Пустош

II Глас

През 1823 г. един ранен ловец на име Хю Глас пропълзя сто мили през пустинята от Гранд Вали до река Мисури.

Ривър, есента на 1823 г.

Хю Глас имаше само една възможност да убие мечката и не знаеше дали изстрелът беше улучил, или не. Тя се хвърли върху него, отблъсна пушката встрани преди той да успее да реагира, лапата й падна върху лицето му, смачка носа и разкъса кожата на челото. След това големите й предни лапи го обхванаха, ужасният й дъх, вонята на плът и натрапчивата миризма на скунк, съчетана със сладкия мирис на боровинки и мед, го наведоха на мисълта за престоял, парфюмиран труп, стоял твърде дълго непогребан, докато опечалените отдалеч успеят да пристигнат за погребението.

Духът му, изглежда, се въртеше бавно в главата и гърдите му, бяла и сива вихрушка от размити възприятия. В очите му течеше кръв. Струйки се стичаха по набразденото му лице в замръзналата брада. Едър човек, самият той подобен на мечка в очите на другите, Хю не извика, защото не познаваше страха. Беше изпуснал по-голямата част от въздуха в дробовете си и остана без глас. Нападението беше толкова внезапно, че не му остана време да се изплаши. Това, което чувстваше, изглеждаше познато, защото той беше ловец, снабдяваше осемдесет души с дивеч. Изкарваше си хляба, като ежедневно търгуваше със смъртта. И ето че дойде неговият ред. Щеше да е добре да се сбогува с Джейми, но винаги остава по нещо несвършено. Пукането на ребрата не беше толкова ужасно сред падащата бяло-сива пелена. Звукът от счупването на бедрото му беше като изпукване на съчка в някоя далечна гора. Не можа да почувства земята, когато се сгромоляса.

Докато яздеше, следван от тропота на конските копита, който отекваше в околните хълмове, Джейми видя как сенките плуват и се сливат. Той се взираше надолу и търсеше приятеля си. Море от кръв, пламък и рози го обливаше всеки път, когато се изкачваше на някое възвишение. Можеше да подуши Гранд Ривър напред и вдясно. Старецът ловуваше тук. Вероятно си беше устроил бивак някъде наоколо.

— Хю? — извика той.

— Хю? — отговори му ехото.

Той продължи на северозапад към разклонението, като от време на време се провикваше.

На върха на един хълм конят му се закова на място и изцвили кратко. Пред него надалеч се простираше прерията. Под него от двете страни се разклоняваше Гранд, виеше се и блестеше в мъглата. Момчето се изправи на стремената, загледа се, прокара ръка през позлатената си от слънцето коса.

Не се долавяше никакво движение освен реката, а далече напред като че ли се вдигаше пепел, чуваше се грачене. Една звезда заблещука над заревото на залеза. Откъм водата към него подухваше лек ветрец. Той извика отново.

Конят отново изцвили и подскочи на задните си крака. Джейми докосна леко страните му и тръгна надолу по хълма. Копитата затропаха по глинестата почва. Когато отново стъпи на равното, конят ускори ход.

— Бивак… — тихо си каза конникът и извика отново. Някъде напред се чу приглушен гърмеж.

— … Чу ме — каза си той, разсмя се и разклати поводите. Конят забърза и Джейми си затананика някаква мелодийка, съпроводена от чаткането на копитата.

А там пред него от тревата се надигна една фигура и разпери ръце. Махаше ли му…? Конят изпръхтя и отстъпи, опита се да се обърне. Не беше човек, а нещо твърде голямо…

Конят се извъртя, но Джейми беше забелязал смазаното тяло на земята. Беше разпознал рунтавата фигура с форма на тотем — звяр, ходещ като човек. Клатеше се срещу него. Ръката му легна върху калъфа на пушката. В същия момент конят препусна. Джейми изруга и дръпна силно юздите назад, но реакция не последва. Зад себе си чу пращенето на храсталака, когато голямото животно го подгони.

Отново опъна юздите и заби шпорите в слабините на коня. Този път конят послушно зави надясно. Мечката се втурна и мина зад него. Джейми се отправи към водата. Щом нагази, копитата заудряха по пясъка и вдигнаха фонтан от водни пръски.

На това място потокът не беше широк. Конят се запрепъва по каменистото дъно, но ръмженето отзад му придаваше някакъв устрем. Не след дълго те вече се изкачваха по отсрещния бряг, подгизнали от вода.

Джейми погледна назад и видя, че мечката се беше спряла на края на водата. Ръката му се плъзна към катарамата на калъфа на пушката. Той обърна коня и изтегли оръжието. Беше още сухо.

Насочи пушката с плавно, механично движение, задържа я за миг и натисна спусъка. През дима видя как мечката политна напред, падна в потока и потръпна конвулсивно. Той гледаше агонията и си спомни как Хю го учеше къде да се цели. Очите му се замъглиха при мисълта за човека, който го беше отгледал като син.

Не след дълго Джейми отново пресичаше водата. Отиде до падналия човек и слезе от коня.

— Хю, съжалявам — каза той и коленичи до него. Обърна главата на приятеля си, за да погледне лицето му и ахна при вида на огромните количества кръв и разкъсана плът, смазания нос, разкъсаните вежди.

— Хю…

Не можеше да каже със сигурност колко дълго беше гледал. След това се чу тихо стенание. Джейми се наведе напред и наостри слух. Последва ужасяваща тишина. След това поемане на дъх, още един стон, бавно движение.

— Хю, аз съм, Джейми — каза той. — Чуваш ли ме?

Човекът издаде тих стон някъде дълбоко от гърлото си и отново остана неподвижен. Джейми се огледа. Хю беше устроил бивака си до един извор. Ромолящите звуци бяха едва доловими. Наблизо беше струпана купчина съчки.

— Сега ще ти запаля огън, Хю. Трябва да се стоплиш. Само не мърдай. Аз ще свърша всичко.

Изтегли ножа си и нацепи съчки. Направи купчина от трески и клонки до неподвижната фигура, запали ги, придърпа по-големите клони, хвърли в пламъците още съчки. Слънцето вече се беше скрило под ръба на света. Звездите се показваха една по една като светлините на град в небето. Джейми приседна до падналия си другар. На отблясъците на огъня лицето на стария човек изглеждаше още по-ужасяващо и неестествено.

— Боже мой — каза той. — Май трябва някак да те почистя.

Отправи се към извора, накисна кърпата си във водата, изстиска я. Върна се и почисти лицето на Хю.

— Спомням си деня, когато ми спаси кожата в онзи бой с рий4 — промърмори той. На колко бях… май на четиринайсет. Страшно много трупове. Аз се изтърсих насред всичко това. После дойде ти. Уби неколцина и ме върна обратно. Напляска ме за това, че бях достатъчно глупав, за да не ме е страх. Господи, Хю! Недей да умираш!

Хю Глас беше неподвижен.

— Аз съм, Джейми! — извика той, хвана неподвижната му ръка и я притисна към гърдите си.

Не почувства живот в ръката и внимателно я остави. Върна се на извора и изплакна кърпата си. Опита се да изцеди вода в устата на Хю, но тя потече надолу в брадата му.

— … Джейми — каза той и се заслуша да чуе сърцето му. Това ли беше? Нежно като подземен поток? Той отново изми лицето. Хвърли още съчки в огъня.

Малко по-късно изгря луната. Някъде в далечината зави вълк. Хю задиша тежко и простена. Джейми отново докосна ръката му и заговори за дните им, прекарани заедно, местата, където са били, нещата, които са видели, всичко, което са направили. След известно време очите му се затвориха. Той млъкна и се унесе в сън.

… Пътуваше с плоскодънна лодка с хората на майор Хенри. Търгуваха с коне в селата на рий. Той отново видя Ливънуъртската кампания и отблясъците на огъня… пролетното затопляне и зимния студ… изкормването на дивеча с Хю… спането на открито, миризмата на коне, миризмата на земя… и бурите, и преминаването на бизони… лицата на родителите му в далечината…

Изцвили кон. Главата му рязко се надигна и Джейми усети болката в гърба и раменете, вратът му… той се протегна и отново задряма, засънува необятната прерия.

… А сънищата на Хю бяха изпълнени с болезнени видения от мрак и огън, макар да чувстваше, че не е сам в болката си. Чувстваше, че е говорил с някого, макар да не беше сигурен дали езикът и устните му се бяха движили. Сякаш беше пуснал корени, които проникваха дълбоко в земята, и като жилавия шубрак той се вкопчваше в нея, за да устои на природните стихии, а крайниците му смучеха живителни сокове.

… Изцвили кон. Земята потрепери. Джейми отвори очи, светът беше изпълнен с утринна светлина. Конят му стоеше наблизо. Той усети вибрациите от конски копита по земята. Разтърси глава, разтри очи с длани и седна. Докато прекара пръсти по косата си, в главата му нахлуха спомени. Погледна Хю: главата му беше увиснала настрани, а гърдите бавно се надигаха и спускаха.

Тропотът на копита приближаваше. С надеждата да не е група рикарии той скочи на крака и се обърна към посоката, от която идваше звукът.

Не, не бяха рий. Майор Хенри и хората му препускаха в долината откъм изток. Те извикаха и му махнаха, когато го видяха. При вида на падналата фигура на Хю, всички се умълчаха, приближиха и погледнаха тялото.

— Джейми, какво се е случило? — Майор Хенри слезе от коня и дойде по-близо.

— Хю е смачкан от мечка — отговори Джейми. — Много е зле.

— По дяволите! — Майорът коленичи и постави ръка върху гърдите на Хю. — Лошо се е наредил.

Останалите слязоха от конете и пристъпиха напред.

— Ще трябва да го вземем до лагера, там ще му е по-удобно — каза един от скаутите.

— … И да го лекуваме някак — добави друг.

— Доведете товарния кон — извика майорът.

— Не съм сигурен, че трябва да местим Хю — каза Джейми.

— Длъжни сме да направим всичко възможно за този човек.

Когато доведоха коня и разтовариха багажа от него, Франк и Уил, червенокосите братя от Сейнт Луис, се наведоха и хванаха Хю за раменете и глезените. Започнаха бавно да го вдигат от земята.

Хю простена — ужасен, нечовешки звук. Франк и Уил го положиха отново.

— Май няма начин да го преместим, без да го убием — отбеляза Франк.

— Аз мисля, че и така ще умре — каза Уил. — Няма смисъл да го измъчваме допълнително.

— Бедният Хю, не му остава много — съгласи се Франк. — Нека го оставим на мира.

Майор Хенри поклати глава и постави ръка на раменете на Джейми.

— Мисля, че са прави — каза той тихо.

Джейми кимна.

— Ще почакаме малко — каза майорът. — В случай, че свърши скоро.

Хю лежеше като труп, от време на време изпускаше въздишка, простенваше. Денят се затопляше. Хората направиха чай, насядаха по земята и заговориха по-тихо от обикновено за следи, които са проследявали към Биг Хорн, за последната кампания срещу рий, за активността на индианците в района. Неколцина отидоха при трупа на мечката, за да вземат месото.

Лицето на Хю ставаше ту по-светло, ту по-тъмно като явен белег за борбата, в която не можеше да има съюзници. Ръцете му потръпваха, като че ли искаха да хванат нещо. Известно време дишаше дълбоко. Потта на лицето му сякаш беше стъклена маска. Джейми отново почисти лицето му.

— Скоро, момче, боя се, че ще е скоро — каза майорът.

Джейми седна и се загледа.

Запяха птици. Денят продължи да се затопля. Слънцето се издигна високо в небето. Хю все още дишаше тежко. От ъгълчето на устата му се беше проточила слюнка. Пръстите му правеха бразди в земята.

Когато слънцето вече беше високо, майор Хенри погледна към ранения. Гледа го известно време и се обърна към Джейми.

— Може да изкара повече, отколкото смятахме. Доста е жилав, Джейми.

— Знам — отговори Джейми.

— Хората стават малко неспокойни, пък и рий точно сега са много войнствени.

— Разбирам — каза Джейми.

— Затова по-добре да потеглим към лагера на запад, преди да продължим. Знаеш накъде ще поемем.

— Знам.

— Затова смятам да ти оставя един човек, който да остане с тебе и да ти помогне да държите вълците настрана, докато… свърши. Останалите ще сме напред, ти ще ни настигнеш по пътя.

Джейми кимна.

Майор Хенри го стисна за рамото.

— Съжалявам за Хю, Джейми. Знам какво означаваше той за тебе. Сега ще поискам един доброволец и потегляме.

— Добре, сър.

Мечката отново се приближи до Хю, а той не можеше да й избяга. Краката му сякаш се бяха превърнали в корени. Мечката вървеше, изправена на задни лапи. Лицето й се носеше като черна вода. Той видя баща си и лицата на хората, които е бил принуден да убие. Черни птици се разлетяха от нея, пляскаха с крила в лицето му. Усети пресищащия сладък мирис и вонята на гнилост… след това мечката отново го сграбчи и го стисна. Започна да кашля. С всеки болезнен спазъм усещаше вкуса на кръв. Като че ли имаше някакви гласове — много гласове. Говореха му отдалече. Чуваше се тропот на копита, които идваха и си отиваха. Той видя мечката мъртва, одрана. Кожата й някак си го обгръщаше, лицето й стана негово, кървящо, с усмивка без хумор. Обвиваше го плътно, стана част от него. Ръцете и краката му бяха рунтави, в устата си усещаше гаден вкус. Краката му все още бяха като вкоренени. Все още черпеше сила от земята. Почти тъмна, лееща се песен…

Шапката обикаляше и се пълнеше с монети, една по една, докато Жул Ле Бон почувства прилив на състрадание и пожела доброволно да остане с Джейми при приятеля му. Нисък, жилав мъж, от лявата страна му липсваше един зъб. Той пожела всичко хубаво на останалите и постоя прав, докато се отдалечиха. След това седна при Джейми, въздъхна и погледна към Хю.

— Удивително силен е този човек — каза той след малко.

Джейми кимна.

— Значи не знаеш да има някого, на когото да пишем?

Джейми поклати глава.

— Жалко — каза Ле Бон. — Беше страхотен ловец. И все пак си мисля, че самият той би искал да свърши точно така — докато си върши работата… Погребан на едно от местата, където е ловувал.

Джейми отмести поглед. Ле Бон замълча. След малко стана и се отправи към огъня, който другите бяха оставили. Тенекиената кутия с вода беше все още топла.

— Искаш ли чай? — извика той.

— Не, благодаря.

Ле Бон си сипа една чаша и се върна с нея. Малко по-късно пушеше лулата си. Пийна още чай. Денят преваляше. От време на време Хю мънкаше нещо неясно, след това отново притихваше. Ле Бон поклати глава и се загледа в далечината.

Когато сенките плъзнаха на изток, Ле Бон вдигна глава.

— Чуваш ли копита? — попита той.

— Не — отговори Джейми.

Ле Бон се наведе и допря ухо до земята. Дълго време остана неподвижен.

— Чуваш ли нещо? — попита Джейми.

— Не. Бях се объркал. Стана отново.

— Тревожех се малко за рий — каза той. — Стори ми се, че чувам разни неща. — Засмя се, хвана кичур от косата си и го подръпна. — Просто не биха ни допаднали като компания, това е.

По-късно, когато си направиха вечеря от провизиите, които майорът им беше оставил, Ле Бон разказа за участието си в последната кампания. Джейми кимаше от време на време и гледаше Хю. Когато падна нощта, той го покри с одеяло.

— Удивително силен — повтори Ле Бон. — Тъжно е, когато си силен и това ти пречи. Когато няма надежда.

Сънищата на Джейми бяха объркани: за Хю, за мечката и индианците, за майор Хенри и хората му, които препускат, препускат в далечината. На сутринта се събуди неспокоен, остави Ле Бон да спи и хапна малко сухари с чай. Състоянието на Хю изглеждаше непроменено. Все още се бореше — може би, както казваше Ле Бон, срещу собствената си сила: от време на време помръдваше, но не проговори. Лицето му беше изпито, сиво. Пръстите му се мъчеха да сграбчат нещо. Колко ли време му трябваше на човек, за да умре?

По-късно Ле Бон поклати глава.

— Изглежда ми по-зле — каза той. — Още днес или тази нощ ще свърши.

— Може би си прав — отговори Джейми.

— Надявам се — каза Ле Бон. — Не само заради нас — макар че, Бог ми е свидетел, аз съм виждал какво могат да направят рий на човек — но заради него, дето се бори така, без да има смисъл. Несправедливо е това, което прави смъртта с човек, като го кара да страда. На колко години си, Джейми?

— Почти на шестнайсет.

— Значи животът тепърва ти предстои. Да се надяваме, че краят ти няма да бъде мъчителен, както на Хю.

— Да — каза Джейми и отпи от вече изстиналия си чай.

До следобеда Хю изглеждаше като изваян от восък, с полуразтопено лице. Имаше моменти, когато Джейми си мислеше, че вече е свършил. Но винаги забелязваше някакво потрепване, тих звук, задавен дъх. Ле Бон изпускаше кълбета от дим, пухтеше и гледаше. Прелитаха птици, към реката и обратно. Издаваха пронизителни звуци и кратки нежни мелодии. Небето се заоблачи. Чу се далечен тътен, но не заваля. Надигна се вятър и денят стана по-хладен.

— Чудя се къде ли са в момента майорът и хората? — каза Ле Бон.

— Трудно е да се каже.

— Сигурно се чувстват някак по-сигурни, щом се отдалечават от рий.

— Вероятно.

— Ако дойдат сега, няма да чуем даже и копитата им заради тази гръмотевица.

Джейми потрепери от студ.

— Сигурно.

Ле Бон стана, протегна се и отиде да се облекчи в храстите. Хю не помръдваше.

Издигнаха навес от клони за себе си и за Хю и провесиха върху него брезентово платнище. Дъждът барабанеше тихо. В съня на Джейми звукът се превърна в удари на боен барабан и в тропот на копита…

Утрото беше сиво и влажно. Хю още беше жив.

— Сънувах, че група от тях минава покрай нас през нощта — каза Ле Бон. — Може би наистина са минали.

— Значи сме късметлии.

— Засега. О, Господи! Той изглежда ужасно.

— Също както вчера.

— И все още диша. Кой би повярвал, че човек може да издържи толкова?

— Хю не е като другите — каза Джейми. — Той винаги знаеше какво да прави. И винаги беше достатъчно силен, за да го направи.

Ле Бон поклати глава.

— Вярвам ти — каза той. — Не е естествено да продължаваш да живееш, когато си разкъсан като него. Много пъти съм виждал умиращи, но никой от тях не се е държал така. Май трябва да свърши скоро, а?

— Може би.

— Би било нелепо ние двамата да умрем заради някой, който сам ще свърши всеки миг.

Джейми отиде на извора, накисна кърпата и отново почисти лицето на Хю.

Вечерта, когато се увиха в одеялата си, Ле Бон каза:

— Това е, момче. Съжалявам. Знам, че той беше за тебе единственото семейство, което някога си имал, както и ти за него. Кажи няколко молитви, ако знаеш. Аз също ще се помоля, преди да заспя.

Слънцето ги огря на сутринта. Първите мисли на Джейми бяха за Хю. Обърна се, стана, вгледа се в него. Беше ли се случило през нощта? Не. Беше все така бледен, но сега дъхът му беше по-лек, не като преди, конвулсивно, задавено хриптене. Гърдите му леко се повдигаха, с по-бързо, но по-спокойно дишане.

— Виждал съм такива хора и друг път — каза Ле Бон. — Скоро ще свърши, момче. С Божията благословия.

Джейми заплака тихо. Знаеше, че не трябва да иска това да се случва.

— Просто искам да спре да се мъчи — каза накрая той.

— Скоро ще престане, Джейми. Скоро. — В гласа на Ле Бон се долавяше тъга. — Малцина могат да се борят като него. Но скоро мъките му ще свършат. Ще видиш.

Джейми кимна и избърса с рамене сълзите от бузите си.

След закуска Ле Бон стоя около час, загледан в лежащия пред него човек. Накрая проговори:

— Мислех си пак за рий. Знаеш, че се страхувам, а и ти също се страхуваш. Не искам да звучи като неуважение, но Хю ще свърши скоро, а да погребеш човек отнема време, особено когато трябва да копаем с ножовете си. Рискуваме да ни открият, а бихме могли вече да сме далече.

— Така е.

— Да бъдем практични — и, както казах, без да се смята за неуважение — мисля, че е добре да го изкопаем още сега и да сме готови. И без това си седим така, а дали ще го изкопаем преди, или след това, за него е без значение. Има значение духът, това, че приятелите му се грижат за него. Ако се приготвим, това няма да му причини болка. Но може да е по-добре с оглед на нашата сигурност.

— Да — каза Джейми. — Мисля, че той би разбрал това.

Ле Бон изтегли ножа си, стана и се отдалечи на няколко крачки. Той очерта с острието дълги линии по земята, като премери на око огромната дължина и широчина на тялото. След това заби и изряза първите чимове, които трябваше да се махнат.

— Прахта се превръща в прах — каза той, — както казва Писанието. Ще го направим добре, Джейми. Точно по размера и достатъчно дълбоко, за да го запазим от природните стихии и от животните. Ще го направим добре. Знам колко си загрижен за него.

След известно време Джейми стана и отиде до другия край на очертания участък, поколеба се за момент и започна да копае.

Копаха през целия ден. Използваха ръцете си, където земята беше мека, и забиваха ножовете там, където не поддаваше. Вадеха камъни, корени и много пръст. Стигнаха доста голяма дълбочина, след което почистиха ножовете си в тревата и се измиха на извора, преди да се върнат при Хю.

Дъхът му беше все така учестен.

Изядоха храната си, а последната светлина на деня оцвети лицето на Хю. Гледаха го, докато започнаха да се появяват звездите, след което си пожелаха лека нощ и придърпаха одеялата си.

Във всичките си сънища Хю беше част от земята.