Пустош

IX Колтър

Колтър потрепна при вида на светлината, която влизаше в тъмното скривалище. Погледът му блуждаеше из безпорядъка, унищожените неща на някакъв забравен планинар. От обраслите с корени стени до хлътналия покрив скривалището беше една дупка, просмукана от подпочвена вода. Той беше в средата, капките падаха върху него.

Как е попаднал тук?

Прокара вяло ръка през лицето си, напипа наболата брада. Гърдите и краката му бяха покрити с някакво одеяло в окаяно състояние, с изрязани дупки за ръцете. Прокара пръсти по влажната вълна. Знаеше, че трябва да е благодарен, защото одеялото и скривалището му бяха спасили живота.

Приглушен вътрешен глас: Кой си ти?

Известно време не последва отговор.

И все пак той беше нещо.

Опипа черепа си. Той му каза само, че косата му е прекалено дълга, и все пак чиста, като че ли наскоро измита. На челото му имаше белег, студен като лед. Може би от изгаряне, не можеше да си спомни. Костите го боляха, но не знаеше от какво. Бузите и челюстта му бяха обрасли с брада. Безобидна, като се изключи сърбежът. Набраздените му крака бяха почти излекувани. Ходилата явно бяха използвани като стенобойни машини, ноктите бяха изпочупени, а пръстите изприщени.

Лежа дълго. Мислеше си за окаяното състояние, в което се намира — винаги ли е бил така? Не знаеше. Знаеше само, че е нещо, което балансира нещо друго, неизвестно. Бог или съдбата го държеше в дланта на света. Неговите прадеди на островите бяха наричали своя бог, който не беше никой друг, а съдбата, с името Уирд6 — така му беше казал веднъж баща му. Той чешеше брадата си и се зачуди дали сега старият Уирд го гледа отнякъде. Или дали Уирд, без глава и без тяло, не беше нищо друго, освен последователност от предопределени стъпки, в които жалките и безпомощни хора се опитват да стъпват, препъват се и падат, докато се опитват да направят следващата крачка.

Но сега не можеше да прави нищо друго, освен да се опита да се измъкне, преди тази купчина кал да се е срутила над главата му. Той изстена и седна, подпрян на лакти. През дупката, която служеше за вход на скривалището, се виждаше слънцето. Наблизо се чуваше шуртенето на вода по скалите…

Не е ли бил вече на планината? И не беше ли?… Мислите му секнаха. Той запълзя по пръстения под, загледан в купчината развалени вещи, сандъчета с барут, мокри, замръзнали, отдавна предадени на земята. Останалото от няколко ръждясали брадви и свредели беше незначително — съсирена плацента от ръжда. Рендета, пили, всички покрити с ръжда; буренца с храна, която някога е ставала за ядене, сега изядена от мишки, вмирисана; мечи кожи с подстригана козина, сухожилия, все още запазени, може би някъде беше останал и чифт мокасини. Той погледна още веднъж подутите си боси крака. След това се обърна към нещата, натрупани в скривалището — пощаденото от ръждата сега беше обгърнато от огромни бели корени, дебели змиеподобни пипала, които се бяха примъкнали в скривалището и бяха проправили пътя на стичащата се отгоре подпочвена вода.

Внезапно, рязкото почукване на юмрука на Паметта…

… Спомням си как складирах тези неща, купчини зимни запаси, подавах ги отгоре през дупката на Потс, а той мърмореше отдолу в тъмното като тенджера вряща меласа.

А с името Потс дойде и цялата картина за собственото му аз, кой е и какво прави.

Той се подсмихна, вече разбрал кой е. Да проверим. Последен прякор: Сийкеда. Последно занятие: трапер. Предишно занятие: ловец. Причина за съществуване: оцеляване. Причина за оцеляване: да съществува.

Доволен, той изпълзя от дупката на слънце и веднага примижа заслепен. Закри очите си с ръце и започна да надзърта измежду пръстите си, малко по малко, доколкото болката му позволяваше.

По дяволите, чувствам се като старец…

След това: На колко години съм? Не съм сигурен… На колко зими, казваха кроу…

Той започна да брои, обърка сметката. Трийсет и четири, може би трийсет и шест.

Опита се да издърпа суровата меча кожа, по чиято сиво-синя повърхност тук-там стърчаха кичури козина. Уви, тя не можа да се провре през дупката. Колтър изруга и я пусна обратно в мрака.

Това съм аз, одеяло на гърба, нож на колана…

Той седна под топлото есенно слънце и изчака очите му да свикнат със светлината. Точно зад скривалището бучеше реката, пълна с вода от разтопените снегове. Виеше се между смърчовете и изчезваше зад един завой. Тогава до ушите му дойде отчетлив, силен пукот от дърво. Погледна нагоре и видя сноп от сипеща се от небето жарава. Нагоре по склона на планината над буйната река гореше един мъртъв смърч.

Това му беше познато. Беше живял сред кроу и позна знака. Някой, дявол знае как, беше запалил дървото. Това означаваше, че предстои хубаво време, молитва към създателя за повече от същото, благословия и благодарност, запалено дърво, пламъци, издигащи се към небето.

Североизточният вятър погъделичка бузата му. Колтър потрепери, отвърна поглед от дървото на надеждата, погледна реката, която бучеше в камъните и се изгубваше зад завоя. Знаеше, че тече на юг. Знаеше, че скача в пропасти, тича през побелели ливади, призрачни прерии, земи, пълни с пасящи животни. На юг бяха широките слънчеви пътеки, по целия път към каньона, който бяха нарекли на негово име, мястото, наречено Ада на Колтър.

Така да бъде. Ще последва знака и ще тръгне по потока. Пътят на горящото дърво.

А тези, които ме гонят, нека ме последват до Ада на Колтър. Нека дойдат.

Той избухна в смях.

Пукащият смърч изригна фойерверк от жарава, живите въгленчета прелетяха над реката. Студени следи от пушек маркираха полета им. Колтър ги проследи с поглед. Край мястото, където паднаха, имаше друга, най-невероятна изненада — там, до речния бряг, сред червените върби беше скрито нещо чудесно…

Грубата лодка от върба и бъз, покрита с изсушена от слънцето лосова кожа, някога беше негова. Отново го връхлетяха спомени и той си спомни деня, в който я бяха направили с Потс, същия ден я скриха в пещерата над скривалището. Използваха пчелен восък, бизонска мас и стрити на прах въглени, за да запушат дупките по опънатата кожа. Шевовете се бяха отпуснали за двете години, откакто бе направена, но лодката все още изглеждаше стабилна. Две години — толкова отдавна ли беше? Той скочи в нея, краката му се синееха на слънчевата светлина, крехки като краката на стара жена.

Ще се наложи да изкараш още едно гребане, преди да те зарежа, изтананика Колтър и плю на земята.

Вътре беше смърчовото гребло, което той беше издялал, с неговите инициали. Грубо издълбаните „Дж. К.“7, над които беше изобразен познатият кръст, неговият знак. Това си беше неговата шега — инициалите и кръстът. До лопатата имаше чифт мокасини с двойни подметки от бизонска кожа. За първи път, откакто чернокраките го бяха обградили, Колтър се усмихна и умората и насъбралата се болка сякаш се отдръпнаха.

Одеяло и нож, напяваше си той. Лодка и обшити с мъниста мокасини. И затанцува лудешки по пясъка.

Къде би могъл да отиде човек?… Човек може да отиде там, където може, избъбри той безсмислено.

Ха! — Целият път до Сейнт Луис… и ако се измъкна от тази банда диваци, о, Господи, обещавам ти, че веднъж завинаги ще изоставя този натрапнически живот, ще си направя сигурен дом във високата трева, ще престана да търча наоколо и ще се оставя на твоите грижи…

Той погледна към небето и съзря един черен сокол, който премина пред слънчевия диск. Сключените нокти държаха мишка. Дългите черни нокти, създадени за копаене, и надменната уста със стърчащи от нея зъби, муцуната с къса козина, черните ноздри, обърнати нагоре…

… Сокол?

Неясните контури на образа се изгубиха. Кръвта на разпнатия сокол се изгуби в короната от облаци.

Колтър разтърси глава, за да се отърве от видението.

Криий, криий.

Понякога ловците окачат соколи по дърветата, с приковани криле, живи, зовящи към човечност.

Човечност?

Той се зачуди дали светът, в който живее, е животински или човешки. Какво неживотинско животно е това животно човекът, който не може да се разбира нито с хората, нито с другите животни. Беше виждал всичко това. В дивата пустош, по неравните пътища на преселниците, които се молеха на мъглите и водопадите на островите, където бели мечки оставяха белези по двестафутови дървета.

Хората от експедицията се молеха, спомни си той, на богове непознати, или познати само в кръвта. Самият Христос беше полузабравен, в горите той сякаш съществуваше, за да им докарва по-скоро проклятие, отколкото късмет. И те го проклинаха в отговор, като в същото време го молеха да им даде своята благословия, защото тук всичко беше ново, една нова и ужасна, ако не обетована земя.

Затова Колтър оставяше навсякъде своя знак, където и да отиде, Дж. К. с кръст. Върху дърво или камък, по стените на пещери и по стъблата на крехки фиданки, които някой ден ще се извисят величествено и ще носят неговия знак върху живата си плът.

Ловец. Той беше ловец, убиец. Но само за да живее, за да яде. Дори това понякога му се струваше престъпно. Беше виждал смъртта на хиляди бизони в прерията, избити само заради езика и гърбицата. Мериуедър Луис беше застрелял един от тях в гърдите, докато пасеше с телето си. Той би застрелял и телето на телето, ако имаше такова…

Защо един ловец винаги пази такива спомени за смъртта?

Беше чувал как вятърът свири на костите на избитите животни като на арфа под прерийното слънце, беше виждал стръкове див овес, прорасли през дупките за очите в избелелите им черепи. А хората на Луис и Кларк носеха гръмотевици в ръцете и светкавици в коланите си, гърмът и светкавиците бяха техният съюзник, техният бог — така казваха племената.

Едва на следващия ден, надолу по реката, Колтър наистина оцени късмета си. Вече си спомняше как рухна на върха на планината Сърце. Останалото бе неясен спомен — някой излекува треската, някой го спаси от мразовитата нощ.

Някакъв крехък сън се беше слял със съзнанието му. За него се бе грижила вълчица, така, както шаманите на кроу се грижат за ранените — облизваха ги целите. Имаше чувството, че нещо подобно се е случило и с него, но подробностите му убягваха. Остана само чувството за майчинска грижа, топлината, миризмата на пушек и мас, дъхът на риба и усещането за козина.

Реката беше спокойна. Късметът и пропускащата лодка го държаха на повърхността до падането на нощта, когато се натъкна на давеща се антилопа. Не за пръв път виждаше такова нещо. Голямата плоскодънна лодка на Мануел Лиза се беше провирала през трупове — повече месо, отколкото биха могли да си представят всички онези мъже, с цялата си лакомия. Стотици удавени животни. На местата, където реката се влачеше бавно през гъста растителност, се носеше воня на мърша. Но там, където буйното, безгрижно течение подхващаше животните — бизони, лосове, антилопи и елени, и месото беше още прясно и готово за транжиране, за всекиго имаше порция говеждо и малко ром.

Сега ромът го нямаше, нямаше я надигащата се топлина в стомаха, но за това пък за пръв път наистина се нахрани с бут от антилопа, изпечен на жарава. Наоколо из поляната край реката, където беше устроил бивака си, растяха някакви билки и той ги хвърли върху жаравата, за да може месото да поеме сладкия мирис. Вече втори ден плаваше по реката. Планините зад него се диплеха като театрален декор. Реката беше придобила цвета на кафе с мляко. Той ядеше цариградско грозде и диви стафиди, които намираше в храсталаците. Докато пируваше, около него се разхождаха дружелюбни стада от белоопашати елени, без да се боят. Побутваха го с муцуна, за да се доберат до малките плодове. Сойки със сини гребени кряскаха отгоре и се караха на човека и странните му приятели.

До пладне бе преминал по най-лошите бързеи. Сега гранитните скали останаха далече зад него и изчезнаха, също както и планините преди това. Реката течеше дълбока, буйна и кална. Бреговете бяха набраздени с ивици червена и бяла глина, от която племената правеха боите за бойната си украса.

Този край беше за него като дом. В миналото планините винаги го привличаха. Но веднъж навлязъл в тях, те станаха груби. Планините оставяха белези, равнините ги лекуваха. Тук черноопашатите елени следваха лодката му като кучета, без да се страхуват. Заедно ядяха белите земни ябълки, които Друилар наричаше pomme de praire8: корени с формата на ряпа от семейството на фъстъците, които можеха да хранят човек или цяла група с дни, дори със седмици, когато няма нищо друго за ядене. Елените в тези обширни прерии бяха охранени, не като гладуващите планински елени, които бяха виждали с Потс. Те ближеха лицето му заради солта, докато той седеше и се приличаше на слънце.

Разбира се, имаше го и трескавото чувство на преследвания: ловеца, който беше плячка. След като се измъкна при планината Сърце, сега той беше по-лесна плячка отпреди. И все пак не вярваше, че ще прехвърлят планината. Те ще заобиколят на изток, с изящни снежни обувки, изплетени от върба. Ще си отдъхнат. Най-напред ще поправят типитата, ще ядат месо, ще разказват истории, ще поспят. След това щяха да дойдат за него. Беше толкова сигурен, колкото в това, че има мокасини на краката си. Ще дойдат най-добрите бегачи, прерийните бегачи, тези, които нямаше да спират през нощта. Легендарните бегачи, способни да пробягат сто мили.

Истината бе, че същинското преследване на Джон Колтър едва сега започваше. Това, че досега на два пъти успя да се измъкне, си беше техен късмет, не негов. Играта продължаваше, залогът бе животът на Колтър.

Той знаеше, че да почива тук, край реката, да храни душата си със слънцето и с приятелските лица на елените е опасно пилеене на време, но не можеше да направи нищо. Нещо в него знаеше, че те са след него, че губи ценно време, че скоро може да стане твърде късно. И, дявол да го вземе, това чувство му харесваше.

След като яде прерийни ябълки, той се върна при реката и огледа лодката. Забеляза, че вече просмуква твърде много вода. Това му напомни, че най-добрата лодка на Луис се беше оказала абсолютен провал. Рамката бе направена от ковано желязо, нейната направа им отне седмици. Тежката лодка пропускаше по всички шевове. След това, същия ден, когато лодката потъна, дойде лошото знамение — счупиха се тринадесет дръжки на брадви. Новите, направени от дива череша, не бяха толкова добри. През целия ден хората гледаха иззад рамо.

Колтър се отърси от спомена и отново пое на юг по реката, като се ориентираше по височината на слънцето. Откритите ливади по бреговете станаха по-широки. Бодливите храсти цъфтяха с восъчни жълти и виолетови цветове. Над реката надвисваха слънчогледи, също цъфнали, и Колтър забеляза изобилието от сладки треви, диви краставици и всевъзможни бурени. По тези ниски места земята още задържаше частица от лятото и растящите неща, които радваха окото му, бяха в изобилие. Трудно беше да повярва, че животът му е в опасност.

Няма да гладувам, не и тук, в никакъв случай.

Боровете постепенно се изместиха от широколистни дървета, а след това от високи бъзови храсти. Широките низини постепенно се превърнаха в тучни ливади, признак за големите равнини, които се простираха на юг. Докато гребеше, забеляза видри и мускусни плъхове. На всеки плитък участък се натъкваше на жертвите на реката: елени, антилопи и бизони, подхванати от бързея, които не са могли да се изкачат по хлъзгавия бряг. Веднъж, докато гребеше по средата на течението, той видя мечка гризли, която надничаше иззад оголените ребра на удавен лос. Белезникавото лице на мечката беше изцапано с кръв. Мечката вдигна лапа, не толкова заплашително, колкото любопитно. Колтър вдигна гребло, сякаш поздравяваше колега гребец, след което изчезна зад завоя.

Преди три години Луис беше застрелял едно от тези величествени животни. То го беше последвало във водата, тупаше с лапи, сякаш играеше. Луис изстреля девет куршума в звяра, а мечката вдигна високо лапи, завъртя се сред фонтан от водни пръски, изглеждаше като че ли изобщо не е улучена. Колтър и другите обсипаха танцуващата мечка с дъжд от куршуми, тя изръмжа и заплува след Луис, който се опита да се скрие във водата. Но звярът идваше към него. Накрая всичко, което се виждаше от Луис, беше само носът му и побелелите кокалчета на ръцете, които стискаха огнивото. Водата покриваше всичко останало. Мечката напредваше, тупаше с лапи, хората я бяха обградили, пушките гърмяха.

Големият звяр беше ударен от куршуми, които биха били достатъчни да натръшкат трийсетина души, и най-после потъна под водната повърхност, но преди това нададе странен плачещ звук, който напомняше за умиращо дете.

Колтър си мислеше за умиращата мечка, докато си правеше лагер на един малък остров, обрасъл със залинели брези. Средата на острова е изпепелена от мълния, реши той. Или може би индианците бяха направили това. Във всеки случай сърцето на острова е изцяло изпепелено, и то неотдавна.

Старият чепат дъб беше устоял на големия пожар. Колтър отиде до него и откри кръг от почернели камъни, грижливо подредени около дънера му. Тогава се отдръпна, разбра, че дървото е свещено. От най-дългите клони висяха нишки, към които бяха привързани дарове — малки, обсипани с мъниста щитове, разлюлени от вятъра. В основата на изгорения ствол, в центъра на почернелия кръг от камъни лежеше плосък порфирен камък, който не беше докоснат от огъня. На Колтър, който беше виждал нещо подобно при преселението, кръгът заприлича на манданско колело на съдбата. Хората се молеха на свещените камъни в центъра на кръга. Хранеха ги с всевъзможна храна, издухваха към тях пушек. След като изразяваха почитта си, човекът или хората, които питаха за бъдещето, лягаха наоколо, пушеха киникиник9, свещения дим, и чакаха знак.

Колтър коленичи в пепелта на стария дъб и склони глава към камъка в средата, който беше с обиколка десет фута и почти люляков цвят. Сякаш блестеше на светлината на късния следобед.

Не, трябва да му принеса нещо…

Върна се при лодката и донесе малкото си парче сушено месо от антилопа, последната му вечеря.

Е, няма да ям…

Строгите очертания на дървото се открояваха на гаснещата светлина. Но камъкът, който като че ли беше впримчил в себе си северното сияние, сякаш излъчваше собствена светлина. Нямаше нужда да го докосва, знаеше какъв е на допир. Мек, като женска гърда. Беше гледал как мъж и жена се любят до такъв камък, манданска жена, която, изглежда, не можеше да роди. А след това коремът и се наду и напролет бебето дойде, здраво и читаво.

Загледа се в камъка, който блещукаше в здрача. Вятърът довя мека пепел откъм реката и посипа главата му. Той затвори очи и положи на земята парчето месо. Това е всичко, което може да даде. Веднъж беше видял как един мъж отряза десния си показалец и го остави, насочен на изток, там, където той сега беше хвърлил месото. На сутринта пръстът сочеше юг и мъжът тръгна натам, уверен, че съдбата му е в тази посока. И наистина беше така. По-късно той стана вожд.

Загубил съм твърде много от себе си при цялото това скитане, измънка Колтър. Разпилял съм се по всички хълмове и ручеи на Форкс.

Той склони глава. Камъкът светеше. Някъде отвътре сякаш се чуваше мандански шепот, който се смесваше с шепота на реката и се губеше в нощната пустош.

След няколко минути тишина, през които той не мислеше за нищо, а сърцето му беше празно. Колтър стана, върна се при лодката, седна на една скала и се замисли какво да прави. На отсрещния бряг имаше един удавен бизон, полуизяден от цял рояк крадци: свраки, вълци, гарвани. Заслуша се в звуците от късане на месо и мляскане и стомахът му изкурка. Малките бели грудки отдавна бяха свършили — коремът му искаше още, искаше плът. Но и свещеният камък искаше същото. И камъкът имаше месото, което Колтър нямаше.

Той седеше на скалата и гледаше зловещите криле над кървавата мърша. С настъпването на вечерта се появи мечката гризли, която беше срещнал нагоре по реката, и изгони мършоядите. Той чуваше шумоленето на реката, шумното мляскане, звука от лочене на кръв.

Легна на земята, увит с одеялото. Въпреки това студът го пронизваше. Нощният вятър стенеше, докато гризлито се справяше с лигавото месо на мъртвия бизон. Колтър се разтрепери. Стана, отиде до пепелището и започна да копае с пръсти в мекия пясък. Колкото по-дълбоко копаеше, толкова по-топла ставаше земята. След няколко часа изкопа дупка, в която да легне, близо до светлината на камъка, до стария дъб, по чиито клони танцуваха нишките и привързаните нишани с мъниста.

Така, заровен в рохкавата земя, той се стопли. Заспа, стиснал ръба на одеялото под брадата си. Потънал дълбоко в сън, в опушените жилища на манданите, където старите седяха в кръг, а младите мъже бяха зад тях, с жените си, скрити под бизонови роби.

Колтър и Луис стояха един до друг, бяха поканени да присъстват. Какъв беше този обичай, какво ставаше? Знаеха, че е нещо, свързано с бизоните, но нямаха и най-малка представа какво точно. Младите жени бяха голи под робите си. Младежите приближиха до старците, хленчеха и ги врънкаха на мандански, умоляваха старите да се напъхат под робите и да се любят с жените им.

Дългите дни, прекарани в дивата прерия, си бяха казали думата. С крайчеца на окото си Колтър забеляза, че някои от неговата група се намесват в суматохата…

— Дяволски работи — промърмори Луис. — Чумата да тръшне онези, които мърсят тези непросветени диваци.

Луис напусна землянката, облечен в голямата си шуба, като мърмореше проклятия през зъби.

Все пак Колтър не напусна. Нещо повече от обаяние го беше приковало към мястото. Той отвърна хищния си поглед от глупаците, наети от Луис и Кларк, и се загледа в старейшините, белокоси хора с провиснала плът, как влязоха под робите, един по един, изпаднали в някакъв унес, безпаметност, несвяст, а жените им се отдаваха…

Колтър не се съпротивляваше повече. Отгърна робата и влезе, легна с нея. Помещението беше огласено от пъшкането на старците, въздишките на отдадените жени, странните стенания на хленчещите млади мъже, които предлагаха жените си, според обичая, на всеки, който пожелае да влезе в меката отпуснатост на мъхнатите роби.

Той легна с нея. Млада, здрава, тя се бореше с него. Сълзи на признателност потекоха по бузите му… ръцете му… притискаше гърдите си върху нейните. Разкъсваше я с продълговатата си муцуна.

Събуди се в суровата утрин, разтреперан. На отсрещния бряг мечката вече се беше заела със заниманието си, заровила муцуна в трупа на бизона. Над главата му, в клоните на черния дъб бе кацнал сокол, който пискаше пронизително на вятъра. Колтър лежеше по корем, с лице, изложено на вятъра. Тялото му беше омотано в одеялото, полузарит в пясъка, със стиснати ръце. Краката потрепваха в несъзнателни конвулсии.

Устните му бяха покрити с пясък, беше изпотен. Стана, стиснал одеялото около раменете си. Долу, край лодката, имаше храст от дива череша, който беше забелязал предния ден. Той извади ножа си, направи няколко прореза в кората, изряза няколко ивици и ги задъвка. Знаеше, че дивата череша помага против треска.

След това стана, отвратен от мляскането на мечката отсреща — беше твърде мъгливо и мрачно, за да я види, и се върна при изпепеленото място. Соколът беше отлетял.

В центъра на камъка имаше нещо.

През целия ден, докато подтичваше, Колтър си мислеше за това, което беше видял. То се въртеше в мислите му, ту изчезваше, ту се появяваше. Обхващаше го, както треската, която го измъчваше, после се успокояваше. Видението на камъка се появяваше и изчезваше, примамваше го в някакъв сън наяве. Беше изоставил лодката, защото започна да пропуска твърде много вода. Намери удобен бряг, на който да слезе, далече от мечки и вълци, и сега вървеше напред. Потта охлаждаше горящото му чело.

Около реката се простираше златистокафява равнина. Вятърът, който идваше от запад, предупреждаваше за дъжд. Той тичаше, олюляваше се, спираше, поемаше си дъх, свличаше се на колене, заслушан в ударите на сърцето си.

Само да не го връхлети градушка. Веднъж видя как един човек буквално беше прикован към земята — как ли се казваше? — станал мишена на ледените парчета от небето с размери на куршум от мускет…

Това му напомни за Луис, улучен в задника, който не можеше да измисли подходящ епитет, беше си добряк по душа. „По дяволите, ти ме застреля“ бяха най-силните думи, които можа да измисли.

— Не съм ви застрелял, сър — Колтър се върна.

Но Луис беше инат. Упоритост, съчетана с благоприличие, бяха главните му черти.

— Хайде, човече, признай истината. Ти ме гръмна отзад. Гръмна втори път там, където трябваше да има само една дупка!

— Ти носеше кафяво. Изглеждаше като мечка, когато се наведе…

— За бога, човече, защо не застреляш москитото? Те са по-големи от птица и… аах, застреляния ми гъз, нещастното ми повредено седалище…

След това двамата се снишиха и навлязоха сред дивия лук, а той растеше в изобилие наоколо. Вървяха един до друг, Колтър и Луис, сякаш бяха двойка пасящи елени.

— Съветвам те, Колтър, да поставиш по една глава лук във всяко ухо — каза Луис наставнически. — Привържи по две от всяка страна на тези твои подути жлези, точно под тази динозавърска челюст, която мели през цялото време.

Той направи това, което му се каза. Чувстваше се глупаво, да запуши така ушите си, но Луис беше лекарят на лагера и разбираше от тези неща.

След това настъпи известно облекчение. Вече не бягаха, просто ходеха. Минаваха през дълги, китни мандански градини, засети с царевица, тиква и тютюн. Вървяха и разговаряха.

— Тези червенокожи хора, тези индианци — казваше Луис, — те са чудесни хора, доколкото се ограничават само с отглеждането на градини, което е подходящото занимание за едни простодушни диваци. Между другото, какво стана с оня човек, който се беше захванал с индианците?

— Роуз ли имаш предвид?

— Същия! Какво стана с мистър Роуз на онези пътешествия, на които бяхте заедно?

— Спомням си един бой между Роуз и стария шарлатанин, Мануел Лиза. Беше свиреп бой. Добре, че го има Потс, който се намеси и ги разтърва, точно когато се беше стигнало до удари.

— Потс умираше да се прави на Спасител — прекъсна го Луис. — Навираше се между шамарите по най-ужасния начин, нали?

— Потс, разбира се, беше размазан от Лиза, който след това се качи на пирогата си и отплава, а по-късно беше ударен от Роуз, който гръмна по него с оръдието на форта. Гледах как Лиза потъва, когато някакъв тип на име Сунър подскочи във въздуха. Зарядът на оръдието мина точно между краката му, при което Сунър се тръшна на палубата и започна да се кълне на всички присъстващи, че е мъртъв!

— И на тебе да ти мине изстрел между крачолите, бас държа, че и ти ще направиш същото. Което ми напомня, Колтър, за мечката, която застрелях. Помниш ли онова шестстотинфунтово страшилище, чиито тлъстини бяха като свинска мас? От носа до петите имаше девет фута, а вратната обиколка беше три фута и единайсет инча, с петинчови нокти…

— Чудя се какво общо има между мазнината на мечката и изстрел, предназначен за нечии топки? — Колтър спря неочаквано.

— Само това — отвърна Луис сдържано, — ако сърцето беше като на вол, колко мислиш, че бяха големи топките на мечката?

— Не по-големи от твоите — пошегува се Колтър.

Луис не му обърна внимание.

— Онези тестиси бяха по-големи от билярдни топки и всеки беше в отделна торбичка, а не като нашата колективна история.

Колтър смени темата.

— Сърби ме кракът! — измънка той. Семената на прерийната трева бяха проникнали в мокасините му и краката го сърбяха. Той седна и прикани Луис да направи същото. Двамата събуха мокасините си, почесаха зачервените си крака и гледаха облените от слънчева светлина облаци.

— Какво не бих дал да се напия хубаво с изворна вода — въздъхна Колтър.

— Какво не бих дал да разбера какъв е този пушек ей там — Луис посочи замислено хоризонта, където се издигаше сива струйка дим и се губеше в следобедното небе.

Колтър се усмихна.

— Това не е нищо друго, освен нечие избавление — каза той, докато разтриваше крака си.

След това се обърна кръгом, с лице към север, и каза:

— А онова там не е нищо друго, освен боен отряд.

Луис погледна изненадано маранята, която се издигаше от сухата трева. Тъмни сенки се издигнаха, като духове, разкривени от нажежения въздух, неясни фигури на бягащи хора.

— Нищо ли не може да ги спре? — попита Луис.

— Нищо, което не би могло да спре и нас — каза тихо Колтър.

Луис се завъртя още веднъж към противоположната посока. Струйката дим на юг вече я нямаше.

— Каквото и да е било това, вече не е — заключи той. — Най-добре да тръгваме.

Те тичаха в мълчание. Двама мъже, един до друг, лакът до лакът. Крачката, която установиха, беше равномерна. Лактите им почти се допираха и като часовници отмерваха скоростта на техния бяг. Ръцете описваха дъги във въздуха, а ходилата се повдигаха от земята и тупваха леко в сухата трева. Дишането им се установи в премерен ритъм. Доверяваха се на монотонното повдигане и отпускане на ходилата, доверяваха се на ритъма на сърцата си, доверяваха се на кръвта, която течеше във вените им, тичаха в следобеда.

Зад тях бяха неясните тъмни очертания на смъртна присъда. Напред беше Адът на Колтър. Трудно бе да се прецени какво е разстоянието между двете. Само лекото, равномерно тупане на краката, беглото докосване с лакти, равномерната крачка, само това имаше някакво определено значение. Колтър погледна човека до себе си. Приятелят му, неговият шеф, Мериуедър Луис, не беше там. Колтър се засмя сухо.

— Никога не си бил кой знае какъв бегач — каза високо той на празния въздух. И продължи…

Тича, докато краката му станаха по-тежки от верига.

Тича, докато слънцето не се скри зад облак и соколът, който го следваше, се загуби в небето. Тогава Колтър почувства пристъп на болка в раменете си. Изкрещя — криий! Соколът…

… пореше вятъра с тъмните си криле.

Сега е по-лесно.

Движи се бързо, плъзгай се. Облак. Гмурни се в него.

Плъзна се над облака, отново изчезна в него. Профуча. Сокол. Криий!

Писък на сокол.

Нощта обви равнината в мрак.

Нощното небе се обсипа със звезди.

И крилете на раменете му се приготвиха да спят.

Той седеше, сякаш впил нокти в клон. Около него се носеха звуците на земята и небето, далечен ромон, шуртене. Не се страхуваше, защото можеше да лети. Унесе се в дрямка, пъхнал глава под крилото си. Отново, със затворени очи, той видя себе си, така, както се беше появил върху магическия камък, с разперени криле. Нощта постепенно изчезваше в небитието. Водата вреше. Калта бълбукаше. Земята, старата Земя въздъхна. И той Я видя в соколския си сън: като малка и кръгла синя топка, реките Я опасваха като сини вени. Отдалече, от това огромно разстояние, Тя беше красива, загърната в меката си одежда от облаци, крехко синьо яйце, стъкленото кълбо на окото му гледаше как Тя се върти. Соколите знаеха, умиращите хора и хората с видения имаха мехури на главите си, а соколите — огнени криле, познаваха Я, обичаха Я, любеха се с Нея.