притеснението за състоянието на Стефан и как да се справим с надзирателите в затвора.

Мат го изгледа смутено.

— А колко са тези порти?

— Хиляди. Навсякъде, където се пресичат три лей линии, може да съществува такава порта. Но откакто европейците прогониха коренните жители на Америка от родните им земи, повечето от портите към Тъмното измерение вече не се използват и не се поддържат, както в доброто старо време — обясни им Деймън и мрачно повдигна рамене.

Елена настръхна от възбуда, примесена с тревога.

— Защо просто не потърсим портата, която е най-близо, и да преминем през нея?

— И да изминем целия път, пътувайки под земята? Вие двамата нищо не разбирате. Преди всичко се нуждаете от мен, за да влезете през портата, а дори и след това нищо приятно няма да ни очаква.

— Неприятно за кого? За нас или за теб? — мрачно попита Мат.

Деймън ги удостои с продължителен, безизразен поглед.

— Ако сами пробвате да влезете през такава порта, много скоро ще пострадате. Докато с мен ще се чувствате неудобно, но и с това може да се свикне. А колкото до това, как се пътува под земята дори и за няколко дни… Е, ще се убедите сами, евентуално. — Додаде Деймън и се усмихна загадъчно. — И пътуването ще трае много, много по-дълго, отколкото ако влезем през главната порта.

— Защо? — попита Мат, както винаги готов да задава точно тези въпроси, на които Елена не искаше да узнае отговорите.

— Защото ще се озовем в джунгла, където най-малката ни грижа ще бъдат висящите от дърветата пиявици, дълги по метър и половина. А може и да попаднем сред пустош, в която всеки враг много лесно ще ни открие… а там всеки е наш враг.

Последва пауза. Елена сериозно се замисли. Деймън изглеждаше съвсем откровен. Личеше си, че не му се искаше кракът му да стъпи там, а специално него толкова малко неща бяха способни да го смутят. Той обичаше предизвикателствата. Освен това, ако се окаже, че така ще изгубят наистина повече време…

— Добре — рече Елена бавно. — Ще действаме според твоя план.

Двете момчета веднага се втурнаха към дръжката на вратата до седалката на шофьора.

— Слушайте — заговори Елена, без да ги погледне в лицата. — Аз ще бъда зад волана на моя ягуар, докато не стигнем до следващия град. Но първо само аз ще вляза вътре в колата, за да се преоблека за път, а може дори и да подремна за няколко минути. Мат може да потърси някакъв поток наблизо, където да се измие. После се отправяме до най-близкия град, за да се нахраним. А след това…

— … можем да продължим с препирните — довърши Деймън вместо нея. — Действай както си решила, скъпа. Ще се срещнем при закусвалнята с мазнотии, която избереш.

Елена кимна.

— Сигурен ли си, че ще ни намериш? Аз наистина ще се опитам да скрия аурата си.

— Само че този червен ягуар дори и в най-затънтеното градче по това шосе ще изглежда толкова подозрително, колкото и някое НЛО — изтъкна им Деймън.

— А защо просто не дойдеш с нас… — гласът на Мат изведнъж заглъхна. Понякога забравяше, че Деймън е вампир, въпреки че тъкмо това го изпълваше с най-силно негодувание към него.

— Значи смяташ да тръгнеш пръв, за да издебнеш някое малко момиче, запътило се към летните занимания в училището? — продължи Мат. Сините му очи бяха потъмнели от гняв. — И ще й се нахвърлиш, за да я отведеш някъде, където никой няма да чуе писъците й, за да отметнеш главата й назад, преди да забиеш зъбите си в шията й.

Този път паузата беше много по-дълга. Накрая Деймън заговори с тон, в който се прокрадваше лека обида:

— Няма да го направя.

— Това правиш ти, както и себеподобните ти. Направи го и с мен.

Елена разбра, че е крайно време за драстични мерки: да напомни истината.

— Мат, Мат, не е бил Деймън. Направил го е Шиничи. И ти го знаеш. — Нежно улови Мат за ръката и го завъртя към себе си, за да го принуди да я погледне в очите.

Но Мат още дълго не пожела да я погледне. Измина доста време и Елена започна да се опасява, че той няма да отстъпи пред молбата й. Накрая все пак вдигна глава и тя се взря в очите му.

— Добре — тихо рече той. — Ще го приема. Но самата ти знаеш, че отива да се напие с човешка кръв.

— Но от доброволен донор! — извика Деймън, който винаги се бе отличавал с превъзходен слух.

Мат отново се вбеси.

— Защото ти ги заставяш да го желаят! Първо ги хипнотизираш…

— Не, не действам така.

— Тогава им „влияеш“ по някакъв друг начин. На теб ще ти хареса ли да…

Застанала зад гърба на Мат, Елена правеше гневни знаци на Деймън, все едно разгонваше пилета. Деймън отначало само вдигна вежди, но сетне сви елегантно рамене и се подчини на настойчивата й безмълвна молба. Силуетът му се разми, докато приемаше формата на гарван, за да изчезне бързо като точка на фона на изгряващото слънце.

— Не смяташ ли — промълви Елена тихо, — че е по-добре да хвърлиш онзи кол? В противен случай Деймън ще се държи като пълен параноик.

Мат гледаше настрани, отбягвайки погледа й, но накрая кимна утвърдително.

— Ще го хвърля долу, когато сляза, за да се измия в потока — промърмори той, докато оглеждаше мрачно изкаляните си крака. — А пък ти — додаде — е най-добре да влезеш в колата и да се опиташ малко да поспиш. Изглеждаш много уморена. Нуждаеш се от сън.

— Събуди ме след два часа — поръча му Елена, без да подозира, че след два часа ще съжалява за това много повече, отколкото можеше да очаква.