Сенчести души

5

Елена се премести на задната седалка на ягуара и си облече под нощницата джинсите и готината синьозелена тениска. Просто така, за всеки случай, ако някой полицай — или шофьор — спре, за да помогне на хората в автомобила, очевидно закъсали на тази пуста магистрала. След това се излегна на седалката.

Но сънят не я споходи дори и сега, макар да се бе настанила удобно, на топло.

Какво искам, какво искам точно в този момент? — запита се. Отговорът тутакси изплува.

Искам да видя Стефан. Искам ръцете му да ме обгърнат. Искам само да погледна лицето му — зелените му очи с онзи специален поглед, който той пази единствено за мен. Искам да ми прости и да ми каже, че знае, че винаги съм го обичала.

Искам още… Елена усети как топлина обля цялото й тяло… искам Стефан да ме целува. Искам целувките на Стефан… топли и сладки, утешаващи и приласкаващи…

Не можеше да спре да мисли за това, докато за втори или може би за трети път стисна клепачи и промени позата си. В очите й отново запариха напиращите сълзи. Ако можеше да заплаче, истински да заплаче за Стефан! Обаче нещо я възпираше. Трудно й бе дори една сълза да пророни.

Господи, колко бе изтощена…

Опита се да задържи клепачите си плътно затворени, докато неспирно се въртеше наляво и надясно. Опита се поне за няколко минути да не мисли за Стефан. Трябваше да поспи. Отчаяна, тя се надигна и се изви, за да се намести по-удобно върху седалката — и изведнъж всичко се промени.

Почувства се добре, дори прекалено добре. Въобще не усещаше седалката под себе си. Обърна се надясно и застина неподвижно във въздуха. Едва не блъсна главата си в покрива на автомобила.

Отново станах безтегловна, помисли си ужасено. Но не… този път беше по-различно от това, което й се случи, когато за пръв път се завърна от отвъдното. Тогава се рееше във въздуха като балон. Не можеше да обясни защо бе така, но бе уверена в преценката си.

Страхуваше се да се раздвижи. Не й беше ясна причината за тази бъркотия, но не посмя да се помръдне.

И тогава видя.

Видя себе си, с отпусната глава, със затворени очи, полегнала на задната седалка. Успя да различи всяка, дори най-дребната подробност — от гънките на елегантната синьозелена тениска до плитката, в която бе сплела златисторусата си коса, която впрочем бе започнала да се разплита, защото нямаше ластик подръка. Изглеждаше спокойно заспала.

Значи това бе краят. И хората ще разказват как в един зноен летен ден Елена Гилбърт намерила смъртта си тихо и спокойно в съня си. А причината за смъртта и никога няма да бъде разкрита…

Защото никой няма да се досети, че причината е разбитото й от мъка сърце, помисли си девойката и се реши на нещо по-мелодраматично дори от обичайното за нея — опита се да се хвърли върху собственото си тяло, закривайки лице с едната си ръка.

Но не се получи. Щом понечи да се спусне надолу, се озова извън ягуара.

Неусетно бе прелетяла през покрива на колата. Вероятно това се случва, когато си призрак, каза си тя. Но въобще не можеше да се сравнява с предишния път. Тогава видях тунела, стигнах до Светлината.

Може би не съм призрак?

Елена внезапно бе обзета от прилив на ободряваща сила. Това ми е познато, помисли си въодушевено. Това е извънтелесно преживяване.

Отново сведе очи към спящото си тяло, за да го огледа по-внимателно. Да! Да! Забеляза тънка нишка, закрепена към спящото й тяло — истинското й тяло, — издигаща се към духовната й същност. Беше свързана! Накъдето и да се отправи, ще може да намери обратния път.

Съществуваха само два възможни пътя. Първият водеше обратно към Фелс Чърч. Можеше приблизително да налучка посоката по слънцето, пък и бе сигурна, че всеки, преминал през ИТП (както наричаше на професионален жаргон извънтелесното преживяване Бони, която вече бе завладяна от манията по спиритуализма и бе изчела сума книги по въпроса) ще може да разпознае къде се пресичат лей линиите.

Разбира се, че другият път водеше към Стефан.

Деймън може и да мислеше, че Елена не знае накъде да се отправи, и действително тя имаше само смътна представа. Съдейки по посоката, от която слънцето изгря, реши, че трябва да търси Стефан на запад, в противоположната посока спрямо изгрева. Но нали се говореше, че душите на истински влюбените са свързани… със сребърна нишка от сърце до сърце или с розова корда от кутре до кутре.

За нейна радост почти веднага намери това, което търсеше.

Тънка нишка, бледа като лунна светлина, се простираше от сърцето на спящата Елена до… Да. Като я докосна, нишката звънна толкова ясно от нея към Стефан, че тя повече не се съмняваше, че ще я отведе до любимия й.

Повече не се колебаеше накъде да продължи. Вече бе пребивавала във Фелс Чърч. Способностите на Бони като медиум бяха забележителни, както и на старата хазяйка на Стефан, госпожа Теофилия Флауърс. Те бяха там, заедно с Мередит и нейния блестящ ум, за да бранят града.

И те всичките ще ме разберат, каза си тя, но в следващия миг я налегна отчаяние. Може би никога повече нямаше да ги види.

Без да се колебае нито миг повече, Елена се извърна и полетя в посоката, водеща към Стефан.

Носеше се във въздуха толкова бързо, че не виждаше нищо от това, което я заобикаляше. Всичко, през което профучаваше, беше с неясни очертания, само понякога се променяше цветът и плътността на средата. Елена осъзна със свито гърло, че преминава през обектите.

След няколко мига пред нея се разкри сърцераздирателна сцена: Стефан, проснат върху някакъв окъсан, дрипав сламеник, с посивяло лице, ужасно отслабнал. Стефан в някаква порутена, мизерна и въшлясала килия, с проклетите железни решетки на стената, през които никой вампир не може да избяга.

Елена се извърна за миг, за да не види той болката й и горчивите й сълзи, когато го събуди. Едва бе успяла да се окопити, когато я сепна гласът на Стефан. Той вече беше напълно буден.

— Отново и отново пробваш, така ли? — заговори той с горчива ирония. — Сигурно ще си заслужиш наградата. Но винаги някъде бъркаш. Последния път бяха малките ти заострени уши. А този път — дрехите. Елена, дори животът й да зависи от това, никога не би облякла такава изпомачкана блуза, нито би се появила с боси и мръсни крака. Върви си. — Присви рамене под изпокъсаното си одеяло и се извърна с гръб към нея.

Елена се втренчи изумено в него. Твърде много страдания й се бяха насъбрали, за да подбира внимателно думите си, бликнали като гейзер от устните й:

— Стефан! О, Стефан! Просто реших да спя с дрехите си, в случай че някой полицай спре до колата, докато съм на задната седалка на ягуара. Същият, който ти ми купи. Но не мислех, че ще ти пука! Дрехите ми са омачкани, защото една платнена торба ми служи за дрешник, а краката ми се изцапаха, когато Деймън — ами, ами — няма значение. Имам си нощница, истинска, но не бях с нея, когато се отделих от тялото си. Предположих, че когато се отделяш от тялото си, пак си същият, както когато си в него…

Вдигна тревожно ръце, когато Стефан се извъртя рязко. Но — о, чудо на чудесата — бузите му бяха поруменели леко. Освен това сега не я гледаше толкова презрително.

Но имаше ужасно мрачен вид, а зелените му очи проблясваха заплашително.

— Изцапала си краката си, когато Деймън е направил какво? — попита я настойчиво, натъртвайки на всяка дума.

— Няма значение…

— Има дяволски важно значение — скастри я Стефан. — Елена? — прошепна, като се вгледа в нея, сякаш едва сега се бе появила пред него.

— Стефан! — Не успя да се сдържи и протегна ръце към него. Вече не можеше да се овладее. — Стефан, не зная как стана, но съм тук. Не съм сън. Не съм призрак. Мислех си за теб, но неусетно съм заспала — и ето ме тук! — Опита се да го докосне с призрачните си ръце. — Вярваш ли ми?

— Вярвам ти… защото и аз си мислех за теб. Някак си… някак си това те е довело тук. Заради любовта. Защото ние се обичаме! — Изговори думите като откровение на светец.

Елена затвори очи. Ако можеше да бъде тук, но в собственото си тяло, щеше да покаже на Стефан колко много го обича. Ала сега бяха принудени да се задоволят само с недодялани думи клишета, които обаче бяха абсолютната истина.

— Винаги, винаги ще те обичам, Елена — продължи да й шепне той. — Но за нищо на света не искам да си с Деймън. Той ще те нарани…

— Нищо не мога да направя… — прекъсна го тя.

— Трябва да можеш!

— … защото той е единствената ми надежда, Стефан! И няма да ми причини зло. Дори вече уби двама, за да ме предпази. О, Боже мой, толкова неща се случиха! Бяхме на път към… — Елена се поколеба дали да продължи. Отклони тревожно поглед.

За миг очите на Стефан се разшириха. Но като заговори, лицето му отново стана безизразно сковано:

— Към някое място, където да си в безопасност.

— Да — потвърди Елена с напълно сериозен тон, осъзнавайки, че издайническите сълзи се стичат по призрачните й страни. — И… о, Стефан, колко много неща не знаеш. Каролайн обвини Мат, че се нахвърлил върху нея, когато били на среща, и затова сега била бременна. Само че детето й не е от Мат!

— Разбира се, че не е! — възмути се Стефан. Искаше му се да добави още нещо, но Елена го изпревари:

— Според мен детето й е от Тайлър Смолуд, защото тя излизаше с него точно когато е забременяла. Освен това Каролайн се промени. Деймън каза, че…

— Ако една майка роди бебе от върколак, не само то ще се окаже върколак, но и самата тя ще се превърне във върколак.

— Да! Но нейната нова същност на върколак ще трябва да се пребори с малаха, който вече се намира в нея. Бони и Мередит ми разказаха такива страхотии за Каролайн — как пълзяла като гущер по пода, — че настръхнах от ужас. Но трябваше да ги оставя да се справят сами с нея, за да мога… за да мога да отида на безопасното място.

— Върколаци и лисици — изрече Стефан замислено и поклати глава. — Разбира се, китсунетата, лисиците, притежават много по-силни магически способности. Върколаците обаче убиват, преди да мислят. — Стовари гневно юмрук върху коляното си. — Така ми се иска да съм там!

Елена бе обзета от отчаяние, примесено с учудване.

— А вместо това аз съм тук, при теб! Никога не съм знаела, че съм способна на това. Но не успях да ти донеса нищо. Дори и самата себе си. Дори и моята кръв. — Безпомощно махна с ръка, но в следващия миг забеляза искра на задоволство в очите на Стефан.

Той все още имаше от виното „Черна магия“, което тя тайно му беше донесла! Знаеше го! Това бе единствената течност, която — когато се налагаше — можеше да поддържа един вампир жив, ако нямаше от кого да се снабдява с кръв.

Това чудодейно вино всъщност беше безалкохолна напитка и никога не е било предназначено за консумиране от хора. С изключение на кръвта, вампирите можеха да изпитват наслада само от него. Деймън бе споделил с Елена, че това вино е с магически свойства, защото се получавало само от специално грозде, отглеждано единствено върху льосова почва в местности, до които някога са достигали планинските ледници. И че това толкова особено вино непременно трябвало да отлежава в изби, тънещи в непрогледен мрак. Именно заради това, според Деймън, виното „Черна магия“ се отличавало с толкова специфичен, кадифеномек и плътен вкус.

— Няма значение — рече Стефан, защото явно се опасяваше, че някой може да ги подслушва. — И как точно се случи? — попита я той. — Това твое извънтелесно преживяване? Защо не се спуснеш тук, за да ми разкажеш по-подробно? — Отново се излегна върху сламеника. В погледа му се долавяше болезнено страдание. — Съжалявам, че няма как да ти предложа по-добро легло. — За миг лицето му помръкна. През цялото време успяваше да скрие от нея срама от това, че тя го видя в толкова окаяно състояние, с парцаливи дрехи в тази мръсна килия, гъмжаща от Бог знае какви паразити. Той — Стефан Салваторе, който някога беше… който някога беше…

Сърцето й се разкъсваше от мъка. Знаеше, че е разбито, защото го усещаше в гърдите си като счупено стъкло и всяка тънка като игла частица от него се врязваше в плътта й. Знаеше, че е разбито, защото се разплака, а големите сълзи от духовното й превъплъщение закапаха като кръв по лицето на Стефан. Ала, докато се отронваха във въздуха, оставаха прозрачни и се превръщаха в тъмночервена кръв, когато докосваха лицето на Стефан.

Кръв? Разбира се, че не беше кръв, каза си тя. Дори и толкова полезната за него кръв не можеше да му даде. Сега наистина се разрида. Раменете й се разтресоха, докато сълзите й продължаваха да се стичат по лицето му. Сега той бе вдигнал едната си ръка, сякаш искаше да улови поне една нейна сълза…

— Елена… — В гласа му се долавяше удивление.

— Ка… какво? — Тя коленичи до него.

— Твоите сълзи. От сълзите ти се чувствам като… — Впери в нея поглед, изпълнен със страхопочитание.

Елена още не можеше да спре да плаче, макар да знаеше, че бе утешила гордото му сърце, а освен това бе постигнала и още нещо.

— Н-не разбирам.

Той улови една от сълзите й. Попи я с устните си. После се вгледа в нея със сияещи очи.

— Трудно е да се говори за това, моя прекрасна малка любима…

Тогава защо са нужни думи? — помисли си девойката, все още ридаеща, но се спусна до него, за да може да шепне точно над главата му.

Просто… защото тук не са особено щедри на освежителни напитки, сподели той. Както и може да се очаква. Ако не ми бе помогнала… вече щях да съм мъртъв. Но те не могат да си обяснят защо още съм жив. Затова те сами ще избягат, преди да стигнат до мен, нали разбираш…

Елена вдигна глава. Сега сълзите й, леещи се върху лицето му, бяха сълзи на яростен гняв. Къде са те? Ще ги убия. И не ми казвай, че не мога, защото ще измисля как да го направя. Ще намеря начин да ги изтребя дори и докато съм в това състояние…

Той поклати глава. Ангел мой, нима не разбираш? Не е нужно да ги избиваш. Защото сълзите ти, призрачните сълзи на една непорочна девица…

Тя поклати глава. Стефан, ако някой е наясно, че не съм непорочна девица, това си именно ти…

… на една непорочна девица, продължи Стефан, без да се смути от опита й да го прекъсне, може да лекува всякакви болести. До тази вечер аз бях болен. Но сега съм изцерен! Като нов! Те никога няма да проумеят как е станало.

Сигурен ли си!

Погледни ме!

Елена го погледна. Лицето на Стефан, доскоро посивяло и изпито, сега изглеждаше съвсем различно. Той поначало си беше все бледен, ала в момента красивите му черти бяха порозовели — все едно че дълго бе стоял край силен огън. Светлината отразяваше чистите линии и елегантността на прекрасното му лице.

Аз ли… постигнах това? Тя си спомни как първите й сълзи покапаха по лицето му като капки кръв. Не, не съвсем като истинска кръв, поправи се, а само с цвета на кръвта, като попиха в кожата му, за да възвърнат силите на Стефан.

Не се сдържа и притисна устни към гърлото му, докато си повтаряше: Каква радост, о, каква радост. Но ми се ще действително да можем да се докосваме. Така ми се иска да усетя как ръцете му ме обгръщат.

— Поне мога да те съзерцавам — прошепна й Стефан. Елена не се съмняваше, че дори това бе като глътка вода за умиращ от жажда сред пустинята. — И ако можехме да се докосваме, щях да обгърна с ръка талията ти тук, да те целувам тук и тук и…

Поговориха си така за кратко, разменяйки си глупави любовни думи, като всички влюбени, опивайки се един от друг — той от нейния образ и глас, а тя — от неговите. Накрая обаче Стефан, макар и привидно меко, но с категоричен тон поиска да му разкаже всичко за случилото се между нея и Деймън, при това, без да пропуска нищо, от самото начало. Сега Елена вече бе толкова успокоена, че му описа дори инцидента с Мат, без обаче да представя Деймън като непоправим злодей.

— Стефан, трябва да знаеш, че Деймън действително се грижеше за нас по най-добрия възможен начин — увери го, като му разказа за двата вампира, обсебени от малахи, които ги проследили, и какво направил Деймън само с нещо като къс молив.

Стефан само сви рамене и подхвърли с недоволен тон:

— Повечето хора използват моливите за писане, докато Деймън „отписва“ хората с тях. А защо дрехите ти са толкова измърсени?

— Защото чух страхотен трясък и Мат се стовари върху покрива. Но ако трябва да съм съвсем честна, трябва да призная, че той през цялото време се опитваше да прониже Деймън. Накарах го да изхвърли кола, с който се бе въоръжил. — После додаде с едва чут шепот: — Стефан, моля те, не се ядосвай, че двамата с Деймън трябва… да сме заедно в момента. Това не променя нашите отношения.

— Зная.

Най-удивителното беше, че той действително го знаеше. Елена разчиташе много на безкрайното му доверие към нея.

След това останаха още малко „прегърнати“. Елена, макар и безтегловна, се сгуши до гърдите на Стефан… и това беше истинско блаженство.

Ала точно тогава светът, цялата вселена, се разтресе внезапно от чудовищен трясък. Елена подскочи. Това бедствие наруши любовното им уединение, отне й сладостта да споделя всяка част от себе си със Стефан.

Отново започна — страхотното бучене, което така ужасяваше Елена. Вкопчи се безпомощно в Стефан, който я гледаше загрижено. Едва тогава тя се досети, че той не чува нищо от този оглушителен за нея тътен.

И тогава стана още по-зле. Тя бе изтръгната насила от прегръдката му, за да бъде запратена устремно назад през обекти и пространства, все по-бързо и по-бързо, докато не се приземи с трясък в собственото си тяло.

Макар и с нежелание, се завърна в своето тяло — единственото, с което разполагаше. Тъкмо се приземи и сля с него, когато чу как Мат потропа по прозореца на ягуара.

— Изминаха повече от два часа, откакто заспа — рече той, като отвори вратата на колата. — Но си казах, че се нуждаеш от сън. Сега по-добре ли си?

— О, Мат — промълви Елена. За миг й се стори, че ще се разплаче. Но тогава си спомни усмивката на Стефан.

Тя примигна, стегна се и събра сили, за да се справи със ситуацията. Срещата й със Стефан беше твърде кратка. Но никой не можеше да й отнеме спомена за блаженото и сладко време, докато бяха заедно, все едно че бяха обкръжени от благоуханни нарциси и лавандула.

Деймън беше много раздразнен. Колкото по-високо летеше с широките си гарванови черни криле, толкова по-нашироко ландшафтът под него се разстилаше като чудесен килим. Започващият нов ден осветяваше ливадите и заоблените хълмове с бледо сияние, като гигантски смарагди.

Ала Деймън не обръщаше внимание на красивата гледка. Толкова често бе виждал това. Сега се оглеждаше за donna splendida1.

Но мислите му продължаваха да се реят на воля. Мат и неговият кол… Деймън все още не можеше да си обясни защо Елена пожела да спасят от властите този беглец, като го взеха с тях. Елена… Деймън се насили да мисли за нея със същото недоволство, както и за Мат, но не успя.

Кръжеше все по-надолу, към къщите в града под него. Проверяваше аурите на жителите му. Искаше да намери по-особена аура, силна и красива, впечатляваща. Достатъчно дълго бе пребивавал в Америка, за да е наясно, че толкова рано сутрин по улиците се срещат хора само от три категории. Първата принадлежеше на учениците, но сега те бяха в лятна ваканция, затова се срещаха по-рядко. Мат вярваше, че Деймън обича да налита на гимназистки, но това се случваше рядко. Втората категория бе запазена за бягащите за здраве. А към третата категория се числяха красивите жени, занимаващи се с градините около къщите си, способни да се отдават на приятни мисли като… точно като онази там долу.

Младата жена с лозарски ножици в ръцете вдигна поглед към Деймън, когато той се появи иззад завоя и тръгна към нейната къща. Забавените му крачки ясно показваха възхищението му от пищните цветни лехи пред очарователната къща във викториански стил. За миг тя го изгледа уплашено. Съвсем нормална реакция. Деймън беше изцяло в черно — черни обувки, черни джинси, черна тениска, черно кожено яке, а на лицето си носеше черните си очила „Рей Бан“. Но той й се усмихна и в същия миг се разля първата вълна на нежното му проникване в душата на тази хубавица.

Поне отсега едно бе ясно: тя обичаше розите.

— Колко са разкошни тези от сорта Дриймуивър — заговори я той, като възторжено поклати глава, докато оглеждаше храстите, обсипани с прекрасни розови пъпки. — А пък онези Бели айсберги, увити по дървената скара… Ах, ами тези Муунстоунс! — Докосна съвсем леко една разцъфнала роза със сребристи венчелистчета, но с бледорозови краища.

Младата жена, Криста, не можа да сдържи усмивката си. Деймън остави информацията да се лее с лекота от нейното съзнание към неговото. Само на двадесет и две, неомъжена, все още живееше в родния си дом. Притежаваше точно онази аура, която той издирваше, а освен това в къщата беше само спящият й баща.

— Не приличаш на някой, който разбира от рози — призна му Криста откровено, след което се засмя неловко. — Извинявай, на панаира на розата в Крийквил се срещат всякакви странни типове.

— Майка ми е запалена градинарка — излъга с лекота Деймън, без дори да трепне. — Предполагам, че от нея съм наследил тази страст. Сега, за съжаление, никъде не се застоявам за дълго, така че нямам възможност да отглеждам рози. Но никой не може да ми отнеме мечтите. Искаш ли да узнаеш най-голямата ми мечта?

На Криста й се стори, че се бе озовала сред прекрасен облак, ухаещ на ароматни рози. Деймън долавяше всеки нюанс в настроението й, дори и най-незначителния, като се наслаждаваше на лекото й изтръпване.

— Да — отвърна Криста простичко, — ще бъде много приятно.

Деймън се приведе към нея и понижи глас:

— Искам да отгледам черна роза. Наистина черна.

Криста се сепна. В съзнанието й се мярна нещо, но толкова бързо, че Деймън не успя да го улови.

— Щом е така, искам да ти покажа нещо — изрече тя с дрезгав глас. — Ако… ако имаш време да ме придружиш.

Задният двор се оказа още по-приятен, а освен това имаше и леко поклащащ се хамак. Деймън кимна одобрително. След като всичко приключи, ще се нуждае от място, където да остави Криста… когато тя се унесе в сън.

Но нещо в дъното на градината го принуди да ускори крачки.

— Розите „Черна магия“! — възкликна той, щом съзря тъмночервените цветове.

— Да — потвърди Криста тихо. — „Черна магия“. Сортът, който най-много се доближава до черната роза. Цъфти три пъти годишно — прошепна с трепет, без повече да си задава въпроса кой може да е този млад мъж, залята от пороя от чувства, на които дори Деймън не остана неподвластен.

— Великолепни са — съгласи се той. — Най-наситеното червено, което някога съм виждал.

Криста все още тръпнеше от радост.

— Ако искаш, вземи си една. Ще занеса от тях на панаира на розата в Крийквил идната седмица, но сега мога да ти подаря една от напълно разцъфналите. Може би ще доловиш аромата й.

— Аз ще… ще бъда безкрайно радостен — кимна Деймън.

— И можеш да я подариш на гаджето си.

— Нямам гадже — обясни той, доволен, че отново може да продължи с лъжите. Ръцете на Криста леко потръпнаха, докато отрязваше за него един от най-дългите, най-прави стръкове.

Деймън се пресегна да поеме розата и пръстите им се докоснаха.

Усмихна й се.

От насладата коленете й омекнаха. Деймън с лекота я подхвана и продължи с това, което винаги правеше в подобни случаи.

Бони пристъпи навътре в стаята, а Мередит веднага застана зад гърба на приятелката си.

— Казах да затвориш проклетата врата! — рече Каролайн. По-скоро го изръмжа.

Съвсем естествено беше да се огледат, за да се ориентират откъде идваше това ръмжене. Бони успя да зърне ъгъла на бюрото на Каролайн миг преди Мередит да затвори вратата зад себе си и да прекъсне сребристия лъч светлина, проникващ откъм коридора. Но стола, който обикновено стоеше пред бюрото, сега го нямаше.

Каролайн се беше свряла под бюрото.

Може да бе удобно скривалище за едно десетгодишно момиче, но на осемнадесетгодишната Каролайн се бе наложило да се сгърчи в невъзможна поза, за да се намести в тясното пространство. Седеше върху нещо, което приличаше на купчина изпокъсани дрехи. Най-хубавите й дрехи, внезапно проумя Бони, щом миг преди да се затвори вратата, пред нея проблесна златисто ламе. В следващия миг светлината угасна и блясъкът изчезна.

Сега в мрака останаха само трите момичета. Никаква светлина не проникваше под вратата откъм коридора. Нито над вратата.

Защото коридорът е в другия свят, ужасено си помисли Бони.

— Какво лошо има в това, да прониква поне малко светлина, Каролайн? — запита я Мередит тихо, като се постара гласът й да прозвучи уверено и успокояващо. — Нали ти самата ни помоли да се отбием при теб, да те видим. Но сега нищо не виждаме.

— Казах да дойдете, за да поговорим, а не за оглед — незабавно я поправи Каролайн, също както в доброто старо време. Това също би трябвало да подейства успокояващо. Но сега, докато слушаше как отеква гласът на Каролайн изпод бюрото, Бони бе готова да се закълне, че бе придобил някакво ново звучене. Не толкова дрезгав, колкото…

Всъщност не искаш да мислиш за това. Не и в тази тънеща в среднощен мрак стая, подсказа на Бони вътрешният й глас.

Не толкова дрезгав, колкото ръмжащ, помисли си тя, като се почувства напълно безпомощна. Дори можеше да се каже, че Каролайн всъщност разговаряше с тях само чрез ръмжене.

Изпод бюрото се чуха някакви тихи звуци, които подсказаха на Бони, че момичето под бюрото се движи. Дишането на Бони се учести.

— Но ние искахме да те видим — промълви Мередит тихо. — Нали знаеш колко много Бони се страхува от тъмното? Може ли поне да запаля нощната лампа?

Бони усети как цялата се разтрепери. Не беше на добро. Не беше разумно да се издава пред Каролайн, че се бои от нея. Но катраненочерният мрак я караше да тръпне от ужас. Сякаш физически усещаше как нещо лошо се спотайва в ъглите на стаята — или може би бе плод само на нейното въображение? Дочуваше също шумове, които я принудиха да подскочи стреснато — като например двойното изщракване точно зад гърба й. Какво, по дяволите, прещракваше така?

— Добррре де! Светни онази там, до леглото. — Сега Каролайн ръмжеше, без въобще да се прикрива. И пристъпи към тях. Бони чу как се приближи шумоленето и задъханото дишане.

Не й позволявай да те докопа в тъмното!

Беше паникьорска, глупава мисъл, но Бони не можа да я прогони, както не можа да се удържи да не пристъпи слепешком настрани и се препъна в…

Нещо високо… и топло.

Не беше Мередит. Никога, откакто Бони я познаваше, приятелката й не беше воняла на пот, на гранясало, на развалени яйца. Но топлото нещо хвана и двете вдигнати нагоре ръце на Бони. Чуха се някакви странни тихи изщраквания, когато ръцете на съществото се вкопчиха около китките на Бони.

Тези ръце всъщност не бяха топли. Бяха горещи и сухи. Краищата им се докоснаха по особен начин до кожата на Бони.

После, когато светна нощната лампа до леглото, ръцете изчезнаха. Мередит се бе докопала до спасителната лампа, която обаче пръскаше съвсем слаба червеникава светлина. Лесно можеше да види защо бе така — върху абажура бяха привързани едно рубиненочервено боди и един пеньоар.

— Така може да предизвикаш пожар — промърмори Мередит, но дори нейният винаги спокоен глас този път трепереше.

Каролайн се изправи пред тях, залята от червената светлина. На Бони се стори по-висока от всякога, длъгнеста и жилеста, като се изключи подутият й корем. Беше облечена нормално, с джинси и тениска. Скри закачливо ръце зад гърба си, докато им се хилеше с обичайния си, лукаво нагъл маниер.

Искам да си отида у дома, каза си Бони.

— Е, сега какво? — прозвуча гласът на Мередит.

Каролайн продължаваше да се усмихва.

— Какво сега?

Мередит изгуби търпение.

— Какво искаш от нас?

Каролайн я изгледа предизвикателно, с извити вежди.

— Днес посети ли приятелката си Изабел? Побъбри ли си с нея?

Бони бе обзета от непреодолимото желание с един шамар, ама по-як, на мига да изтрие самодоволната усмивка от физиономията на Каролайн. Но не го стори. Сигурно бе игра на светлината — знаеше, че не можеше да е друго, — но й се стори, че в зениците на Каролайн просветнаха червени искри.

— Да, посетихме Изабел в болницата — потвърди Мередит с равнодушен тон. Но после добави с неприкрит гняв: — Ти отлично знаеш, че тя още не може да разговаря с никого. Обаче… — продължи с триумфиращ тон — лекарите ни увериха, че ще проговори. Ще й излекуват езика, Каролайн. Нищо, че ще й останат белези навсякъде, където се е пробола. Отново ще може да говори, и то много добре.

Усмивката на Каролайн помръкна. По изпитото й лице останаха само следи от яростта й.

От какво се дразни толкова? — учуди се Бони.

— Няма да е зле да си покажеш носа навън от къщата — посъветва Мередит момичето с кестенявата коса. — Не можеш вечно да живееш в мрак…

— Няма да е вечно — прекъсна я Каролайн с остър тон — Само докато се родят близнаците. — Изправи се, все още с ръце зад кръста, но наведе гърба си назад, за да изпъкне повече коремът й.

— Бли… близнаци? — изненада се Бони.

— Мат младши и Мати. Така ще ги кръстя.

Бони не можа да понесе злорадата усмивка и дръзкия поглед на Каролайн.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя тя.

— Или пък ще нарека момиченцето Хъни. Матю и Хън, на баща им Матю Хъникът.

— Нямаш право да го направиш! — кресна Бони този път още по-пискливо. — Особено след като Мат не е тук, за да се защити…

— Да, той избяга доста внезапно, нали? От полицията се чудят защо е побягнал. Разбира се — Каролайн понижи тона си до многозначителен шепот, — той не избяга сам. С него беше и Елена. Все се питам с какво ли се занимават двамата в свободното си време? — Изкиска се пронизително, като пълна глупачка.

— С Мат не е само Елена — напомни й Мередит, този път с по-нисък и по-заплашителен тон. — С тях има още някой. Нима си забравила за споразумението, което самата ти подписа? Да не казваме на никого за Елена, нито да шумим около нея?

Каролайн примигна бавно, като гущер.

— Това беше много отдавна. За мен сякаш е било в някакъв друг живот.

— Каролайн, никакъв живот не те очаква, ако престъпиш тази клетва! Деймън ще те убие. Или вече си… — Мередит не довърши предположението си.

Каролайн продължаваше да се киска по своя хлапашки маниер, сякаш беше малко момиченце и някой току-що й е казал неприлична шега.

Бони усети как я побиха тръпки и студена пот обля тялото й. Чак косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Какво ти се причува, Каролайн? — Мередит навлажни устните си. Бони разбра, че тя се опитва да задържи погледа на Каролайн върху себе си, но кестенявото момиче се извърна. — Това… Шиничи ли е? — Мередит внезапно пристъпи напред и сграбчи Каролайн за ръцете й. — Свикнала си да го виждаш и чуваш, когато погледнеш в огледало? Сега постоянно ли го чуваш, Каролайн?

Бони искаше да помогне на Мередит. Наистина искаше. Ала не можеше да помръдне, нито звук да отрони.

Остана като вцепенена, като видя сивите нишки в косата на Каролайн. Сиви косми, помисли си Бони. Блестяха леко, много по-светли от разкошната кестенява коса, с която Каролайн толкова се гордееше. Освен тях имаше и други косми наоколо, които… изобщо не блестяха. Бони бе виждала подобно смесено, между светло и тъмно, оцветяване в козината на кучетата. Смътно си спомняше, че нещо такова се срещало и при някои вълци. Но съвсем друго бе да виждаш всичко това в косата на приятелката си от гимназията. Особено когато тези косми са настръхнали като на зло куче…

Тя е полудяла. Не, не е полудяла от гняв, а е душевноболна, осъзна Бони.

Каролайн вдигна поглед нагоре, но не към Мередит, а се взря право в очите на Бони. Бони потръпна. Каролайн се беше вторачила в нея замислено, сякаш се питаше за какво става Бони — за вечеря или просто е боклук за изхвърляне. Мередит пристъпи до Бони със стиснати юмруци.

— Не ме зззяпай така — рече Каролайн рязко и се обърна. Да, този път наистина изръмжа.

— Ти наистина си искала да ни видиш, нали? — поде Мередит кротко. — Ти… ти се перчиш пред нас. Но си мисля, че това е просто твоят начин да помолиш за помощ…

— Помощ, ама дррруг път!

— Каролайн — внезапно се намеси Бони, удивена от облялата я вълна на жалост, — моля те, опитай се да мислиш. Спомняш ли си, когато ни каза, че ти трябва съпруг? — Млъкна и преглътна. Кой щеше да иска да се ожени за това чудовище, което само преди няколко седмици изглеждаше като нормална тийнейджърка?

— Тогава те разбрах — довърши Бони колебливо. — Но казано честно, няма да постигнеш нищо, ако продължаваш да повтаряш, че Мат те е нападнал! Никой… — Не можа да се насили да произнесе очевидното.

Никой няма да повярва на такава като теб.

— О, аз всичко уррредих, при това много добррре — заръмжа Каролайн, а после се закиска. — Ще останеш яко изненадана.

В съзнанието на Бони изплува образът на някогашната Каролайн. Все едно видя как в изумруденозелените й очи отново проблесна познатият дързък поглед, мярна лукавото и потайно изражение на лицето й, гордото отмятане на лъскавата й кестенява коса.

— Защо избра Мат? — попита Мередит сърдито. — Откъде знаеше, че през онази нощ е бил нападнат от малах? Шиничи заради теб ли изпрати малаха?

— Или е била Мисао? — допълни Бони, като си припомни, че с Каролайн най-много бе разговаряла женската лисица от двете китсунета, лисичите духове.

— През онази вечер бях излязла на среща с Мат. — Изведнъж гласът на Каролайн стана необичайно монотонен, като че рецитираше поезия, само че бездарно. — Нямах нищо против да го целуна — той е толкова готин. Предполагам, че тогава е получил синката на врата. Може и да съм ухапала леко горната му устна.

Бони отвори уста, но усети как Мередит отпусна ръка на рамото й, за да я възпре, и побърза да я затвори.

— Само че той направо полудя — продължи Каролайн напевно. — Нахвърли се върху мен! Одрах го с ноктите си, по цялата му ръка. Мат обаче се оказа по-силен, много по-силен от мен. А сега…

А сега ще си имаш кученца, искаше да й каже Бони, но Мередит я стисна за рамото и тя отново се въздържа. Освен това Бони внезапно бе обзета от друга тревога: бебетата можеше да приличат на хора и на обикновени близначета, както ги уверяваше Каролайн. Тогава какво щяха да правят?

Бони много добре знаеше как разсъждават възрастните. Дори и Каролайн да не можеше да си боядиса косата отново в кестеняво, те ще кажат: „Вижте каква мъка е преживяла, чак косата й е посивяла преждевременно!“

И дори да станат свидетели на странното поведение на Каролайн — както Бони и Мередит в момента, — щяха да решат, че е следствие от шока. О, горката Каролайн, колко се е променила от онзи ужасен ден! Така се е изплашила от Мат, че се е скрила под бюрото. И не желае да се мие — може би това е типичен симптом след всичко, което е преживяла.

Пък и кой можеше да каже колко време ще е нужно, преди тези отрочета на върколак да се родят? Нищо чудно малахът, загнездил се вътре в Каролайн, да може да контролира и това, за да заприлича на нормална бременност.

Тогава Бони изведнъж се изтръгна от мислите си и се заслуша в думите на Каролайн, която за кратко бе престанала да ръмжи. Сега звучеше почти като някогашната Каролайн.

— Не мога да си обясня защо вярвате повече на неговата дума, отколкото на моята — заяви със злобен и обиден тон.

— Защото — заговори Мередит решително — ние познаваме и двамата. Щяхме да знаем, ако Мат излиза с теб, което значи, че не сте се срещали. И той не е от онези момчета, които ще цъфнат ненадейно на прага ти, особено след като се знае какво изпитва към теб.

— Но нали казахте, че онова чудовище, което го нападнало…

— Нарича се малах, Каролайн. Научи най-после тази дума. Нали си имаш един в теб!

Каролайн се ухили надменно и небрежно махна с ръка, за да отпъди тази мисъл.

— Казахте ми, че тези същества можели да те обсебят и да те накарат да вършиш неща, на които никога дотогава не си бил способен, така ли беше?

И трите замълчаха. Дори и да сме го казвали, не е било в твое присъствие, помисли си Бони.

— Добре де, какво ще стане, ако призная, че не сме имали среща? Че просто го намерих да обикаля квартала с по-малко от десет километра в час с напълно отчаян вид. Ръкавът му беше разкъсан и цялата му ръка приличаше на сдъвкана от някакъв звяр. Затова го прибрах у дома и се опитах да превържа ръката му, но той изведнъж откачи. И аз наистина се опитах да го одраскам, но превръзките ми попречиха. Затова ги съдрах от него. Даже не съм ги изхвърлила, макар целите да са прогизнали от кръв. Ако ви разкажа всичко това, какво ще ми кажете?

Бих ти заявила, че ни използваш, за да се измъкнеш безнаказано, преди да сме съобщили на шериф Мосбърг, помисли си Бони, вече по-спокойна. Бих казала още, че имаш право и че сигурно можеш, когато ти е полезно, с малко усилия да изглеждаш съвсем нормална. Ако спреш с това детинско кискане и изтриеш това лукаво изражение, ще бъдеш много неубедителна.

Но сега говореше Мередит:

— Каролайн, не знаеш ли, че могат да направят ДНК-тест на следите от кръв?

— Разбира се, че зная! — изгледа я Каролайн така възмутено, че за миг забрави да гледа хитро.

Мередит се втренчи в нея.

— Това означава, че могат да разберат дали тези превръзки са били изцапани или не от кръвта на Мат — рече тя. — Което може да подкрепи, но може и да опровергае твоята версия за случилото се и да насочи разследването към друго обяснение.

— Никакво друго обяснение няма. Превръзките просто са просмукани с кръв. — Каролайн рязко се надигна, отиде до скрина, издърпа едно чекмедже измъкна оттам нещо, което някога сигурно е било спортен бандаж. Сега червенееха дори и на тази оскъдна светлина.

Докато гледаше във вкоравената тъкан на фона на червената светлина, Бони проумя две неща. Първо, тя не беше част от превръзката, която госпожа Флауърс бе направила на ръката на Мат сутринта, след като той беше нападнат. Второ, наистина цялата бе просмукана с кръв.

Светът сякаш се завъртя около нея. Дори и да вярваше на Мат, това ново откритие я изплаши. Тази нова версия можеше да сработи — особено, при положение че никой не можеше да открие Мат, за да му се вземе кръвна проба.

Нали самият Мат бе признал, че му се губело част от времето през онази нощ… за което нямал никакъв спомен.

Но това още не означаваше, че Каролайн казва истината! Защо ще започне с една лъжа, а после ще я промени, когато разбере, че фактите не й изнасят?

Очите на Каролайн имаха същия цвят като очите на котките. А котките си играят с мишките само за да се забавляват. Само за да ги гледат как ще побягнат.

Мат беше побягнал…

Бони поклати глава. Внезапно почувства, че повече не може да стои в тази къща. Тя някак си се бе загнездила в мозъка й, карайки я да приеме всички невъзможни ъгли на изкривените стени. Дори вече свикна с отвратителната миризма и противната червена светлина. Но сега, когато Каролайн държеше просмукалата с кръв превръзка и й обясняваше, че това е кръвта на Мат…

— Отивам си у дома — обяви Бони внезапно. — Мат не го е направил. А аз… аз повече няма да се върна тук!

Съпроводена от кискането на Каролайн, тя се извъртя, като се постара да не гледа към „уютното гнездо“, което Каролайн си бе свила под бюрото. Имаше празни бутилки и полупразни чинии с храна, както и смачкани дрехи. Всичко можеше да се крие под тях — дори и някой малах.

Но докато Бони отстъпваше към вратата, стаята сякаш се движеше заедно с нея, дори ускори завъртането й, така че момичето се завъртя два пъти около себе си, преди да успее да се спре.

— Почакай, Бони, почакай, Каролайн — извика Мередит почти обезумяло. Каролайн сгъна тялото си като акробат и пак се скри под бюрото. — Каролайн, ами Тайлър Смолуд? Не ти ли пука, че той е истинският баща на твоите… твоите деца? Колко пъти се срещахте, преди той да се сдуши с Клаус? И къде е сега Тайлър?

— Мъррртъв е. Само толкова зная. Ти и твоите пррриятели го убихте. — Отново заръмжа, но този път поне не чак толкова злобно. По-скоро напомняше на тържествуващо котешко мъркане. — Изобщо не ми липсва, така че надявам се завинаги да си остане мъртъв — довърши Каролайн с приглушено кискане. — Той никога нямаше да се ожени за мен.

Бони трябваше да се махне оттук. Затърси пипнешком дръжката на вратата. Намери я, но очите й се заслепиха. Толкова дълго бе стояла в този червеникав полумрак, че светлината в коридора й подейства като яркото слънце на пустинята.

— Угаси лампата! — извика Каролайн изпод бюрото. Но докато Мередит се пресягаше, за да изключи лампата, Бони чу изненадващо силна експлозия и зърна как една сянка с червеникави ивици потъна в мрака.

И още нещо.

Преди вратата да се затръшне, светлината от коридора нахлу в стаята на Каролайн като мощен фар. Каролайн вече късаше нещо със зъби. Нещо като месо, но не приличаше на печено.

Бони побягна и едва не се блъсна в госпожа Форбс.

Майката на Каролайн още ги чакаше в дъното на коридора. Явно не бе помръднала оттам, след като Бони и Мередит влязоха в стаята на Каролайн. Не изглеждаше като жена, подслушвала зад вратата. Само стоеше сковано, безмълвно загледана в нищото.

— Трябва да ви изпратя — заговори тя с притихналия си безцветен глас. Не вдигна глава, за да погледне в очите Бони и Мередит. — За да не се загубите. На мен често ми се случва.

Преминаха по правия коридор до стълбището и слязоха долу, където им оставаха само четири крачки до външната врата. По пътя Мередит не каза нищо, а Бони не можеше. Щом излязоха навън, Мередит се обърна и погледна приятелката си.

— Е, какво ще кажеш? От какво е по-силно обсебена? От малаха или от върколака? Можеш ли да разбереш какво става по аурата й?

Бони чу собствения си смях, но й заприлича повече на плач.

— Мередит, нейната аура въобще не е човешка… така че не мога да я преценя. А майка й изглежда изобщо няма аура. Те са просто — тази къща е просто…

— Няма значение, Бони. Повече не бива да се връщаш там.

— Все едно е… — Бони не знаеше как да обясни изкривените стени или стъпалата, които слизаха надолу, вместо да се изкачват нагоре.

— Струва ми се — изрече тя накрая, — че не е зле да направиш още едно проучване. За такива неща като — обладаване, типично за Америка.

— Искаш да кажеш обладаване от демони? — попита я Мередит и я изгледа остро.

— Да, мисля, че така трябва да се каже. Но не зная откъде да започна списъка с нещата, които не са наред с нея.

— Хрумна ми нещо — изрече Мередит тихо. — Като например — забеляза ли, че тя нито веднъж не ни показа ръцете си? Намирам го за много странно.

— Зная защо е така — прошепна Бони, докато се опитваше да потисне истеричния смях, който напираше в гърдите й. — Това е, защото ноктите й вече не са човешки.

— Какви ги говориш?

— Нали стисна китките ми с двете си ръце. Тогава ги усетих.

— Бони, това е пълна безсмислица.

Бони събра сили, за да продължи.

— Сега Каролайн има животински нокти, Мередит. Наистина животински. Като на вълк.

— Или може би като на лисица — прошепна й Мередит.