Сенчести души

16

Очевидно Деймън бе решил да се остави изцяло на нейната милост. Доби жалостиво и малко разстроено изражение, което лесно му се удаваше, когато пожелаеше.

— Наистина не съм се опитвал да приложа върху теб влиянието си — повтори той, но веднага побърза да добави: — Може ли поне за малко да сменя темата — да ти разкажа за звездните сфери?

— Добра идея — призна Елена с леден тон.

— Цялата работа е в това, че звездните сфери записват директно импулсите от твоите неврони. А тези неврони стигат до мозъка ти. Всички спомени за преживяванията ти се съхраняват някъде в мозъка ти и звездната сфера просто ги извлича оттам.

— Това означава ли, че можеш да ги запомниш завинаги и отново и отново да ги гледаш като на кино? — попита Елена и извърна воала си така, че да скрие лицето си от очите му. Внезапно й хрумна, че за сватбата на Мередит и Аларик може да им подари една звездна сфера.

— Не — отвърна Деймън с доста мрачен тон. — Не става така. Първо, споменът е изтрит от паметта ти. В случая става дума за играчките на злите китсунета, забрави ли? След като звездната сфера е извлякла някакъв спомен от невроните ти, ти не си спомняш за съответното събитие. И второ, тази техника за запис в звездните сфери не е съвършена — „записът“ постепенно избледнява с течение на времето Сферата се замъглява, усещанията отслабват, докато накрая остава само една празна кристална сфера.

— Само че онзи старец предлагаше за продажба един ден от своя живот. Един прекрасен ден от младостта му! Според мен той на всяка цена е искал да си го запази.

— Нали го видя колко зле изглеждаше?

— Да. — Елена ясно си припомни окаяния старец, цепи въшлясал, измъчен, с изпито и мрачно лице. Усетя как гръбнакът й се вледени при мисълта, че този несретник Джон някога може да е бил щастлив, млад в жизнерадостен, смеел се и се е радвал на всеки нов ден. — О, колко е тъжно — промълви тя. Не говореше само за спомена.

Но този път Деймън не я разбра.

— Да — кимна. — Тук можеш да срещнеш много бедняци и окаяни старци. Изкупили са свободата си с много години робски труд или господарят им е умрял… на накрая свършват дните си в мизерия.

— Ами звездните сфери? Само за бедняците ли са създадени? Нали богатите могат просто да отидат до Земята и да се насладят на някой истински летен ден?

Деймън се засмя горчиво.

— О, не, и те не могат да си го позволят. Повечето от тях завинаги са приковани тук.

На Елена й направи впечатление с каква особена интонация той наблегна на думата приковани.

— Не те разбрах. Да не би да са прекалено заети, че нямат време за ваканция? — осмели се да го попита.

— Прекалено заети са, прекалено много сила се изисква, за да пробият защитите, предпазващи Земята от тях, твърде много се страхуват какво ще предприемат враговете им, докато отсъстват от тук, твърде немощни са физически, прекалено са прочути и нашумели, прекалено са мъртви.

— Мъртви? — Ужасът от тунела и смърдящата на мърша мъгла отново заплашваше да я връхлети, да я обгърне отвсякъде.

На устните на Деймън разцъфтя поредната му злокобна усмивка.

— Нима забрави, че гаджето ти е мъртво? Да не споменаваме достопочтения ти господар. Повечето хора след смъртта си се отправят към някое ниво, което обикновено е различно от това тук — или по-високо или по-ниско. Това място тук е за лошите, но въпреки това се възприема като по-високо ниво. Има и нива по-надолу — е, там никой не иска да попадне.

— Като в Ада ли? — ахна Елена. — В Ада ли сме сега?

— По-скоро в преддверието на Ада. Или поне там се намираме засега. Защото съществува и Другата страна. — Посочи с кимване към хоризонта, над който още блещукаше мрачното слънце. — Там е другият град, който може да се окаже мястото, където си се била озовала по време на „ваканцията“ ти в отвъдния свят. Тук я наричат просто „Другата страна“. Но мога да ти разкажа за два слуха, за които узнах от моите информатори. Там, в „Другата страна“, използвали названието Небесния дворец. И там небето винаги греело с кристална синева, а слънцето никога не залязвало.

— Небесния дворец… — Елена не се усети, че говоря на висок глас. Инстинктивно усещаше, че това ще е палат на прекрасни крале и кралици, а не нещо неприятно като някоя Съдебна палата. Може би нещо като легендарния замък Камелот от приказното царство на крал Артур. Дори само като изрече тези думи, я налегна силна носталгия — само че не спомени, а предчувствие, застинало на върха на езика й, че всичките тези спомени са заключени зад някаква врата. Здраво залостена врата и Елена можеше само да надзърта през ключалката. Но все пак успя да види, че там имаше и жени пазители — високи, снажни, със златисти коси и сиви очи. Ето че една от тях — само че дребна като дете сред останалите много по-високи жени — внезапно се извърна и погледна Елена право в очите.

Носачите продължаваха да мъкнат носилката през пазара сред други групи от окаяно изглеждащи бедняци, но Елена се стараеше да не се заглежда повече в тях, като използваше воала си за прикритие.

Приличаха й на бедняци от Земята, от някой краен квартал в латиноамерикански град, само че имаха още по-нещастен вид.

Около носилката, най-вече откъм страната на Елена, се тълпяха деца с червенеещи се от слънцето коси, протягащи ръце с трогателни жестове, разбираеми без всякакви думи във всички страни, във всичките светове.

Гърдите й се раздираха от мъка, че не притежава нищо ценно, за да им го раздаде. Искаше й се да може да изгради къщи тук, за да се увери, че тези деца няма да бъдат лишавани от храна и прясна вода. Нито от образование, нито от достойно бъдеще. Но след като нямаше никаква представа как да им осигури каквото и да било от тези добрини, оставаше й единствено да ги съзерцава, с отчаян поглед, как се нахвърляха на орляци върху такива жалки „съкровища“ като дъвката й, гребенчето й, четката й за коса, гланца й за устни, бутилката й с минерална вода, дори и обиците й.

Деймън извърна глава, но не я спря, докато не започна да опипва нервно медальона с диамант и лапис лазули, който й бе подарен от Стефан. Елена се разплака, докато се мъчеше да откопчае закопчалката. Внезапно Деймън дръпна въжето, усукано около китката й.

— Престани — скара й се той. — Нищо не разбираш. Още не сме навлезли в центъра на града. Защо не се полюбуваш на архитектурните особености на града, вместо да се тревожиш за тези безполезни хлапета, които и без това скоро ще умрат?

— Това беше много жестоко и безчувствено — процеди Елена, но не знаеше как да го накара да я разбере. А и му беше толкова ядосана, че дори не се опита.

Но спря да опипва верижката на медальона, като вдигна очи над главите на просещите хлапета и високо над бедняшките бараки, както Деймън я бе посъветвал. Погледът й се прикова в далечината, върху хоризонта — толкова странен, че чак дъхът й секна, — осеян с величествени каменни сгради, сякаш построени, за да останат непокътнати през вечността. Приличаха на египетските пирамиди и зикуратите на маите, когато са били нови. Всичко наоколо бе окъпано в червено и черно от слънцето, забулено в момента от колосални мрачни кълба от обагрени в пурпурно облаци. Огромното червеникаво слънце в този странен свят създаваше различни гледки, подходящи за най-разнообразни настроения. Понякога изглеждаше едва ли не романтично, проблясващо върху огромната река, покрай която Елена и Деймън преминаваха, а в лениво течащата вода се къдреха хиляди малки вълни. Но друг път грееше чуждо и зловещо, багрейки и най-великолепните здания с цвета на кръвта.

Гледката изчезна от очите на Деймън и Елена, когато носачите започнаха да се спускат към града, където се извисяваха тези грамадни сгради. Но от погледа на Елена не убягна дългата, заплашителна сянка, която тяхната носилка хвърляше напред.

— Е? Какво мислиш? — попита Деймън загрижено, опитвайки се да я успокои.

— Все си мисля, че прилича на Ада — замислено отвърна Елена. — Никак не ми се иска да живея тук.

— Но кой е казал, че ще живеем тук, моя принцесо на мрака? Ще се върнем у дома, където чернотата на нощта е кадифеномека, а луната осветява всичко като от сребро. — Той я погали бавно с пръст от китката до рамото й, което тутакси пробуди сладостни тръпки в нея.

Тя се опита да задържи воала си като преграда срещу него, но материята бе прекалено прозрачна. Деймън продължаваше да й се усмихва с блестящата си усмивка, все още ослепителна през бялата страна на воала й, обсипан с диаманти — е, разбира се, нежно розов като морска раковина заради светлината — откъм нейната страна на воала.

— Има ли Луна в този свят? — попита тя като опит да отвлече вниманието му. Страхуваше се — страхуваше се от него — страхуваше се от самата себе си.

— О, да, има, дори мисля, че луните тук са три или четири. Но са много малки и тъй като слънцето не залязва никога, не се виждат добре. Не е… романтично. — Отново й се усмихна, този път по-лениво и Елена се извърна.

И още в следващия миг забеляза отпред нещо, което моментално погълна цялото й внимание. В една странична уличка се бе преобърнала някаква каруца и едри рула от сурови и обработени животинска кожи се бяха изтърколили върху мръсния паваж. Мършава старица с изпито лице на измъчвана от глад робиня, вързана пред каруцата като впрегатен добитък, бе просната на паважа. Над нея се извисяваше висок гневен мъж и сипеше жестоки удари с камшика си върху беззащитното тяло на клетницата.

Лицето на жената се оказа обърнато точно към посоката на Елена. Беше изкривено в болезнена гримаса, докато тя се опитваше безуспешно да се свие на топка, притиснала ръце върху корема си. От кръста нагоре бе гола, и докато камшикът плющеше със свистене, тялото и от шията до кръста се покри с кръв.

Елена усети как се зарежда със Силите на крилете си — нищо не постигна. С цялата си трескаво пулсираща жизнена сила искаше да стори нещо — каквото и да е, — за да се разперят крилете от раменете й, но нищо в нея не се промени. Може би се дължеше на това, че носеше робските гривни. Или вероятно на Деймън до нея, който й заповядваше властно да не се намесва.

Но за Елена думите му бяха откъслечни звуци в сравнение с ударите на сърцето й, отекващи в ушите й. С рязко движение издърпа въжето от ръцете му и скочи от носилката. С шест или седем скока се добра до мъжа с камшика.

Понеже беше вампир, кучешките му зъби се бяха удължили при вида на кръвта пред очите му, но не преставаше да замахва като обезумял. Беше прекалено силен за Елена, но…

Още със следващия си скок Елена се озова до жената и закрилнически простря ръце над нея. Въжето провисна от китката й.

Собственикът на робинята не се впечатли от намесата й. Вече бе замахнал за поредния си удар, така че камшикът се стовари върху бузата на Елена и раздра тънкото й лятно горнище, мина през камизолата и се вряза в плътта под нея. Момичето простена, когато краят на камшика разсече коравия плат на джинсите, сякаш беше от масло.

Очите й се наляха със сълзи, но тя не им обърна внимание. Стисна устни и успя да не издаде нито звук. Дори не помръдна от мястото си. Усети как вятърът изду скъсаната й блуза, докато воалът, останал недокоснат, се вееше зад нея, сякаш да защити злочестата, рухнала върху прекатурената каруца робиня.

Елена отчаяно се опитваше да призове крилете си на помощ. Искаше да се сдобие с истинските мощни оръжия, които притежаваше, ала не успя да ги принуди да се разгърнат и да спасят нея или бедната робиня в краката й. Но дори и без тях Елена бе сигурна поне в едно: гадното копеле пред нея нямаше да успее да удари отново робинята си, не и преди да разкъса Елена на парчета.

Няколко минувачи се спряха да зяпат, други изскочиха тичешком от близкия магазин.

Мъкнещите се зад носилката деца я обградиха и ревнаха вкупом. Това още повече привлече вниманието на околните, така че скоро се насъбра внушителна тълпа.

Нямаше съмнение, че едно бе да видиш как търговец бие окаяната си робиня, заместваща коня — това бе почти ежедневна гледка. Но съвсем друго бе пред очите ти плющящ камшик да среже дрехите на толкова красиво момиче с коса, разкошна като златиста коприна, скрито под изящен воал, с очи, може би напомнящи на някои от тукашните за чезнещите им спомени за лазурно синьото небе — това определено бе нещо съвсем друго. Още повече че това никому неизвестно момиче очевидно съвсем отскоро беше робиня, защото унижи господаря си, като отскубна от ръцете му въжетата, служещи му като поводи, и се изправи насред улицата с непокътнатия си воал, правейки го за смях.

Страховит уличен театър.

Ала въпреки всичко собственикът на робинята се приготви за следващия удар. Изправи високо ръка и с все сила замахна с камшика. Неколцина в навалицата ахнаха, други замърмориха възмутено. Слухът на Елена, отскоро станал много по-изострен, с лекота долови забързаното им шепнене: момиче като това не може да е робиня, предназначена за някой от бедняшките коптори. Трябва да е за богатите от центъра на града. Дори само аурата й бе достатъчно красноречива подкрепа на тази догадка. Всъщност, с тази златиста коса и ослепително красиви сини очи може да се окаже пазител от Другата страна. Кой можеше да знае…

Вдигнатият камшик така и не се стовари. Преди да я удари, проблесна черна светкавица — чиста Сила — и половината тълпата се разпръсна. Някакъв вампир, млад на вид, с дрехи от горния свят, от Земята, си проправи път до момичето с коса като злато. Или по-скоро се надвеси над собственика на робинята, който уплашено се беше присвил. Сърцата на малцината зрители, които не се трогнаха от момичето, сега — като го видяха — веднага се разтуптяха. Явно той бе господарят на момичето и сега щеше да се погрижи за всичко.

В този миг Бони и Мередит се появиха на сцената, все още излегнали се във втората носилка, спуснат за благоприличие воалите си — на Мередит с цвят на звездно небе в полунощ, а на Бони в бледозелено. Спокойно можеха да послужат като илюстрация на приказка от „Хиляда и една нощи“.

Ала щом съзряха Деймън и Елена, забравиха за всякакво благоприличие и тутакси скочиха от носилката. Обаче сега навалицата така се беше сгъстила, че трябваше да си пробиват път ожесточено, с лакти и колене. Все пак за броени секунди се добраха до Елена. Ръцете им междувременно се бяха освободили от въжетата и в суматохата краищата им се влачеха зад тях. Воалите им бурно се вееха от вятъра.

Като наближиха Елена, Мередит ахна, а очите на Бони се разшириха и за дълго останаха така. Елена веднага се досети какво ги бе изплашило. Кръвта обилно се лееше от прореза под скулата й. Разкъсаната й горна блуза се издуваше от силния вятър, като разкриваше изподраната й окървавена камизола. Единият й крак бързо се беше зачервил под разцепените от камшика джинси.

Но другата женска фигура, защитена под сянката й, беше с още по-окаян вид. Докато Мередит надигаше прозрачния воал на Елена, падналата на паважа жена надигна глава, за да огледа трите момичета с поглед на преследвано и уплашено животно.

— Сега малко ще се позабавлявам — изрече зад Деймън тихо. — Само с едната си ръка вдигна мъжа въздуха и заби юмрука си в гърлото му, мълниеносно като кобра. Разнесе се грозен крясък, а после се повтори отново и отново.

Никой не посмя да се намеси. На никого не му хрумна да насърчава собственика на клетата робиня да се съпротивлява.

Елена огледа лицата на хората от тълпата и се досети защо реагираха така. Тя и приятелките й отдавна бяха привикнали с Деймън — или поне доколкото въобще може да се свикне със само наполовина опитомената му жестокост. Ала тези тук за пръв път виждаха този млад мъж, изцяло в черно, средно висок, със стройна фигура, компенсиращ със страхотно гъвкава и смъртно опасна грация недостига на яки мускули. Удивлението на тълпата се подсили от умението на Деймън някак си да доминира безпрекословно в пространството около себе си — както черна пантера веднага би привлякла всеобщото внимание, ако премине бавно през улица, пълна с хора.

Дори в този мрачен свят, където заплахите и чистото зло бяха нещо обичайно, този млад мъж излъчваше такава опасност, че хората до един предпочитаха да остават по-далече от погледа му и още по-малко дръзваха да му се изпречват на пътя.

В това време Елена, Мередит и Бони трескаво търсеха първа помощ или поне нещо чисто, за да превържат раните на Елена. Но само след минута разбраха, че няма да дочакат никаква помощ, затова Елена се обърна с молба към тълпата.

— Някой да познава тук лекар? Или лечител? — провикна се тя. Но зяпачите само я гледаха мълчаливо. Очевидно не бяха склонни да се забъркват с някакво момиче, което явно не се бе покорило пред волята на този страхотен демон, целият в черно, който още стискаше здраво шията на собственика на робинята.

— Нима всички си мислите, че няма нищо лошо в това, едно копеле да пребие с камшик гладуваща бременна жена? — извика Елена, напълно изгубила самообладание, с глас, пълен с отвращение и гняв.

Неколцина сведоха погледи. Други се обадиха страхливо:

— Но нали той е нейният господар?

Един младолик мъж, облегнат на един от спрените там конски фургони, се изправи.

— Бременна ли е? Никак не ми прилича на бременна.

— Но е!

— Е — изрече младежът лениво, — щом е така, този глупак поврежда собствената си стока.

Стрелна нервно с поглед Деймън, надвесен над вече мъртвия собственик на робинята, с лице, застинало в мъртвешка гримаса на мъчителна агония.

Елена все още нямаше как да помогне на жената. Страхуваше се, че и тя ще умре.

— Никой ли не знае къде може да намеря лекар? — От тълпата отново се разнесе мърморене, но този път по-различно.

— По-отзивчиви ще са, ако им предложим пари — обади се Мередит. Елена веднага протегна ръка към медальона си, но Мередит я изпревари, като откопча от врата си красивото колие с аметисти и го вдигна над главата си.

— Това е за този, който пръв ни посочи къде има някой добър лекар.

Последва пауза, докато всички преценяваха и наградата, и риска.

— Нямате ли звездни сфери? — помоли се някакъв странник с хриплив глас. — Аз ще се задоволя с това!

Едно дете или по-скоро малък уличен гамен се провря през навалицата, сграбчи ръката на Елена и посочи напред.

— Доктор Мегар, нагоре по улицата, вдясно. Само след няколко преки. Можем да отидем пеша.

Хлапето беше с дрипава рокля, но може би само за да му държи топло, защото отдолу се подаваха панталони. Елена дори не проумя момче ли е, или момиче, докато хлапето не й се усмихна неочаквано сладко, преди да прошепне:

— Аз съм Лакшми.

— А пък аз съм Елена.

— По-добре да побързаме, Елена — предупреди я Лакшми, — че пазителите ей сега ще довтасат.

Мередит и Бони успяха да изправят замаяната робиня, но тя беше толкова измъчена от болките, че не разбиране какво искат от нея: да й помогнат или да я убият.

Елена си припомни как жената се бе свила под сянката й, затова отпусна длан върху окървавената ръка на страдалката и тихо отрони:

— Сега си в безопасност. Ще се оправиш. Онзи мъж — твоят… твоят господар — е мъртъв. Обещавам ги, че никой вече няма да те нарани. Кълна се.

Жената само я зяпна невярващо, сякаш Елена й обещаваше нещо абсолютно невъзможно. Все едно да не те бият редовно е извън реалността, невъзможно дори да си го представиш.

— Заклевам ти се — повтори Елена, без да се усмихва, но твърдо. Ясно й беше, че тази жена цял живот е носила това непоносимо бреме.

Сега всичко е наред, помисли си тя и чак тогава осъзна, че от известно време изпраща мислите си към Деймън. Зная какво върша и съм готова да поема отговорността за действията си.

Сигурна ли си? — долетя до нея гласът на Деймън. Странно, но й прозвуча по-неуверен от всякога. Защото е съвсем сигурно, че самият аз за нищо на света няма да се нагърбя с грижи за някаква стара чанта, когато ти писне от нея. Дори не съм наясно дали мога да се справя с това, което ме очаква заради убийството на онова копеле с камшика.

Елена се извърна и го изгледа напрегнато. Той беше напълно сериозен. Защо тогава го уби? — запита го тя предизвикателно.

Шегуваш ли се? Деймън я шокира с яростта и отровната злоба, отекнали в мислите му. Той те нарани. Дори трябваше да го умъртвя много по-бавно и мъчително, додаде, без да обърне внимание на единия от носачите, който бе коленичил до него, несъмнено, за да го попита какво трябва да прави сега. Но Деймън не откъсваше очи от лицето й, от кръвта, все още стичаща се от раната й. Il figlio de cafone7! — помисли си. Устните му се отдръпнаха назад, оголвайки зъбите, докато гледаше надолу към трупа с такава зловеща гримаса, че носачът побърза да побегне на четири крака.

— Деймън, не му позволявай да си тръгне! Доведи ги тук всичките, веднага… — замоли го Елена. Но всички около нея ахнаха, затова продължи мислено: Не позволявай на носачите да си тръгнат. Ще ни трябва носилка, за да отведем бедната жена до лекаря. Защо са ме зяпнали всички?

Защото си робиня, а току-що си позволи нещо, което никой роб никога не би се осмелил да стори. Ти ми заповядваш на мен, твоя господар. Телепатичният глас на Деймън прозвуча като суров упрек.

Не беше заповед, а само… нали всеки джентълмен би се притекъл на дама, изпаднала в беда? А ние сме четири дами и едната е в по-голяма беда, отколкото можеш да си представиш. Не, изпадналите в беда сме три. Май ще се нуждая от няколко шева, а Бони е на ръба на припадъка. Елена съзнателно засягаше слабите му места. И дори беше наясно, че той го знае. Но въпреки това се разпореди и един от носачите се разбърза, за да отнесе робинята на ръце. Вторият носач получи заповед да отведе настрани неговите момичета.

Елена предпочете да придружи непознатата жена. Каза на носача да я настани в нейната носилка, за да продължат със спуснати завеси. От миризмата на кръвта усещаше метален вкус в устата си и едва сдържа сълзите си. Не й се искаше да погледне отблизо раните на пребитата, но кръвта не преставаше да капе в носилката. Смъкна блузата и камизолата си, после облече отново само горната, така че да използва долната, за да превърже дългия диагонален прорез през гърдите на жената.

Всеки път, щом жената вдигнеше тъмнокафявите си подплашени очи към Елена, тя се опитваше да й се усмихне окуражително. Така се залутаха някъде сред дълбините и тънкостите на общуването, при което всеки поглед, всяко докосване значеха много повече от всякакви думи.

Само не умирай, мислеше си тревожно Елена. Не умирай точно когато има за какво да живееш. Ще живееш заради свободата си. Заради бебето си.

Това като че ли наистина достигна до съзнанието на жената, защото тя се отпусна върху възглавниците, стискайки ръката на Елена.