Сенчести души

32

Елена сияеше от щастие. Заспа щастлива, само за да се събуди пак така щастлива, уверена, че скоро — много скоро, ще се срещне със Стефан, след което — сигурно много скоро — ще успее да го измъкне от затвора.

Бони и Мередит не се изненадаха, когато тя пожела да види Деймън по два повода: да се реши кой ще замине и какво тя ще облече. Изненада ги по-скоро нейният избор.

— Ако всичко е наред — бавно заговори тя отначало, като с пръста си описа кръг върху голямата маса в един от салоните, където всички се събраха на следващата сутрин, — ще се радвам по-малко хора да ме придружат. Със Стефан са се отнасяли лошо — продължи тя, — а той мрази да изглежда зле пред други хора. Не искам да го унижавам.

При тези думи всички от групата се изчервиха. Или може би ги обзе групово възмущение — след което пак така групово се изчервиха заради чувството на вина. Прозорците, гледащи на запад, бяха леко отворени и червената слънчева светлина в тази ранна утрин заливаше всичко, така че беше трудно да се прецени каква бе причината. Само едно беше напълно сигурно: всички искаха да тръгнат с Елена.

— Така че се надявам — продължи Елена, като се обърна, за да погледне в очите Мередит и Бони — никоя от вас да не се чувства обидена, ако реша да не ме придружавате.

Това им подсказва, че двете няма да могат да дойдат с нея, помисли си Елена, като видя как приятелките й я изгледаха разбиращо. Повечето от плановете й зависеха от това, как ще реагират Бони и Мередит.

Мередит първа пое топката с галантен жест.

— Елена, ти премина през Ада — в буквалния смисъл на думата — и едва не умря при това — само и само да стигнеш до Стефан. Вземи със себе си тези, които ще ти бъдат най-полезни.

— Ние осъзнаваме, че това не е състезание по печелене на популярност — добави Бони, преглъщайки, защото се мъчеше да не се разплаче. Наистина иска да тръгне с мен, каза си Елена. — Стефан може би ще се засрами повече в присъствието на момиче, а не толкова на момче — продължи Бони. Но не добави: „Въпреки че ние никога не бихме направили нещо, което да го притесни“, помисли си Елена. Заобиколи масата и прегърна Бони, притискайки до гърдите си нежното й, дребно като на птиче телце. После се извърна и стисна топлите и силни, макар и тънки ръце на Мередит. С радост установи, че поне отчасти напрежението между трите приятелки спадна.

— Благодаря ви — промълви тя накрая, като избърса сълзите от очите си. — Имаш право, аз действително мисля, че ще му е по-трудно да се срещне с момичета, отколкото с момчета заради ситуацията, в която се намира. Освен това ще му е още по-мъчително да види приятелите си, които толкова добре познава и толкова много обича. Затова бих искала да попитам Сейдж, Деймън и доктор Мегар дали ще дойдат с мен.

Лакшми подскочи, силно заинтересувана, сякаш беше сред избраните от Елена.

— Къде е затворен? — попита момичето доста жизнерадостно.

— В Ши но Ши — отвърна Деймън.

Очите на Лакшми се разшириха от удивление. За миг остана загледана в Деймън, но после хукна към вратата, като извика назад с разтреперан глас:

— Чака ме доста работа, господарю!

Елена се обърна към Деймън и го погледна в очите.

— Защо тя реагира така? — попита го с тон, способен да замрази огнена лава.

— Не зная. Честно казано, не зная. Шиничи ми показа как се пише на канджи това име. Обясни ми, че се произнася „Ши но Ши“, което означавало „Смърт на смъртта“ — както при премахване на смъртното проклятие от един вампир.

Сейдж се изкашля.

— О, малки мой доверчиви приятелю. Mon cher idiot24. Да не потърсиш друго мнение е…

— Всъщност потърсих. В библиотеката запитах една японка на средна възраст дали ромаджи — така се изписват японските думи на латиница — означава Смърт на смъртта. И тя ми отговори. „Да“.

— След което си се обърнал и си тръгнал — заключи Сейдж.

— Откъде знаеш? — ядоса се Деймън.

— Защото, mon cher25, тези думи могат да означават много неща. Всичко зависи от това, кои японски знаци са били използвани първо — но ти не си й ги показал.

— Та самият аз не ги знаех! Шиничи ми ги написа във въздуха, с червен дим. — После добави с раздразнение: — Какви други неща означават?

— Ами, могат да означават това, което каза. Но може да се преведат и като „Новата смърт“. Или като „Истинската смърт“. Или дори „Боговете на смъртта“. А като се има предвид начинът, по който са измъчвали Стефан…

Ако погледите бяха кинжали, Деймън вече щеше да е мъртъв. Всички го гледаха обвинително. Той се извърна като вълк, подгонен от ловджийски кучета, преди да оголи зъби, ослепявайки ги с ненадминатата си усмивка.

— Във всеки случай не съм си и помислял дори, че изживяването ще е приятно — каза той. — Просто смятах, че това ще му помогне да се спаси от проклятието да е вампир.

— Във всеки случай… — замислено повтори Елена, след което побърза да добави: — Сейдж, ако тръгнеш с нас и се увериш, че те ще ни пуснат, когато пристигнем, ще ти бъда изключително много благодарна.

— Ще бъде изпълнено, madame.

— И още — чакай да помисля — искам всички да са облечени малко по-различно, когато го посетим. А сега, ако нямате нищо против, ще отида да поговоря с лейди Улма.

Видя как Бони и Мередит си размениха озадачени погледи зад гърба й.

Когато я заведоха в стаята на лейди Улма, Елена я завари пребледняла, но с блеснали очи. Скицникът й беше разтворен, което беше добър признак.

Достатъчни бяха само няколко думи и един сърдечен поглед, преди лейди Улма да заяви с уверен тон:

— Можем да приготвим всичко за един час или най-много за два. Само трябва да повикам подходящите хора. Обещавам да се справя.

Елена я стисна за китката, но нежно, много нежно.

— Благодаря ти. Много ти благодаря — ти си истинска вълшебница!

— И така, аз ще отида в ролята на разкайващия се грешник — каза Деймън. Когато Елена излезе, той стоеше пред вратата на стаята на лейди Улма. Тя веднага го заподозря, че е подслушвал.

— Не, това дори не ми е хрумвало — увери го тя. — Просто си мисля, че ако ти и останалите мъже сте облечени като роби, Стефан няма да се почувства толкова неудобно. Но защо си мислиш, че искам да те накажа?

— Нима не го искаш?

— Ти си тук, за да ми помогнеш да спася Стефан. Премина през толкова много… — Елена внезапно замлъкна и потърси в ръкавите си чиста носна кърпичка, но Деймън я изпревари и й предложи своята от черна коприна.

— Добре — рече той, — няма да се задълбаваме в това. Извинявай. Мисля за нещата, които трябва да кажа, сетне ги изричам, без значение дали ги смятам за неприятни, имайки предвид този, с когото разговарям.

— А никога ли не чуваш някакъв вътрешен глас? Глас, който ти нашепва, че хората могат да бъдат добри, че може би не всички искат да те наранят? — попита Елена тъжно, чудейки се колко ли са тежки в момента веригите, приковали детето към скалата.

— Не зная. Може би. Понякога. Но след като обикновено гласът греши в този лош и сбъркан свят, защо да му обръщам внимание?

— Понякога ми се иска просто да се опиташ — прошепна девойката. — Тогава може да съм в по-добра позиция да споря с теб.

Тази позиция ми харесва, отвърна й телепатично Деймън и Елена осъзна — как така това постоянно се случваше, — че двамата се бяха слели в прегръдка. Освен това беше облечена в сутрешното си облекло — дълга копринена нощница и пеньоар от същата материя, и двете в най-бледия оттенък на перленосиньото, което се преливаше във виолетово под лъчите на незалязващото слънце.

Аз… аз също я харесвам, призна Елена и усети как вълните на шока заливат Деймън — от повърхността, после проникват в тялото му, просмукват се дълбоко, дълбоко в онази безкрайна и неразгадаема бездна, която можеше да се види, ако се вгледаш в очите му.

Просто се опитвам да съм честна, додаде тя, почти изплашена от реакцията му. Не мога да очаквам, че другите ще са честни и откровени с мен, ако аз не съм такава с тях.

Не бъди честна, не бъди честна. Мрази ме. Презирай ме, замоли я Деймън, като в същото време милваше ръцете й, плъзгайки пръсти по двата пласта коприна, които разделяха ръцете му от кожата й.

— Но защо?

Защото на мен не може да се вярва. Аз съм лош вълк, а ти си чиста душа, невинна и снежнобяла като новородено агънце. Не бива да ми позволяваш да те нараня.

Защо ще ме нараняваш?

Защото бих могъл — не, не искам да те ухапя — само искам да те целуна, само малко, ето така. В телепатичния глас на Деймън прозвуча откровение. И той наистина я целуваше толкова сладко, винаги знаеше кога коленете на Елена омекват и я подхващаше само миг преди тя да се строполи на пода.

Деймън, Деймън, помисли тя, изпълнена с безкрайна сладост, защото знаеше, че му доставя удоволствие. Ала после изведнъж се осъзна.

О! Деймън, моля те, пусни ме — трябва да направя пази проба. Сега!

Силно зачервен, той бавно и неохотно я пусна, сграбчи я тъкмо преди я да падне. И после отново я пусна.

Аз пък мисля, че трябва да се махна, иначе може и да припадна сега, промълви сериозно той, докато се препъваше към вратата. Първия път дори не я улучи.

Няма да припадам — ще правя проба!26, извика Елена след него, но не разбра дали я чу. При все това беше доволна, че той я пусна, без да разбира каквото и да било, само това, че тя му каза „не“. А това все пак беше значителен напредък.

След това тя се върна забързано в стаята на лейди Улма, която бе изпълнена с най-различни хора, включително двама мъже манекени, които бяха облечени с панталони и дълги ризи.

— Дрехите на Сейдж — каза лейди Улма и кимна към по-едрия мъж — и на Деймън. — Този път кимна към по-дребния мъж.

— О, идеални са!

Лейди Улма я погледна с леко съмнение в очите.

— Ушити са от зебло — поясни тя. — Най-грубата, най-простата материя, от която се шият дрехите на робите. Сигурна ли си, че те ще се съгласят да ги облекат?

— Ще ги облекат, иначе изобщо няма да отидат — заяви Елена и й намигна многозначително.

— Добър план — засмя се лейди Улма.

— Да, но какво мислиш за другия ми план? — попита Елена, искрено любопитна да узнае мнението на лейди Улма, макар че се изчерви.

— Моя скъпа благодетелко — поде лейди Улма, — имах навика да наблюдавам майка ми, докато тя създаваше такива дрехи — разбира се, след като навърших тринадесет — и тя все ми повтаряше, че винаги я карат да се чувства щастлива, защото радостта е за двама: за този, който ще носи дрехата, и за този, който я създава, а целта й е единствено да доставя радост. Обещавам ти, че двамата с Лусен ще свършим навреме. А сега не е ли време вече да се приготвяш?

— О, да — о, колко те обичам, лейди Улма! Наистина е странно, че колкото повече хора обичаш, толкова повече ти се иска да обичаш! — С тези думи Елена се затича обратно към покоите си.

Всички нейни придворни дами бяха там и я чакаха. Развълнувана до крайност, Елена взе най-бързата и най-освежаващата баня в живота си и скоро се озова върху кушетка, заобиколена от група усмихнати и усърдни жени, всяка от които си вършеше работата, без да пречи на останалите.

Разбира се, направиха й депилация — една се погрижи за краката, друга за подмишниците, а трета — за веждите. Докато всички тези жени с тихи възклицания и подканяния си вършеха работата, втривайки масла с екзотични ухания в кожата й, друга замислено оглеждаше лицето и тялото й.

Тази жена с леко докосване почерни веждите на Елена и нанесе по клепачите й слой сребриста козметична боя, преди да използва нещо, което удължи миглите й с половин сантиметър. След това удължи очите й с елегантно извита черна очна линия. Накрая внимателно намаза устните на Елена с наситено червен гланц, което им придаде нацупен вид, подканващ към целувки. После жената я напръска с най-финия прах, от който тялото й сякаш заблестя във всички цветове на дъгата. Последният щрих беше поставянето в пъпа й на огромен яркожълт диамант, взет от работната маса на Лусен.

Докато фризьорката оформяше последните малки къдрици върху челото й, помощничките на лейди Улма донесоха две кутии и яркочервена пелерина. Елена благодари сърдечно на придворните си дами и на козметиките, плати им щедро, което ги накара да зачуруликат от радост, след което ги помоли да я оставят сама. Тъй като те продължиха да я обсипват с горещи благодарности, тя отново ги помоли, но сега с по-категоричен, макар и все още любезен тон. Този път жените й се подчиниха.

Ръцете на Елена трепереха, докато поемаха творението на лейди Улма. Беше благоприличие като бански костюм — ленти от златист тюл, съединени със скъпоценни камъни. Всичко беше в тон с жълтия диамант: от огърлицата до лентите по ръкавите и златните гривни, напомнящи, че колкото и скъпо да е облечена, Елена си оставаше робиня.

Ето че най-сетне часът бе настъпил. Облечена в тюл, обсипана с бижута, гримирана и ухаеща на екзотични парфюми, тя щеше да се види със своя Стефан. Много внимателно наметна върху раменете си яркочервената пелерина, за да не измачка или повреди нещо отдолу, след което плъзна ходилата си в елегантните златисти сандали с много високи токчета.

Съвсем навреме заслиза забързано към долния етаж. Сейдж и Деймън вече бяха наметнали и закопчали пелерините си — което означаваше, че под тях бяха нахлузили одеянията си от зебло. Сейдж бе заповядал да приготвят каретата на лейди Улма. Елена нагласи златните гривни върху китките си. Колкото и да бяха красиви на фона на бялата кожа по ръбовете на яркочервената й пелерина, тя ги мразеше, защото бе принудена да ги носи. Деймън й подаде ръка, за да й помогне да се качи в каретата.

— Ще пътувам вътре? Това означава ли, че може и да не нося… — Но щом погледна Сейдж, надеждите й повехнаха.

— Разрешено е да излизаш навън без гривните на робиня само ако всички прозорци са със спуснати завеси — каза Сейдж.

Елена въздъхна и подаде ръка на Деймън. Застанал срещу слънцето, той представляваше само тъмен силует. В този миг девойката примигна на светлината и той се втренчи изумено в нея. Елена разбра, че е видял лъскавите й клепачи. Погледът му се сведе към начервените й устни, мамещи за целувка. Тя се изчерви:

— Забранявам ти да ми заповядваш да ти покажа това, което е под пелерината — изрече задъхано.

Деймън доби опечален вид.

— Малки къдрици върху челото, пелерина, която скрива всичко от врата до върха на обувките, червило като… — Отново се втренчи в нея. Устните му се извиха в нацупена гримаса, сякаш да паснат с нейните.

— Време е да потегляме! — изчурулика Елена и побърза да влезе в каретата. — Чувстваше се щастлива, макар вече да разбираше защо освободените робини никога повече не носеха гривни.

И все още бе изпълнена с трепетно щастие, когато стигнаха Ши но Ши — онази голяма сграда, която приличаше на комбинация между затвор и арена за гладиатори.

Щастието не я напусна и когато пазачите на входа на внушителната сграда Ши но Ши ги пропуснаха да минат без никакви проблеми. Но пък и беше трудно да се разбере дали пелерината имаше някакъв ефект върху тях. Те бяха демони: мрачни, враждебни, с мургава кожа, яки като бикове.

Тя забеляза нещо, което първоначално я шокира, но след това я обля вълна на надежда. Предното фоайе на сградата имаше врата от едната страна, която приличаше на страничната врата в помещението за продажба на роби: винаги беше затворена; със странни символи над нея; хора в различни костюми приближаваха до нея и обявяваха дестинацията си, преди ключът да се завърти и вратата да се отвори.

С други думи: Вратата между измеренията. Точно тук, в затвора на Стефан. Само Бог знаеше колко много пазачи ще се нахвърлят върху тях, ако се опитат да я използват, но това беше нещо, което трябваше да има на ум.

Пазачите на долните етажи в Ши но Ши, които несъмнено се използваха като тъмница, посрещнаха с неприязън Елена и придружителите й. Те бяха някакъв по-дребен вид демони — може би троли, помисли си девойката — и всячески се пречкаха на посетителите.

Наложи се Деймън да ги подкупи, за да го допуснат сам, без пазач в зоната, където се намираше килията на Стефан, както и да позволят на Елена, една робиня, да влезе и да види един вампир.

И въпреки че Деймън им бе дал едно малко състояние, за да преодолеят всички тези препятствия, те се кикотеха и издаваха груби гърлени звуци. Елена не им вярваше.

И съвсем основателно.

В коридора, където от извънтелесното си преживяване Елена знаеше, че трябва да завият наляво, те продължиха направо. Преминаха покрай друга група пазачи, които едва не припаднаха от кикот.

О, Господи, дали не ни водят да видим трупа на Стефан? — внезапно се паникьоса Елена и едва не припадна. В този миг Сейдж й помогна. Обгърна я с голямата си ръка, повдигна я и я задържа, докато се съвземе.

Продължиха да вървят по каменния под все по-навътре в мръсната и воняща тъмница. След това рязко завиха надясно.

Сърцето на Елена лудешки препускаше. Сякаш й шептеше: грешно, грешно, грешно, чак до последната килия в редицата. Тази килия бе съвършено различна от старата килия на Стефан. Беше заобиколена не от решетки, а от телена мрежа, от която стърчаха извити куки, опъната между метални стълбове с остри върхове. През нея нямаше начин да се промуши бутилка с „Черна магия“. Нямаше начин да наклони гърлото на бутилка в зажаднялата уста от другата страна на мрежата. Не можеше да пъхне дори един пръст, камо ли гърло на манерка, от което да отпие затворникът в килията. Самата килия не беше мръсна, но беше абсолютно гола, с изключение на легналия по гръб Стефан. Нито храна, нито вода, нито легло, под което да скрие нещо, нито сламка дори. Само Стефан.

Елена изпищя, макар да нямаше представа дали наистина крещеше думите, или от устата й се изтръгваха само несвързани звуци на отчаяние. Тя се хвърли в килията — или по-скоро се опита. Пръстите й се вкопчиха в стоманените, остри като бръснач куки, от които по ръцете й бликна кръв. Деймън светкавично я дръпна назад.

В следващия миг той се промуши покрай нея и се втренчи смаяно. Взираше се с отворена уста в по-малкия си брат — скелет с посивяло лице, едва дишащ млад мъж, който приличаше на дете в смачканата, изцапана, прокъсана затворническа униформа. Деймън вдигна ръка, сякаш забравил за телената преграда, и Стефан трепна. Той като че ли не позна никой от тях. Взря се по-внимателно в капките кръв, останали върху острата като бръснач ограда, там, където Елена бе вкопчила пръстите си, подуши, а след това сякаш нещо проникна през мъглата на вцепенението му и той се озърна недоумяващо. Стефан погледна към Деймън, чиято пелерина бе паднала, а след това погледът му се плъзна по нея, учудено като на бебе.

Деймън издаде задавен звук, извърна се и се затича надолу по коридора, разблъсквайки всички по пътя си. Но грешеше, ако се надяваше, че повечето пазачи ще хукнат след него, което би позволило на партньорите му да освободят Стефан. Всички останаха по местата си зад Сейдж.

Междувременно умът на Елена трескаво обмисляше различни планове. Накрая се извърна към Сейдж.

— Използвай всички пари, които имаме, плюс това — рече, плъзна ръка под пелерината си към диамантената огърлица с повече от две дузини огромни скъпоценни камъни — и ме извикай, ако трябват още. Остави ме с него за половин час. Тогава двадесет минути! — поправи се тя, когато Сейдж поклати глава. — Спри ги по някакъв начин; дай ми поне двайсет минути. Ще измисля нещо. Дори и ако трябва да умра.

Сейдж се взря за миг в очите й, после кимна.

— Добре.

Тогава Елена погледна умолително към доктор Мегар. Дали имаше нещо — дали изобщо съществуваше нещо, — което можеше да помогне?

Веждите на доктор Мегар се смръщиха, сетне се повдигнаха нагоре. Беше поглед на мъка, на отчаяние. Но после прошепна:

— Има нещо ново — инжекция, за която се твърди, че помагала в подобни случаи. Бих могъл да опитам.

Елена едва се удържа да не падне в краката му.

— Моля! Моля, опитайте! Моля!

— Няма да помогне за повече от два дни…

— Не е нужно да е повече! Дотогава ще го измъкнем оттук!

— Добре.

Сейдж вече бе подбрал всички пазачи, като ги увещаваше:

— Аз съм търговец на скъпоценни камъни и имам нещо, което ще се радвате да видите.

Доктор Мегар отвори чантата си и извади спринцовка.

— Дървена игла — поясни с тъжна усмивка, докато я пълнеше с бистра червена течност от шишенце. Елена бе извадила друга спринцовка и я оглеждаше нетърпеливо, докато доктор Мегар се опитваше със знаци да накара Стефан да притисне ръка към телената мрежа. Най-после Стефан изпълни желанието на лекаря, но тутакси отскочи назад с вик на болка, когато иглата на спринцовката се заби в ръката му и щипещата течност се вля в него.

Елена погледна отчаяно лекаря.

— Колко успя да получи?

— Около половината. Всичко е наред — напълнил съм я с два пъти по-голяма доза и натиснах силно, за да стигна до… — последва медицински термин, които девойката не разбра — … него. Знаех, че ще го заболи повече, защото инжектирах много бързо, но постигнах целта си.

— Добре — погледна го Елена възхитено. — А сега искам да напълните тази спринцовка с моя кръв.

— Кръв? — ужаси се лекарят.

— Да! Спринцовката е достатъчно дълга, за да мине през мрежата. Кръвта ще покапе от другата страна и той може да отпие от нея. Тя може да го спаси! — Елена изговаряше всяка дума бавно и внимателно, все едно говореше на дете. Отчаяно искаше да го накара да я разбере.

— О, Елена! — Лекарят седна на пода и извади скритата под туниката си бутилка с „Черна магия“. — Съжалявам, но за мен е трудно да изтегля кръв от шишето. Очите ми, дете… съсипани са.

— Но не носите ли очила?

— Вече не ми вършат работа. Състоянието ми е доста сложно. Но и без това човек трябва да е много внимателен и точен, за да улучи вената. Повечето лекари са безнадеждни, а за мен е невъзможно. Съжалявам, дете. Но минаха двадесет години от последния път, когато съм го извършил с успех.

— Тогава ще намеря Деймън и ще го накарам да отвори аортата ми. Не ми пука, дори да ме убие.

— Но на мен — да.

Този глас дойде от ярко осветената килия пред тях. Елена и лекарят рязко вдигнаха глави.

— Стефан! Стефан! Стефан! — Без да обръща внимание на режещата преграда, Елена се наведе и се опита Да хване ръцете му.

— Не — прошепна Стефан, сякаш споделяше съкровена тайна. — Сложи пръстите си тук и тук — върху моите. Тази преграда е от специална стомана — тя сковава моята Сила, но не може да разкъса кожата ми.

Елена сложи пръстите си, където й каза Стефан. И тогава го докосна. Наистина го докосна. След толкова време.

Никой от двамата не заговори. Елена чу как доктор Мегар се изправи и тихо се отдалечи — за да се присъедини към Сейдж, предположи девойката, ала мислите й бяха изпълнени със Стефан. Двамата просто се гледаха един друг, треперещи, с напиращи сълзи в очите, чувствайки се много млади.

И много близо до смъртта.

— Ти твърдиш, че винаги те карам да го кажеш първа, но този път ще е различно. Обичам те, Елена.

Сълзите рукнаха от очите й.

— Точно тази сутрин си мислех колко много хора има, които да обичаме. Но всъщност това е така, защото винаги има един, който е на първо място — прошепна му тя. — Един завинаги. Обичам те, Стефан! Обичам те!

Елена се извърна за миг и изтри сълзите си така, както всички умни момичета умеят, без да съсипват грима си: постави палци под долните си мигли, дръпна ги и изтръска сълзите си на много малки капчици във въздуха.

За пръв път можеше да мисли.

— Стефан — прошепна, — толкова съжалявам. Тази сутрин си изгубих времето, за да се обличам — за да се наконтя — за да ти покажа какво те очаква, когато излезеш оттук. Но сега… се чувствам… като…

В очите на Стефан вече нямаше сълзи.

— Покажи ми — подкани я той нетърпеливо.

Елена се изправи и без излишно кокетничене свали пелерината. Затвори очи, а косата й се разпиля на стотици малки къдрици около лицето й. Лъскавите и клепачи още блестяха. Разкриха се тънките ленти от златист тюл, на които благоприличен вид придаваха единствено прикрепените към тях скъпоценни камъни. Цялото й тяло искреше с цветовете на дъга, със съвършенството на разпъпила се младост, с която нищо не можеше да се сравни, която никой не можеше да пресътвори.

Чу се звук като дълга въздишка… а после тишина. Елена отвори очи, ужасена, че Стефан може да е умрял. Но той се бе изправил, вкопчен в желязната преграда, сякаш искаше да я изтръгне, за да стигне до нея.

— И всичко това е мое? — прошепна той.

— Всичко е за теб. Всичко е за теб — обеща му Елена.

В този миг зад нея се разнесе тих звук. Елена се извъртя и видя два чифта очи, които горяха в полумрака на килията срещу тази на Стефан.