Пустош

XIII Колтър

Събуди го жуженето — мек, бръмчащ звук, като пчели край кошер. Отвори очи и го видя: продълговато кълбо с пясъчен цвят, което се нави и зае формата на осморка, а след това на примка.

Точно под дървото, вперила поглед в него, една голяма гърмяща змия надаваше сухия си монотонен звук: шззз, шззз. Опашката беше вдигната високо над триъгълната глава, мрачна и опасна. Тракането на опашката се носеше в утринния въздух.

Той поклати глава и погледна надолу към змията, която не можеше да го достигне. На клона, на който се беше покатерил, можеше да види вонящата земя, която се простираше пред него. Неговата земя, или поне така звучеше, защото беше наречена на негово име.

Ада на Колтър… И нищо чудно, че в това прекрасно, вмирисано утро ме поздравява създание от свитата на Сатаната…

Голямата змия продължи да трака с опашка. Облаци от жълти пари се издигнаха в небето. Земята се надигна, прогърмя, въздъхна и отново се успокои. Той погледна замислено на север.

Ако посмеят да навлязат, то няма да е там, където гейзерите бълват пара. Звукът на змията стана по-дълбок, по-заплашителен.

Той погледна надолу към нея и си спомни какво беше писал Мериуедър в дневника си, когато беше спал до десетфутова гърмяща змия.

„Люспите на дрънкалката са подредени в правилни редове като зърната на царевичен кочан… устата е розова, а предните зъби са извити и бели. При светкавичната си атака на пръв поглед животното удря неточно, поради ограниченото си полезрение. Но колко е грациозна, когато се придвижва под следобедното слънце…“

Да, именно тази мъртвешка глава беше нейният знак. И Луис изобщо не беше прав за това, което тя можеше да направи с нея. Колтър пусна парче кора и видя как кълбото се размота. Очертаха се златистокафявите ромбовидни шарки и белезникавите люспи на корема.

Глава с искрящи очи, определи той. Жезълът на Сатаната.

Змията тракаше възбудено.

И сега какво? Цял ден ли трябва да седя тук?

Змията се премести, ромбовидните шарки се раздвижиха, извитото тяло се плъзна от плоската скала и се отдалечи от дървото.

„Толкова по-добре за тебе. А и за мене!“ — пошегува се Колтър, докато голямата змия пълзеше като кафява коприна през ниския шубрак, после изчезна.

— Сийкеда — каза един глас тихо.

Колтър помисли, че змията е проговорила, след което огледа неподвижната фигура в основата на дървото. Слабо момче, наметнато с вълча кожа. По цялото му тяло беше полепнала червена и черна глина. Около очите му имаше тъмни кръгове.

— Как те наричат? — попита Колтър на езика на кроу, без да помръдва на дървото.

— Братът на ракуна — отговори момчето на същия език.

След това се заоглеждаха. Не пряко, а с периферното зрение. Очите описваха полукръгове, по индиански маниер.

— Сийкеда — каза момчето отново и сведе глава.

— Какво искаш?

Позата на момчето беше някак си умолителна, сякаш беше протегнало ръка напред. Но лицето остана тъмносиво.

Момчето не каза нищо.

— Дошъл си… за мене? — попита Колтър. Очите му огледаха хоризонта. На североизток прерията беше пуста, утринното слънце огряваше сиво-синята трева с червеникави оттенъци… пусто…

Момчето не проговаряше.

Колтър скочи от дървото.

Момчето инстинктивно отскочи назад.

Те се гледаха, никой не казваше нищо. След това момчето докосна Колтър по ръката. Той не помръдна, чакаше. Ръката на момчето се плъзна нагоре по лакътя на Колтър, премина по бузата му, спря се при веждите, докосна първо лявата, после дясната. След това се отпусна и падна като птичка от гнездо. Устните на момчето се разтеглиха в тайнствена усмивка, която изчезна бързо, както се беше появила.

Момчето отвърна поглед и се загледа в издигащите се от Ада на Колтър пари. Зад облаците от изпарения се простираше мочурлива земя с врящи езера, огнени гейзери, студени локви със зеленикав лед, който блестеше на слънцето. Бледовиолетови бълбукащи лагуни. Подгизнали от влага зеленикави скали сред пожълтялата тръстика. Засъхнала тиня — като странен омлет, от който се носеше миризма на гнилоч, серни миризми, насищащи въздуха с невидимите си изпарения. Жълто-зелени извори, като големи зелени очи на гигантски жаби, обвити с воняща мъгла.

Момчето огледа всички тези неща без следа от изненада по лицето си. Колтър се зачуди дали би могло да разтълкува всичко това в морално измерение, както беше направил той, когато го откри за пръв път. Вероятно не. Но той беше чувал за долния свят на манданите, за малките червени дяволи, които го населяват, също както в Откровението.

В надигащите се привидения Колтър разпозна Божия гняв. Тези облаци, литнали високо, бяха душите на грешниците, изблъсквани нагоре и притискани надолу — цялата работа беше едно егалитаристко изгаряне, един синхрон на издигане и падане на човешките стремежи. Огън, сяра, апокалипсисът, където Сатаната седи сред огненото си езеро и властва над зловонията, бликащата кал и кръв, гной и урина.

— Никога не съм си мислил, че пак ще видя нещо такова — лицето на Колтър се изкриви в гримаса. Той разтърси глава при гледката на мястото, наречено на негово име. Бълващата дупка, където се беше зарекъл, че вече няма да ходи.

Момчето гледаше невъзмутимо.

— Е, да вървим към баните — промърмори Колтър.

Няма какво да се прави, трябва да се махне мръсотията, да се измият очите, да се подмие задникът… Ела, момче, познавам мястото.

Момчето послушно го последва.

Вървяха през венци от магьосничество. Колтър се тътреше около врящите извори, дупките, пълни с кал, и гейзерите, докато момчето вървеше внимателно зад него. В далечината се издигаха високо в небето облаци пара. Камъните под краката им бяха нажежени като тигани. Земята постоянно трепереше. След потрепванията се чуваше дълбок тътен, като спазми от някакво неясно ръмжене. Колтър вървеше като елен през поляните, по които стърчаха изсъхнали дървета с мъртвешки блед цвят, прогорени като кости от честите изригвания на гейзери. Калта, по която стъпваха, имаше смарагдовосиня кора на повърхността си.

Минаха по тераси, които се издигаха стъпаловидно върху песъчливи хълмове от сивкава глина. В краката им бълбукаха локви с виолетови води, по краищата им се бяха насъбрали утайки: надиплени драперии от мръсна пяна, които по-нататък пропадаха в дълбоки пукнатини — коктейл от клокочеща материя.

Той реши да почине под една от тях: златна чаша, пълна до ръба с бистра тюркоазна течност. Там той се съблече и седна в топлата вода. Момчето седна на брега, обграден с пясъчни хълмчета, по които на места имаше туфи със сива изгоряла трева. Изглеждаше като жива, но всъщност беше мъртва от векове.

Той се изкъпа. Изтърка изсушената си от слънцето кожа с пясък. Момчето гледаше на север, като че ли нещо там го привличаше.

Постепенно у Колтър изникна силното желание за хладния поток наблизо. Стана и отиде до него. Хлъзгави камъни, покрити с тиня. Легна в студената вода.

Тинята покриваше гърба му. Притвори очи. Не след дълго тялото му се охлади. Той стана, върна се при чашата и отново се накисна. Денят премина по този начин. Мъжът дремеше лениво, момчето се оглеждаше за нещо, което все не идваше, но оставаше на хоризонта на съзнанието му. Погледна към хълмовете, отвъд опаловите тераси на Ада на Колтър. Търсеше. Очите му търсеха това, което трябваше да дойде.

Към края на деня Колтър огладня. Беше открил едно място, висока площадка, откъдето имаше обширен изглед към местността наоколо. Устрои лагера си там. Седеше, задрямваше, чакаше. В далечината се чуваше крясъкът на гъски, шумоленето на тръстики в езерото от другата страна на горящото тресавище. Щом ги чу, момчето веднага скочи. Едва сега Колтър забеляза лъка и стрелата под дрехата му от вълча кожа.

Докато момчето се отдалечаваше сред мъртвите дървета, Колтър обмисли шансовете. В подножието на лагера беше гърлото на малък гейзер, който изригваше серни изпарения на всеки час. Около тази уста — той сметна, че дупката прилича на отворените устни на неандерталец — имаше тънка, фина варовикова кора, под която горещите води очакваха невнимателния. За да се стигне до площадката, където Колтър си беше устроил лагер, трябваше да се пресекат едни стъпала, покрити с ярко оцветени водорасли.

„Лебед би могъл да стигне дотук“, помисли си Колтър. „Някой мармот също би прескочил…“

Но човек, без специално да му се покаже пътят, не можеше да се промъкне тихомълком дотам.

С тези мисли той легна и заспа. Когато се събуди от сън без сънища, някак отпочинал, момчето отново беше с него. Беше опекло една гъска и предложи на Колтър. Той си взе една кълка и лакомо я захапа. Ядяха храната си в мълчание. Момчето размазваше мазнината на гъската в косата си.

Слабият огън хвърляше отблясъци върху сухата могила. Нощното небе беше осеяно със звезди, а студеният въздух хапеше. Но на мястото, където се бяха настанили, се издигаше силна пара. Горещите камъни им отдаваха топлината си. Обширната гледка на мрачните градини, които ги заобикаляха, накара Колтър да повярва за момент, че са на сигурно място.

Той огледа лицето на момчето. Може би беше глухо, помисли си Колтър. Осмукваха костите, заслушани в диханието на изпусканите газове. На Колтър, който хвърляше костите в устата на неандерталеца, му се стори, че чува доволно оригване.

Той легна в замъгления мрак и се загледа във въртящите се звезди. Отново беше самият себе си, човек, роден от безгрижие. Почувства как собствената му природа излиза на преден план на това дяволско място, което беше негово. Отново се наслади на желязното здраве, което го отличаваше от всички останали. Почувствал това доволство в себе си, той затвори очи и си представи големите западни равнини, такива, каквито ги беше видял за пръв път:

… Висока трева и бодливи растения на цели мили напред, възвишения, покрити с тръстика, отстрани до скалистите възвишения растеше френско грозде… „Големите равнини са точно толкова обширни, колкото човешкото съзнание“, помисли си той тогава, докато проследяваше с поглед вървящите без пътища и посока елени… тук само от време на време се срещаха малки пътеки, водещи към слънцето…

… а после сякаш всичко това се преобърна върху него, неприкосновеното блаженство на съня му: щедрата пазва на земята, дългите реки, бездънните пропасти, уморените, нащърбени планини…

Отново видя малките кръгли камъчета, които краката мразеха. Големите овни или диви кози, които, след като ги застрелят, се оказваха жилави. Дивите пуйки, които имаха вкус на кожа за ботуш. Денят се измерваше в ритъма на мускулите, докато ръцете усилено гребяха срещу течението. Москито, които пиеха кръвта на хората, а слънцето изсмукваше душите им, нощите, изпълнени с диви, брутални сънища…

… Ясно утро, студена нощ, духът, подгизнал от падналата роса, бизонско месо на закуска, изпечени на огън черва по мандански. Гори от червено дърво и върба. Един човек с тумор, друг с треска…

… Луис, докато се опитва да застреля вълк, вместо това стреля срещу котка, подобна на тигър, жълтокафеникава, застанала до една бърлога, готова за скок. Той я застрелва, но когато аз отивам да я видя, раненото животно е избягало. Единствено по рода си. Ние скалъпваме груба скица, която горе-долу си прилича, но нищо не може да се сравни с гледката на този необикновен звяр…

… Студена нощ, тежък нощен преход, преминаване през река, лазене по хлъзгави камъни, студени духове ни влачат надолу, надолу, надолу…

„… Към ада?“ пита Потс от носилката си.

„Не“, казвам аз.

„Как така, не можеш да ме убедиш…“, казва той.

Аз казвам „Адът е отличие, което трябва да заслужиш… Не е безплатно.“

Той казва „Добре, знам поне едно: че този бряг тук не е раят…“

След това Луис. Прекъсва ни, както винаги: „Не мога да преценя дали съм ударил онази тигрова котка, или не, но почти съм сигурен, че я уцелих. Пушката ми е точна, а аз бях неподвижен, опрян в пиката си, която се оказа много удобна в откритата прерия. Сега ми се струва, че всички зверове от околността са се съюзили, за да ме унищожат, или пък някаква луда съдба е решила да се забавлява за моя сметка…“

… О, тези назъбени скали и стръмни канари и влажното настроение на измокрения, уморен пътешественик, който не мечтае за нищо друго, освен за собственото си домашно огнище, но вятърът разнася зараза, а дъждът разранява кожата и зверовете в околността са се съюзили, съюзили са се, казвам ви…

Той се обърна в съня си и намести глава върху ръцете си.

Момчето стана от огъня, постави в него още един пън и покри изпотения Колтър с наметалото от вълчата си кожа. Заслуша се как нощта разпръсква духовете си, а водите свистят пронизително. Някъде Колтър чуваше хора, долавяше гласове през свистенето на парата. Святкаха огньове. Те бяха близо, близо до устните на гейзера. На сутринта ще дойдат и ще го убият. Той сънуваше това…

Проповедта беше изнесена над струи от пара, осветени от четири фенера. Луис се беше обърнал към хората със скръстени ръце. Полюляваше се на пети, а мръсните изблици оплискаха дърветата зад главата му. Хората бършеха лицата си с кърпи. Луис, който беше оплискан от изригването, не направи нищо, само се клатеше еуфорично на пети с присвити устни. Приготвяше се, като котка, да се хвърли напред.

— „… пълнете земята, обладайте я“, казва Писанието, „и господарувайте над морските риби, над небесните птици и над всякакви животни, които пълзят по земята…“10

Колтър се изправи на крака. Чувстваше се отмалял, но остана прав.

— Ние се кланяхме на звяра — каза той, — чийто белег е на челата ни. Пили сме от кръвта му. Часът на отплатата дойде. Погледнете това място, огледайте се. Адският гняв, виното на звяра. Писанието казва: „Димът от мъчението им ще се издига вовеки веков; няма да имат покой ни денем, ни нощем ония, които се покланят на звяра и на образа му, и които получават белега на името му“11

Тълпата изрева и се разбяга, множество от пляскащи криле, сякаш гарвани заудряха серните наноси.

Роуз наистина носеше белега на звяра на жигосаното си чело.

Всеки един от тях се беше търкалял с манданските жени, въпреки неодобрението на Луис.

Той се беше молил над убита плът, плът, която ще бъде убита, плът за убиване. Беше убивал и убивал, другите също. Безкрайна беше кръвта, в която се бяха къпали.

Четирите фенера наподобяваха слънцето по яркост.

Разнесе се силен трус. Мъжете се пръснаха на вятъра, превърнаха се в гарванови пера, превърнаха се в чудовищна черна власеница, луните станаха на кръв. От чашата дойдоха гръмотевици и светкавици, море от кристално стъкло, ослепително, насред което се завръщаха животните от страната на смъртта с тлеещи очи. Рогати животни хъркаха в езерата от сяра.

Събуди се разтреперан. Момчето седеше с кръстосани крака и голи гърди пред него. От огъня се издигаха облачета дим, беше почти угаснал. Момчето го поздрави с някаква любезна безучастност. На устните му се беше изписала странна полуусмивка.

— Не би се смял така, ако знаеше какво видях току-що — изстена Колтър и енергично разтърка очи.

— Имал си видение…

— Да, имах… Знаеш ли, приятелю, че нищо няма да остане? Че всичко ще изчезне? Че твоят живот и моят не си струват трохите, с които се хранят…

Момчето слушаше внимателно, странната усмивка караше устните му да се извият в радостна гримаса, но лицето остана неподвижно, сякаш беше каменно. Меките млади черти се очертаваха неясно на задимената светлина.

— Имах видение — каза момчето.

Колтър вдигна поглед, поклати глава.

— Кога?

— Тази нощ.

Колтър огледа внимателно младата кръгла глава. Почувства собствените си рамене. Наметката на момчето от вълча кожа лежеше отстрани.

— Това беше ти, нали? Иначе щях да съм мъртъв… Момчето погледна студено покрай него към изпаренията, които се носеха в тъмния въздух. Малката котешка усмивка изчезна. Спокойното лице беше старо, без чувство за хумор, притихнало. Набръчканият врат на костенурка, на който се крепи главата, готова всеки момент да падне и да се изтърколи надолу по стъпалата в огнените води. Колтър се приведе напред, за да я подхване.

Момчето беше като замръзнало. Над тях бяха звездите. Отдолу — оригваща се и пърдяща земя. В средата — двама души от камък: той и момчето. Колтър почувства, че винаги са били тук, той и момчето, още от първата пръдня на времето.

— Какво ти каза твоето видение? — попита той момчето.

То раздвижи устни. Парата се прокрадна край него и забули лицето му.

— Белите мечки дойдоха — прошепна момчето. — Те ме взеха далече горе в планините. Когато ме оставиха, бойните орли ме вдигнаха и ме понесоха по-нататък. Стигнах върха на планините, там, където те се съединяват с небето. Там един глас ме помоли да пролея малко от кръвта си. Аз направих това.

И там, където паднаха капките кръв, в планината се отвори дупка. Аз влязох в дупката и вървях дълго, много дълго. Стигнах до едно място, дълбоко под земята, където живеят мъртвите. Там един бизон-вожд с големи извити рога дойде при мене и ми каза следното: „Ние всички сме мъртви. Някога бяхме живи, бяхме безброй. Сега сме мъртви.“

Аз му казах, че не вярвам, че може толкова много от неговия народ да са си отишли от земята. Той ме увери, че е така. Очите на бизона-вожд горяха като малки огънчета в тъмнината.

„Погледни“, каза той, „ще ти покажа…“

И той призова своя народ от земята, и земята се разтресе и забуча от тропота на копитата им. Не можах да ги преброя, бяха много. Копита, глави и рога пресичаха пътя ми, препускаха с тътен по повърхността на земята.

Накрая излязоха през една дупка — момчето посочи с жест към обвитата с пари уста на неандерталеца.

— Тук — прошепна то настоятелно. — Това е дупката, през която излязоха…

Колтър огледа кръглата мрачна уста, от която се издигаше тънка струйка серен дим.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Това не бяха истински животни — каза момчето. Това бяха странни създания от света на мъртвите. Те са населявали света на живите, но са се държали странно. Пасели са както нашите бизони, но не вдигаха глава за поздрав, когато минавах покрай тях. Много от тях лежаха, но не като бизоните. Те бяха много и на петна, бяха странни. Не издават звуците, които издават бизоните. Когато говореха, сякаш издаваха някакъв особен, нисък, тъжен звук. Рогата по главите им бяха малки и къси. Очите бяха големи и кръгли, главите не бяха големи, но опашките бяха дълги, с топка от косми накрая. Това, което видях, идва от друго време, не от нашето. Смятам, че е лошо знамение за неща, които предстои да се случат.

Момчето спря да говори. Погледна встрани. Колтър забеляза сълза в окото му. То не си направи труда да я изтрие.

Измежду яловите, изсъхнали дървета без листа се виеха струйки пара. Треперещата земя издишаше дъха на смъртта. Нощното небе беше обсипано с цял рояк звезди, замъглени като насън. Колтър разтърка очите си и подсмръкна.

— Значи проклетите бизони ги няма — избоботи той. — На Потс никак не му е весело, сега той е с тях… Там в твоето пътешествие през ада не видя ли случайно един смешен тип, който прилича на игленик?

Момчето се загледа в сухите дървета, по чиито клони се виеха змийски духове.

— Ще дойдат за нас сутринта. Ще ни убият — каза то тихо. — Сега трябва да си приготвя лицето за смърт.

Едва сега Колтър забеляза познатото посивяване на небето. Нощта беше към края си, утрото приближаваше.

— Не се страхувай за живота си, мой млади спасителю — извика Колтър, когато момчето тръгна надолу по хлъзгавите стъпала.

— Внимавай със засъхналата тиня, под нея се крие огнен и воден гроб…

Но момчето не се спря, за да чуе тези думи. Внезапно неандерталецът избълва голям облак гореща пара. Колтър се хвърли напред, прихвана момчето около кръста и го блъсна встрани от пътя на втората струя пяна. Струята се издигна високо във въздуха, но Колтър се превъртя като кълбо и двамата паднаха в една пещера наблизо. Горящите капки изпръскаха ръба на укритието. Те слушаха спазматичните изригвания на неандерталеца, които обляха всичко наоколо с кална маса.

— Цялото място е нагласено така, виждаш ли — Господин Дяволът го е навил като часовник. Само да знаех какво беше това…

Момчето го погледна недоумяващо. Сякаш Колтър, както и момчето, вече бяха мъртви.

— Е, добре. Върви да си правиш лицето за смърт. Аз ще остана тук да чакам твоите хора.

Докато небето просветляваше, Колтър се кикотеше. Скоро слънцето се показа и обля със свещена кръв прокълнатото тресавище. Гейзерите бълваха, разрушаваха скалите, обливаха лунния пейзаж наоколо с разяждаща смрад. Дяволският концерт радваше ухото на обзетия от треска човек, Колтър, който танцуваше върху своя кален и хлъзгав трон.

Кикотеше се.

Смехът му се отекна надалеч, край друг лагерен огън. Едно момче се събуди сякаш от сън. Вдигна глава, заслуша се.

Те дойдоха призори, с тихи котешки стъпки.

Колтър, изпаднал в състояние на дива възбуда, беше готов за тях. Дълги ивици водорасли бяха препасваха раменете и гърба и висяха от главата му. В ръцете си държеше въже, също изплетено от водорасли. Капаните за глупаци бяха нагласени. Той чакаше. И те дойдоха.

Камък в лицето беше пръв. Надникна иззад яловите дървета и видя далечната фигура на човек, който танцуваше и въртеше въжето си. Изстрел с лък не беше това, което искаше. Той остави лъка и изхлузи колчана със стрелите. Кимна към хората си. Около петнайсетина от тях се събраха на края на тресавището. Той продължи по-нататък.

Колтър изрева, обзет от дива радост, и изчезна в отвора на пещерата.

След няколко минути, като стъпваше по паднали и замръзнали стволове и пънове, Камък в лицето стигна подножието на лагера на Колтър. Парата се издигаше на стълбове около тях. Насочи ножа си към дупката, в която беше изчезнал Колтър. Един от хората му се наведе и влезе в нея.

„Хайде“, просъска Колтър през зъби, „ела във вътрешността на ада и аз ще те науча на шахматната игра на Дявола…“

Тунелът водеше надолу. Стените бяха горещи на пипане.

Колтър чу как воинът загуби равновесие и се подхлъзна на тинята.

„Това ще те накара да омекнеш“, изръмжа той и приготви въжето.

Воинът зави зад един дълъг завой, светлината остана зад него. Премина като сянка покрай Колтър, който стоеше неподвижно, зелено нещо, подобно на камък, стълб от тиня.

Изведнъж тинята се стрелна напред и улови мъжа за врата с въжето си. Те се сбориха. Скалите в подземното помещение забучаха. Наближаваше времето, когато изтичаше онзи половин час от часовника на Дявола. Те се търкаляха. Зелената униформа на Колтър се размаза по ръцете на воина, докато го душеше с въжето, което се скъса в борбата. Сега те се бяха вплели един в друг. По стените на пещерата сякаш отекваха гръмотевици.

Навън, под яркото слънце, останалите от племето си намериха укритие. Неандерталецът избълва най-напред облак дим, след което като дъжд се посипаха живачни капчици. Последва конвулсивното изхвърляне на основната маса. Хиляди литри изгаряща вода и сяра бяха избълвани от устата на неандерталеца.

Трима мъже изпаднаха в паника, побягнаха лудо по белезникавата засъхнала тиня и веднага потънаха в езерото от сяра. С неистови крясъци те се изгубиха завинаги под повърхността. Останалите се пръснаха, подхлъзваха се на слузестата мръсотия по стъпалата, падаха, тичаха към близките дървета. Там клекнаха и зачакаха.

Между стените на пещерата, изцяло погълнати от борбата си, Колтър и неприятелят му си нанасяха яростни удари, които отекваха глухо в сумрака. Веднъж Колтър успя да нанесе страничен удар в гърлото на другия, но ударът беше прекалено встрани — мъжът се приведе и юмрукът се плъзна по гръбнака. Воинът се хвърли напред и повали Колтър с удар. Ръцете му го сграбчиха. Колтър се почувства притиснат към стената на пещерата, стегнат в желязната хватка на индианеца. Захърка. Индианецът ръмжеше. Над очите на Колтър се спусна голяма чернота, която се готвеше да го погълне.

Колтър се залюля между два свята. Противникът му беше по-едър и по-силен и той почувства как гърбът му се отрива в стената на пещерата. Можеше да направи само едно нещо и той се постара да го стори възможно най-добре. Протегна ръце с разперени пръсти и повдигна челюстта на воина, като търсеше артерията. Палците напипаха мястото и той ги заби като пирони в меката плът.

В този момент от устата на противника му се раздаде вик. Натискът върху ребрата на Колтър отслабна. Другият издаде хъркащ звук и хватката се отпусна. Двамата се търколиха на земята. Колтър посегна към главата на другия, хвана го за ушите, сякаш държеше зелка, и блъсна главата три пъти в една изпъкнала скала. Човекът падна в безсъзнание върху насъбраната пяна по пода на пещерата.

Колтър беше на четири крака и не можеше да стане. Ръцете му горяха. Дъхът му беше накъсан. Дробовете му го боляха, не му достигаше въздух. Изправи се на крака, като се олюляваше. Краката му трепереха като водни растения. Закуца към обвития в пара вход на пещерата.

Другите чернокраки се бяха отдалечили на безопасно разстояние от неандерталеца. Гледаха от олисялата гора от бели дървета как Колтър излиза и се държи за ръба на пещерата, сякаш всеки момент ще падне. Тогава един от тях вдигна лъка си, прицели се внимателно и пусна стрелата. Изстрелът беше точен. Колтър я забеляза твърде късно, наведе се бързо. Стрелата се заби в десния гръден мускул и той падна в пещерата.

Ядосан, Камък в лицето удари стрелеца с опакото на ръката си.

— Не трябваше да правиш това! — каза той ядосано.

Когато отново погледна към пещерата, Белите вежди беше изчезнал.

Колтър вървеше пипнешком и гледаше учудено стрелата, забита в гърдите му. Направи три вяли стъпки в тъмнината и се свлече на земята. Малко по-късно, когато дойде в съзнание, видя как поваленият от него мъж се вдига на крака. Индианецът напипа с треперещи ръце удобни места по стената, за които да се хване, и се придърпа нагоре. Движеше се много бавно.

Колтър се претърколи по корем. После, пръст по пръст, се придърпа напред и приведе дясното си коляно в положение, удобно за изтласкване.

Воинът се беше изправил и разтриваше очи. От него капеше разпенена вода, вдигаше се пара. Блестеше, сякаш беше скулптура, а не човек.

Колтър придърпа свитото коляно към стомаха си и се претърколи, така че и двете колена едновременно се оказаха отдолу. Човекът все още беше обърнат с гръб към него. Нестабилно, с олюляваща се глава, сякаш тежка хиляда фунта, той тихо се изправи на крака, но при това движение простена и се издаде.

Пещерата сякаш се завъртя. Колтър размаха ръце несигурно. Гравитацията го свали отново на колене. Тогава мъжът се обърна към него, размахал томахавка.

Провлачил ръце по пода, Колтър напипа нещо хлъзгаво. Подгизналите остатъци от въжето му от водорасли. Омота го около ръката си и сключи здраво юмрука си около него. Заби пети в грубата скала на пода и започна да се надига.

Воинът мислеше, че Колтър е само с голи ръце. Бързо се втурна и се наведе близо — прекалено близо. Колтър вдигна юмрука си, пълен с горещи, капещи водорасли и нанесе силен удар по лицето на индианеца.

Воинът политна назад от удара. Стъпи малко встрани и замахна назад с томахавката. В този момент Колтър хвана ръката му и нанесе дясно кроше. Главата се вдигна високо и отскочи напред. Колтър нанесе бърз удар в неприкритата адамовата ябълка.

Чу се изпукване и човекът се строполи тежко. Главата му се удари в пода, очите се извъртяха нагоре, клепачите се затвориха.

Колтър се държеше за коленете и дишаше тежко. От това положение перата на стрелата докосваха носа му. Стана, хвана финото стъбло и рязко го издърпа от мускула си. Част от кожата се откъсна със звук като от разпаряне на плат.

Колтър хвърли извадената стрела на пода. Отново беше време да бяга. Като по даден знак пещерата забуча и избълва дим. Неандерталецът беше готов да изхвърли поредната струя вода и сяра.

„Накъде ли води това нещо“, измърмори Колтър и тръгна по тунела. Той се спускаше надолу. Мина покрай езеро със студена вода, зави зад един ъгъл и отгоре леко просветля. Колтър тръгна по подобния на цев тунел. Докато тичаше, светлината се усилваше.

Възможно ли е?

Внезапно пещерата се обля със слънчева светлина.

Колтър стигна изхода. Стоеше на открита площадка пред широк отвор в стръмна скала. Под краката му скалата се спускаше отвесно надолу в открито пространство. Долу се виеше коритото на Смърдящата вода. Проследи я с поглед. Тя се разливаше и образуваше широки лагуни, докато прерасна Биг Ту Форк, която водеше до подножието на планините на шошоните.

Шошоните бяха последната граница между него и Форт Мануел Лиза. Трябваше да се прехвърли през тях и му оставаше само голямата насечена равнина. Погледна за кратко слънцето и боровете от един свят, недокоснат от дяволските образувания от горещи скали. Отново се завръщаше в страната, която Бог не е забравил. Небето беше синьо и чисто, край слънцето се носеше облак. Раната на гърдите му кървеше, но той не й обърна внимание.

Скочи.