Сенчести души

35

— Независимо от това — в очите на Деймън се появи стоманен блясък, — без амулета моята асистентка и аз няма да изпълним представлението.

— Но с него ще се съгласиш ли? Да не би да казваш, че си загубил амулета си тук?

— Всъщност, да. Точно по времето, когато се извършваше подготовката за това парти. — Деймън ги ослепи с красивата си усмивка, на която никой не можеше да устои, след което внезапно я скри. — Нямах представа дали бих могъл да разчитам на помощта ви. Просто се опитвах да се сдобия с покана. И се оглеждах, за да проверя дали мястото е подходящо за изнасяне на представлението.

— Само не ми казвай, че си го загубил, преди тревата да е била утъпкана — отбеляза някой загрижено.

— Да, за нещастие. Но получих телепатично съобщение, че клю… че амулетът е заровен някъде тук.

От тълпата се разнесоха стонове на разочарование.

После се надигнаха отделни гласове, изтъкващи различните трудности: твърдата като скала тревна покривка, многото бални зали с украсени подове, градината зад кухнята и градината с цветята (която още не сме видели, помисли си Елена).

— Осъзнавам колко е трудно да се намери нещо толкова малко в толкова просторна площ — заговори Деймън, като стисна в ръка половината от ключа и го предаде незабелязано в ръката на застаналата до него Елена, която с готовност го взе. Сега тя имаше специално скривалище за него — лейди Улма се бе погрижила за това.

Мърморенето на тълпата продължи още малко, но после хората започнаха да се разпръсват по един, по двама или трима, като продължаваха да обсъждат откъде е най-добре да започнат търсенето.

Деймън, те ще съсипят земите на имението на Блудуед, безмълвно протестира Елена.

Добре. Като компенсация ще предложим скъпоценностите, които вие, трите момичета, носите по себе си, а също и златото по мен. Но хиляда могат да постигнат това, което четирима не биха могли.

Елена въздъхна. Все още ми се иска да можем да поговорим с Блудуед. Не само за да я чуя как говори, но и за да й задам няколко въпроса. Искам да разбера защо едно толкова красиво цвете като нея защитава Шиничи и Мисао?

Телепатичният отговор на Деймън бе кратък: тогава да се опитаме да претърсим стаите на горния етаж. Впрочем тя точно натам се насочи.

Намериха стъпала от кристал — беше много трудно да ги открият, защото всички стени бяха прозрачни и изкачването по стъпалата вдъхваше страх. На втория етаж потърсиха следващата стълба. Накрая Елена я намери, но чак след като се препъна в първото стъпало.

— Ох — изохка тя и огледа стъпалото, което се виждаше само като червена линия от предния ръб до ударения й прасец. — Е, то може и да е невидимо, но ние не сме.

— Не е съвсем невидимо. — Тя се досети, че Деймън насочва Силата към очите си. Тя последва примера му — но през тези дни се чудеше кой от тях имаше повече от нейната кръв в себе си — той или тя?

— Не се напрягай. Аз виждам стъпалата — рече той. — Просто си затвори очите.

— Очите ми… — Но преди да попита защо, вече знаеше отговора. И преди Елена да изпищи, той я вдигна на ръце. Топлото му солидно тяло беше единственото здраво нещо наоколо. Деймън пое нагоре по стъпалата, като я държеше здраво в прегръдките си, и то така, че роклята й да остане настрани от стичащите се в пространството капки кръв.

За Елена, която се плашеше от височините, това беше страховито, дори ужасяващо изкачване, макар да знаеше, че Деймън е във върхова форма и няма да я изпусне, и въпреки че беше уверена, че той вижда накъде върви. Все пак, ако зависеше единствено от нея и волята й, тя никога не би могла да стигне по-далеч от първата стълба. Не смееше да помръдне, за да не би да стане причина Деймън да изгуби равновесие. Трябваше да се опита да сподави напиращите ридания и да издържи.

Когато по-късно стигнаха до върха, Елена се запита кой ще я свали долу или ще бъде принудена да остане там до края на живота си.

Натъкнаха се на Блудуед — най-чаровното нечовешко създание, което Елена бе виждала. Чаровно… но странно. Дали косата й отзад и отстрани не приличаше на сноп иглики? А лицето й наистина ли беше във формата на разцъфнал ябълков цвят?

— Намирате се в личната ми библиотека — заяви тя.

Все едно се пропука огледало и Елена се освободи от магията на Блудуед.

Боговете я бяха направили от цветя… но цветята не говореха. Гласът на Блудуед беше равен и бездушен. Напълно разруши образа на момичето, сътворено от цветя.

— Съжаляваме — заговори Деймън спокойно. — Но бихме желали да ти зададем някои въпроси.

— Ако си мислите, че ще ви помогна, лъжете се — отвърна цветното момиче със същия носов глас. — Мразя хората.

— Но аз съм вампир, както вече сигурно си забелязала — поде Деймън, пускайки в ход целия си чар.

Ала Блудуед веднага го прекъсна:

— Роденият човек винаги остава човек.

— Моля?

Искреното му възмущение беше навярно най-доброто, което можеше да се случи, помисли си Елена, стараейки се да остане скрита зад гърба му. Той беше толкова искрен в презрението си към представителите на човешката раса, че Блудуед малко омекна.

— Какво щеше да ме питаш?

— Само дали напоследък си виждала две китсунета: те са брат и сестра и се наричат Шиничи и Мисао.

— Да.

— Или те може… извинявай? Да, ли каза?

— Крадците се вмъкнаха в дома ми през нощта. Бях на парти. Върнах се внезапно от партито и едва не ги залових. Въпреки че е много трудно да заловиш китсуне.

— Къде… — Деймън преглътна. — Къде бяха те?

— Тичаха надолу по предните стълби.

— А спомняш ли си точната дата, когато бяха тук?

— Беше в нощта, когато подготвяха имението за партито. Валяците вече бяха утъпкали земята, а балдахинът бе издигнат.

Доста е странно да се вършат подобни дейности през нощта, каза си Елена, но след това си спомни. Светлината тук винаги е една и съща.

Сърцето й бясно заби. Шиничи и Мисао са били тук само поради една причина: да скрият втората половина от лисичия ключ.

И може би са го пуснали в Голямата бална зала, каза Си Елена. Наблюдаваше унило как отвън библиотеката се върти като гигантски планетариум, така че Блудубд да може да си избере сфера и да я постави в някакъв механизъм, който щеше да накара музиката да зазвучи в различните стаи.

— Извини ме — промълви Деймън.

— Това е личната ми библиотека — рече Блудуед студено, докато звучаха великолепните финални акорди на „Жар птица“28.

— Което означава, че трябва да си тръгнем?

— Което означава, че сега ще ви убия.