Сенчести души

40

Мат и госпожа Флауърс бяха в бункера — допълнителната постройка на гърба на къщата, изградена от чичото на госпожа Флауърс, където той се е занимавал с дърводелство и другите си хобита. Помещението беше още по-запуснато от останалата къща, тъй като госпожа Флауърс го използваше за склад на разни вещи, които не знаеше къде другаде да сложи — като сгъваемото легло на братовчеда Джо и стария изтърбушен диван, който вече не пасваше на сегашните мебели.

Сега, през нощта, там беше тяхното царство. Нито едно дете или възрастен от Фелс Чърч никога не е бил канен вътре. Всъщност, с изключение на госпожа Флауърс, Стефан — който й бе помогнал да премести тежката мебел тук — и сега Мат, никой друг не бе стъпвал вътре, поне доколкото си спомняше самата собственичка.

Мат разчиташе на това. Той бавно, но внимателно бе изчел материалите от проучването на Мередит, а един конкретен откъс от тях означаваше много за него и госпожа Флауърс. Този откъс бе причината двамата да спят спокойно през нощта, когато се разнасяха гласовете.

Смята се, че китсунетата са нещо като братовчеди на западните вампири. Прелъстяват мъже (тъй като лисичите духове добиват женски форми) и се хранят директно от тяхното чи или жизнената енергия, без да пият кръв. Подчиняват се на правила, подобни на тези на вампирите. Например, не могат да влизат в човешки дом без покана…

И, о, гласовете…

Сега Мат беше изключително доволен, че бе последвал съвета на Бони и Мередит и преди да се прибере у дома, първо бе отишъл при госпожа Флауърс. Момичетата го бяха убедили, че само ще застраши родителите си, ако се изправи срещу тълпата, която искаше да го линчува, готова да го убие заради предполагаемото изнасилване на Каролайн. Изглежда Каролайн почти веднага бе разбрала, че той е в пансиона, но не бе довела преследвачите със себе си. Мат смяташе, че не го е направила, защото е решила, че би било безполезно.

Нямаше представа какво би могло да се случи, ако гласовете принадлежаха на някогашните му приятели, поканени в къщата му, докато си е бил у дома.

Тази нощ…

— Хайде, Мат — прозвуча гласът на Каролайн, ленив, бавен и съблазнително мъркащ. Звучеше, сякаш е легнала на пода и говори в процепа под вратата. — Не бъди такъв досадник. Знаеш, че рано или късно ще се наложи да излезеш.

— Позволи ми да говоря с майка си.

— Не мога, Мат. Казах ти и преди, че в момента тя се обучава.

— За да бъде като теб?

— Нужна е доста работа, за да стане като мен, Мат. — Внезапно Каролайн изостави флиртаджийския тон.

— Обзалагам се — промърмори Мат и додаде: — Ти нарани семейството ми и ще съжаляваш повече, отколкото можеш да си представиш.

— О, Мат! Я се стегни! Никой никого няма да нарани.

Мат отвори бавно двете си ръце и погледна към това, което стискаше между тях. Старият револвер на Мередит, зареден с куршуми, благословени от Обаасан.

— Кое е бащиното име на Елена? — попита тихо, макар че от задния двор на госпожа Флауърс се разнасяше танцова музика.

— Мат, за какво говориш? Да не би да правиш родословно дърво?

— Зададох ти най-обикновен въпрос, Каро. Двете с Елена сте приятелки почти от пеленачета, нали? Така че кое е бащиното й име?

Дочу се някакво шумолене. Когато най-после Каролайн отговори, той съвсем ясно чу как някой й подсказва шепнешком, малко преди да изрече думите, както толкова отдавна бе чул и Стефан.

— Ако искаш само да си играеш игрички, Матю Хъникът, тогава ще си намеря някой друг, с когото да разговарям.

Мат чу как Каролайн се отдалечи с гневно сумтене.

Но самият той бе обзет от въодушевление. Беше си устроил истинско пиршество — изяде цял пакет бисквити и изпи половин чаша от домашно приготвения ябълков сок на госпожа Флауърс. Не знаеха кога можеше да им се наложи да останат заключени тук за по-дълго време с малкото продукти, с които разполагаха. Затова, когато излизаше от бункера, Мат се запасяваше с всичко, което би им било от полза. Запалка за барбекю и флакон с лак за коса, за да запалят огъня. Бурканчета с вкусните консерви на госпожа Флауърс. Пръстени с лапис лазули, в случай че стане най-лошото и те се превърнат във вампири.

На дивана госпожа Флауърс се обърна в съня си.

— Кой беше, Мат, скъпи? — попита тя.

— Никой, госпожо Флауърс. Най-добре заспивайте.

— Разбирам — промълви госпожа Флауърс с любезния си глас на възпитана стара дама. — Е, ако този никой дойде отново, можеш да попиташ за първото име на майка й.

— Разбирам — изрече Мат, сполучливо имитирайки гласа й, и двамата се засмяха. Но на гърлото му бе заседнала буца. Освен това отдавна познаваше госпожа Форбс. И беше изплашен, дяволски изплашен, че всъщност щеше да говори с Шиничи.

В такъв случай щяха здравата да загазят.

— Загазихме! — извика Сейдж.

— Елена! — изкрещя Мередит.

— О, Господи! — изпищя Бони.

В следващия миг Елена беше отхвърлена настрани и нещо се стовари отгоре й. Като в просъница чу вик. Но беше различен от останалите. Беше задавен вик на неподправена болка, когато клюнът на Блудуед се заби глухо в нечия плът. Моята, помисли си Елена. Но не чувстваше болка.

Не… съм аз!

Над нея някой се изкашля.

— Елена, върви, моите защити… няма да издържат…

— Деймън! Няма да те оставя!

Боли…

Телепатичният шепот бе едва доловим. Елена знаеше, че Деймън не вярва, че го е чула. Но направляваше Силата си все по-бързо и по-бързо, вече не й пукаше дали някой ще я види. Беше загрижена само за тези, които обичаше и искаше да спаси.

Ще намеря начин, каза на Деймън. Ще те нося. На гръб.

Той се засмя и Елена се изпълни с надежда, че той не умира. Сега й се искаше да бе взела доктор Мегар заедно с тях в каретата, за да използват лечебните му сили…

… и после какво? Да го оставят на милостта на Блудуед? Той искаше да построи болница тук, в този свят. Искаше да помага на децата, които със сигурност не заслужават всички злини, които видях да ги сполетяват…

Тя пропъди нахлулите мисли. Сега не беше време за философски разсъждения за лекарите и техните задължения.

Сега трябваше да бягат.

Протегна се зад гърба си и напипа две ръце. Едната беше хлъзгава от кръв, затова тя се протегна още по-нататък. Мислено благодари на майка си за всички уроци по балет и йога, на които я бе водила, и я сграбчи за ръкава. После притисна гърба си към нея и дръпна.

За своя изненада изтегли Деймън. Опита се да го придърпа по-нататък върху гърба си, но не се получи. После дори успя да направи една олюляваща се стъпка и още една…

И тогава Сейдж вдигна и двамата и влязоха във фоайето на сградата на Ши но Ши.

— Всички излизайте! Излизайте! Блудуед е по петите ни и ще убие всеки, попаднал на пътя й! — изкрещя Елена. Това бе най-странното нещо. Нямаше намерение да крещи. Не беше формулирала думите, освен може би в най-затънтеното кътче на подсъзнанието си. Но тя ги изкрещя във фоайето, вече обхванато от суматоха, и чу вика, подет от останалите.

Ала не очакваше, че те ще побягнат не навън към улицата, а надолу към килиите. Разбира се, би трябвало да се досети, но не го бе сторила. И тогава осъзна, че тя, Сейдж и Деймън се спускат надолу, надолу по същия път, по който бяха минали снощи…

Но това ли наистина беше верният път? Елена притисна едната си ръка върху другата. Съдейки по лисичата светлина, трябваше да се насочат надясно.

— КАКВИ СА ТЕЗИ КИЛИИ ОТ ДЯСНАТА НИ СТРАНА? КАК ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ? — изкрещя тя към младия вампир до нея.

— Това са изолаторът и килиите за душевноболни — изкрещя в отговор вампирът. — Не отивай натам.

— Трябва да отида! Необходим ли е ключ?

— Да, но…

— Имаш ли ключ?

— Да, но…

— Дай ми го веднага!

— Не мога да направя това — проплака вампирът по начин, който й напомни хленченето на Бони в най-тежките мигове.

— Добре. Сейдж!

— Madame?

— Върни обратно Талон, за да избоде очите на този тип. Не иска да ми даде ключа за килията на Стефан!

— Считайте го за свършено, madame!

— П-почакай! Про-промених решението си. Ето ключа! — Вампирът зарови във връзката с ключове и й подаде един.

Приличаше на останалите ключове. Твърде много, обади се подозрителен глас в главата на Елена.

— Сейдж!

— Madame!

— Можеш ли да ме изчакаш, докато аз мина със Сейбър? Искам той да откъсне знаеш-какво-от-този-тип, ако ме е излъгал.

— Разбира ce, madame!

— П-п-п-почакай — заекна вампирът. Беше ясно, че е напълно ужасен. — Може… може да съм ти дал погрешен ключ… заради тази… тази светлина…

— Дай ми правилния ключ и ми кажи всичко, което трябва да знам, иначе ще заповядам на кучето да се върне и да те убие — закани се Елена и в този момент наистина го мислеше.

— Е-ето. — Този път ключът не приличаше на обикновен ключ. Беше кръгъл, леко издут, с отвор в средата. Като поничка, предназначена за някой полицай, подсказа вътрешният й глас и Елена се засмя истерично.

Млъквай, заповяда му тя.

— Сейдж!

— Madame?

— Вижда ли Талон този, когото държа за косата? — Надигна се на пръсти и хвана кичур от косата на вампира.

— Но разбира ce, madame!

— А може ли да го запомни? Ако не намеря Стефан, искам птицата да го покаже на Сейбър, за да може кучето да го проследи.

— Ъ… а… разбрах, Madame!

Една ръка, с капеща от китката й кръв, повдигна високо сокола и в същото време откъм покрива се разнесе силен трясък.

Сега вампирът хлипаше почти неудържимо.

— Завий н-надясно и след това пак н-надясно. Пъхни к-ключа в прореза на в-височината на главата, за да влезеш в коридора. Там м-може да има пазач. Но… ако… ако нямаш ключ за килията, която ти трябва… съжалявам, но…

— Имам! Имам ключ за килията и зная какво да правя след това! Благодаря ти, благодаря ти, че беше толкова мил и полезен.

Елена пусна косата на вампира.

„Сейдж! Деймън! Бони! Оглеждайте се надясно за заключен коридор. Внимавайте да не го подминете. Сейдж, придържай Бони и заповядай на Сейбър да лае като побеснял. Бони, следвай Мередит и вървете пред момчетата. Коридорът води към Стефан!“

Елена не знаеше доколко приятелите й чуха това съобщение, изпратено и на глас, и телепатично. Но отпред чу звук, който на нея й звучеше като ангелски хор.

Сейбър лаеше лудо.

Елена никога не би могла да се спре сама. Озова се сред бушуваща река от хора, която я понесе право покрай бариерата от четирима души, един сокол и побесняло наглед куче.

Но преди да изчезне във водовъртежа от тела, осем ръце се протегнаха към нея — и озъбената, лаеща муцуна подскочи пред момичето, за да раздели тълпата. Продължи да се носи: удряха я, бутаха, люшкаха, сграбчваха я и тя сграбчваше, докато накрая я изтикаха по целия път до правилната стена.

Но Сейдж се взря отчаяно в стената.

— Madame, той ви е излъгал! Тук няма ключалка.

Гърлото й пресъхна. Елена понечи да изкрещи:

— Сейбър! Върни се и намери вампира.

Но тогава точно под нея прозвуча гласът на Бони.

— Разбира се, че има, но е кръгла.

И Елена си спомни.

По-малки пазачи. Като тролове или маймуни. Високи колкото Бони.

— Бони, вземи това! Пъхни го в отвора. Внимателно! Това е единственият ключ, който имаме.

Сейдж тутакси заповяда на Сейбър да застане и да лае в тунела пред Бони, за да не я бутат паникьосаните демони и вампири.

Внимателно, тържествено Бони взе големия ключ, огледа го, наклони глава, повъртя го в ръце — и го постави върху стената.

— Нищо не става!

— Опитай се да го завъртиш или да го бутнеш…

Щрак.

Вратата бавно се отвори.

Елена и групичката й направо изпопадаха в коридора, а Сейбър стоеше между тях и тълпата от тропащи, лаещи, зъбещи се и подскачащи вампири и демони.

Елена лежеше на пода, преплела крака с незнайно кой, сключила ръка около пръстена си.

Очите на лисицата блестяха право напред и леко надясно.

Озаряваха с блясъка си килията отпред.