Сенчести души

19

Деймън не очакваше, че садистичен, тъп дъртак, който пребиваше с камшик една жена само задето не можеше да тегли тежка каруца като кон, ще има приятели. И Стария Дрозн наистина нямаше. Но проблемът не бе в това.

Нито дори самото убийство, колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед това. В живота на робите убийствата бяха част от всекидневието. Жителите на тези бедняшки квартали с опасни тесни улички не се изненадаха от това, че Деймън се бе нахвърлил върху Стария Дрозн и бе спечелил битката с него.

Проблемът беше в отношението към една робиня, а вероятно стигаше и по-надълбоко. Ставаше дума за това, как Деймън се държи с робините си.

Внушителна тълпа от мъже — Деймън веднага забеляза, че сред тълпата нямаше нито една жена — наистина се беше струпала пред вратата на къщата на лекаря. Мъжете действително носеха факли със себе си.

— Полудял вампир! Полудял вампир на свобода!

— Домъкнете го, за да раздадем правосъдие!

— Да изгорим това място, ако не ни го предадат!

— Старейшините ни заповядаха да им го предадем!

Това като че ли постигна желания от тълпата ефект, защото по-почтените напуснаха улиците и навън останаха само най-жадните за кръв, обикновено размотаващи се без работа, за които побоищата бяха вълнуващо развлечение. Разбира се, мнозинството от тях също бяха вампири, при това вампири в добра форма. Ала нито един от тях, каза си Деймън, докато оглеждаше струпаните в кръг около него настървени нападатели с ослепителната си усмивка, не беше мотивиран от съзнанието, че от него зависи живота на три млади момичета и че едното от тях беше Елена Гилбърт истинска скъпоценност в короната на човечеството.

Ако се стигне дотам, той, Деймън, да бъде разкъсан в тази неравна битка, то тези три момичета не ги очакваше нищо друго, освен окаян и измъчен живот.

Но дори и тази логика сякаш не му помагаше да спечели битката с тълпата. Нападателите го ритаха, хапеха, блъскаха по главата, ръгаха, пробождаха с дървени кинжали, от онези, които бяха изработени, за да прорязват вампирската плът. Отначало си мислеше, че има шанс да ги надвие. Неколцина от най-запалените за бой младоци скоро станаха жертви на бързите му като кобра удари и внезапните изблици на Силата му. Но не можеше да се отрече, че тази сган беше прекалено многобройна, призна си Деймън с горчивина, докато пречупваше вратните прешлени на един демон, чиито бивни вече бяха одрали много надълбоко ръката му. А след младоците се задаваше един много по-различен вампир — отдалече си личеше, че е добре трениран, с толкова зловеща аура, че Деймън усети горчив вкус в гърлото си. Новодошлият се опита да го изрита в лицето, но Деймън го повали на земята. Онзи обаче бързо се надигна и вкопчи ръце в крака на Деймън, което позволи на по-дребните вампири да го промушват с дървените си кинжали. Смаян, Деймън политна назад, докато краката му се прегънаха под тежестта на цялата група.

— Проклета да си, слънчева светлина — простена той, задавен от бликналата кръв, когато един червенокож демон го халоса с бивните си през устата.

Проклети да сте всички, да се озовете в най-долния кръг на ада…

Ала нищо не помагаше. Разбра го, макар и силно замаян, но все още съпротивляващ се, все още изтласкващ значителни порции от своята Сила, за да сее наоколо смърт и да осакати колкото бе възможно повече от тези изчадия. И тогава всичко се преобрази и замъгли като в просъница — не като неговия сън с Елена, която сякаш постоянно виждаше с периферното си зрение и която плачеше. Не, този сън беше трескав и кошмарен. Дори вече не можеше да напряга докрай мускулите си. Тялото му бе пребито и макар че успя да излекува краката си, друг вампир го издебна отзад и го поряза по гърба. Все повече затъваше в някакъв кошмар, където всичко се движеше като със забавени кадри. И през цялото това време нещо в мозъка му непрестанно му нашепваше да си даде най-после поне малко почивка. Само да се отпусне… и всичко ще свърши.

Накрая, когато многочисленият противник най-сетне го повали на земята, се появи още някой с дървен кол.

— Само така ще се отървем от тази измет — обяви носещият кола. Дъхът му вонеше зловещо на застояла кръв. Злобното му лице гледаше уродливо. Пръстите му бяха ужасно криви, като на прокажен. С тях раздърпа ризата на Деймън, за да го прониже с кола, но без да повреди фината черна коприна.

Деймън се изплю върху него, но в замяна беше яко халосан в лицето.

За миг загуби съзнание, след което бавно се свести, за да се сгърчи от болка.

И тази проклета адска шумотевица. Тържествуващата сган от вампири и демони, опиянена от жестокостта си, се гърчеше и кълчеше в спонтанен дивашки танц около Деймън, заливайки го с бурния си гърлен смях, докато тези побойници имитираха как му забиват въображаеми колове, от което самите те още повече се влудяваха.

Именно тогава Деймън разбра, че наистина ще умре.

Това осъзнаване му подейства шокиращо, макар да знаеше отлично колко по-опасен е този свят от онзи, който той наскоро напусна. Дори в света на хората той неведнъж се бе озовавал на косъм от смъртта.

Ала сега край него нямаше нито един от могъщите му приятели. Нито успя да напипа някаква слабост в тълпата, от която да се възползва. Всяка изтичаща секунда му се струваше сега дълга като минута, всяка секунда имаше огромно значение за оцеляването му. Какво, по дяволите, бе най-важното сега? Да се свърже с Елена…

— Първо да го ослепим! Дайте да го ослепим с един нажежен кол!

— Искам ушите му! Някой да ми помогне да му държи главата да не мърда!

Да кажа нещо… на Елена. Нещо… съжалявам…

Отказа се, защото друга мисъл започна да пулсира, докато се опитваше да проникне в съзнанието му.

— Не забравяйте да му избиете зъбите! Обещах на моята ново колие!

Мислех си, че съм подготвен за това, бавно си повтаряше Деймън, като думите изплуваха една по една в замъгления му мозък. Но… не чак толкова скоро.

Надявах се да се помиря с… но не е единствената личност, която има значение… да, която има най-голямо значение.

Ала не остана време да мисли още за това.

Стефан, изпрати той най-силния, но и най-потайния импулс на Силата, който успя да улови в замаяното си състояние. Стефан, чуй ме! Елена идва за теб, тя ще те спаси! Тя притежава Сили, които моята смърт ще освободи! Докато аз… аз…

Точно в този миг в танца на смъртта, вихрещ се около него, настъпи някакво объркване. Сред шайката опиянени нападатели изведнъж надвисна тишина. Неколцина от тях бързо сведоха глави или отклониха очи от Деймън, който също замълча, докато недоумяваше какво може да е спряло безумната тълпа в разгара на веселбата.

Някой се приближаваше към него. Новодошлият се отличаваше с дълга коса с цвят на бронз, спускаща се на гъсто преплетени кичури чак до кръста му. Появи се гол до кръста — заради тялото му дори и най-силният демон би могъл да му завижда: гръден кош като издялан от блестящ в бронзово камък, страхотно оформени бицепси, вместо гръдни мускули — три реда съвършено изпъкващи плочки. И нито грам тлъстина в цялата му фигура с лъвска осанка. Беше облечен в обикновени черни панталони, но при всяка негова крачка изпод тях се очертаваха яките мускули на краката му.

Върху оголената му ръка се виждаше татуировка — черен змей, изяждащ сърце.

Ала не беше сам. Не, не държеше камшик в ръка, но до него вървеше красиво черно куче с изненадващо умни очи, което бе странно за тази порода. Кучето застиваше, настръхнало, цялото нащрек, при всяко спиране на господаря си. Навярно тежеше около деветдесет килограма, но без грам мазнина.

А на едното му рамо се мъдреше голям сокол.

Но не беше с качулка на главата, както ловците соколари разнасяха в клетки при ловните си походи. Нито се крепеше върху дървена летва. Беше забил острите си три предни нокътя направо в оголеното рамо на младия мъж, приличащ на бронзова статуя. По гърдите му се стичаха тесни струи от кръвта му, но той с нищо не показваше, че ги е забелязал.

Виждаха се и други подобни белези, вероятно от предишни ловни излети. А на гърба му задният нокът на сокола бе оставил самотна червенееща се следа.

Тълпата затаи дъх. Последните няколко демона, намиращи се между новодошлия и окървавената, гърчеща се на земята фигура на тяхната жертва, побързаха да се отдръпнат от пътя му.

В първия миг мъжът с лъвска фигура не направи нищо. Нито изрече нещо. Не излъчи и следа от Силата. След малко кимна на кучето си и то пристъпи тежко напред, за да подуши окървавените ръце и лице на Деймън. Накрая подуши дори устата му. Деймън видя как цялата козина на кучето настръхна.

— Добро куче — промълви той унесено, когато влажната и хладна кучешка муцуна се завря в лицето му и погъделичка бузата му.

Деймън познаваше това животно и му беше ясно, че не попада в общоприетите стереотипи за „добро куче“. По-скоро беше цербер, свикнал да прегризва гърлата на вампирите и да ги разтърсва със зъбите си, докато от артериите им не бликне кръв като фонтан, два метра нагоре.

Такава заплаха може да прикове всекиго абсолютно неподвижен, и то дотолкова, че тревогата от забиване на кол в сърцето непременно ще отстъпи на заден план, каза си Деймън, докато оставаше напълно замрял.

— Arretez-le8! — заповяда му мъжът с бронзово обагрената коса.

Кучето послушно се дръпна назад, но без да откъсва бляскавите си черни очи от лицето на Деймън, който пък също не сваляше поглед от него, докато кучето не се отдалечи на няколко метра.

Младият мъж с бронзова коса за кратко огледа тълпата, преди да добави на френски без злоба:

— Laissez-le seul9. — Очевидно на вампирите не бе нужен превод, защото незабавно започнаха да отстъпват. Онези, които не се оказаха достатъчно чевръсти и оставаха по-близо до мъжа с коса като бронз, бяха подканени с поглед от него да последват примера на останалите. Накъдето и да погледнеше, срещу него се насочваха раболепно сведени погледи и фигури, покорно вкаменени, за да не привличат вниманието.

Деймън започна да се успокоява. Силата му се завръщаше, което му позволяваше да се възстанови. Досети се, че кучето обхождаше всички подред, за да ги подуши с любопитство.

Когато събра сили отново да вдигне глава, Деймън се усмихна леко на новодошлия.

— Сейдж. Ти си истински дявол.

Усмивката на мъжа бе кратка и мрачна.

— Правиш ми комплимент, mon cher10. Виждаш ли? Целият се изчервих.

— Трябваше да се досетя, че си тук.

— Пространството, в което мога да бродя, е безкрайно, mon petit tyran11, макар и да трябва да го върша съвсем сам.

— Ах, ти, горкият. Все едно цигулки свирят… — Внезапно Деймън замлъкна. Просто не можеше да продължи. Може би заради това, че беше доскоро с Елена или може би защото този отвратителен свят безкрайно го потискаше. Но като заговори отново, гласът му зазвуча съвсем различно:

— Никога не съм очаквал, че мога да съм изпълнен с такава благодарност. Ти спаси не един, а цели пет живота, макар да не го подозираш. Макар че не разбрах как така се натъкна на нас…

Сейдж се наведе и го изгледа загрижено.

— Какво се е случило? — запита го със сериозен тон. — Да не би да е заради якия удар по главата ти. Забрави ли колко бързо се разпространяват новините тук? Чух, че си пристигнал с цял харем…

— Истина е! Така се появи! — До слуха на Деймън достигна нечий шепот от края на улицата, където беше нападнат от тълпата. — Ако вземем тези момичета за заложници… ще ги подложим на мъчения…

Сейдж и Деймън набързо се спогледаха. Явно Сейдж също бе дочул шепота.

— Сейбър — заповяда той на кучето си. — Само онзи, който се обади. — И надигна глава, само веднъж, в посоката, откъдето долетя шепотът.

Черното куче на Сейдж мигновено се изправи и скочи напред. И заби зъби във врата на онзи, който бе заговорил, много по-бързо, отколкото Деймън очакваше. Костите на жертвата му изщракаха зловещо. След това кучето заподскача назад, влачейки тялото между краката си.

Думите Je vous ai informé au sujet de ceci!12 изригнаха като вълна на Силата, толкова мощна, че Деймън примигна, като си каза, че действително им го бе казал преди, но последствията тогава не бяха толкова зловещи.

— Laissez lui et ses amis dans la paix13!

В това време Деймън бавно се изправяше. Изпитваше огромно облекчение, че ще разполага със закрилата на Сейдж за себе си и приятелите си.

— Е, това със сигурност вече ще свърши работа — каза. — Защо не дойдеш с мен, за да изпием по едно като стари приятели?

Сейдж се вторачи в него, сякаш си бе изгубил разсъдъка.

— Знаеш, че на този въпрос отговорът е „не“.

— Защо не?

— Казах ти вече: не.

— Това не е обяснение.

— Обяснението, за да не се отбия при теб за по едно приятелско питие… ангел мой, е че… не сме приятели.

— Но нали двамата с теб заедно извършихме няколко доста успешни измами.

— Ily a longtemps14. — Сейдж хвана рязко една от ръцете на Деймън. Върху нея се виждаше дълбока кървава драскотина, която Деймън не бе успял да излекува. Но сега, под погледа на Сейдж, раната се затвори, кожата се оцвети в розово и лечението много бързо приключи.

Деймън остави на Сейдж да подържи още малко ръката му, но след това я издърпа, без да избързва.

— Не беше чак толкова отдавна — напомни му Деймън.

— Не съм толкова отдавна далеч от теб? — На устните на Сейдж разцъфна саркастична усмивка. — Отчитаме времето доста различно, ти и аз, mon petit tyran.

Деймън се засмя смутено.

— Какво е само едно питие?

— Заедно с твоя харем?

Деймън се опита да си представи Мередит и Сейдж заедно. Стресна се от тази представа.

— Но по един или друг начин ти също стана отговорен за тях — заяви той решително. — Истината е, че нито едно от тези момичета не е мое. Давам ти думата си. — Заболя го, като си спомни за Елена, но това, което каза, беше истина.

— Отговорен за тях? — Сейдж като че ли търсеше нови доводи. — Тогава си обещал да ги спасиш. Ще наследя твоята клетва само ако ти загинеш. Но ако ти умреш… — Високият мъж направи безпомощен жест.

— Ти трябва да живееш, за да спасиш Стефан Елена и останалите.

— Бих ти отговорил „не“, но това ще те направи нещастен. Затова ще кажа „да“.

— Ако обаче не спазиш думата си, кълна се, че ще завърна и ще те преследвам.

Сейдж го изгледа за кратко.

— Никога досега не са ме обвинявали, че не съм спазил дадена дума — заяви той. — Но това, естествено беше, преди да стана un vampire15.

Да, каза си Деймън, срещата с „харема“ определено се очертаваше като много интересна. Поне докато момичетата не разберат кой всъщност е Сейдж.

Но може би никой нямаше да им каже.