Сенчести души

28

Минаха покрай просълзените пазачи от охраната. Но много бързо установиха, че докато почти всички слушаха пеенето на лейди Фазина, във всяка от стаите в двореца, отворени за публиката, един иконом с черно облекло и бели ръкавици ги очакваше, готов да им даде нужната информация и в същото време да бди над притежанията на господарката си.

Първата стая, която им вдъхна надежда, беше Залата с арфите на лейди Фазина — помещение, пълно само с арфи. Имаше няколко, които явно бяха много стари, но по-скоро приличащи на лъкове, защото бяха само с по една струна. Несъмнено на тях са свирили още пещерните хора. Но се виждаха и високи, позлатени оркестрови арфи, като онази, на която сега лейди Фазина си акомпанираше и чиято музика изпълваше целия дворец. Магия, мислено си повтори Елена. Явно тук с нея заместваха модерните технологии.

— Всяка арфа има уникален ключ за настройка на тоновете на струните — прошепна Мередит, докато оглеждаше залата. От всяка страна бяха подредени арфи в редици, чийто край се губеше в далечината. — Един от тези ключове може да се окаже нашият.

— Но как ще разберем кой е? — попита Бони, докато си вееше с ветрилото от паунови пера. — Каква е разликата между ключа за арфата и лисичия ключ?

— Не зная. А и никога не съм чувала да се крие ключ в арфа. Нали ще потропва всеки път в резонаторната кутия, когато арфата леко се помръдне — призна Мередит.

Елена прехапа устни. Въпросът беше прост, но съвсем разумен. Тя се притесни много, докато обмисляте как да открият малката половина от ключа в това място. Особено като се имаше предвид, че следата, с която разполагаха — че е в инструмента на Сребърния славей, — внезапно започна да й се струва абсурдна.

— Не ми се вярва — изкиска се Бони, — под инструмент да се има предвид гласът й и че ако бръкнем в гърлото й…

Елена се обърна и погледна към Мередит, която в момента бе вдигнала очи към небето — или към това, което се намираше над това отвратително измерение.

— Зная — заговори Мередит. — Повече никакъв алкохол за лекомислените създания. Макар да предполагам, че е възможно те да подаряват малки сребърни свирки или инструменти за спомен — така се прави на всяко голямо парти, нали знаеш — дават ти по нещо като подарък.

— Но как — попита Деймън с грижливо подбран безизразен тон — биха могли да дадат ключа като подарък за спомен на едно празненство, което ще се състои поне след няколко седмици? И как са смятали да си го върнат? Със същия успех Мисао би могла да каже на Елена: „Хвърлихме ключа.“

— Ами — заговори Мередит, — не съм сигурна, че те са смятали да си вземат обратно ключовете. Може би Мисао е искала да каже: „Трябва да претърсиш всичко събрано тук по време на тази галавечеря — или на някое друго празненство, организирано от Фазина“. Според мен тя получава покани да свири и на приемите, давани от други личности.

Елена мразеше споровете, макар че самата тя беше шампион по участие в тях. Но нали тази вечер играеше ролята на богиня, за която няма нищо невъзможно. Само ако можеше да си спомни…

И тогава все едно ослепителна светкавица порази мозъка й.

Само за миг — наистина за един миг — тя се върна в онази сцена от миналото, когато се бореше с Мисао. Мисао беше в своята истинска външност — като лисица, която яростно хапе и дере, — когато се озъби в отговор на въпроса на Елена за това, къде са скрити двете половини на ключа: „Ще успееш само ако проумееш отговорите ми. Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“

Да. Точно такива бяха думите, истинските думи, които Мисао бе изговорила. Елена чу собствения си глас, повтарящ сега тези думи съвсем отчетливо.

Но после й се стори, че някаква дъговидна мълния изскочи от съзнанието й — но само за да се сблъска с друга, при това не много далеч. В следващия миг отвори изненадано очи, защото Бони заговори с онзи безизразен глас, както когато изричаше някое предсказание:

— Всяка от двете половини на лисичия ключ е оформен като лисица с две уши, две очи и нос. И двете половини са златни и обсипани със скъпоценности — а очите им са зелени. Ключът, който търсиш, още се намира в музикалния инструмент на Сребърния славей.

— Бони! — прекъсна я Елена, когато коленете на Бони се разтрепериха и погледът й започна да блуждае. Но след малко се фокусира и Елена видя как по лицето й се изписа смущение.

— Какво става? — попита Бони, като се озърна й видя, че всички са вперили погледи в нея. — Какво… какво се случи?

— Ти ни каза как изглеждат двете половини на лисичия ключ! — Елена не успя да сдържи възторжения вик. Сега, след като знаеха какво да търсят, можеха да освободят Стефан; щяха да освободят Стефан. Оттук нататък нищо вече не можеше да спре Елена. Бони току-що издигна търсенето им на съвсем различно ниво.

Но докато Елена още тръпнеше от радост заради пророчеството на Бони, винаги хладнокръвната Мередит бе загрижена за самата пророчица.

— Тя май ще припадне — рече тихо. — Бихте ли ми помогнали…

Не се наложи да моли повече. Деймън и Сейдж моментално подхванаха олюляващата се Бони от двете страни. Деймън се взираше учудено надолу в дребното момиче.

— Благодаря ти, Мередит — промълви Бони, въздъхна и примигна. — Но не мисля, че ще припадна — додаде, след което вдигна очи към Деймън изпод гъстите си мигли. — Но добре, че ме хванахте, за всеки случай.

Деймън, все още с крайно сериозно изражение, само й кимна и я улови по-здраво. Сейдж се извърна настрани, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

— Какво казах? Нищо не си спомням!

След като Елена повтори съвсем точно думите на Бони, Мередит, типично в свой стил, попита:

— Сигурна ли си за това, Бони? Звучи ли ти правдоподобно?

— Аз съм сигурна. При това напълно — прекъсна я Елена. Тя наистина не се съмняваше. Богинята Ищар и Бони бяха отключили тайните на миналото и й бяха показали къде да търси ключа.

— Добре. Какво ще кажете Бони, Сейдж и аз да останем тук, в тази зала, като двама от нас ще разсейваме вниманието на иконома, докато третият претърсва арфите за ключа? — предложи Мередит.

— Много добре. Да го направим! — извика Елена.

Оказа се обаче, че е по-лесно да се предложи, отколкото да се изпълни планът на Мередит. Дори и в присъствието на тези две прекрасни млади момичета в залата и един съвсем приличен млад мъж икономът продължи да се навърта около тях и от време на време хващаше някой от тях да докосва или да се взира по-отблизо в арфите.

Докосването до арфите, естествено, беше строго забранено, за да не бъдат разстроени или повредени. Но единственият начин да се провери с абсолютна сигурност дали някакъв миниатюрен златен ключ не е скрит в резонаторната кутия на някоя арфа, беше тя да се раздруса и да се чуе дали нещо вътре няма да издрънчи.

Още по-лошо бе, че всяка от арфите бе изложена на показ в отделна ниша с ярко осветление, на фона на някаква ярка картина (повечето бяха портрети на лейди Фазина Дарли, свиреща на съответната арфа), а пред всяка ниша беше опънато въже от червен плюш като недвусмислен знак, че прекрачването на въжето е строго забранено.

Накрая Бони, Мередит и Сейдж решиха да използват внушението на Сейдж, за да се неутрализира икономът — нещо, което обаче той можеше да направи само за броени минути, иначе икономът щеше да забележи пролуките в програмата на лейди Фазина. След което те трескаво се заеха с претърсването на арфите, докато икономът стоеше застинал като восъчна фигура.

Междувременно Деймън и Елена обикаляха двореца, като оглеждаха останалата част от имението, която не беше разрешена за посетители. Ако не откриеха нищо, щяха да продължат с търсенето в по-достъпните зали, докато галавечерята продължаваше.

Това бе опасна задача, да влизат и излизат крадешком от тънещи в мрак, зорко пазени — повечето от тях заключени — празни помещения. Елена настръхна от тревога и предчувствие за нещо странно. Кои знае защо, й се струваше, че този страх и това предусещане са по-тясно обвързани, отколкото можеше да предположи. Или поне това изпитваха двамата с Деймън.

Елена не можеше да не обърне внимание и да не се възхити на някои дребни неща у него. Той се справяше с всякакви ключалки само с едно просто приспособление, което измъкна от черното си яке, с небрежен жест, с който другите изваждат писалките си. И как бързо, чевръсто и грациозно отключваше поредната ключалка и прибираше инструмента в джоба си. Тя знаеше, че тези изключително премерени движения са отработвани от него в продължение на около пет столетия.

Освен това никой не можеше да оспори, че Деймън запазваше хладнокръвие при всяка ситуация, заради което двамата бяха отличен екип, докато тя пристъпваше наоколо като богиня, въобще необвързана с правилата, тъй като те бяха валидни единствено за простосмъртните. Това впечатление още повече се засилваше от страшните гледки наоколо — форми, които приличаха на стражи или пазачи, надвесени над нея, които после се оказваха препарирана мечка, висок шкаф или нещо, което Деймън не й позволи да огледа по-подробно, но й се стори като човешка мумия. Обаче нищо не можеше да смути Деймън.

Ако можех да насоча повече от Силата си към очите си, мислеше си Елена, всичко наоколо веднага ще стане по-ярко. И Силата се подчини на желанието й!

Господи! Ще трябва да нося тази рокля до края на живота си: тя ме кара да се чувствам толкова… могъща. Толкова… уверена. Ще я нося в колежа, ако постъпя в колеж, за да впечатлявам професорите си. Ще я облека за нашата сватба със Стефан — за да разберат всички, че не съм някоя уличница. Ще се появя с нея и на плажа, за да имат какво да зяпат влюбено момчетата…

Сподави смеха си и с изненада видя как Деймън я изгледа насмешливо. Разбира се, че той не я изпускаше от очи, както и тя него. Но сега случаят бе съвършено различен, защото в неговите очи тя изглеждаше като окачила на врата си голяма табела с надпис „Страхотно сладко от ягоди“. А и той отново започваше да огладнява. И то много.

Следващия път ще се погрижа да си добре нахранен, преди да излезеш навън, обеща му тя по телепатичната им връзка.

По-добре да помислим как ще успеем този път, преди да планираме следващия, отвърна й той мислено, като я озари с част от ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка.

Но всичко това, разбира се, се примеси донякъде със сардоничния триумф, който Деймън никога не пропускаше да демонстрира. Елена се закле пред себе си, че колкото и да й се присмива или умолява, заплашва или ласкае и придумва, тя няма да му даде довечера удовлетворението дори само от едно ухапване. Ще му се наложи да отвори друго бурканче със сладко от ягоди, закани се девойката.

Накрая мелодичната музика от концерта заглъхна. Елена и Деймън забързаха към уговореното място за срещата с Бони, Мередит и Сейдж в Залата с арфите. Само като видя как изглежда Бони, Елена се досети какво ще й съобщят, макар че и мълчанието на Сейдж беше достатъчно красноречиво. Но новините се оказаха дори по-лоши от очакванията й: не само че тримата нищо не бяха открили в Залата с арфите, но накрая се бяха принудили да разпитат иконома, който, макар и да не се движел заради внушението на Сейдж, можел да говори.

— Познай какво ни каза той — заговори Бони и все така забързано добави, преди някой друг да успее да си отвори устата: — Онези арфи се почиствали и настройвали ежедневно. За тази цел Фазина поддържала цяла армия от слуги. И веднага докладвали, ако намирали нещо, дори най-малкото, което не принадлежало на съответната арфа. Но напоследък нищо не било открито! Абсолютно нищо!

Елена почувства как пада от висотата на всезнаещите богини до нивото на вечно провалящите се хора.

— Безпокоях се, че резултатът от претърсването ще се окаже нещо подобно. Добре, тогава ще се заемем с план Б. Ти ще се смесиш с гостите на галавечерята, като се опитваш да надникнеш във всяка от стаите, отворени за посетители. Опитай се да омаеш съпруга на Фазина, за да измъкнеш от него някаква информация. Като например дали Мисао и Шиничи са идвали тук наскоро. Двамата с Деймън ще продължим с огледа на помещенията, за които се предполага, че са затворени за посетители.

— Това е опасно — намръщи се Мередит. — Представям си какво ужасно наказание ще те сполети, ако те заловят.

— Аз пък повече се опасявам какво наказание ще наложат на Стефан, ако тази нощ не открием ключа — сърдито й отвърна Елена, обърна се рязко и се отдалечи.

Деймън я последва. Двамата претърсиха безброй неосветени помещения, без дори да знаят дали да търсят арфи, или нещо друго. Деймън първо проверяваше дали вътре не се спотайва някакво живо същество можеше да е вампир от пазачите, разбира се, но тук нямаше много от тях, после се справяше с ключалката. Всичко беше безпроблемно, докато не стигнаха до стаята в дъното на дългата зала откъм западното крило на двореца. Елена отдавна бе загубила представа къде се намират, но бе сигурна, че са се насочили към западното крило, защото оттам се виждаше слънцето.

Деймън отключи ключалката и Елена устремно се втурна вътре. Претърси стаята, но за свое огорчение намери и нея само една снимка на арфа в сребърна рамка. Нямаше нищо по-обемисто, в което да бъде скрит половината от лисичия ключ, дори след като тя внимателно използва инструмента на Деймън, за да отвинти опората на рамката.

И точно докато връщаше снимката на стената, двамата с Деймън чуха силен удар. Елена примигна и мислено се помоли ударът да не е бил чут от облечените в черно мъже от охраната на двореца, които обикаляха по коридорите.

Деймън затули устата й с едната си ръка, а с другата угаси фенерчето.

Но сега и двамата доловиха… приближаващи се стъпки отвън в коридора. Някой бе чул удара. Стъпките спряха точно пред вратата, след което се чу ясно как някой от главните прислужници дискретно се изкашля.

Елена се завъртя, чувствайки сякаш Крилете на изкуплението на гърба си. Необходим бе само лек приток на адреналин и тя щеше да повали на колене мъжа от охраната и да го застави да хленчи да му бъде пощаден животът, обзет от разкаяние за службата си на злите сили. Елена и Деймън щяха да се измъкнат преди…

Обаче Деймън си бе наумил нещо съвсем друго и Елена се сепна, като осъзна, че е съгласна с идеята му.

След миг вратата леко се открехна и икономът завари вътре двойка влюбени, притиснати тъй страстно един към друг, че май въобще не забелязаха как някой наруши усамотението им. Елена почти физически усети възмущението му. Желанието на някоя двойка сред гостите на приема да се усамоти за тайни прегръдки в някоя от многото помещения за посетители в двореца на лейди Фазина беше разбираемо, но те бяха проникнали в частните покои на певицата. Щом икономът включи осветлението, Елена го погледна с крайчеца на окото си. Психичните й възприятия се напрегнаха докрай, за да долови мислите му. Той огледа по-ценните вещи в стаята с опитен, но уморен поглед: изключително миниатюрната ваза с рози с рубини, обвита с лозови листа, инкрустирани с изумруди; запазената като по чудо от пет хиляди години дървена лира от щуцерите: два свещника от масивно злато, изваяни като ревящи дракони; египетска погребална маска с черни, удължени отвори за очите, които като че ли наблюдаваха всичко наоколо от това лице с изящно изрисувани черги — всичко си беше по местата. Не беше разумно неговата господарка да държи тук толкова ценни притежания, затова икономът предупреди Деймън:

— Тази стая не е достъпна за посетители. — Но Деймън само притегли Елена още по-близо до себе си.

Да, Деймън изглеждаше напълно решен да даде едно добро представление на иконома… или нещо подобно. Но те вече не го ли бяха… правили? Мислите на Елена се объркаха, лишени от всякаква логика. Последното… най-последното, което можеха да си позволят… беше да… загубят шанса от… намирането на лисичия ключ. Девойката понечи да се отдръпне, сетне осъзна, че не можеше.

Не можеше. Не биваше. Тя беше собственост, макар и скъпа, рядка и ценна собственост, издокарана така добре тази вечер, а Деймън имаше правото да се разпорежда с нея както пожелае. Когато някой друг ги гледаше, тя не трябваше да създава впечатление, че не се покорява на желанията на господаря си.

При все това Деймън бе стигнал твърде далеч… много по-далеч, отколкото досега си бе позволявал, макар че — огорчено си помисли тя — той не го знаеше. Галеше кожата й там, където не бе покрита от роклята и на богиня в цвят на слонова кост. Милваше ръцете й, гърба й, дори косата й. Знаеше, че това й харесва и как се чувстваше тя, когато прихващаше косата й, за да докосва краищата й или съвсем леко да ги стиска в юмрука си.

Деймън! Сега й оставаше само последното средство за спасение: молбите. Деймън, ако ни арестуват или ни попречат някак си да намерим тази вечер ключа — кога друг път ще имаме такъв шанс? Изчака, за да почувства той отчаянието й, вината й, дори предателското й желание да забрави за всичко и да го остави да я понесе на вълните на страстта, която събуждаше в нея. Деймън, аз ще… ако искаш, ще ти го кажа. Аз… умолявам те. Елена усети как очите й се наляха със сълзи.

Никакви сълзи, чу Елена дрезгавия телепатичен глас на Деймън. Имаше нещо странно в него. Не можеше да е глад — той бе пил от кръвта й само преди два часа. Нито беше страст, защото тя щеше да я долови в гласа му — и да я усети — съвсем ясно. При все това телепатичният глас на Деймън оставаше толкова напрегнат, че тя се изплаши. Дори нещо повече — Елена знаеше, че той усеща, че е изплашена, но въпреки това не прави нищо, за да я успокои. Никакви обяснения. Никакво разбиране, осъзна тя, когато установи, че съзнанието му е изцяло недостъпно за нея, скрито зад стената на контрола.

Единственото, което успя да долови като чувство, изплъзващо се от стоманения му самоконтрол, беше болка. Болка, почти на ръба на поносимото.

Но от какво? — безпомощно се запита Елена.

Какво можеше да му причини такава силна болка?

Елена не можеше да губи време, за да продължи да се пита какво не е наред с Деймън. Настрои Силата към слуха си и се заслуша какво става пред вратите, преди да влязат през тях.

Докато се вслушваше, внезапно й хрумна нещо ново. Идеята бързо се оформи в ума й. Спря Деймън насред един съвсем тъмен коридор и се опита да му обясни каква стая трябваше да търсят. Това, което в наши дни се наричаше „домашен кабинет“.

Деймън, запознат с архитектурата на просторния дворец, я поведе и след няколко неуспешни опита я въведе в помещение, което очевидно служеше за кабинет на знатна дама. Очите на Елена вече виждаха добре в полумрака, не по-зле от тези на Деймън, докато претърсваха кабинета само на светлината на една свещ.

Елена остана разочарована от претърсването на забележително изящното бюро с прегради за тайни чекмеджета. Деймън пък провери коридора.

— Чувам, че има някой отвън — каза й той. — Мисля, че е време да се махаме оттук.

Но Елена още се озърташе. И докато погледът й трескаво обхождаше помещението, тя видя едно по-малко писалище с някакъв старомоден стол до него. Отгоре на писалището бяха подредени различни писалки, от много стари до съвременни, стърчащи от изкусно изработени стойки.

— Да се махаме, докато още е чисто навън — нетърпеливо промърмори Деймън.

— Да — разсеяно му отвърна Елена. — Добре…

И тогава го видя.

Без нито миг колебание тя прекоси помещението до писалището и извади една писалка с блестящо сребърно перо. Не беше, разбира се, истинско паче перо, а автоматична писалка, специално изработена така, за да изглежда по-елегантна и старомодна. Самото перо беше извито, за да пасва на ръката, а дървената дръжка й се стори топла.

— Елена, не се чувствам много…

— Шшт, Деймън — спря го Елена, без да му обърне повече внимание, прекалено погълната от това, което правеше, за да го слуша. Първо: опитай се да напишеш нещо. Не се получи. Нещо блокираше пълнителя.

Второ: отвинти автоматичната писалка, но внимателно, все едно че искаш да налееш мастило. През цялото време ударите на сърцето й отекваха в ушите, а ръцете й трепереха. Прави го бавно… нищо не пропускай… за Бога, да не изпуснеш писалката и да падне в тъмното. Двете части на писалката се отделиха в ръката й…

… и върху тъмнозеленото писалище изпадна едно дребно, но тежко и извито парче метал. Беше изработено точно, за да влиза в най-широката част на писалката. Взе го в ръка и се опита отново да сглоби писалката, за да може да я огледа по-добре. Но тогава… трябваше да разтвори дланта си. И го видя.

Малък предмет, извит като полумесец, заслепи очите й със светлината си. Отговаряше съвсем точно на описанието, което бе дала Бони пред Елена и Мередит. Миниатюрна статуетка на лисица с дребно тяло и глава, обсипана със скъпоценности, от която стърчаха две плоски уши. Очите представляваха два искрящи зелени камъка. Дали не бяха изумруди?

— Това е александрит — обясни й Деймън шепнешком. — Според преданията такива скъпоценни камъни променят цвета си при светлина от свещи или от огън, защото отразяват пламъка.

Елена, която сега се бе облегнала на него, изтръпна, като си припомни как очите на Деймън отразяваха пламъка, когато беше обсебен от малаха, от жестокостта на Шиничи.

— И така — настойчиво я попита Деймън, — как разбра къде да го търсиш?

— Дали това наистина е едната от двете половини на лисичия ключ?

— Ами… не прилича на обикновена част от автоматична писалка. Може би е награда за нещо изключително. Но ти се насочи право към нея още с влизането ни в тази стая. Дори и на вампирите им е нужно малко време, за да помислят какво да направят, скъпа моя принцесо.

Елена сви рамене.

— Всъщност беше много лесно. Когато стана ясно, че с всички тези ключове за арфи няма да стигнем до никъде, аз се запитах какъв друг инструмент може да се намери в някоя къща. Писалката е инструмент за писане. После ми оставаше само да проверя дали лейди Фазина има кабинет, или стая за писане на писма.

Деймън въздъхна.

— Хиляди дяволи, страхотна си. Знаеш ли какво търсех аз? Врати с капани зад тях. Тайни входове към мрачни подземия. Единственият друг инструмент, за който ми хрумна, беше някакъв уред за мъчения. Ще се изненадаш, като узнаеш колко много от тях има в този почтен град.

— Но не и в нейния дом! — Гласът на Елена се извиси опасно. За миг и двамата млъкнаха, настръхнали, ослушващи се за най-малкия шум откъм коридора.

Но не чуха никакви звуци.

Успокоена, Елена въздъхна.

— Бързо! Къде, къде ще е на сигурно място? — Досети се, че единственият недостатък на божествената й рокля бе, че по нея нямаше абсолютно никакво място, където да се скрие нещо. Трябва да поговори за това с лейди Улма за следващия път.

— Тук, в джоба на джинсите ми — притече й се на помощ Деймън, припрян и разтреперан също като нея. След като пъхна ключа дълбоко в джоба на черните си джинси от Армани, той я улови с двете си ръце. — Елена! Осъзнаваш ли? Успяхме. Наистина успяхме!

— Зная! — Сълзи бликнаха от очите й. Сега й се струеше, че цялата музика на лейди Фазина се сля в един величествен, съвършен акорд. — Справихме се заедно!

И тогава някак си неусетно — както във всички подобни случаи, все така неусетно, което им беше станало едва ли не навик — Елена се озова в прегръдките на Деймън, плъзнала ръце под якето му, за да усети топлината му, да се докосне до стегнатото му тяло. Не се изненада, като усети двойното пробождане на шията си, когато отдръпна глава назад: нейната любима пантера всъщност почти не беше опитомена и явно трябваше да научи най-основните правила от етикецията на любовните срещи: да започва първо с целувките, а не с ухапванията.

Преди малко той сподели с нея, че е изгладнял, припомни си тя, но тогава не му обърна внимание, защото бе прекалено завладяна от сребърната писалка. Но сега се замисли върху думите му и разбра — с изключение на това, защо тази нощ той беше толкова гладен.

Може би дори… прекалено гладен.

Деймън, мислено го упрекна тя, но с нежност, вече получи достатъчно от мен.

Ала вместо отговор усети само неудържимия глад на пантерата.

Деймън, това може да бъде опасно… за мен. Този път Елена вложи в думите си колкото можа повече от Силата си.

Все още обаче нямаше отговор от Деймън. Сега тя само се свличаше надолу и все по-надолу в мрака. И това, макар и още съвсем смътно, й подсказа нещо.

Къде си? Тук ли си? — извика му тя, като си представи малкото момче.

И тогава го видя, приковано към скалата, свито на кълбо, закрило очи с юмручетата си.

Какво не е наред? — веднага го попита Елена, докато се рееше край него, изпълнена със загриженост.

Той причинява болка! Той причинява болка!

Боли ли те? Покажи ми, моментално настоя тя.

Не! Той причинява болка на теб. Ще те убие!

Шшт. Шшт. Тя се опита да го прегърне.

Трябва да го принудим да ни чуе!

Добре, каза Елена. Тя действително се чувстваше странно, съвсем омаломощена. Но се извърна, заедно с детето, за да закрещи беззвучно: Деймън! Моля те! Елена ти казва да престанеш!

И тогава се случи чудо.

Усетиха го и тя, и детето. Лекото убождане от кучешките зъби отслабна и накрая съвсем изчезна. Престана и прехвърлянето на енергия от Елена към Деймън.

А след това, като по ирония на съдбата, чудото започна.

Не! Чакай! — опита се тя да каже на Деймън, вкопчила се в ръцете на детето колкото можеше по-здраво. Но беше грубо изтласкана обратно в съзнанието си, като пометена от ураган. Мракът избледня. На негово място изплува една стая, прекалено ярко осветена, въпреки че светеше само една свещ, но точно срещу нея, като полицейски прожектор при претърсване на някое местопрестъпление. Затвори очи, щом усети топлината и стегнатото тяло на истинския Деймън в прегръдката си.

— Съжалявам! Елена, можеш ли да говориш? Не разбрах как… — Нещо в гласа на Деймън не звучеше нормално. И тогава разбра. Кучешките зъби на Деймън не се бяха прибрали.

Какво…? Всичко бе грешно. Те бяха толкова щастливи, но… но сега тя усещаше нещо мокро по дясната си ръка.

Елена изцяло се отдръпна от Деймън и се вторачи изумено в ръцете си, оцветени от нещо червено, което явно не беше боя.

Все още се чувстваше прекалено слаба, за да формулира правилно въпросите си. Плъзна ръка зад гърба на Деймън и смъкна коженото му яке. На тази ярка светлина видя как ризата му от черна коприна бе белязана със следи от засъхнала кръв, полузасъхнала или съвсем прясна.

— Деймън! — Първата й реакция бе ужас, без никаква вина или опит за разбиране. — Какво се е случило? Да не си се бил? Деймън, кажи ми!

И тогава нещо в съзнанието му изплува пред нея под формата на число. Още от детските си години тя можеше да брои. Всъщност се научи да брои до десет преди първия си рожден ден. А досега бе преживяла цели седемнадесет години, предостатъчно, за да може сега да преброи назъбените дълбоки и още кървящи белези по гърба на Деймън.

Бяха десет.

Елена сведе очи към окървавените си ръце и към великолепната рокля, която сега се бе превърнала в рокля на ужаса, защото нейната доскоро девствено чиста белота бе омърсена с блестящо червено.

Червено, което би трябвало да е нейната кръв. Червено, оставено сякаш от удари със сабя по гърба на Деймън, докато той бе пренасочвал от нея към себе си болката и белезите в нощта на нейното наказание.

А после я бе носил на ръце през целия път до дома. Без да отрони дума за това. Тя никога нямаше да узнае…

И той още не бе излекуван. Въобще ще се излекува ли някога?

Тогава Елена започна да крещи оглушително.